Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Аз станах партиен член през 1954 г. и сега съм член на БСП, идеологията на комунизма за социална справедливост аз я поддържам, независимо от многото грешки, които се правят“. (Груев, 254)
И този спомен не е наред. Не защото за разлика от предишния не ни харесва, а защото в него има ключови фактически и хронологически грешки.
При преброяването през 1956 г. хората не са карани да се пишат македонци или българи. То е проведено под лозунга за свободно самоопределение и 63,33% от хората в окръга се пишат македонци, за голяма и неприятна изненада на партийното ръководство, което е било сигурно, че македонците са малцинство и в Пиринска Македония.
Втората грешка е в това, че през 1958 г. не са били сменяни паспортите с вече нова националност – българи. Това се е случило през 1964г.
Трето. Писането на хората българи се случва при преброяването през 1965, а не през 1956 г.
Дали грешките се дължат на личното неучастие или на смесването на различни групи събития?
Но това не е важното – важен е фактът, че човекът е объркал и дори смесил съвсем различни събития. Именно това му довело до самозаблудата, че не е имало никакво насилие. Защото през 1956 г. наистина няма никакво насилие. А също и през 1958 г. няма явно насилие, макар да е имало съпротива и насилие, но те не са станали явни. Насилието обаче е масово през 1965 г.
Ако смесването на двете преброявания е разбираемо, как се е стигнало до идеята, че смяната на паспортите се е случила през 1958 г.? Смесването е във връзка с друго събитие, което няма нищо общо с паспортите, но има нещо общо със смяна на политиката на партията по македонския въпрос и с появяване на съпротива и насилие.
БКП започва да ревизира своето становище по македонския въпрос от 1957 г. нататък, а през 1958 г. са произнесени няколко публични речи, които изказват тези поставящи под въпрос македонската нация въпроси. Причината за този завой на партията е неуспехът й да използва Пиринска Македония като Пиемонт за обединяване на македонците и Македония в рамките на България. Неприемането на тази идея от македонците във Вардарска Македония, но и от политическата егейска емиграция, от една страна, а от друга – помиряването между Югославия и Съветския съюз, правят тази надежда илюзорна. Изведнъж преброяването от 1956 г. се оказва изключително опасно със своите резултати, които показват македонско мнозинство в Пиринска Македония. Югославската комунистическа партия на своя конгрес през 1957 г. явно изразява искането си за присъединяване на Пиринска Македония към НР Македония с цел обединяване на македонците. Македонското малцинство става за БКП токсично и пряка опасност за териториалната цялост на страната. Политиката на София по македонския въпрос бързо се преустроява около една основна цел – да се попречи на загубата на Пиринска Македония. За целта трябвало да бъде отречено македонското малцинство. Това първо е направено идеологически – македонската нация според новите постулати се оформя на българска етническа основа, но късно и само във Вардарска Македония, и за това тези процеси не са обхванали Пиринска Македония. Според това там „никакво македонско малцинство няма и не може да има“, а резултатите от преброяванията са провъзгласени за насилствени и за „грешка“ на партията (Тодор Живков, 1963). Следваща стъпка е да се променят паспортите на хората, като ги пишат българи, без да ги питат, а онези, които протестират, ги убеждават и заплашват да се примирят. Все пак 30 000 се оказват достатъчно упорити да се пишат македонци в паспортите. Следващата крачка е фалшификацията на преброяването на населението през 1965 г., когато благодарение на „един маньовър“ „цялото население осъмнало като българско“ (Тодор Живков, Спомени). Накрая след 1970 г. графата народност е махната от паспортите и всички в България стават част от единната българска социалистическа нация.
Речите през 1958 г. на Димитър Ганев и други висши партийни лидери са израз на първите промени в тази насока и те създават реакция сред учащата младеж в Пиринска Македония. Формирани са отделни ученически групи, които са разбити и техни членове отиват по затворите или са изключвани (серия такива случаи и организации са описани в книгата ми „Табу, време на страх и страдание, Преследването на македонците в България по времето на комунизма, 1944-1989 г.”, Благоевград, 2014). Така че насилие е имало дори и тогава. А по време на преброяването и след него съпротивата и насилието достигат своя връх, както добре свидетелстват документи на БКП и ДС, част от които вече са публикувани.
Интересно е и сведението, че някои партийци са приемали смяната на националността в паспортите им с българска като „срам пред хората“. А това е косвено свидетелство за настроенията на хората по това време, които са били доминантно македонски. Да се пишеш българин е било приемано в Петричко като „срамно“, и то от хората. Това, че хората са „приели“ новата политика (а и къде ли ще идат), не променя факта, че те са го направили само външно и със срам. А мнозина са реагирали чрез надписи и писма и създаване на нелегални македонски организации.
Така че този последен спомен, който не се базира на лично участие, а на общо впечатление на човек, който е бил част от привилегированата местна върхушка, не е лично засегнат и изглежда няма близки засегнати, и който дори хронологически се е объркал и е слял в едно две съвсем различни групи събития, няма реална стойност. За разлика от първия, в който той лично е участвал. Още повече че настроенията на този човек не са на страната на македонците.

(Продължава в следващия брой)