Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


За тях обаче обединението на Македония не е продиктувано от националността на населението а от нуждата да се затвори македонският въпрос, за да няма повече конфликти между балканските народи. Според това гледище обединението на Македония не е самоцел, а е подчинено на два други по-важни фактори. Първо, създаването на Балканска федерация, за която обединена Македония трябва да послужи като свързваща халка.
Второ, на победата на комунистическата революция. Според тях с обединението не бива да се бърза, и то в никакъв случай не бива да бъде свързвано с отделяне от България, поставяне на граници или противопоставяне на македонци и българи. Също така те са доста объркани по въпроса дали въобще трябва да има македонски език, или българският трябва да служи като език на двете нации, но доколкото македонски език се създаде, те биха искали да бъде максимално близък до българския.
На другото течение най-изразени представители са Васил Ивановски (авторът на първата модерна История на Македония, написана в българския окупационен затвор в Идризово през 1943 г.) и Ангел Динев. За тях македонците по произход не са българи, те са славяни, които по времето на навлизане на капиталистическите отношение в османска Македония се трансформират в македонска нация, процес, който в началото е бил изплетен с този на формиране и на българската нация, но никога не е идентичен. Екзархията за тях е инструмент за асимилация на македонците от страна на България, а ВМРО е македонска национална организация. За тези хора обединението на Македония като македонска национална държава е цел сама за себе си, която в никакъв случай за тях обединението на Пиринска с НР Македония трябва задължително да изпревари, макар и само с един ден, създаването на Балканска федерация, за да бъде обединението нещо независимо, а не само функция на федерацията, която при едно разпадане може да се преразгледа. Македонският език за тях е нещо отделно по принцип, а неговата литературна форма трябва да бъде еднакво отдалечена от сръбския и българския език.
Първото течение реално има подкрепата на БКП и изразява стремежите на българската комунистическа държава да изгради македонска нация на пробългарска основа и удобна за българската политика на Балканите. Имено то е представено в тези инструкции. Ясно е, че такива хора въобще не биха могли да искат или предвиждат каквото и да е насилие над българи или противопоставяне на България. По-късно това течение побеждава изцяло в България и става за 15 години официална позиция на България по македонския въпрос, а представителите на първото течение са разгромени политически (Васил Ивановски е пратен в лагер, а Ангел Динев бяга в НР Македония). Тук се отваря и въпросът, тъй като първото течение е официална политика в България в периода 1948-1963 г., доколко спомените на този човек не са повлияни от това, което е чел и приемал именно в този период?
От примера със Сухаров се вижда, че дори в комунистическите среди е имало хора с българско самосъзнание, които са били против и не са се страхували да го заявяват открито (иначе добре известен факт), а нито са били преследвани за това. Интересен факт е и че един от основателите и един от най-активните участници в ОМО „Илинден“ от Петричко в началото на 1990-те години носеше същата рядка фамилия Сухаров.
И наистина твърдението, че не е могло да има насилие над българи в едни такива условия, е потвърдено в продължението на спомените от автора, който е бил участник в събитието.
Преброяването през 1946 г.
Аз бях преброител на улица „Опълченска“. Това е улицата, на която живееше баба Ванга. Тогава тя не беше баба, а беше млада жена. Населението поначало, без да възразява, приемаше, че са македонци. Защо? Защото не могат да направят разлика между народ и националност. „Щом от Стара България – така се изразяваха – ни викат македонци, значи сме македонци“. Кое е стара България? Ние сме освободени [в] 1912 г., а България е освободена преди 35 години и предишната освободена България е Стара България. И го възприеха безрезервно, това че са македонци. Така ни викат. Даже и на мене, аз като отидох да уча в София, кръстиха ме „маке“, щото нали съм от Македония.
Но имаше трима души, които ми възразиха, не искаха да ги пишем македонци. Възразиха ми и всеки си имаше свои съображения. Първият беше Петър Витларов. Той не прие да бъде писан македонец. На нас ни беше казано: „Няма да упражнявате натиск. Отивате два-три пъти да им обяснявате на хората, но няма да упражнявате натиск“. И нямаше натиск.
Но Витларов заяви: „Аз съм бегал от Вардарска Македония като българин и не приемам да ме пишете македонец. Приемам да ме пишете македонски българин или български македонец, но да е българин“. И той не се записа. След седем-осем години на една сватба беше се нашарил [подпийнал] и като ме видя, каза: „Това момче ме направи македонец“.
Другият се казваше Нашко Трончев, той не прие да бъде писан македонец, защото беше частник и имаше два камиона и един автобус, и считаше, че ако пише македонец, Йосиф Тито ще ни присъедини веднага и ще му вземе камионите. Понеже там беше извършена национализация, а тука нямаше още. Тука в края на 1948 г. стана национализацията. Но накрая се примири и го писахме македонец. Нема особени сътресения.
Третата беше Ванга Гущерова. Ванга не иска да бъде писана македонка. Два-три пъти се наложи да отивам при нея. И накрая и тя се примири и я писахме македонка. Тя пък защо не искаше? Тя смяташе също като Трончев, ако се пише македонка, ще ни присъединят към Югославия и не искаше да бъде пак под сръбско влияние.
Това бяха проблемите при преброяването. С други хора нямах проблеми. „Ааа, македонци, щом така ни викат от Стара България – македонци да сме“. Не съм чул да е имало насилие. Предполагам, че Петър Витларов, него не го писаха македонец, той се опъваше, но другите се примириха, [Витларов] са го викали [в милицията] и са говорили с него, но насилие, арести, тормоз не е имало такива неща. Който не се пише, го смятаха за опозиционер, но репресии не е имало срещу него“. (Груев, 253, 254)
И така само трима са били против, останалите са приемали, че са македонци. Оставяме настрана наивното и идеологически изнудено обяснение, което е взето на въоръжение след 1948 г., а се използва и до днес, че уж хората не правели разлика между българин и македонец, а в случая – между народност и националност. Важното е обаче признанието – те са приемали, че са македонци, и даже са смятали така. Едва трима се противопоставили, обаче само единият – Витларов, го е направил поради национални причини и същият не е бил репресиран, а се е писал българин. Другите двама са се противопоставили поради причини, нямащи нищо общо с тяхното самосъзнание. Единият е бил заможен и се е страхувал, че при едно присъединяване към Югославия неговият имот ще бъде отнет. Т.е. причините са чисто икономически. Интересно е, че според някои доклади на партията и на службите за сигурност – след скарването между Тито и Сталин хора от такъв тип рязко сменят позицията си и започват да се декларират македонци и да подкрепят обединяването на Македония. Това говори изключително много за това, че и самоопределението българин не е било въобще здраво окопано дори сред хора, които уж го защищават, и че в много такива случаи съпротивата е продиктувана от други мотиви, а приемането на самоопределението македонец и отхвърлянето на самоопределението българин са били обект на договаряне и промяна и са зависели от условията които са вървели в пакет с едното или другото.
Третият случай също е показателен, защото ни показва отхвърляне на македонската националност поради недоразумение и поради травми, нямащи нищо общо с македонското самосъзнание – избягалата някога от подчинена на Сърбия Македония Вангелия Гущерова се страхува, че самоопределението й като македонка ще подкрепи обединяването на Пиринска с Вардарска Македония, а чрез това и нейното връщане в онова, което в нейните представи все още е стара Югославия, сиреч Сърбия. Страхът, че самоопределението „македонец“ ще доведе до това „да ви дадат на сърбите“, е било използван като пропаганда на опозицията по време на преброяването и е изплашил и объркал доста хора.
Но най-важното в това свидетелство е именно това, че няколко пъти, пряко и косвено, и по няколко начина едновременно е потвърдено, че не е имало насилие и че хората с редки изключения са приемали, че са македонци.
Преброяването през 1956 г. и смяната на паспортите
„През 1956 г. не съм участвал в преброяването. Аз вече бях по-голям и на по-отговорна длъжност. На предното преброяване бях на 19 години. Преброители бяха по-младите момчета и по-нисши чиновници. Но имаше такива проблеми – тия, които се бяха писали македонци, беше им неудобно сега пък да не са македонци. Понеже в нашите документи пишеше македонци. Ето например аз работих с един виден комунист Тома Панайотов. Той казваше: „Абе как ще пише сега българин, бе нали… срам от хората?“. Но понеже [беше] партиен член, се примири. Но не сме отдавали особено значение. През 1958-1959 г. върнаха в паспортите да пише „националност – българин“. И тогава нямаше сътресения – народът си приемаше. Понеже вече по партийна линия се разясняваше, че е допусната грешка, че неправилно бяхме в обтегнати отношения с Югославия. Партията си призна, че е допусната грешка.

(Продължава в следващия брой)