Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Николов Георгиев (Томовичин)

НЕ, ДРУГАРЮ СЛЕДОВАТЕЛ, АЗ НЕ СЪМ БЪЛГАРИН. АЗ СЪМ МАКЕДОНЕЦ

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


– Киро е сериозно момче, аз го познавам много отдавна.
– Запомни думите ми – му казах, – скоро ще узнаеш, че съм бил в право.
И наистина. След като по-късно завърши разследването, когато прочетох цялата папка с материалите за нашето дело, първият донос до Държавна сигурност беше подаден от същия този Киро от с. Дрангово. Когато след това ни събраха в една обща килия в Софйския затвор, казах на Сократ:
– Прочете ли, Сократе, кой е подал първия донос до Държавна сигурност за нашата организация?
– Да! – каза той. – Прав си бил.
Казах още на всичките осмина арестувани тогава, че щом са ни събрали на едно място, още преди да започне процесът против нас, значи тук, сред нас осмината, един или двама са хора на Държавна сигурност. И в това бях в право. Иван Тимчев и Тодор Циканделов бяха поддали по време на следствието и станаха техни хора. Това бе в началото на 1974 година. Но да се върна малко преди това.
(През февруари 1972 година Стоян става таксиметров шофьор в Петрич)
Мислех, че така ще имам повече време за разговори с различни хора по македонския въпрос. Наистина се срещах с много хора и по непораждащ съмнение начин узнавах кой как се чувства – македонец или българин. Доста момчета намерих, готови да приемат трудния път на борбата за Македония, но понеже не правех никакви документи за членство с тях, нито един от тях не попадна пред мерника на Държавна сигурност. От собствен опит вече знаех, че ако една тайна едновременено и заедно се разглежда от повече от двама, тя вече не е тайна. Затова, когато разговарях за конспиративни работи, правех това само на четири очи.
(След 10 месеца се превхърля в Комунално стопанство – Петрич като техник на строителите бояджии. Изпратен е в Разлог, където се изгражда Комбинатът за целулоза и картон.)
Тук намерих много добри македончета – колеги: Иван Мекушин, Георги Панков и Веселин Палюшев. С този, последния, още през 1956 година разхвърляхме позиви в град Петрич.
(Когато се връща в Петрич, Стоян Георгиев отива при директора)
– Другарю директор, Вие ми обещахте заплата от 130 лева, ако имам работен стаж над 10 години. Аз Ви доставих трудова книжка с такъв стаж. Защо тогава сте подписали решение за 120 лева?
– Ама Вие сте лежали в затвора по македонския въпрос – рече без церемония директорът.
– Каква връзка има затворът с моята работа? Ял, пил, платил. Сега не трябва ли да живея, не трябва ли да работя? Нали и аз имам семейство?
– Имаш, но ако знаех, че си лежал в затвора по македонския въпрос, нямаше да те приема на работа в моето предприятие – каза той.
– Няма повече да ти досаждам с моето присъствие, другарю директор. Ето сега ще подпиша молба за напускане на работа! – рекох остро аз.
Взех един лист и веднага написах молба.
Така след един месец работене аз трябваше отново да си търся работа.
Ето такава е съдбата на всички, лежали в затвора по македонския въпрос. Бях принуден чак в Разлог да търся работа.
(Намира си работа на гарата в Симитли, където остава девет месеца, докато на 5 ноевмри 1973 г. е арестуван)
Арестуваха ме в района на КЦК – Разлог и с джип ме отведоха в Районно управление на МВР в града. Тук бях отново изненадан от отвратителната физиономия на началника на Районното управление Шакин, познат още от събитията през 1956/1957 година в гр. Петрич.
Естествено, първата работа на хората от Държавна сигурност беше да ме претърсят и вкарат в килия.
(С белезници на ръцете и придружен от двама цивилни агенти, с една „Волга“ е прехвърлен в Четвърто райнонно управление в София, където е претърсен основно)
…тук бях съблечен гол, както майка ме е родила. Освен това старшината ме накара да се обърна с гръб към него, след което трябваше да се наведа, за да провери да не съм скрил нож в задника. При тази, последната операция, се почувствах безкрайно унизен, като да не бях човек, а животно…
(Разпитван е от Георги Петков при специален режим)
По време на тримесечния си престой в Четвърто районно управление на МВР – София освен моя следовател не можех никакъв друг човек да видя. Чувствах се, сякаш се намирам в следствения отдел на Гестапо. Толкова мрачна атмосфера царуваше в това злокобно място.
За трети път тук се срещнах с моя бивш следовател Никола Митев – след шестнадесет години. Вече беше стигнал до чин полковник, началник на управлението…
(Препоръчва му да бъде искрен със следователя. Започва следствието.)
Много народ беше задържан. Едни следователи ходеха и по места, там долу, в Македония, разпитвайки свидетелите. Тези, които не бяха по-сериозно ангажирани в организацията, бяха разпитвани в местата, където живееха, и освобождавани.
В София водеха разследване против петнадесет души, от които седмина накрая бяха освободени. Останахме само осем души, от които трима бяха осъдени на по 5 години лишаване от свобода, двама – на по четири години, един – на три години, един – на две, и един – на една година. Двама други бяха интернирани за по три години в Делиромана. Не си струва човек да описва хилядите въпроси и отговори, безсънните нощи в мисли за процеса и за моето семейство. Аз бях вече женен, с две малки дечица и затова много тежко изкарах и следствието, и самия затвор – именно заради тях.
Когато видях децата си на съдебния процес в Благоевград, за пръв път от седем месеца след моето затваряне ми стана много тежко. Малкото дете не можеше да ме познае. Жената му каза: „Иди за малко при татко ти“, а то завъртя главата. Изплаши се от мен. Бях подстриган, в затворнически дрехи и детето не можеше да ме познае. А преди да ме арестуват, много обичаше да реши буйната ми коса… По-голямата ми дъщеря, вече ученичка в първо отделение, ме позна веднага и неспирно плачеше… Така след седем месеца аз трябваше да размишлявам какво са виновни децата, за да останат за няколко години без баща?! Нима бяха нещо по-различни от другите деца, които се радваха на присъствието на своите бащи?

От 1957 до 1961 година, когато изкарах първия си затвор, аз бях ерген. Мъчно ми беше за родителите, за сестрите и за брат ми. Но, казвах си, те всички са у дома. Имаше кой да бъде край моите родители. А сега пред тези две малки дечица аз се чувствах много виновен. Не исках да се разделя с тях, но съдба…
С нищо особено и спектакуларно не се запомни процесът, освен че ни съдеха за разпространение на клеветническа пропаганда, т.е. застрашаване сигурността и териториалния интегритет на НР България.
Това е стандартно обвинение за всеки, който се чувства македонец и мисли за Македония. Според законите на НР България такъв е родоотстъпник и работи за отцепването на територии. От този аспект може много още да се напише, но смятам, че няма нужда.
Най-важното е, че след изричането на присъдите от Окръжния съд в Благоевград ние принудително бяхме премахнати от политическия хоризонт на Пиринска Македония. Душманите ликуваха, а нашите близки плачеха. След завършването на процеса и след срещата с нашите най-близки ние бяхме натоварени на един камион-маймунарник и откарани в Софийския затвор.
Тук, в седмо отделение, бяхме разпределени в различни килии. Две седмици след това онези с по-малките присъди ги отведоха да работят в кухнята, с изключение на Сократ и мен. След известно време мен ме изпратиха в Старозагорския окръжен затвор. Присъдата ми беше под № 5/4.VI.1974 г. според НОХД, по чл. 109, ал. 1 и чл. 108 и чл. 20 и 54 от НК, 4 години лишаване от свобода със строг режим. Това означаваше, че само веднъж на два месеца имам право да получавам писмо, колет и 8 лева, или една среща с моите близки.
(Тук 2 месеца е без работа, след което става бояджия. Успява да свършва дневната си норма за 3 часа, а останалото време използва за учене. След като при първото си затваряне научава френски и турски, сега учи гръцки („защото знаех, че в бъдещата ми дейност ще ми бъде от полза да науча езика на душманина, който също като българите отказва да признае македонския език, нация и народ“).
Тук, в затвора, се запознах с двама от моите бъдещи приятели и съборци в борбата за нашето оцеляване като македонци в пределите на Пиринска Македония – Кирил Панчев и Йордан Костадинов. Вторият беше осъден на три години затвор, а по-късно, през 1980 година, заради активна дейност по македонския въпрос отново влезе в затвора за още две години.
След известно време… в Старозагорския затвор беше докаран и Сократ Маркилов. Той не работеше, но няколко пъти на „карето“ (място за дневна разходка) имахме възможност да разговаряме.
(В затвора идва капитан Инджов от петричката ДС и иска от Стоян да му разкаже за останалите в тяхната конспирация. Конкретно го пита за неговата колежка – „техничката Ружа, гражданката на СФРЮ“, като му обещава, ако го направи, да бъде незабавно освободен от затвора. Стоян категорично отказва и отрича. Връщат го в килията да си помисли.)
На времето, още преди да ни арестуват, аз наистина се срещах с Ружа, моята колежка. Доста често разговаряхме за Македония, но нито й бях предлагал да влезе в организацията, нито пък някаква връзка имаше тя с нашата конспиративна дейност…
И втората присъда излежах стоически, без оплакване, без апатия. Работех и четях, и времето не ми достигаше дори шах да играя. Никога не съм се оплаквал, никога не съм мислел за дома, независимо че у дома оставих жена ми с две дребни дечица, които имаха нужда от нафта през зимата, от моята закрила и от какво ли още не. Но и да се ядосвах, как можех да им помогна от затвора? Помагах им с тридесетте лева, които изпращах на жена ми всеки месец, понеже вече работех и получавах месечно по 20 процента от заработеното, или средно по 40 лева.
Ранната пролет на 1976 година вече бях свободен. Интересно бе, че след всяко мое излизане от затвора ми предлагаха да сътруднича с Държавна сигурност. Този път полковник Атанас Мазнаков ми предложи, но аз категорично отказах.
– Аз на деветнадесет години не станах шпионин, та сега ли?
А той каза:
– Това не е шпиониране, а патриотизъм!
– И този път ще минете без моя патриотизъм – му отговорих.
– Е, добре, ако сега някой дойде и ти каже, че има македонска организация, ще дойдеш ли да ни съобщиш за това?
– Не! – казах. – Никога няма да направя това!
– Ти пак ще влезеш в затвора – каза Мазнаков.
– Това зависи само от мен!
(Стоян 2 месеца и половина е без работа, след това сменява няколко работи. При падането на комунизма работи като инвеститорски контрол към училището за обществено хранене в Петрич.)
Преди да отида на конференцията за човешкото измерение в Копенхаген, Дания, с директора на училището Ангел Янкулски, който е роден в селото на моя прадядо Дели Георги, отношенията ни бяха отлични. Постоянно ме канеше на кафе, беше му мило да разговаря с мен. Но когато се върнах от Копенхаген, първата грижа му беше да изкаже недоволството си от мен като ръководител. Каза ми:
– Или работата ще си гледаш, или да си гледаш Македония!
Аз веднага написах молба за напускане на работата, защото Македония за мен е над всичко.
(Остава без работа на 1 август 1990 г.)

(Продължава в следващия брой)