Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


През 1941 г. кръжокът замира. Този факт е послужил като основа за спекулации в България, че уж това се дължало на „осъзнаването” на членовете му. Причините са съвсем прозаични и други. Войната през 1941 г. води до мобилизация на част от членовете в армията, а някои като Сматракалев се възползват от възможността да се върнат в родния си край в Егейска Македония. Освен това промените на фашисткия Закон за защита на държавата предвиждат във военно време почти само смъртни и доживотни присъди, включително и за онези, които агитират против народното единство. Въведен е и фашисткият Закон за защита на нацията. Голяма част от членовете се включват в антифашистката борба. Всичко това допринася за физическо, а не идейно разпадане на кръжока. Те продължават да стоят на същите позиции и дори да творят в същата насока. Вапцаров създава нови македонски стихотворения. Както ще видим, Попов през 1942 г. е осъден между другото именно заради македонските си становища.
Съдбата на членовете е показателна за верността към идеите на кръжока. Масово се включват в антифашистката съпротива в рамките на БКП или на КПМ (вече създадената Комунистическа партия на Македония в рамките на Югославската комунистическа партия), а и двете партии по това време се борят, отстоявайки идеята за отделна македонската нация, имаща право на своя независима македонска държава. Коле Неделковски загива при опит да избегне арест от българската полиция. Венко Марковски е арестуван и пратен в лагер, избягва от лагера в Еникьой и става партизанин, а след 1944 г. работи в Скопие и е един от кодификаторите на македонския литературен език. Вапцаров и Антон Попов се включват в борбата и са разстреляни. Участват в нея и Кирил Николов, Асен Ведров, Васил Александров, Антон Великов (Беломорски) и други някогашни членове на кръжока. Антон Великов след 1945 г. сътрудничи на органа на македонската емиграция „Македонско знаме”. Тодор Янев отива в Щип и става македонски партизанин, след 1944 г. работи в Скопие, а по-късно се заселва в Стара Загора, където дълги години е председател на тамошното македонско просветно дружество. Митко Зафировски след 1941 г. се включва активно в борбата на македонските партизани срещу българската окупация, делегат е в АСНОМ (т.е. участва в учредяването на РМакедония), след 1944 г. е македонски дипломатически представител в София, а след това живее и работи в Скопие. Георги Абаджиев след 1944 г. е редактор на вестник „Македонско знаме” (орган на македонската емиграция в България), след резолюцията на Информбюрото през 1948 г. напуска България и отива в Македония, където става член на Дружеството на писателите на Македония, работи в Института за национална история в Скопие, носител е на награда за проза на НР Македония „11 октомври”. Васил Ивановски се включва в съпротивителното движение в Македония срещу българската окупация; пленен, в затвора „Идризово” пише първата модерна „История на Македония“, след 1948 г. е изпратен в концлагер в България, защото непоколебимо защитава обединението на Македония и македонската нация. Димитър Митрев става един от първите академици в Македония, професор в Скопския университет, смятан е за основател на македонската критика. Сматракалев преживява преследванията на македонците в България и след падането на комунизма занася архива на Македонския литературен кръжок в Скопие…
Виждаме, че не само няма никакво отказване от техните идеи, но дори много от членовете рискуват и дори губят живота си за тяхното осъществяване. И тази обща картина не може да се наруши от изказванията на единици след 1963 г., когато в България всичко македонско бе превърнато в обект на преследване и фалшификация.
Какво е било отношението на кръжочниците към българската окупация на Македония през 1941 г., личи от много неща. Антон Попов, описвайки своя среща с гръцки комунист, докато е мобилизиран в българската армия през 1941 г. и се намира в Егейска Македония, направо заявява: „Облечен бях в рубашка сива на български войник завоевател” („Среща“), т.е. българската армия в Македония е „завоевател”. През август 1941 г. (пет месеца след „освобождението” на Македония от страна на България) Коле Неделковски издава в София стихосбирка „Пеш по светот” (на македонски език). В нея намираме стихотворението „Глас от Македония”:

О, трајте, трајте, тирани недни!
Доста се тија лаги и злоба –
пакосен глас од устите гадни
над мојот народ у секоја доба.

Та ете веќ векови цели
писка и стенка од волци гости –
за брата вијат кој да го дели
за да му глода сувите коски.

Па нека сега сам да си реши
со своја волја судба и сева,
в животот еднаш сам да се теши,

Та Шар и Пирин дружно да викнат
родната песна в небеса темни
и бурниот Егеј – навек да плиска
тешкиот глас на новите химни.

Вaпцаров пише в „Хроника” през 1942 г. за Македония „отвсякъде врази” и предвижда, че окупаторите някой ден ще се юрнат назад към домовете си (т.е. чужденци са). Отношението към т.нар. „освобождение” той изразява с думите: „Какво сега? – Сълзи ли да пороним, или на глас да седнем и да плачем?”, а събитията от 1941 г. окачествява като поредно влизане „у нас” на „историята с кървавата мутра”.
В своята поезия, в своите дела и думи, когато са на свобода, Вапцаров и останалите съмишленици от Македонския литературен кръжок определят и смятат себе си за македонци по националност с родина Македония, мечтаят за бъдеща македонска република, смятат, макар и някои да пишат на български език, че създават македонска художествена литература, и се възприемат за македонски поети и писатели.
Всичко това не може да се заобиколи с твърдения, че Вапцаров, видите ли, през 1941 г. станал редактор в „Литературен критик”, който поддържал български националистически позиции. Защото той не е собственик на вестника, нито определя идеите и политиката му, а трябва да се работи някъде, за да се живее; известно е, че той е измъчван от безработица по това време. Още по-малко значение могат да имат записки в българската полиция, когато над главата на Вапцаров виси смъртна присъда. Изключително гнусна е практиката да се цитират твърдения на отделни македонски дейци от онова време, че са българи, в молбите им за помилване, за отмяна на смъртните присъди от българските съдилища. Макар че Вапцаров в своята молба за помилване не го прави, но други го правят, и тези, които така избягват въжето и куршума на България, след това се включват в борбата срещу българския окупатор в Македония. Делата говорят по-силно от думите. Използването на такива документи за доказване на националното самосъзнание на хората само показва колко банкрутирали в интелектуален и морален смисъл са тези, които ги използват.
Много е направено в България, за да се замъгли значението на тази национална македонска литературна институция и да се фалшифицира самосъзнанието и делото на участниците в него. Но истината не може да бъде скрита.

(Продължава в следващия брой)