Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Николов Георгиев (Томовичин)

НЕ, ДРУГАРЮ СЛЕДОВАТЕЛ, АЗ НЕ СЪМ БЪЛГАРИН. АЗ СЪМ МАКЕДОНЕЦ

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


Мислехме, че ако ние започнем борбата в Пиринска Македония, нашите свободни братя от Вардарска Македония ще ни се притекат на помощ, не допускайки, че и там, и покрай това, че се чувстват и са признати като македонци, доста от тях са изкарали много години по затворите на СФР Югославия заради това, че искаха да обединят трите дяла на нашата разкъсана Македония. Но откъде да знае човек за това нещо, когато имахме тези граници, тези телени мрежи, толкова будно пазени от българските граничари! …
Но не ми беше позволено повече да мълча и аз разказах накратко за моите разговори с Бебо Кика… Така започна моето второ пътуване в неизвестността. Всеки ден, ама почти всеки ден, дежурният ме водеше при следователя, а някога и по два пъти на ден. Въпроси, въпроси, хиляди… Доста неща бях разказал, но и много неща криех. Стигнахме дотам, че на тридесет и шестия ден от моето затваряне следователят ме принуди да подпиша следното заявление:
„Аз, долуподписания Стоян Николов Георгиев, с подписа си удостверявам, че освен това, което разказах, няма нищо друго. В противен случай моля да бъда наказан.“
След като подписах заявлението, капитанът го взе при себе си и започна да чете. Четеше победоносно, на висок глас, засмян до ушите. Завършвайки четенето, той започна истерично да се смее…
– Да не съжалиш за дързостта – рече раздразнен следователят… В този момент моят събеседник отвори чекмеджето и тресна на бюрото една папка с документи за членство, викайки:
– На, чети и кажи кой е авторът!
Взех документите в ръце и още като погледнах, познах почерка си. Гледах в тях, гледах и в следователя, който внимателно следеше моите реакции. Гледах в документите за членство, гледах в събеседника и изведнъж започнах да се смея и аз, както се смееше преди една минута той. Смеех се, а същевременно сълзи ми течаха от очите… защото сега вече разбрах, че съм изигран, узнах кой е бил истинският предател. Въобще не предполагах, че документите за членство, писани от мене, които бях скрил в комина, може да се намират на разположение на следователя. За това, къде ги бях скрил, знаеше само Борис Попов, прехваленият „македонец“ от с. Вишлене, комуто аз, за голямо съжаление, напълно бях повярвал. Ето тази моя наивност сега ме караше едновременно да се смея и да плача…
- Ти мислиш, че ние нищо не знаем, че ние си губим времето с теб и с другите подобни на теб? Не, младежо, ние знаем всичко за теб, за Томата, Стамат, Вангел, за твоя „учител“ Киката и за всички други от твоята организация. Знаем, че псевдонимът ти е „Сукарно“, и т.н. Кажи ми сега какви цели преследвате, след като се заехте да създадете организация?
- Искаме да признаете, че сме македонци!
– Какви македонци? – викна ядосан следователя. – Ние всички сме българи от памти века.
- Не, другарю следовател, аз не съм българин. Аз съм македонец.
- А откъде знаеш това?
– Откъде? Знам го от моята родна майка. Нейният баща Нако Иванов, роден в с. Мътница, Егейска Македония, е лежал 5 години затвор в „Еди куле“ в Солун, защото се е борел за свободата на Македония. Моят дедо Томо по таткова линия е убит през 1912 г., пак за честта на македонеца. Ето оттука знам, че съм македонец!
– Е, а как виждаш осъщестяването на твоите идеи? Дали с оръжие в ръка?
- Мисля, че македонският въпрос може да се реши в рамките на една Балканска федерация, както на времето виждаше нейното осъществяване Димитър Благоев-Дядото.
– Това са наивни идеи, които не могат да се осъществят.
- Нима Димитър Благоев беше наивен, когато пред Народното събрание на България на 14 ноевмри 1917 година е заявил: „Аз съм македонски славянин, а македонският народ е по-различен от българския народ“?
– Ето тук Димитър Благоев направи своята капитална грешка – рече следователят.
- А Гоце Делчев, Яне Сандански и плеядата борци, които положиха костите пред олтара на Македония, и те ли направиха капитални грешки? – попитах аз.
– Те се чувстваха българи и се бореха за освобождаването на Македония и нейното присъединяване към България.
- Това не отговаря на истината – рекох аз. – Те се бореха с вички средства срещу българската, сръбската и гръцката пропаганда.
– Остави сега историята, гледай своето положение – каза той…
Така, ден след ден, бавно и мъчително минаваше времето, цели 113 дни, все до завършването на следствието и нашето излизане пред Окръжния съд в Благоевград… на 8 февруари 1958 година…
Съдът, след като изслуша прокурора, нашите (на обвинените) собствени обяснения, както и защитата, донесе за мен следната присъда:
„Благоевградският окръжен съд донесе присъда №142 от 8.02.1958 година според НОХД и според чл. 93, ал. 1 и 2, и във връзка с чл. 82 и чл. 36 от НК, с която осъжда Стоян Николов Георгиев на четири години лишаване от свобода. Лишава го от правата по чл. 28 от НК във времетраене от седем години и му конфискува в полза на държавата имущество на стойност 200 лева. Присъдата влиза в сила на 17. IV.1958 година.“
Кирил Т. Ружин (Бебо Кика) беше осъден на 10 години лишаване от свобода, Стамат Мешков и Тома Иванов – на по година и половина лишаване от свобода, а Вангел Урдов – на 2 години.
Съдебният процес протече зад затворени врати…
(Дават им само десет минути да се видят с близките и ги откарват в седмо отделение на Софийския затвор – отделението за осъдени на смърт и за политически, където престояват 20 дни. Стамат, Томата и Вангел са прехвърлени в Старозагорския затвор, а Стоян и Бебо Кика – в пето отделение на Софийския, където започват да работят в шивашкия цех. След три месеца Стоян отказва да работи, защото така не му остава време за четене и учене на френски език, и е върнат в седмо отделение, откъдето след 7 месеца го изпращат в Старозагорския затвор. След пристигането разбира, че другарите му са преместени в каменоломната, и подава молба и той да бъде прехвърлен там. По време на своите местения Стоян се запознава и с редица други македонци, съдени за националното им самоопределение.)
Тука (в каменоломната – б.р.) заварих едно момче от с. Черешница, Иван Кучкудеров, също осъден на 2 години затвор по македонския въпрос, за когото ми разказваше неговият съпроцесник Димитър Терзиев, с когото прекарахме около месец по време на следствието в Благоевград.
В Софийския затвор се срещнах и с едно момче, казваше се Тимльо Запрев от град Гоце Делчев, осъден три пъти по 3 години във връзка с македонския въпрос. Тук се срещнах с Иван Биков от с. Самуилово, осъден на 2 години лишаване от свобода по македонския въпрос, а срещнах и Станко от с. Черниче, Благоевградско, осъден на 2 години лишаване от свобода като ученик – конспиратор от процеса в Горския техникум в гр. Банско, също така по македонския въпрос.

(Продължава в следващия брой)