Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


„Важното е да се трудиме да създаваме македонска литература“ (Антон Попов).
През октомври 1938 г. Вапцаров изнася друг доклад пред Македонския литературен кръжок за някои стихотворения на Михаил Сматракалев (Ангел Жаров). В него той казва много ясно следното: „Храбро може да се каже, че що се отнася до тематичната определеност, Ангел Жаров е на най-правилния път от всички нас, които сме обединени от стимуланта – Македония, защото той не е забравил обществения си дълг, защото той единствен от присъстващите има за доминантен мотив на своето творчество нашата родина” (МЛК, с. 44). Определя едно от разглежданите стихотворения като „толкова социално, колкото и македонско”. По-нататък казва, че „оттам трябва да пием с душите си, за да създадем искрена македонска литература” (става въпрос за „робската мъка”, МЛК, с. 45) На същото обсъждане друг член на кръжока – Антон Попов, завява: „Формата не е толкова важна. Важното е да се трудиме да създаваме македонска литература (МЛК, с. 117). Македонска литература! Доминантен мотив – „нашата родина“! „Нас, които сме обединени от стимуланта Македония!!!”
Вапцаров дава патриотичните си стихотворения от цикъла „Песни за родината“ на разглеждане в Македонския литературен кръжок. Запазени са както доклади на другите кръжочници за тях (например Сматракалев и Антон Попов), така и бележки от дискусиите. В тях тези стихотворения се определят именно като: „македонски”, „македонска, наша, своя литература”, „всеки ред гори от живи чувства негови и на всички македонци”, „стихотворението е македонско”, оприличават стиховете му на вдигане на „знамето на жална Македония”, „национални песни” (Сматракалев, МЛК, с. 47-49, 136), определят стихосбирката му като такава „с македонска тематика”, наричат го „македонски поет”, определят и него, и Венко Марковски, Кочо Рацин и Коле Неделковски като творци, „обединени около един сюжет, около една тема: Македония” (Антон Попов, МЛК, с. 93, 95). Вапцаров в нито един от запазените протоколи не възразява на този вид окачествяване. Напротив, той самият използва освен понятието „македонска литература”, още и „македонска поезия” в свое изказване при обсъждането на стихосбирката на Кочо Рацин: „За етапа, в който се намира макед. поезия, трябва ли да се премине през всички етапи: народна песен, класическата и т.н.” (МЛК, с. 108, 183). Т.е. той смята, че съществува македонска поезия, и то тъкмо обсъжданата в кръжока, и е убеден, че тя ще се развие, но поставя въпроса дали ще мине през всичките и същите етапи като останалите национални поезии!
Сред темите на кръжока доминира Македония, като Антон Попов пише специален материал, посветен на македонската нация. Същият нарича себе си „македонски патриот”, който гледа от самолет родната земя – а описаната географски земя е Македония (в стихотворението си „Сън“). Македонският патриотизъм блика и от множество негови и на съкръжочниците му творби.
„За тях съществува една-единствена тема – Македония”
Плануваната от кръжока антология на македонска литература (!) е включвала следните Вапцарови стихотворения: „Родина“, „Доклад“, „Земя“, „Майка“, „Крали Марко“, „Илинденска“, „Елтепска“. Като увод за този сборник е бил подготвен текст от Антон Попов, наречен „От „Буря над родината” до „Чудна е Македония” – текст, посветен на стихосбирките на Сматракалев, Рацин, Неделковски, Марковски и Вапцаров. Ето какво четем в самото начало на този извънреден документ: „Една земя, която на политическата арена проля много кръв, която преминава през много страдания и конвулсии, която геройски брани своя род и език, сега вдъхновява с името си за творчество имената, събрани в този сборник. За тях съществува една-единствена тема – Македония. Те имат само един идеал – да създадат своя, родна литература (т.е. българската очевидно не е своя и родна – бел. С.Р.), която да изразява вълненията и тъгите на поробения народ, страданията на бежанците в чужбина, копнежа за връщане в родината (т.е. България не е родината – бел. С.Р.), борбата за свобода на поробените вътре…” (МЛК, с. 72). Това е написано през 1941 г. и за автора България очевидно е чужбина, а Македония и македонците – поробени. Пишейки за стихосбирката на Кочо Рацин „Бели мугри”, Антон Попов ще отбележи, че „за разлика от първите двама, той се намира в своята родина и е в постоянна и непосредствена връзка с народа” (МЛК, с. 89). Първите двама са Венко Марковски и Коле Неделковски, които се намират по това време в България, в София. Коле Неделковски също ясно определя България като „тугина” („тугино болко найлута”) в своята поезия (стихотворението „Во тугина”). Също както Вапцаров в „Земя”…
„Македонският народ… вече проговаря на свой език, чрез свои поети”.

(Продължава в следващия брой)