Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Следва твърдение, което не изглежда особено вероятно или по-скоро изглежда напълно невероятно. „Водачът ни изкомандува: „Дай тон за песен!“, и ние тръгнахме, марширувайки, запяхме „Велик е нашият войник“ и така минахме през града.“ Т.е. излиза, че изпратените по комунистическа и македонска линия не другаде, а в преди няколко години освободеното от българска окупация Скопие, са марширували през македонската столица на уста с „химна“ на българската окупационна армия: „Велик е нашият войник!“. Имаме всички причини да се съмняваме в истинността на това твърдение. Подобна демонстрация на „великобългарски шовинизъм“ със сигурност е щяла да създаде голям скандал и да има сериозни последици. А и с кой акъл тези учители биха рискували до такава степен. Та нали сам казва преди това „но нали сме си такива страхливи“, а сега пробутва пример за храбра антикомунистическа демонстрация (всъщност тази песен по това време е неприемлива и за комунистите в България).
По-скоро изглежда че „спомнящият“ си се опитва да се оправдае за отиването си да учи за учител в Скопие – не било по негова воля, отивайки, дори пеели българска националистическа песен. Нищо чудно и сам да се е убедил през годините, през които е трябвало да извинява младежките си македонски грехове по време на израстването си в ДС йерархията като борец срещу македонизма. Може и вече сам да си вярва.
Следващият нагоден спомен е за съдбата на учещите за учители в Скопие след разрива между Сталин и Тито. „Обучението беше прекъснато и ни заповядаха да се върнем, а който иска – да остава.
От всички 220 души останаха само пет или шест, всичко други се върнахме в България“. Как така хем им заповядали да се върнат, хем който искал, можел да остане. Всъщност истината е отдавна известна чрез документи и спомени – водела се е жестока битка всички да бъдат заставени с убеждение, обещания и заплахи да се върнат (сред останалите е Иван Катарджиев – днес академик в РМакедония). Така представена картината, излиза, че всичко е било доброволно и че едва 5 от 220 (т.е. 2%) са останали. Следва признание за това как са причакани на границата: „На границата много ни проверяваха от нашето МВР – гледаха какви книги носим. Вече нямаше да се обучаваме да учим децата на македонски и гледаха да не пренесем някоя македонска книга“. Значението на този факт е омаловажено с „Абе, глупости големи“. След това съдбата на мнозина от завърналите се минали през лагери и затвори е премълчана. Не вярвам, че не е знаел за участта на мнозина от неговите другари. Явно този спомен е станал неудобен и не се връзва с опита му да омаловажи всичко като просто „големи глупости”. Начинът, по който представя събитията като някаква неважна, макар и грешна глупост („Сега, като гледам назад, си мисля що трябваше да се прави всичко това“), подсказва, че вероятно той е бил един от онези, които активно са участвали в така наречената „македонизация“, а след това се е преориентирал и се стреми да прикрие и извини младежките си „грехове“. Не са малцина такива. Нека видим сега друг такъв пример, дори бих казал още по-драстичен. Става дума за човек, активно включил се в пропагандата срещу македонците и в тяхната асимилация по времето на Тодор Живков. И то не някакъв такъв, който е бил по принцип и по убеждение винаги против македонците, а човек, изметнал се „като крива дъска“, който преди това активно се включва в точно обратните процеси, и то по един доста решителен начин. Става дума за Георги Николов Длъгацев, роден през 1926 г. в Петрич. Горещ привърженик на Възродителния процес, член на „Атака“ и зрител на националистическата телевизия „Скат“, който изпитва дълбоко неуважение към самоопределението на личността и смята, че 80 % от хората са простаци, стадо и тях можеш да ги направиш каквито си искаш (Груев, с. 237). Неговите спомени са публикувани под заглавие: „Аз веднага схванах, че не е достатъчно само да си патриот, но трябва да си комунист“. В негово лице се сблъскваме с хамелеон, достоен да бъде изобразен в литературата. Човек, на когото както и да му възприемете думите, не можете да не изпитате неприятно чувство. Защото той или е прав, когато твърди, че винаги се е чувствал българин, и тогава отиването му в Скопие да става учител не по друго, а по история, е някакъв вид предателство, или пък лъже сега, а си е бил македонец, който обаче по-късно за лични кариерни цели напълно е изменил на своя народ. И в двата случая резултатът е един и същ – опортюнист родоотстъпник.
Нека да погледнем спомените му.
Дете на бежанци от Кукушко, но останал сирак през 1933 г. и израснал в сиропиталища в София (сиропиталище „Битоля“) и в Стара Загора. През 1943 г. в Петрич се запознава с комунисти и приема идеите им. Но! Не влиза в редиците им – по това време това е опасна работа. Но отново но! Веднага след 9 септември 1944 г. става член на РМС – Работнически младежки съюз, тогавашния Комсомол, и дори става секретар на Ремса в Търговската гимназия в Стара Загора. Очевидно се ориентира добре.
Премества се в Петрич и тук се записва да отиде на 8-месечен курс в Македония, за да стане македонски учител. Този неудобен за него със задна дата факт той обяснява с два аргумента. Първият – много притесненото си финансово положение: „Оставайки без работа, без родители, без кой да те подпомага, аз тогава и гладувах даже, когато почнаха да събират деца, млади хора за учители македонски в Македония, да ги обучат на македонски език, на македонска история, и след т’ва да ги пратят тука или там, нема значение къде, да ги използват като учители, а т’ва беше етап към присъединяване на Пиринския край (Македония претендираше за Пиринския край) – и при т’ва положение аз бях принуден да отида в Македония, понеже ми предлагаха да отида. Тук партията събираше [пояснява, че по това време в Петрич е бил член на РМС]. Те обявиха на всеослушание, който иска да отиде в Македония, да изкара 8-месечни курсове за македонски основен учител и след това да остане учител в Македония или тука, къде намери работа.“ (Груев, 227). Принуден бил, защото му предлагали? Защото бил гладен, решил да се прави и да прави другите македонци? Похвално.
Второто оправдание е все така смехотворно и очевидно измислено със задна дата: „И понеже аз знаех, че Македония е българска земя, аз когато реших в Петрич да тръгна за Македония, мен ми беше все едно дали [ще бъда] в Република България, която е българска държава, или Република Македония, която е също българска държава.“ (Груев, 227). А това, че тя всъщност е държава на македонската нация и не се смята за българска, и че там ще учи друга история и друг език, това явно не му е пречело. Всъщност самата идея за РМакедония като втора българска държава е напълно чужда и непозната за онова време – всеки е разбирал много добре, че това е небългарска национална държава и именно поради това българските националисти са били категорично против даването на Пиринска Македония на НР Македония. Тази идея е нова, след 1990 г., т.е. очевидно човекът конструира сложни лъжи, за да прикрие нещо просто и очевидно и от собствените му спомени – тогава се е чувствал македонец.
Докато уж гладът бил причина да се запише в курсовете и да иде в Македония, оказва се, че гладът не е достатъчна причина да се върне в България, напротив, използва го като предлог, за да се уреди „по партизански“ в университета в Скопие. Просто заплашва, че ще напусне поради глад, но че е готов да гладува, ако го запишат в университета. Успява. „И вместо да бъдем основни учители, те ни записаха след изтичането на първия срок, във втория срок ни записаха по чисто партизански [начин] да следваме, се едно сме изкарали първия срок [семестър] и оттогава, ’47-а година… тия, които имаха средно образование, щото там заминаха и хора с основно образование. И записахме университет. Някои записаха македонски език, аз записах история…“ (Груев, 228). О, чудо – избира не това, което е учил по-рано (търговска гимназия със специално счетоводство) и с което би си намерил по-лесно работа, а избира нещо съвсем друго, и то не какво да е ами… история. Единственото логично обяснение е, че го е тласкал македонски патриотизъм. Но Длъгацев има друго обяснение. Влечала го историята: „И записах история. И сега, понеже много добре знаех историята от сиропиталището и от България, те не можеха да ме проагитират мене. Обаче аз имах предвид, че това е политика, и се преструвах и обявих, че съм македонец. Такава беше политиката…

(Продължава в следващия брой)