Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Николов Георгиев (Томовичин)

НЕ, ДРУГАРЮ СЛЕДОВАТЕЛ, АЗ НЕ СЪМ БЪЛГАРИН. АЗ СЪМ МАКЕДОНЕЦ

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


Когато влязох, видях, че тясната килия беше постлана със сламеник, покрит с едно изтрито от употреба сиво войнишко одеяло. Върху него бе поставена възглавница с бяла калъфка. В ъгъла на килията зад вратата беше поставена една желязна кофа, до половина напълнена с вода. В нея при случай на нужда затвореният субект можеше да уринира (да моча).
Килията беше денонощно осветена от електрическа крушка… Естествена светлина в килията не допираше.
По нареждане на следователя дежурният старшина всеки ден по веднъж, а някога и по два пъти, ме водеше на разпит. Много ме мъчеше, но аз се бях зарекъл, че с цената на всичко няма да издам другите участници в нашата конспирация. Дълбоко бях убеден, че и моят приятел Томата не е предал нищо.
Така, в постоянно мъчение, издържах цели 15 дни. И колкото по-мъчително минаваха дните в килията, толкова по-арогантен ставаше моят следовател. Но на шестнадесетия ден след моето затваряне, когато в 6 часа сутринта старшината ме отведе до тоалетните, горе на стената на коридорчето, над мивката прочетох, написани с тъп предмет, следните думи: „Шан, признай истината“.
Когато на 26 ноември 1956 година в Районното управление на МВР в Петрич ни разделиха с Томата, аз помислих, че него са го освободили. Но съм се излъгал. Написаното на стената ясно ми казваше, че и той също така е тук, в някоя от килиите за разпит.
В гимназията ми викаха Шан и кой друг би бил заинтересован да кажа истината освен Томата? А той вече бил признал всичко, което знаел за листчетата. Следователят подигравателно му казал, че аз още се инатя като магаре на мост и не искам да кажа цялата истина. Именно за да прекъсне по-нататъшното ми малтретиране, Томата написал в тоалетната да кажа истината…
Доста размишлявах върху тези две написани на стената думи. Все до обяд мислех какво да правя: дали да продължа с мълчанието пред следователя въпреки големите мъчения, или да призная истината, както ме съветваше моят приятел. Най-после реших да призная, че и други участваха в нашата конспиративна дейност.
Когато след обяд следователят ме повика на разпит, казах цялата истина.
– Е, най-после се вразуми! – каза следовател Никола Митев. – Защо трябваше да мълчиш толкова време? Или мислеше, че ние не знаме какво си направил, с кого, кога и къде?
Аз слушах с наведена глава, без да реагирам на това, което ми говореше. Очевидно доволен от моето закъсняло „самопризнание“, той притисна сигналното копче на бюрото и веднага влезе, рапортувайки, дежурният старшина.
- Отведи го в килията!
И след само 50-60 секунди отново се намирах във временния си дом.
Два дни след това дежурният ме поведе от килията някъде по стълбите. Вместо да спрем на първия етаж, където обичайно ме водеше на разпит, старшината ми нареди да продължа нагоре по стълбите, на втория етаж.
Тук всички врати бяха тапицирани с кафява кожа. Старшината ме поведе към една от тях и чукна по дръжката на вратата. Отвътре се чу едно „да“, след което старшината отвори вратата и доложи:
– Разрешете, другарю началник!
– Да! – рече домакинът и старшината напусна стаята…
– Е, младежо – рече полковникът след пауза от около минута-две, в което време преглеждаше някаква папка в която, предполагах, се намираше моето малко досие. – Как мислиш, не е ли много рано да се занимаваш с такива големи въпроси, на които вече стотина години никой не може да даде отговор?
Той питаше, а аз мълчах…
- Сега – рече полковникът, – имайки предвид твоята младост, факта, че за пръв път се занимаваш с този сложен македонски въпрос, и това, че произхождаш от бедно семейство, решихме да не те пращаме на съд. Но ако започнеш пак да говориш по този въпрос, а ние сигурно ще разберем за това, знай, че няма така да ти се размине! Бъди сигурен, че ще отидеш в затвора!…
Два часа след моя разговор с полковника дежурният отново се появи пред моята килия.
– Вън – нареди ми той. – Вземи си личните вещи!
(Стоян и Томата са отведени под въоръжена охрана до гарата в Благоевград, а след това в арестантски вагон до Петрич, и там – в МВР. Стоян е извикан на разговор с „Иванов“, който му обяснява, че извършеното от него е било антидържавно дело, за което е трябвало да лежи пет години в затвора, и че за проявеното към него великодушие трябва да се отблагодари, срещайки се и разговаряйки от време на време с него. След това е освободен и се прибира у дома. Това става на 14 декември 1956 г.)
Заедно с голямата радост да бъда пак у дома, да бъда пак с любимото момиче, аз трябваше всяка сряда да ходя на среща с „другаря“ Иванов, което много ме притесняваше и не ми даваше мир денем и нощем… По цели нощи не можех да заспя. Казвах си: „Как така, Стояне, беше тръгнал да се бориш за правдата на своите братя македонци, а сега трябва да ги предаваш на неприятеля?“ А те от мен само това очакваха. Съветваха ме да се движа в различни среди, да разговарям за Македония, да провокирам моите събеседници, че македонците нямат права, а това, което някой каже в защита на Македония и македонския народ, трябваше да го донасям до най-малката подробност.
Редовно ходех на срещите с Иванов, но нищо конкретно не предприемах за провокиране на македонците. Понеже в продължение на два месеца аз не му предадох нищо, изглежда за да провери моята лоялност към него, Иванов ме накара да се срещна с едно момиче – Лилето Турнова. От нея трябваше да разбера дали получава писма от вуйчо си Даната, който нелегално беше избягал в Германската федерална република.
Изминаха петнадесетина дни, откакто ми беше поставил конкретната задача, но аз все още не се решавах да се срещна с момичето и да проведа искания от следователя разговор… Нали и аз самият винаги съм се възхищавал от делото на великите Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Никола Карев, Яне Сандански и плеядата македонски синове и дъщери, загинали за освобождението на македонския народ от турско робство… люто съм мразил предателите на народа. Как можех тогава аз самият да стана предател?
Дават му да прочете книга за конспирации и на една среща Иванов му обяснява, че докато го няма, ще трябва да докладва на присъстващия петричанин Тома Шопов)
Точно в този момент не знам откъде ми дойде храброст и му казах:
– Ето ви книгата и отсега нататък аз няма да се срещам нито с Вас, нито с другаря Шопов, нито с когото и да е от Държавна сигурност!
„Другарите“ ме погледнаха втренчено, започнаха да си трият очите, да не би да сънуват. Изглеждаше сякаш не можеха да приемат думите ми насериозно.
– Не си прави майтап! – рече Иванов.
– Никакъв майтап не си правя!
– Ама ти сериозно ли говориш?
– Да, сериозно! – рекох отсечено.
– А на кого си казал, че се срещаш с нас? Кой те накара да се откажеш?
– Никой! Това е мое решение и то е окончателно!
– Ама ти с всичкия ли си? – ме попита Иванов. – Даваш ли си сметка за това, което правиш? Знаеш ли какво ще стане сега с тебе? В затвора ще те вкараме!

(Продължава в следващия брой)