Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


И сега, след като свършихме с неколцината, получили право да говорят от името на македонците, да преминем към другите, които са и доста повече. Хората, избрани да изразят „основното“ мнение, доминантната „истина“, са странна групичка – сред тях има доносници, офицери от ДС, анонимни, хора от ВМРО на Иван Михайлов, хора, работили за „демакедонизацията“. Обикновените люде сред тях са малко. По някакъв начин се получава, че основната дума е дадена на палачите, а на жертвите – само между другото, колкото да се каже, че има демокрация, плурализъм и някаква степен на научна обективност. За съжаление обаче тези хора не са питани да разкажат как са малтретирали, дискриминирали и асимилирали македонците – това със сигурност би представлявало научен и обществен интерес. Вместо това им е дадена думата, за да потвърдят официалната национална догма, че не е имало тук македонци, имало е насилствена македонизация, която след 1963 г. била поправена (и това било без насилие) и така всичко си дошло на местата. Като изключим тази картина, която напълно се опровергава от спомените на малцината допуснати до сборника македонци (както казах, не всички записани спомени на македонци са включени в него, само малцина), основният момент е, че тези подгласници на официалната „истина“ не са в състояние да посочат никакво конкретно насилие срещу българи, особено не насилие, случило се върху тях или техни близки. Тези, които повтарят папагалски щампата за „насилствена македонизация“, говорят по принцип, обобщено: имало е, трябвало е да има, нали, е, вярно, данни и спомени за такива нямат, но все някъде трябва да е имало.
Да видим първия такъв спомнящ си: Костадин Яковлиев („Много хора тогава не вярваха на очите си, но нали сме си такива, страхливи, Груев, 193-195) от Гоце Делчев. Първо учител, а след това офицер от ДС, който дори достига до позиция на заместник-началник в 6-о управление на ДС, т.е. на най-зловещия отдел на политическата и идеологическа полиция. Дори и този факт сам по себе си вече говори достатъчно. Спомените на такъв човек, освен ако не са насочени към разкриването на злодеянията на неговата престъпна служба, могат само да се разглеждат като неверни до доказване на противното. Висш гестаповец разказва, че евреите не са страдали, нямало е нищо особено, то даже евреи е нямало, какво толкова…
Служебната обремененост си му личи по терминологията, която използва. За него присъединяването на Пиринска Македония към НР Македония е еднакво на „ще се обединяваме със сърбите, с Югославия демек.“ На друго място пък говори как през „1964 г., когато властта се усети и пак почна да връща българските имена в паспортите“. Явно споменът от смяната на имената на турците през време на възродителния процес е намерил свой израз тук. Никой никакви български имена нито е сменял, нито е връщал. На друго място пък: „Абе, какъв македонски език? Той, езикът, си е български, ама му сложили там едни завъртулки, сърбизми…“. Отношението е ясно и очаквано от кадър на ДС.
Без да иска, той ни демонстрира интересен феномен – наслагване на фалшив официален спомен върху реални лични спомени: „И по едно време се оказа, че това не е слух, а че това ще става. Започнаха да ни викат в общината и да ни подменят българските паспорти, дето пишеше, че сме българи, с нови, а там ни писаха вече македонци. Много хора тогава не вярваха на очите си, но нали сме си такива, страхливи, това си мина някак си незабелязано, макар че на места имаше и тихи бунтове. И до затвор се стигна на места, но все пак ще отбележа – до ексцесии не се стигна, както по-късно стана с помаците през 1972 г. А и защо да се гневим?! То нали аз знам, че съм си българин и православен, какво значение има кой как ще ме пише? Повечето хора така си казахме“.
Колко противоречиви твърдения на едно място. Смяната на националността в паспортите минала „някак си незабелязано“ и защото „сме си такива страхливи“, но пък, от друга страна, се стигнало до „тихи бунтове“ (това пък какво ли е?) „на места“ (кои?) и дори „до затвор“ (на кого?) пак „на места“ (кои?), но „все пак“ не се стигнало „до ексцесии“. На друго място пък твърди, че държавата „насилва хората да се денационализират?“. Така става, когато се опитваш да наблъскаш в един калъф и истина, и лъжа, да набъркаш реалните спомени с лъжата на пропагандата. Лесно се вижда кой е оригиналният, личният спомен, а кой е присаденият допълнително. От личния спомен (частите, в които говори за себе си, за „нас“) се вижда, че е нямало насилие: станало „незабелязано“ и „без ексцесии“, дори и нямало причина за гневене, защото повечето хора си казвали „какво значение има кой как ще ме пише“, това са все свидетелства от преживяното от него, неща които директно си спомня. За разлика от това, твърденията за „насилие“ не са лични, те се отнасят до непознати, случили са се с неизвестно кого и къде, няма лични имена или имена на места, говори „едно на гьотура“ и по принцип. Така изпъква додаденият паразитен „спомен“, или по-точно пропагандната щампа, вметната постфактум, насложена върху реалния спомен. Защото, ако остави само реалния спомен, то какъв служител на Гестапо би бил – както е известно, в тези служби човек се пенсионира чак като умре, докато е жив, изпълнява гнусния си „дълг“, включително и да лъже. А пък когато съвестно лъже, накрая започва и да си вярва… А що се касае до лъжата за „насилствената македонизация“, директивата е съвсем ясна и все още актуална, и трябва да се изпълнява. Какво тук значи някаква си безличност…
Да видим друг момент, който ясно ни показва, че човекът на места въобще не разказва спомени, а фантазии. Твърдението му, че „всичко през ’47-48 година бе написано „македонец“. И българи, и турци, и помаци“ е просто неистина. Точно в Неврокопско записаните македонци през 1946/47 (тогава е преброяването, а не през 1947/48, но тази грешка е простима) са малцинство, около 45%; останалите са писани българи, цигани, турци и др. Т.е. и този „спомен“ няма нищо общо с действителността, човекът не ни разказва какво помни и какво е било, а повтаря поредната пропагандна щампа на Държавна сигурност.
През 1948 г. е изпратен в Скопие, където трябвало да се подготви да преподава на македонски език. Явно се стреми да оправдае това си участие с това, че станало внезапно и не ги питали (макар и да не споменава да е протестирал!): „Предупредиха ни, че ще ни командироват в Скопие, където ще ни обучават да преподаваме македонски език. Това стана набързо, даже не се усетихме“.

(Продължава в следващия брой)