Свидетелства за един достоен македонец

СТОЯН НИКОЛОВ ГЕОРГИЕВ (ТОМОВИЧИН)

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


Стоян Николов Георгиев (Томовичин) цял живот се бори за правото да бъде македонец и за правата и достойнството на македонците в България. За това два пъти лежи по 4 години в българските затвори по времето на комунизма. Един от основателите на ОМО „Илинден” през 1990 г. и неин пръв председател. След 1998 г. е почетен председател на ОМО „Илинден” – ПИРИН.
В периода 2006-2007 е член на Централния съвет на тази партия, а в 2007-2010 г. е неин съпредседател, след което се оттегля по здравословни причини.

– Е, другарко – и казвах тогава максус (нарочно) – това е македонски език.
Заради този македонски език, който демонстрирах пред нея, аз загубих цяла година. Много се ядосвах за това, и особено защото бях между най-добрите ученици в класа, а по математика никой не можеше да решава задачите по-добре и по-бързо от мен.
Съучениците ме майтапеха: „Ученикът премина в десети клас, а учителят остана да повтаря девети клас“. „Учителят“ бях аз, защото помагах на Любчо по математика.
Изгубих една година и толкова много тъгувах по нея, че следващата година, когато повтарях 9-и клас, ходех на училище без интерес, отчаян и с понижено настроение.
Сега разбирам, че напразно съм се ядосвал за тази изгубена година, защото онова, което изгубих след това заради доказването на нашата македонска самобитност, е десет пъти по-голямо, по-значително и по-страшно…
Това бе времето, когато едновременно се влюбих и във Величка, и в майка Македония! Вече бях направил печата с думата „Македония“ и разхвърлях хиляди екземпляри от тази за мен най-мила дума в град Петрич и околността.
Вярвах, сега има смисъл за какво да живее човек. Бях посветил в тайните ми работи един друг приятел – Томата. Вече бяхме ученици от 11-и клас, а това бе есента на 1956 година. Томата Иванов и други трима ученици от нашия клас станаха членове в нашата организация: Живко Дончев и Васил Кантарджиев, двамата от Петрич, и Веселин Палушев от с. Капатово, който и до ден-днешен не престава да обича Македония.
Естествено, в моите тайни бях посветил и първата си любов – Величка, която трябваше да извезе знамето на бъдещата македонска революция. Такива ни бяха тогава младежкият устрем и дързост. Заклехме се в името на нещо свято, което все още не знаехме какво ще бъде, но което обичахме много силно. Мислехме, че само за няколко нощи ще подготвим хиляди македонци и с един светкавичен удар ще обединим трите дела на Македония – Вардарския, Пиринския, Егейския!
Започнахме да намираме съмишленици и от гимназия „Гоце Делчев“ с цел да направим Македонска младежка организация на територията на град Петрич, докато един ден не се случи онова, което, както и първата си любов, никога няма да забравя. Онзи 26-и ноември 1956 година, когато за пръв път паднах в лапите на Държавна сигурност.
Откакто ни задържаха пред входа на гимназия „ПК Яворов“, ни отведоха в Районното управление на МВР в Петрич. Началник на управлението беше капитан Шакин – един изключително див и отвратителен тип…
По негово нареждане ме отведоха в една стая, в която ме чакаше един едър и висок агент.
Попита ме как се казвам и защо ме водят при него. Отговорих, че нищо не знам за случая. Тогава той започна да ми пребърква джобовете и когато намери едно смачкано листче с името „Македония“, радостно ме попита:
– А откъде имаш това нещо?
– Намерих го на улицата – отговорих спокойно.
Продължи с претърсването на джобовете на ученическата ми блуза и от вътрешния джоб извади няколко листа изпълнени с думата „Македония“. Погледна ме победоносно със светнали от удоволствие очи и с полусвитите устни ме запита строго:
- А чии са тези листа?
Само 10-15 секунди размишлявах какъв отговор да дам. Дали да излъжа, или не?…
– Чии са тези листа?
– Мои – отговорих аз и погледнах в пода на стаята.
В този миг върху лявата ми буза се стовари страшен удар. Сред бял ден пред очите ми засвяткаха искри, но запазих самообладание. Нито охнах, нито застенах, като нищо да не се бе случило.
От вцепенението, в което бях изпаднал, ме стресна неговият силен глас:
– С кого си печатал тези работи?
– Сам – отговорих аз.
– А къде?
– У дома.
– Тръгвай! – ми извика със силен заповеден глас и ме изблъска през вратата навън.
Когато излязохме в двора, там вече ни чакаше готов за път един джип с двама цивилни агенти. Седнахме в джипа и за 5-6 минути бяхме пред входа на нашата къща.
Качихме се горе, влязохме в кухнята и пред стъписаните погледи на моите родители аз им показах печата, тампона и няколко бели карирани листа, които веднага прибраха. Претърсиха още на няколко места в стаята с надежда да открият нещо много по-важно, по-значимо, но след като не откриха нищо друго, ме повлякоха навън.
А горката ми майка, вкаменена от страх, безгласно ронейки сълзи, жално ме изпрати.
Качихме се в джипа и тръгнахме в неизвестна посока. Час и половина след нашето тръгване от град Петрич джипът спря пред входа на Окръжно управление на МВР в град Благоевград.
След като слязохме от джипа, агентите ме предадоха на дежурния старшина, който ме вкара в една тясна стая, претърси ме отново, а след това ме поведе по коридора в посока на една тапицирана в кафява кожа врата, почука по дръжката и след като чу едно отсечено „да“, я отвори. Поздрави един млад офицер с думите:
– Разрешете, другарю началник!
– Да! – каза следователят и старшината напусна стаята…
– Разказвай сега всичко, което си направил за отпечатването на „листчетата“: кога, с кого и колко време ги печатите тези глупости?
– Всичко направих сам: и печата, и отпечатаните листчета, и сам ги разпространявах.
– Лъжеш! – викна лейтенанта.
– Не! – отговорих остро аз.
– Знаеш ли с кого си имаш работа, бре, сине майчин? – заврещя следователят и с два скока дойде до мен. Сграбчи ме силно с дясната си ръка за брадата, викайки:
– Копеле недно! Ще те пребия тук, окото няма да ми трепне!
Аз продължих да мълча, а лейтенантът, не можейки да си контролира нервите, започна да ми удря главата в стената.
Аз пак продължих да мълча. След като разбра, че със сила не може да ме накара да проговоря, натисна едно копче, монтирано на бюрото, и само след 5-6 секунди вратата се отвори и старшината поздрави:
– Разрешете, другарю лейтенант!
– Води го в килията! – нареди следователят.
Старшината ме поведе по едни мозаечни стълби, които водеха в тъмна изба, денонощно осветена с електрическо осветление. На края на избата видях няколко врати, поставени на около 2 метра една от друга. На около 150 см от пода, на средата на всяка врата бяха закачени ламаринки във форма на пресечена през средата (по дължина) круша. До този момент не бях виждал такова чудо и трябваше да помисля известно време, за да се досетя за предназначението на тези ламаринки. По-късно разбрах, че ги наричат „шпионки“.
Над всяка врата беше поставена ламаринка със съответен номер, написан с бяла блажна боя. Спряхме пред номер 12. Старшината отвори вратата, даде ми знак да вляза, след което два пъти от външната страна на вратата завъртя тежкия железен ключ.

(Продължава в следващия брой)