Исторически истини от български учени – История на Македония до 336 година преди Христа

ЦАР ФИЛИП II МАКЕДОНСКИ

д-р Гаврил Кацаров
(Продължава от миналия брой)


Ние изложихме накъсо мнението на Керст за целите на Филиповата политика. До него се доближава и схващането на Ed. Meуег. Последният с пълно право изтъква, че главната цел на Филип била да спечели Тракия до Дунава, да я запази трайно и да основе една силна балканска държава. За да си затвърди завинаги положението на север, той трябвало да добие и хегемонията над южната част на полуострова. „Македония повече от един век била вплетена във всички гръцки работи и властта над завзетите от гърци брегове могла да се задържи само ако Македония добиеше решаваш глас в гръцкия свят и можеше да изкара на Егейско море една импонираща морска мощ. Както видяхме, Филип постигнал тая цел. Основаният от него елински съюз решил да се почне война с Персия. Още след завземането на Тракия Филип влязъл в конфликт с Персия; той приемал в двореца си избягали персийски сатрапи и поддържал връзки с малоазиатски династии, които въставали против Персия. От своя страна, Персия поддържала неприятелите на Филип в Тракия. Ако Филип е искал да тури здрава основа на организацията на Елада, той трябвало да приеме изложената от Исократ национална програма, именно преди всичко освобождението на малоазиатските гърци от персийско иго. И тъй в 336 г. той пратил Парменион и Атал в Мала Азия, които започнали военни действия в Иония и при Хелеспонта; но тая война не била водена енергично. Това показва, че Филип смятал войната в Мала Азия като отбранителна; той искал само да освободи малоазиатските гърци и да изтика персите от побрежните области, които граничели с македонското царство. По-нататък той не мислел да отива. В това отношение политиката на Филип, за която преди всичко били меродавни македонските интереси, се отличава основно от тая на сина му Александър. „Центърът на Филиповата политика лежи в областите, обкръжаващи Македония: Тракия, Илирия, Епир и Тесалия, които той искал да свърже със своята страна в здраво единство. Световнозавоевателските планове на сина му са стоели далеч от него и едва ли някога той би водил енергично персийската война или би минал с войската си Тигър и Ефрат. След убиването на Филип се променил целият ход на всесветската история. Наследник на неговата политика не е Александър, ами Пармений и Антипатър, които тъкмо поради това изпаднали в най-остър конфликт с първия”.
Същата мисъл изказва напоследък и Розенберг: „Световната история би взела друг обрат, ако Балканският полуостров би станал единна национална област, в каквато напр. първоначално многоезична Италия се е променила под римско влияние. Тъкмо чрез това, дето Александър, използвайки напълно тогавашното военно надмощие на Македония, основал гръцкото световно царство, той затворил завинаги на своя народ пътя към действително национално величие”. Изобщо Розенберг е прав, но той греши, като говори по примера на Белох за гръцко световно царство. Това не е право; ние можем да говорим само за световно величество на елинската култура, а не на елинския народ. Тъкмо политиката на Александър е спомогнала в широк размер за денационализирането на елините. Погрешно говори Розенберг и за гръцкия народ; такъв народ във времето на Филип и Александър не съществува.
Нека се върнем отново към коринтския съюз.

(Продължава в следващия брой)