Свидетелства за един достоен македонец

СТОЯН НИКОЛОВ ГЕОРГИЕВ (ТОМОВИЧИН)

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


. От книгата: Стојан Георгиев Томовичин, Македонија над се, Битола, 1990
Естествено беше, че след дългогодишен тормоз, от 1956 г. та до днешен ден, бях изгубил всякаква надежда, че някой ден и аз, както и другите хора, ще имам възможност да се порадвам на прекрасната природа на майка Македония. Може би нямаше да се намирам в такова състояние, ако не се бях родил в град Петрич, където в петдесетте години, докато бях момче, постоянно и навсякъде се пееха македонски революционни маршове и песни, които слушахме по Радио Скопие, напук на забраната от българските власти.
Може би нямаше да се оформя като македонец, ако майка ми не ми разказваше историята на нейния татко Иван Наков, който прекарал цели пет години в солунския затвор „Еди куле“ като борец за освобождение на Македония от турско робство.
Дедо ми Иван се е родил в село Матница, на южните падини на планината Беласица, което днес се намира в Егейския дял на Македония, в Гърция. Бил е участник в националноосвободителната борба на македонците и след един провал, последица от предателство, бил арестуван и осъден от турския съд на пет години строг тъмничен затвор.
Дедото пък на татко ми, който се родил в македонското село Богородица (днешното село Сестрино в планината Огражден в Пиринския дел на Македония), се казвал Георги Янкулски. Докато бил млад, бил много буен, та селяните го викали Дели Георги…
(Убива турци и е принуден да бега от селото – бел. м.)
Така прадедо ми Георги напуснал с. Богородица и се главил като козарче в тогава неголямото селище Петрич. Това било някъде около 1880 г. Тук след някоя годин дедо Георги… се оженил за хубавата девойка Стуица от неговото село… На дедо Георги и баба Стуица им се родили два сина и една дъщеря. По-големият от синовете, Томо, се оженил за баба ми Елена и им се родили тримата синове: Иван през 1906, Никола, татко ми, в 1908 г. и Васил в 1910 г… Томо загинал през 1912 г. за свободата на Македония.
След смъртта на дедо ми Томо неговата жена Елена, с три все още невръстни деца, получила прякора Елена Томовичина, а и децата, Бог да ги прости, докато умряха, бяха наричани Иван Томовичин, Васил Томовичин и Кольо Томовичин.
Достойни потомци, защото и Томчо, синът на Васил Томовичин, и той бе убит от българските граничари, когато беше едва на 24 години, под предлог, че искал нелегално да премине границата с Гърция; достойни казвам, защото и правнуците на дедо Георги, синовете на Никола Томовичин – Стоян и Иван, цял живот се борят за националните права на македонците в Пиринския дял на Македония.
На 18 март 1938 година в малкото погранично градче Петрич, разположено в подножието на Беласица, в семейството на Никола Томовичин и Митра Иванова Накова се роди мъжко дете, което кръстиха Стоян. Може би името са избрали според бъдещия твърд характер на това жилаво дете. Стоян, за да стои и устои пред бурите на времето, на това нестабилно време, когато много по-лесно и по-безобидно в България беше да се наречеш българин, отколкото македонец.
Днес в България един македонец да се нарече българин, значи да получи всичко: и добра работа, и предимство при преминаването във висшите училища, и уважение от органите на властта, и спокойствие – и всичко. А този, който има храброст да заяви, че е македонец, тежко му! Особено тежко беше това в годините на тоталитарния режим в България. Да заявиш на висок глас, че си македонец, означава да си подготвен да поемеш морална, физическа и всякаква отговорност…
Татко ми дълги години бе служител в училището „Кочо Мавродиев“ в Петрич, откъдето получи и скромната си пенсия, а майка ми работеше земеделие и аргатстваше на по-имотните хора в Петрич. Аз съм третото дете на моите родители…
Есента на 1956 г. вече бях ученик в единадесети клас на Първото средно училище „Пейо Яворов“. В началото на месец октомври в залата на читалището „Братя Миладинови“ бе дошъл да изнесе предаване по македонския въпрос първият секретар на Окръжния комитет на БКП в Благоевград Борис Вапцаров, брат на македонския поет Никола Вапцаров. Темата на предаването беше „Македония – географско понятие“.
Човекът си прочете доклада, от който аз много се разгневих, защото до този момент много малко бях прочел за Македония и македонския народ. Но средата, в която бях израсъл, ме бе закърмила с такова мляко (с такава мая), че и покрай множеството превратности и перипетии в живота аз си останах за цял живот македонец.
Тогава на Вапцаров му поставих два въпроса:
1. Къде отидоха древните македонци след идването на римляните на Балканския полуостров?
2. За какво се бореха Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Яне Сандански и техните съмишленици?
Отговорите на Борис Вапцаров бяха много повърхностни. На първия въпрос отговори така: „Македонците бяха гърци“, а на втория: „Гоце Делчев и неговите съмишленици бяха българи и се бореха за освобождение на Македония и присъединяване към България.“
Аз, естествено, не бях доволен от двата отговора, напуснах залата и веднага се заех да правя от дърво клише с надпис „Македония“. За три нощи с нож, игла и други инструменти изработих клишето, подготвих в кутия за обувки тампон от попивателна хартия, наквасена с мастило, и започнах да отпечатвам в хиляди екземпляри тази единствена дума „Македония“.
Една дума и един мъничък конспиратор в течение на следните два месеца държаха в напрежение цялата милиция в Благоевградски окръг, докато не дойде онзи ноемврийски ден, сряда, 26 ноември 1956 година, когато пред входа на нашата гимназия мен и моя приятел Томата ни задържаха двама агенти от Държавна сигурност. Но за това по-късно…
През 1957 г. в 9-и клас учехме в една паралелка аз и едно момче от нашата махала. Казваше се Любчо Рупанов, беше много слаб ученик по математика. Било, каквото било, Любчо завърши 9-и клас, а аз, който имах само три оценки среден (3), а останалите бяха четворки и петици , я оплексах, и то защо? Защото бях македонец! Така за пръв път се сблъсках с българщината и оттогава започна моят трънлив път към Македония.
В 9-и клас български език ни преподаваше една софиянка, която се прекарваше Георгиева. Не знам защо, но ние, учениците, между нас си я наричахме Козата. Тази госпожица много ми се ядосваше, защото аз въобще не се трудех да говоря литературен български език. Когато разказвах урок, аз говорех както си говорехме у дома. Редовно КЕ-ках, никога не употребявах частиците ЩЕ и ШЕ, за да изразя някоя глаголна форма за бъдеще време.
Употребявах типични петрички изрази: бегáйте, елáйте, немойте, некю, сакам, бендисувам, уйдисувам, ке дом, ке терам, ке пишам, и още много други изрази, които тя не можеше да разбере. А когато й кажех: „Максус скапах муцката на бръдако“ тя просто побесняваше.

(Продължава в следващия брой)