Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Аз съм изшетал Европа, понеже ОМО-Илинден е член на ЕФА, а те със Зелените са членове на Европейския парламент. Ние сме регистрирани в Европа, а тука 20 години в тая демократична България… Те досега, ако имаше възможност, сто пъти щяха да ме вкарат в затвора, обаче Европа не им позволява. Мен не ми харесва такава държава. Сега, когато е още по-голям национализмът, толерират един Каракачанов [лидер на партия ВМРО у нас], разни такива, които нямат място. Трябва на всеки сам да му дават свобода да изрази своето мнение.
И така… Есента пак ни хванаха. Сто и тринадесет дена съм бил в Държавна сигурност в Благоевград. Кютек. Тридесет и шест дена мълчим и нищо не казвам, и кютек съм ял. И тогава ни осъдиха пет човека, а другите ги пуснаха. Съдиха ме по член 108, 109. Първите пет-шест месеца бях в Софийския затвор. Бях ергенин и по-лесно изкарах четири години в затвора. Един ден нямам помиловка.
През 1961 г. излезнах от затвора и исках да следвам френска филология, защото в затвора разговарях – имаше един дякон Купен Михайлов, той е католически свещеник. И с него разговаряхме на френски, той знаеше и италиански И излезнах, и почнах да уча, но не става. И викам му на едни от Държавна сигурност: „Ако не ме вземете войник сега напролет трудовак, защото неблагонадеждните не ги взимаха в редовните войски, ще ходя пак в затвора.“ И те ме взеха в Благоевград, оттам в Петрич в едно поделение. На Рилския манастир правихме път за хижа „Македония“, на Бричи бор има една местност…
И към 1965 г. се женихме с мойта невеста [съпругата на Стоян Георгиев присъства на нашия разговор]. Тя тъкмо беше завършила шивашкото училище в града. През 1973 г. вече имахме две момичета, едното на три, другото на седем, и пак се замешах в една конспирация. Този път лежах от 1973 г. до 1976 г. Аз тогава бях строителен техник и ходих и коригирах река Струмешница към водното стопанство на град Сандански. Аз съм геодезист, а геодезията е точна наука. И много работих, бях кадърно момче, ама заради тая Македония все… Научат, че съм бил в затвора, и… Даже имам и такъв случай. Имаше един Иван Караиванов, щото аз все оставам безработен, и казаха, че искат техник към бояджиите в комуналното, и аз отивам и му обяснявам – така и така. Само че, той вика, ако имате над десет години трудов стаж, ще ви назначим на 135 лв., ако по-малко от 10 години имате, ще ви назначим на 125 лв. И като разбра, че съм лежал по затвора, въпреки че имах стаж, ми даде по-малко пари.
И тука имаше един Сократ Маркилов, и той така пет години е лежал. „Стояне – вика – искам работа, ама за сто лева няма да им работа на комунистите“. Викам му: „Ако не искаш 100, иди у мините, дават по петстотин лева.“ И аз го взех на работа при мен. И всеки ден, имах аз един мотор и ходех на работа, или имахме работници от Тополница и ги карахме до Струмешица, там да укрепват брега, и знаете каква е техническата работа… Един ден, качих се и аз в автобуса при работниците за Първомай и Сократ ми вика: „Ние имаме организация такава, македонска.“ Аз му нямах вяра, той такъв лаладжия, и му викам: „Сократ, който се е хванал с Македония, хаир не е видял. Не ме занимавай.“ Обаче той много нахален. Почна да ме среща с тоя, с оня и най-накрая ни прибраха. И айде пак ме съдиха за четири години, със строг режим, пак по член 108. Беше ни издал един Киро Кърнев, който работеше с булдозер. Сократ ми вика един ден: „Стояне, говори с Киро.“ Ама аз се дърпам и му викам: „Ти да не би на сватба да ги каниш, та на всички да казваш. Трябва да подбираш хората, с кой какво говориш.“ След 15-20 дена ми казва, че Киро се е съгласил. Аз му казвам, че Киро сигурно е отишъл в Държавна сигурност. Той не ми вярва и ми казва, че гарантира за него. И какво става. Приключи делото, дават ни да подпишем и всичко четем. Първият донос е от същия Киро. Отишъл при кмета и ни донесъл, казал им: „Сократ дойде и ми каза, че имат македонска група.“ Обвинението ни беше, че сме правили клеветническа пропаганда и сме застрашили сигурността и териториалната цялост на НРБ.
На процеса бяха осъдени осем души, от които трима бяха осъдени на по пет години лишаване от свобода, двама на по четири години, един на три години, един на две и един на една година. Други двама бяха интернирани за по три години в Лудогорието. Аз бях вече женен, с две малки деца, и затова много тежко прекарах този път в затвора – именно заради тях.
Първоначално чукахме камъни на една кариера, където два работиш, но три ти броят и ти намаляват присъдата. И там единадесет месеца по-малко лежах, оти чуках камъни на една кариера в Старозагорско, между Християново и Калоянец. После работех в бояджийския цех. Имахме един надзирател Михал и той един ден ме би. Защото аз вече в затвора писах едно писмо до Тодор Живков. „Другарю Тодор Живков, одобряваме вашата миролюбива политика, първи поздравихте председателя на Куба, Гана, Камерун… – нали тогавашните събития от 1969 г. – но вие плачете на чуждий гроб, какво сте направили за Македония?“ И след 15-20 дена идва от София един инспектор, а ние на кариерата чукаме камъни и беше август месец, и те ме викат. И аз си мисля, те за хубаво не ме викат, а преди това бяха претепали един. И аз на един мой приятел една фланела вземах, и закараха ме тия след работа при инспектора и ме питат как се казвам. Викам им: „Щом ме викате, значи знаете как се казвам.“ Питат ме на колко съм осъден и аз им отговарям. И те ми викат: „Малко са ти дали“, и аз така: „Па тия да не са били по-глупави от вас…“ И оттам старшината ме изкара навънка, и имаше един бияч, и аз така, като тръгнах навънка и той като ме удря в корема и аз се наведох, и той прас – във врата. Побеснях, исках да го ударя, а в другата стая има хора и ще ме застрелят на място. Сълзи ми потекоха, ама изтърпях. Вкараха ме в карцер 18 дена с още пет човека. Там ни караха да подписваме съревнование между затворите. Питат ме: „Оти не подписваш съревнованието?“ Викам им: „Съревновават се свободните хора, не ща такова съревнование тука.“ „Не одобряваш политиката на нашата партия?“ Айде още 14 дена карцер с други двама. И още пет дена пак по наказателна линия. Много инат бях и вироглав, и не се подчинявах.
В първия ми паспорт пишеше, че съм македонец. До 1965 г. в паспорта ми пишеше, че съм македонец. Тогава ни смениха паспортите. Но виж какво, ако кажем, че утре тази част – Пиринска Македония, е включена към републиката [Република Македония], 90% ке се пишат македонци. Чувстват се македонци, ние нали събирахме подписи 2006 г. за регистрацията и всичките 5861 човека – полицията им ходи в къщите и ги викаха… и моята жена също, оти тя е член. Дали насила са се подписвали, дали пари сме им давали. Идват при мене на тва, а жена ми на работа. Идват двама – един дознател и един цивилен. Викат: „Търсим Мария Георгиева“. Аз викам: „На работа е, защо ви е?“ Казват да дойде у МВР-то. Аз казвам, че няма да дойде. Те ме питат как така и аз им казвам, че няма да дойде. Викат я, защото е станала член на нашата партия, защото всеки си подписва декларацията за членство. Викам им: „Мен защо ме немате?“ „Теб те нема.“ Викам: „Не ви държи, затова ме нема[те], или мен ме пазите за други, ако ме съдите там. Затова.“ Тоя народ е толкова наплашен, че един път така го пишат, друг път така и аз затова ти казвам, ако от утре ке биде, 90% ке се пишат македонци. А не да има такива като мене, що се държим. Да се пишем българи като Каракачанов ли?
Не ми дадоха да завърша висше, но ми дадоха да завърша за строителен техник в техникума. И цял живот съм гонен, преследван. Комунистите не ни оставяха на едно място. Аз не бях против тях, на мен ми беше все едно кой ни репресира – комунисти ли, фашисти ли, не ни уважаваха, не ни тачеха като македонци. Аз виждам същото и сега – малко по-хлабаво е, но ето – двадесет години защо не ни регистрират? Та ние нямаме ли… хващахме адвокати, свързахме се с председателя на Хелзинкския комитет Красимир Кънев и все намират неща, че не са ни изрядни документите. Не искат… българин да се пишеш, ако ще магаре да си, веднага ке те приемат…
Аз съм първият председател на ОМО-Илинден. Тоя, който след мене стана председател, един Йордан Костадинов от гр. Сандански, един много екстремен такъв, викаше: „Българите в Азия“, и такива неща, които не отиват на политик. Ние трябва да сме дипломати. Това, което искаш, трябва да го кажеш по приемлив начин. И аз през това време, това беше 1990 г., на 14 април учредихме ОМО-Илинден от няколко други организации. И около 34 човека се събрахме в град Сандански, в квартирата на един човек, и там учредихме нашата организация. Те искаха да се казваме ВМРО, аз им викам: „Вижте какво, ВМРО го оставете на миналото. ВМРО е имало на Гоце Делчев, ВМРО е имало на Ванче Михайлов, те са коренно различни, и така… Затова оставете го, ние при нови условия ще работим…“ И приехме името Обединена македонска организация-Илинден. И след това вече аз [през] 1990 г. ходих на Копенхаген, участвах за правата на македонците. А преди това вече бях ходил до Македония, имаше един Васил Топурковски. Той говори на един голям митинг, те нали на тях гърците им правиха ембарго. Та и аз говорих на този митинг. Тогава съобщиха по радиоуредбата, че има 50 000 души народ на този митинг и мен ме представиха като председателя на ОМО-Илинден от Пиринскиот дял на Македония.

(Продължава в следващия брой)