Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Той лежи цели пет години от 1903 г. до 1908 г. Тогава Хюриета дава помиловка след младотурския преврат и освобождават всички политически затворници. А на татко ми дедо му убива трима турци в село Богородица, като бил осемнадесетгодишен и бяга, и идва в град Петрич. Хванал се козарче тука към некакъв собственик, жени се тука и т.н. После участва в Балканската война и го убиват. Мойта баба Елена остава вдовица с три деца – момчета. Едно от които е моят баща. И така… всичко е свързано с Македония и аз така съм израснал. Много важно за самосъзнанието е музиката, по радиото, тогава имаше микрофони по улицата, радиоточки и се пееше все на македонски… и сега да видите, и сега всичко македонски, и у България македонски песни се пеят. Аз съм пораснал тук в македонска среда. После взеха да ни забраняват да не слушаме музика, грамофонни плочи да не пускаме. Мен не ме пускаха на събори, такива като мен не ги пускаха.
Тогава се учеше история на Македония във връзка с македонизацията. Отделно история на България, отделно история на Македония. Един и същи учител ни преподаваше. Предишните класове са имали и отделен учебник, но аз не можах да ги заваря. А бяха дошли учители от Скопие, отвсякъде. Има даже много спомени на тех, на учителите от нашия край, и аз понеже винаги гледам тук македонската история [по телевизията], и бивши преподаватели техни по телевизията говорят с много добри чувства как добре са били посрещнати тука.
Когато бях в ХІ клас ученик през 1956 г., в града дойде Борис Вапцаров. Идва в читалището и чете доклад за Македония като географско понятие. И чете един доклад и аз му викам: „Господин Вапцаров, какви са били Александър Велики, Филип II и т.н., тая голяма Македонска династия? И втори въпрос – какви са били Гоце, даже Даме Груев и Яне Сандански и т.н.?“ И той ми казва: „Първите са били гърци, а вторите българи.“ И аз станах, напус нах, отидох дома и написах на една дъсчица малка името Македония, и с една острилка, нали знаете бръснарско ножче, и с иглички и туй-онуй написах „Македония“. Турих една дръжка и в една кутия от боя за обувки… като мастило върху попивателна хартия започнах да отпечатвам името „Македония“. След това ги режех на малки листове и ги хвърлях… Три месеца не може да видят кой е. Аз ги разпространявах като позиви. Между другото един мой приятел, доверих на него и на още три момчета, направихме една младежка македонска група и имахме надежда да направим такава и в гимназията. Обаче, спомням си, една сряда бяха дошли от Велико Търново гимназисти на среща, единайсетокласници, за обмяна на опит. И аз викам на моите приятели: „Нека видят какво… че тук има македонци.“ И аз подготвих листовки и ги сложих в шапката много хитро така. Обаче три листа ненарязани, мислех да ги давам на другите три момчета (те бяха на квартира, защото бяха от селата) и те да ги разрежат и да ги хвърлят. Обаче минах през тях, няма ги, тръгвам аз и баш на входа на гимназията стоят двама души, единият мой приятел, а другият се казваше Тома Иванов. И той ми казва: „Стоян Георгиев, елате с нас малко.“ И аз загрех нещо, обаче забравих, че и под шапката имам [позиви], иначе другите, тъй както вървим нагоре, към Държавна сигурност, направих опит да ги хвърля. Пристигнахме и ни разделиха в отделни стаи. Отделиха [ме] в една стая и вкараха един як българин.
И той вика: „Що така?“, и аз викам: „Отде да знам.“ Направиха ми обиск и първо намериха едно малко листче, на което пише „Македония“. Питат ме откъде е и аз казах, че съм го намерил. Лъжа. Обаче, като изкараха тия три листа, ме питат: „Чии са тия?“, и аз викам: „Мои“. И той – прас – един силен зад врата ми, беше пет часа следобед, но ми излязоха искри. Знаеш ли какво нещо, колко силен удар. „Къде ги прави?“ Аз казвам, че съм ги правил у нас и сам. Веднага натиска копчето и идва старшината, и му казва: „Веднага с джипове отивате да ги вземете.“ И отиваме там трима души полицаи с мене, тършуваха насам-натам, обърнаха всичко и ме откараха направо в Благоевград.
Сам съм, за моя приятел не знам нищо. Аз бях на 18 години, последен клас в гимназията. Нищо не признавам, викам – все сам съм бил. А моят приятел три дена са го държали тука [в участъка]. Петнайсет дена ме тепат, аз нищо не казах. И една сутрин отивам до тоалетна и той [приятелят му] как е издебнал, написал с един пирон „Стоян, кажи си истината“. А то моят следовател е и на него следовател и му казал: „Абе много инат тоя твоя, не признава, все вика сам, все сам.“ И той, за да ме спаси ли, що ли, и написал „Стоян, кажи си истината“. Почти всеки ден ме викаха на разпити, тия другите тримата ги разпитали тука кои беха и ги пускат, а мене и това момче ни държат там и като ми написа той на петнадесетия ден това нещо, и като ме извика пак старшината, и ме пита ще призная ли, и аз признах всичко. И той вика: „Е, ти мислиш, че нищо не знаем.“ И един ден ме вика и ми казва: „Виж какво, решили сме да те пуснем, но ако още веднъж се занимаваш с това, да знаеш, че ще платиш много горчиво.“ И аз викам: „Ми как сакате.“ И какво става. Следобед изваждат ме на осемнадесетия ден мен и моят приятел навънка и с нас един полицай [милиционер] с пушка ни кара до тука, в МВР-то в Петрич. А уговорката там била да ни направят техни сътрудници. Моят приятел нищо не казва, но на мен предложиха. Един имаше, Иванов, и ми вика: „Всека среда ще се срещаме. Ако има нещо черезвичайно, ще минеш през старшината и ще кажеш, че искаш среща с другаря Иванов, и така.“
И аз три месеца – иди там, иди там – обаче на никой не казвам, ни на приятел, на никой, че ходя на среща с тия. Дадоха ми една книга да чета. Казваше се „Тайнственият пътник“, написана от двама съветски полковници. Детективска и разузнавателна книга и… искат да видят моите умения, дали ставам, и ми казват да се видя с компании, да ги провокирам с такива и такива въпроси. Интересува ги дали има такива като мене по македонския въпрос. И що[м] има нещо, врагове на родината да им казвам. И аз искам да им откажа, и все не намирам случай. И гледам един ден, една сряда, той ми показа едно тефтерче, с хикс и игрек написани разни агенти, с кой кога има среща. Едно десетина-петнайсет човека имаше написани. И тоя ден бяха ми казали да се кача при началника на просветата, в неговата стая, и тогава за първи път виждам канапе. Ние тогава бедни хора, нямаше изобщо такава мебелировка, а вътре бар, затоплено. Ония Иванов вика така: „Стояне, аз по работа един месец ще ходя в град Гоце Делчев, затова ти с другаря Шопов ще се срещаш тука.“ И аз вече, дойде ми кураж, и викам: „Виж какво, нито теб, нито другаря Шопов искам да виждам.“ Питат ме защо и с кой съм говорил. Казвам им, че с никой. На никой не казвам, че идвам тука, но това си е мое решение. Обаче вечер не мога да спя. Ти знаеш ли какво е да те гложди съвестта. Караха ме при едно момиче да питам дали получава писма от чичо си в Белгия. И аз все отлагам, все не съм видял, все не искам, оти а захапя малко – и край. Турците нали знаеш какво викат – „насила хубост не става“. И те рипнаха: „Ке те вкараме в затвора“. И аз викам: „Ако искате, ме вкарайте в космоса, все ми е тая“. Тия ми казаха, че на мое място двадесет други ще намерят и тая работа няма да свърши. Но аз викам: „Не мога, не съм като някои, да дойдат и да изпяват, не ми е в кръвта“. „Марш, идиот…“, и това е, приключих. Тогава ме изключиха от ДКМС.
През 1957 г. направих нова конспирация. Имаше един и ми вика: „Стояне, ти си честно момче, искаш ли за Македония да се хванем…“. И аз викам: „Щом е за Македония, готов съм на всичко“. И тръгна – 67 души, три-четири месеца, все изпитани хора и с всеки правих протокол – „аз, еди-кой си, съм съгласен да работя за запазване на човешките права…“ Каузата ни беше да си обединим трите части на Македония. Знаете, тук 1946 г. имаше културна автономия. Република и тука искат да правят, обаче Димитров отиде до Москва и не се върна, а Тито не виде… скапаха се отношенията, и така. И ние това искаме. Първо, тия двете части в рамките на една Балканска федерация да станем. Смятахме това да го постигнем с мирни средства, не с оръжие. Ние не приемаме това, що го правят албанците…

(Продължава в следващия брой)