Свидетелства за един достоен македонец – Костадин Андреев Златков

„НИЕ НОЩЕС СЪЗДАДОХМЕ МАКЕДОНСКА ОРГАНИЗАЦИЯ”

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


„О, неразумний юроде…”. Попитах за това един мой селски и в разговора той ми каза: „Ние нощес създадохме македонска организация.” Присъствах на две събрания на тази организация. Казваше се ВМРО. Избраха ме за секретар. Председател беше Иван Стефанов Митров, а касиер – Стоян Костадинов Стоянов. От нашето село в организацията участваха 15-16 човека, имаше 5-6 от Джигурово и 5-6 от Палат (1). Групите от другите села знаеха само по един от нас, който им беше главен. Това се правеше за по-добра конспирация. Всеки агитираше самостоятелно и ставаше ръководител на хората, които е привлякъл.
(1) На 1 юли 2012 г. Златков допълни и че е имало група в с. Дебрене. Освен това той цитира имената и на следните членове от Поленица: Манол Манолов, Кирил Николов, Йордан.
Това се случваше през 1952-1953 г. По някое време през 1953 г. Иван предложи да държим реч от трибуната пред училището в Поленица, но аз се противопоставих и казах: „Не, ще ни хванат”, и вместо това решихме да напишем нещо. Избрахме стената на училището. Работата я свършихме четирима – аз пазех. По време на акцията мина един партиец и предупредих останалите. Написахме няколко лозунга за Македония.
Следния ден имаше събор по случай Илинден. Беше пълно с милиция и агенти. Иван, Стоян, Стефан Златинов и Атанас Стоянов решили да избягат към планинската местност Пиляфа. Но огладнели и слезли в село Цалим (Иван имаше леля там) и ги хванали. Аз пък реших да се скрия в техникума и не се прибрах цял срок. От хванатите само двама ме издали, а останалите отричали да съм вземал участие. Още при първото ми прибиране ме повикаха в милицията, при някой си Минков. Той ме попита: „Ти си македонец. Познаваш ли ги тези?”. Отговорих положително. „Искали сте да направите нещо против нас” – ми викаше, но аз отричах. „Внимавай втори път да не се озовеш тук, тъй като знам, че ме лъжеш” – ми каза, и ме пуснаха, тъй като нямаха доказателства срещу мен.
(На 2 юли 2012 г. Костадин Златков допълни следното: Средно образование завършил в Станке Димитров (Дупница) в Техникума по минна и рударска промишленост. Там са били петнадесетина македонци, които се държали много сплотено понежду си, помагали си и се защитавали. Били оформени в група с псевдоними, като неговият е бил Странджата. Той се е явявал организатор и ръководител. Всеки си имал нож. Внимавали да не си навлекат неприятности. Групата се казвала ТМРО, като идеята взели от абревиатурата на училището ТМРП. В групата влизали четирима от Санданско, от Припечене двама, от Благоевград двама, от Елешница четирима и един от Генерал Тодоров. Можа да си спомни следните имена: Ангел Пранджов (Елешница), Божидар Димитров (Благоевград), Луиза Гърчева (Благоевград), Илия Динков (Припечене), Димитър Облаков (Сандански, след падането на комунизма избягал в Германия), Бакалов (Сандански, който още след като завършил средно, избягал на запад и се намира вероятно в САЩ), Илия Манолев (Генерал Тодоров).
Когато отидох в казармата, бях извикан при политическия командир, който ми каза: „Ти си бил член на ВМРО!”, но аз отричах. Където и да отидех, ме питаха за това.
(На 2 юли 2012 г. Костадин Златков пред мен допълни следното: Започнал работа в мината в Брежани, където към него е работил Димитър Люлейски, с когото често са говорили по македонския въпрос (макар по принцип Златков да избягвал и много да се пазел). Люлейски имал оформена македонска група, в която си спомня, че са влизали и 5-6 жени от мината. И доста други работници били запалени по македонския въпрос. Съществувала е група (разклонение?) начело с Люлейски в Кочова махала. Основно са се занимавали с това да си говорят за Македония и не знае да са предприети някакви конкретни действия (2). Поради македонските си позиции започнал да става неудобен и да си има проблеми в Брежани, затова използвал една отворила му се възможност и се преместил като геолог в мина „Славянка”, където работил 12 години.)
(2) Тази интерпретация на Златков не е съвсем точна. При разговор с Люлейски последният ми каза, че не става дума за организирана група с някаква дейност, а по-скоро за познаващи се помежду си македонци, които споделяли, че са македонци, и си говорели по македонския въпрос (виж неговите спомени, публикувани тук).
Иван работеше в „Кремиковци”. Ходех му на гости. Следяха ни. Поканих го да се премести на работа при мен в рудник „Славянка” (той учеше същата специалност като мен, но заради Македония не му дадоха диплома). Когато той се премести да работи при мен, ние заедно с Ангел Георгиев и още 5-6 души влязохме във връзка с групата на Вангел Ти-ков от Сандански. Вангел беше учител в Палат, където по-рано имахме свои хора, на които ходехме на гости, и чрез тях се свързахме с него. Разкриха ни за по-малко от месец покрай Вангел Тиков. Беше изпратен Любен Тиков да ме проучва, но не е предал нищо. Вероятно ни издаде един шофьор от Игралище – Митко (Мишо). Преди да ме арестуват, няколко пъти ме викаха в милицията. Понякога се криех в мината, за да не ме хванат. Веднъж на събор в Палат, на който имаше много милиция, се уплаших да не сме разкрити и се скрих в една фурна, а след това през баирите се прибрах вкъщи пеша. Милицията направи обиск у дома. Наредиха ми да отида в мазето, а те преобърнаха всичко с главата надолу. Конфискуваха мои стихотворения и ми ги показаха по време на разпитите.
Арестуваха ме една сутрин към седем часа. Следователят Рангелов опря в мен дулото на пистолет през джоба си и ме отведе в МВР. Аз имах в себе си листче с някои работи по македонския въпрос и го изядох. Разпитваха ме сутрин и вечер. Това беше през 1969 г. Тогава за пръв път чух касетофон – дотогава не бях чувал, че съществува нещо подобно. Пуснаха в съседната килия запис със стонове и думи: „Ооо, утепаха ни, всички признаха…”. Уплаших се, че и мен ще бият, но изядох само един тупаник от Спасов (3) . На следващия ден на масата пред следователя беше поставен пистолет.
„Ти познаваш ли Гоце Делчев?” – ми викнаха. „Не съм бил роден” – отговорих. „Ако ти беше Гоце Делчев, ще грабнеше пистолета, ще ни убиеше и ще избягаше” – ми рекоха. Уплаших се, че ми поставят клопка, и само си мълчах. Прекарах още седмица в килията, а след това ме освободиха под гаранция. Трябваше всяка сутрин и вечер да отивам да се подписвам и да съобщавам къде ще пътувам. Това продължи петшест месеца, без жена ми да знае, не исках да я притеснявам.
(3) На 2 юли 2012 г. Златков допълни описанието пред мен по следния начин: Накарали го да седне срещу един агент, а Спасов обикалял в кръг около масата, докато го разпитвали. Изведнъж му се нахвърлил и му ударил тупаник в лицето, при което Златков паднал на земята, повличайки масата. Там, на земята, бил ритан от Спасов, а след това свален в своята килия в мазето на старата милиция в Сандански (на днешната главна улица, в близост до ГУМ). За времето от 12-15 дни, през които е бил задържан, му давали боб чорба, но само с по дветри зърна. Отказвал да я приема и станал кожа и кости. Когато го освободили и се прибрал, лицето му било насинено от побоя. В този разговор Златков сподели, че изглежда го е спасило застъпничеството на поленишкия бригадир и бивш партизанин бай Динчо, който заявил на жената на Златков, която работела при него: „Кажи на Динката (Костадин Златков – б. СС), че този път му се размина, но да внимава.”

(Продължава в следващия брой)