Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Ние винаги сме искали да се реши македонският въпрос, независимо дали ще е федерация, или такова. Нямахме нищо против тая работа. Но аз бях в затвора тогава, какво е ставало, какво не, аз не знам. При преброяването тук ни бяха писали около 280 хиляди македонци. Нас ни обвиниха, че водим нелегална борба срещу властта. Ние не искахме да сме към федерацията, ние искахме да сме самостоятелна държава.
Никой не пострада за това, че не искаше да се пише македонец. 57 000 се писаха българи, 280 000 се писаха македонци. На никой от тези 57 000 души никой нищо не им е направил. Пишат се герои, щото са против македонизма и че за това са били изселени, и т.н. А нас после [през] 60-70-те години никой не ни е търсил [има се предвид комунистическата партия]. Не са ни търсили, но и хляб не са ни давали. Трябваше сами да се оправяме, все едно бяхме като излишни тука. Но ние си живеехме с идеите.
По-късно в нас се зароди идея за организиране на една екскурзия до Пирин. Имах един приятел от с. Мосомище – Крум Тончев, той прояви голяма активност при организирането на хората. 45 човека отидохме на един излет и там преспахме. Беше вече късно – 1970-1971 г., там някъде беше. Отидохме там, преспахме, духът македонски вилнееше и това е. И след това някой пак оттам, някой предател отишъл в милицията и пак казал: „Че вие не можете да изкарате 10 души на Папаз чаир с камиони, а тия тука 45 човека ги извозиха“. А ние си имахме наши хора шофьори, които са македонци, и т.н., кола взима и кара. Два-три пъти правихме такива сбирки. Последната беше много голяма. Музиката му, всичко там, стихотворенията, печенията на агнета, и така. Беше много хубаво. След като се нахранихме, започна общото веселие. Музикантите бяха неуморими. Играха се хора, пяха се песни, правеха се снимки и така времето течеше неусетно. Привечер се прибрахме доволни и безкрайно щастливи, особено старите поборници. Заживяхме с мисълта, че сме намерили, макар и невинна, форма да покажем, че в това мрачно време както през вековете, така и днес македонският дух е жив.
И тоя идиот – доносникът, донася на милицията какво се е случило на Папаз чаир. И след един-два дена от Благоевград долитат такива душевадци. И почват да ни викат в милицията и да ни питат: „Как стана, какво стана, кой го организира, къде отидохте, какво правихте и т.н.“. Тогава трябваше всичко да се знае. Като последица от това интернираха няколко човека. Крум Тончев го изселиха в Северна България някъде – Каолиново ли беше… И пак се помири тая работа. Ей така… На именни дни вървяхме колективно всички. Събираме се, там песни и т.н., сами се вдъхновявахме. Когато се отвори западната граница заради съборите в Златарево и Делчево, от полицията [милиция] издаваха едни специални бележки, но на такива като нас не даваха. Не ни даваха да отидем на Предела, където се правеше съборът „Пирин пее“. Предупреждаваха ни и мене лично ме предупреждаваха: „Да не си мръднал“. И ние не ходихме, какво да правим. Имах всичките плочи на македонската певица Васка Илиева, по-хубави песни от македонските няма. И съдържателни, и мелодични, и т.н.

„ЦЕЛТА НИ БЕШЕ НАЙ-ВЕЧЕ ДА СЕ ПРИЗНАЕ МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ КАТО НАЦИЯ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАМЕ, И ОБЕДИНЕНИЕ НА МАКЕДОНИЯ“

Спомени на Илия Воденов (Груев, 219-223)
Роден през 1949 г. в с. Калиманци, с основно образование, женен, с две деца, работи като заварчик.
Основни теми и ключови думи: македонизация, македонски въпрос, създаване на нелегална група, излежаване на присъда, създаване на ОМО „Илинден”.

Родом съм от с. Калиманци през 1949 г. Там получих основното си образование. През 1964 г. тогава беше най-големият натиск тука при покръстването на македонците. Аз вече ставах на 16 години и трябваше да си извадя паспорт. И не дават да се пишеш в паспорта македонец. Тогава имаше… така доста народ изтормозен по този въпрос и не се съгласяваха да се пишат българи. И това просто ме амбицира. Аз тогава бях ученик в осми клас. Родителите ми ме поддържаха, баща ми вика: „Виж какво пише във военната ми книжка и в паспорта – пише македонец“.
Присъдата ми е по основание на член 1091 за основател и ръководител на организация, целяща свалянето на правителството на България. Ние бяхме цяла група и повечето бяхме един набор – 49-а, 46-а. Бяхме седем-осем човека. Именно тогава излезе на Кръстю Мисирков една книга за македонските работи. И просто като задача така се постави да се види нещо чрез връзки от Македония ли, откъде да се вземе нещо да се чете… През 1965 г., даже още към края на 1964 г., се събрахме такива, по-големи момчета. Събираме се на сбирки така извън селото да четем книги и да не се съгласяваме, като вадим паспортите, на мен ми предстоеше вадене на паспорт, да не се съгласявам, да си държа на това… като македонци. През 1965 г. аз се дигнах август месец и отидох в гр. Варна. Там също се събрах с такива като мен, така просто кръвта ни тегли… как да го кажа, се сдушихме. Повечето в Аспарухово, в квартала, са македонци от нашия край тука и от гръцкия край на Македония. И познати от селото доста имах, и бая се сдушихме. На мен ми предстоеше и казарма, и викам: „Така и така, що не се прибереш в дома“. Да се види така, защото на място като се прави нещо, по има резултат. И така. Дигнах се март месец 1968 г., напуснах Варна и тука в селото почнах да събирам съученици и основахме организация. Като започнахме да правим проектоустав, така и не можахме да го завършим до края, нещо като печат, знаме правихме. Целта ни беше най-вече да се признае македонската нация като нация, че съществуваме, и обединение на Македония. Или най-малкото, което е – автономия. Тогава има Македония и Република Македония. И… и запалихме се повече, отколкото трябва, и ни надушиха. Предадоха ни, аз тогава не разбрах кой, но сега вече предполагам. Аз тогава работих тука към „Хидрострой”. И един ден с джипа идват полицаите [милиционерите] и ме задържат за справка. И стана тя, справката. Намериха вкъщи взрив. Бях го взел от „Хидрострой”, горе от каскадите. Бяхме решили да направим нещо като атентати, като тези от Солун. Бяхме решили да го поставим долу на село Катунци, има един мост, тогава се правеше за с. Петрово, за поделението, да взривим моста. ДСО-то [държавно стопанско обединение] навремето имаше такива отряди, дето такова… такива ни бяха плановете. В селото имаше такава квартира, където да се вземе оръжие примерно… да се снабдяваме с оръжие.
И първо мене прибраха, и на другия ден задържат и останалите. Разпитваха ни тука в старата полиция [милиция]. Сплашиха ни, не са ни били, само така с лакти ни сбутват, иначе бой така не е имало. Осъдиха ме на около две години. Само мене ме осъдиха като ръководител на групата, други осъдени по този процес нямаше. На процеса хвърлиха цялата вина върху мен. Година и шест месеца лежах в затвора в гр. Стара Загора, но първоначално бях тук, в Софийския, докато мине делото пред Върховния съд. Една година лежах и една година шест месеца и двадесет дена ми е ефективното лежане, защото там като работиш два дена и изпълняваш нормите, ти се приспадат два за три [дни]. При положение че работиш.
В затвора се опитаха да ни вербуват. Казваха ми, че трябва да им сътруднича, че ще дойде време да се оженя. Аз след затвора се ожених през 1974 г., бях на 24 години. И те затова ме заплашват, че ще дойде време да се оженя, да имам деца, че тези деца трябва да учат… пак при нас ще дойдеш да се молиш за хубава автобиография. Трябва да внимаваш. И така на всеки събор, на всяко такова и ни привикват…
На пети май 1970 г. си излежавам това, което ми е, освобождавам се и си отивам на село. Няма какво да правя, няма какво да работя и се хванах в ТКЗС-то. С косачи, с не знам си к’во… Повечето от съселяните ми бяха против [вижданията ми], по-малка част ми съчувстваха, но имаше и такива, които злорадстваха. Местните партийни фактори ме предупредиха да не се занимавам повече и ако някъде разбера нещо, да им се докладва.
През 1971 г. отидох войник заедно с брат ми. Той е 51-и набор и аз, нали, две години по-късно… И уж ни викаха, [че] трябва заедно да служим и после ни разделиха, и там ни мотаеха като трудоваци. В Сливница бяхме заедно, но после ни разделиха, викат: „При евентуално някоя суматоха, военно положение трябва да сте поотделно, ако стане нещо беля, единият да остане жив“. Политическите офицери се занимаваха с мен, в началото – не, ама после след клетвата, като ни изместиха в Бухово, ме извикаха някъде след месец, месец и половина и ми казват: „Досието ти е много красиво“, и ме питат как е, що е. Аз им казвам: „Ми детска работа, ние тогава бяхме младежи“. Питат ме – сега с такива работи занимаваш ли се, и аз казах – не. И наистина тогава не се занимавах. Но не чувствах някакво по-различно отношение към мен в казармата. Може би, защото бях така добър като заварчик и монтажник, а по-рано и във Варна бях работил тази работа. И така с майсторите, защото ние бяхме прикрепени към цивилна бригада и те бяха много доволни от мене и от самата работа, и много ясно те печелят от това, и просто почти всяка седмица си бях или в градска най-малкото, или в гарнизонна [отпуска]. Изобщо нямах никакви неприятности и по тая причина да имах нещо гонене.

(Продължава в следващия брой)