Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


От посочените примери отново ни става ясно защо из балканските вестници трудно се намират статии за македонското самосъзнание. На пръв поглед логиката е: щом има македонци, защо те не пишат до вестниците на демократичните страни, в които живеят, и така да поставят ясно въпроса за своята националност, да изразят своето несъгласие. В тази логика обаче има няколко неверни допускания. Първо – че става въпрос за демократични държави. Между двете световни войни и особено през 30-те години на ХХ в. балканските страни са недемократични и бързо еволюират към тоталитаризъм под сяната на фашизма – модна по това време идеология. Второ – че вестниците в тези страни са едва ли не свободни изразители на мнения, докато те в действителност изразяват и защитават само доминиращите мнения сред мнозинството, а не сред малцинствата и особено на непризнато и нежелано такова като македонското. Не че по отношение на македонците тези държави и техните вестници когато и да било са били демократични – това никога не е било случай. В самото сърце на българския, гръцкия и сръбския национализъм е заложен постулатът за това, че Македония е тяхна и според това македонците трябва да са техни също. Това е една постоянна константа и в тези условия да повдигаш въпрос за това, че македонците са отделна нация и че е справедливо Македония да си бъде тяхна, е било еднакво на изразяване на най-опасна и антидържавна ерес. Споменатите три национализма в своите държави създават атмосфера, напълно нетърпима към всякакво споделяне, да не говорим за проповядване на македонското национално чувство и идея. Затова и македонците никога не са се чувствали окуражени или дори само свободни да споделят какво мислят и чувстват. Знаейки, че няма да бъдат публикувани техните мнения, но и че дори да бъдат публикувани, това ще има само лоши последици за тях, защо въобще биха седнали да пишат такива неща. Затова ние виждаме, че основните вестници, в които намират място македонските мнения, са или на чужди кореспонденти, или на комунистически партии, след като същите са притиснати от Комунистическия интернационал да подкрепят македонските стремежи за македонска национална държава. И тук се показва голямото значение на съществуването на преса, която би била заинтересувана да чуе гласа на македонците. Потресаващ е контрастът между това, което отразяват западните кореспонденти след Първата световна война – обикновени, понякога неуки хора, които на въпроса какви са, отговарят категорично – македонци, нито българи, нито сърби, нито гърци, сравнен с отсъствието на подобни изказвания в българската преса. Защо? Защото, първо, българските журналисти никога не биха питали, второ – хората не биха се чувствали комфортно да им кажат истината, и трето – дори да им я кажат, българските журналисти не биха я записали, а дори и да биха я записали, редакциите на медиите не биха я публикували. В съгласие с начертаната още през 1860-те години неофициална, но неотстъпно следвана линия в българската преса – да се премълчава крайно неудобния факт на съществуване на македонско самосъзнание. Да си припомним думите на Славейков в прочутата му статия по македонския въпрос от 1871 г., в която директно признава, че е забелязал още преди десетина години (т.е. около 1860 г.), че има македонци, които се смятат за отделна македонска нация, но не е искал да пише открито за това поради „деликатността“ на темата“, докато „несмотреността“ на един негов колега журналист не е извел македонския въпрос наяве и затова той, искал или не искал, трябвало също да пише. Така че, ако не бе „несмотреността“ на този български журналист ние днес нямаше да имаме никаква информация, че българските възрожденци още от 1860 г. са познавали факта, че има хора с македонско самосъзнание, а нито че през 1870 г. те са били „мнозина“. За съжаление българските журналисти след това твърде рядко са били „несмотрителни“. По-важен е фактът, че въпреки цялата „смотрителност“ все пак такива примери се намират. Тяхната рядкост в съществуващите условия говори не за рядкост на случаите с македонско самосъзнание, а напротив, че те са били твърде много и чести, за да може отделни случаи да минат между капките на „смотрителността“.
Вторият важен момент е, че балканските комунистически партии веднага след като приемат решението на техния интернационал да подкрепят идеята за македонска национална държава, се опитват същата да я изтълкуват в своя полза. Гръцката сменя паролата от обединена Македония, член на Балканската федерация – Македония без македонци, в идеята, че македонците са етнически и национално различни от гърците, но представляват малцинство в Егейска Македония и затова не е нужно обединение на Македония, а само малцинствени права на македонците в рамките на Гърция. Българската компартия пък започва да си прави сметки как да използва стремежите на македонците в полза на българската кауза. Скоро между нея и югославската компартия ще започне конкуренция по този въпрос.
Югославската компартия, за която още през 30-те години на ХХ в. македонската национална идея се явява добра възможност да се отслаби сръбската доминация в Югославия и същевременно да се пресекат всякакви български стремежи към Вардарска Македония, ще бъде далеч по-отворена и подкрепяща македонските национални въжделения в сравнение с другите две комунистически партии. Тя единствена ще създаде автономна Македонска комунистическа партия в своите редици. Границата на тази подкрепа ще свършва там, където започва идеята македонската национална идея да бъде независима. Така че югославските комунисти са за една обединена Македония като член на Югославската федерация. Гръцката партия – за малцинствени права на македонците в рамките на Гърция. Най-интересна е позицията на БКП. От една страна, мнозина в нейните редици никога няма сериозно и искрено да приемат идеята, че има македонска нация. Мнозина ще възприемат идеята само като тактическа маневра. Както ще покаже бъдещето, визията дори на онези български комунисти, които приемат идеята, е една прабългарска македонска нация, която дори да използва българския литературен език като свой национален. Т.е. да се получи нещо като сърбохърватския – българският литературен език, при чието изграждане са включени множество македонски особености и думи, да играе ролята на език на две нации. При тази визия в бъдеще трябвало да има комунистическа балканска федерация с Македония като равноправен член, но същевременно тя би била пробългарска и с нейна помощ България би можела ако не да доминира, то поне да има ключово влияние в тази федерация.
Събитията след 1944 г. ясно ще демонстрират тези различия.
Югославия след 1945 г. ще се опитва да разшири своята територия чрез македонския въпрос – една обединена Македония, член на югославската федерация, за нея ще бъде желан вариант и средство да излезе на Бяло море.
След скарването на Сталин със Тито през 1948 г. България също ще се опита да използва македонските национални стремежи в своя полза и провъзгласява Пиринска Македония за Пиемонт, чрез който да се обедини Македония, но в рамките на България, като македонците ще бъдат смятани за отделна нация със свой специфичен фолклор, но ще бъдат смятани за исторически свързани с българите и ще използват българския език.
След поражението в гражданската война през 1949 г. и възползвайки се от скарването между Тито и Сталин, гръцката компартия ще се опита да изтъкне себе си като единствен истински покровител на македонците и дори ще създаде нов македонски литературен език на база на егейските говори, чрез което успешно ще конкурира БКП, която през това време също отхвърля македонския литературен език в Югославия като „сърбизиран“, но не се наема да направи друг, а промовира идеята, че българският литературен език ще свърши тази работа, защото вече бил използван от македонците.
Когато след 1956 г. става ясно, че българските надежди остават ялови и че благодарение на създаването на Народна република Македония в рамките на СФРЮ със свой официален македонски език македонският национализъм никога няма да заработи за България, това довежда до бързо отказване на България от идеята да използва македонските стремежи в своя полза и едновременно с това до отхвърляне на македонската национална идея въобще и заклеймяване на македонската нация като изкуствено формирана, и то на „антибългарска основа“. Гръцката компартия също ще забрави напълно македонците и ще премине към тяхно пълно отричане, каквото е положението и до днес.

(Продължава в следващия брой)