Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Училището беше обсадено с униформена и цивилна милиция. Откараха ни там и делото продължи пет дни. Салонът беше претъпкан с народ и наши близки. Улицата гъмжеше от любопитни граждани и ученици от гимназията. На 18 ноември ни прочетоха присъдите. Като почнаха да ни четат присъдите, ние почнахме пак да пеем „Со векове окована в пранги, под робство пищи Македония…“. Това е песен от Вардарска Македония. На Атанас Лясков дадоха 10 години, на мен дадоха 6 години и 8 месеца, понеже не бях пълнолетен. И седем месеца предварителен арест не ни го признаха, та станаха седем години и нагоре. Аз лежах седем години в затвора. Тука [в гр. Гоце Делчев] стояхме една година и половина. Беше Илинден и ние решихме в затвора, пред затворниците да изнесем една малка програма. Направихме декламации, песни… всичко. И надзирателят вика да се прибираме, а ние не се прибираме в килиите, стоим на двора. Докараха директора, той ни покани да влезем в килиите, но ние пак отказваме и си продължаваме тържеството. Тогава ни докараха милиционери с автомати и ни натикаха в карцера. Нямаше и метър на метър, бяхме един върху друг. Запечатаха ни там, но ние пак продължаваме да пеем. Имаше един Марин Варадев, той декламираше разни стихотворения, а ние пеехме. Не се спирахме пред нищо. В карцера престояхме две денонощия.
В затвора имаше много михайловисти, но ние нямахме пререкания с тях. Те бяха възрастни хора, хора без бъдеще. И след два дена на 4 август 1948 г. ни накараха да си събираме нещата и отвън ни чакаше една камионетка. Хвърлиха ни като животни в камионетката и ни откараха за Плевен. От гр. Разлог взехме влака за Пловдив. На гара Септември ни вкараха в „Етапното“ – едно дълго и тясно помещение. Набутаха ни там 12 човека в една жега, щяхме да изпукаме. Цял ден се редувахме един през друг да правим вятър с палтата си, за да можем да оцелеем. И след това ни откараха през Горна Оряховица в плевенския затвор. Отидохме в Плевен. Отвориха едни големи порти, след това видяхме тези железа по прозорците… Викаме си: „Какво става тука? Къде попаднахме?“. Оттам ни пратиха на баня. Изкъпахме се и ни качват горе в единочки килии. За всеки човек поотделно килия. Всички ни настаниха така. Постояхме в тези единични килии шест месеца. Без да се видим, без да си продумаме с някой. По цял ден кръстосваш напред и назад по една пътечка с дължина три метра. Не ни позволяваха през деня да лягаме. Проверяваха ни постоянно през шпионката. Храната беше крайно непълноценна. Едно черпаче чорба и няколко парченца пиперки или зрънца фасул. Хляб по 250 гр. Това хроническо недояждане ни изтощаваше много.
На каре почнаха да ни извеждат по-късно и ние открихме един учител – Стоил Баятев. Защото кофтито [помощник-надзирател], дето ни командваше, като види, че някой гледа настрани, веднага му вика по име. И ние се усетихме тази работа. Почнахме и ние да зяпаме насам нататък, за да споменава и нашите имена, за да се опознаем. И така. Стояхме там шест месеца и на шестия минава директорът от човек на човек и пита. Застава на вратата и пита: „Нещо да кажете?“. „Няма какво да кажем, добре сме!“ А бяхме станали вейки от глад. Минава той през всичките, но никой не се оплаква. Той, от своя страна, ни тури още три месеца да стоим в единочките, та станаха девет месеца. През това време не разрешавали да се казва къде са ни откарали. Майка ми наплита едни чорапки на Сматракалев на детето му и отива уж на гости. И нали сме бродяни [т.е. от едно и също село], той открива след четири месеца къде сме. Организират се девет майки, носят храна и идват там. Дават ни свиждане. Дойдоха на свиждане майките и застават пред една решетка, така направена като мрежа. Застават девет майки, а ние от отсамната страна… и те не могат да ни познаят [разплаква се]. Глад… И после пак ни прибраха в единочките и след девет месеца ни изкараха вече в общия арест, в затвора и ни откараха в работилниците. Аз бях в дърводелската работилница, други се учиха за кошничари, които са с по-малки присъди от по три години. И така. Те си излезнаха, аз останах и така. През декември 1952 г. ми изтече присъдата и аз си излязох и си прибраха тука [в град Гоце Делчев].
Отношението към семейството ми беше нормално. Тормоз не сме имали, но винаги сме били пренапрегнати. От хората имаше някои, които разговаряха с нас, и други, които ги беше страх. Но ние не смеехме и да говорим. Какво ще говориш? Знаеш ли кой какво мисли? Вече бяхме наплашени от предатели. И така заживяхме. Ожених се 1957 г. Жена ми беше начална учителка. Имам две дъщери, те са завършили висше за начални учителки и сега се грижат за мен неотклонно. След затвора почнах да търся работа. Работа не дават. Аз бях дърводелец, бях изучил занаята в затвора. Аз не можах да се дипломирам от гимназията, не ни дадоха, през цялото време ни лъжеха, че ще ни пуснат, но не стана нищо. Търся работа – няма. И като дърводелец къде ли не съм работил. И бъчвар станах, за да мога да изкарам някой лев за семейството. И отидох и в балкана, в Родопите, местността Гроба. Там събирахме малини с маса народ. Имаше и цигани. И аз като бъчвар с един приятел затваряхме буретата. Петнадесет години там отидоха. Събираха се малини и боровинки за износ. Това беше кооперацията на с. Плетена. Пазарях се там и отивах на надница. Те имат нужда от бъчвари, аз имам нужда от пари.
През цялото време поддържах връзки с моите съпроцесници и съкилийници. Сега още има живи от тях. Има и умрели. Има и такива, които избягаха в Германия и там умряха. В казармата също не съм имал проблеми. Успях да се опазя. Имах досие, но се увардих да не правя впечатление. Последната година ме откараха в Кремиковци. Там има един манастир. Повечето от войниците бяха от другите градове, имаше и мохамеданчета. Мене ме сложиха на телефона и куриер там. Добре, ама едно момче от Горничово, и той беше там. Беше легнал на леглото, идва един старшина и го дърпа да става, но той като го прасна зад врата, и му падна шапката на старшината. И оттам го дадоха под съд. И аз бях вътре, и един друг от България някъде, откъде беше, и го осъдиха момчето две години за тая работа. И такива работи.

(Продължава в следващия брой)