Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Оттук идват основната маса „самопризнания“, които без изключение са изключително общи, без конкретика, без реални примери. Не се и появяват жертви, които да искат справедливост, защото всичко е един налудничав комунистически карнавал. Втора част от спомените идват, след като през 1963 г. БКП окончателно поема курс на отричане на македонската нация. Тогава фактите от преброяванията се оказват изключително неприятни и се налага да бъдат отречени на всяка цена. Старите самокритики ще служат като опорна точка в това. Започва и записване на спомени на хора, които още веднъж и още по-убедително да покажат, че не е имало македонци, а само насилствено записани като такива българи. Защото признанията от 1948-1949 г. не са били достатъчно добри – те не отричали, че има македонци, а само че се е прекалило с записването, увлекли се били, демек бройката е преувеличена и е нарушен спрямо някои принципът на самоопределение. А сега е трябвало да се докаже, че въобще не е имало македонци, значи всички са били насила направени такива. Последната част твърдения идва от хора, преприпомнящи си 90-те години на миналия век, след като излезе по телевизиите манипулативният филм „Хроника на едно национално предателство“. Преди този филм не съм имал случай да чуя хора да казват, че е имало такова насилие. След това се появиха и такива. Само дето никой от тези редки екземпляри не си спомня той лично да е бил насилван. Имало насилие по хората, ама не лично срещу тях. Други взеха да бъркат това, че родителите им са преследвани от комунистите по други причини, с модерния мит за македонизацията, но, разбира се, и в такива случаи не могат да се посочат никакви документи, че някой е насилван, защото е българин. Има случаи, когато съзнателно се лъже, че уж е имало насилие над роднина, за да се прикрие неудобният факт, че същият е бил изтъкнат комунистически функционер по онова време и ако е имало насилствена македонизация, той би трябвало да е насилвач, а не насилван.
Цялото това голословие и двете цитирани прословути заповеди на околийските по река Места за административно записване на населението е всичко, което са успели да представят българските историци за повече от половина век. А за тях архивите са открити. Никой не спира и не пречи на хората да свидетелстват, че са били насилвани да се пишат македонци. Обратно – за македонските историци българските архиви по тези въпроси са затворени, а за македонците в България да свидетелстват публично за това, което им се е случило, не е толкова лесно – тяхното свидетелство няма да бъде добре прието в обществото. Македонци, лежали по затворите или дискриминирани по друг начин, директно ми отказваха да дадат спомени или дори да се пише за тях. Едва ли българските историци страдат от такива проблеми. И въпреки това имаме и документи, имаме и спомени за насилията срещу македонците, а те хич не са малко. А българската страна, която има на своя страна всичките предимства, тя не може да извади нито един конкретен факт за насилие или случай на българин, насила направен македонец. Само порой от общи приказки.
Докога ще чакаме да ни покажат присъдите на младежи, събирали се да си казват, че са българи, и написали „България” на някоя стена, зид или лист? Изключвания от училища или подобни? А планина от такива случаи за македонците има. Кога ще видим досиетата на хора, следени заради това, че твърдят, че са българи? Обвинения за притежаване, четене, разпространяване на българска история, за пеене на български песни? За хора, наказани заради откази да си сменят паспортите, в които пише „българи”?
А не да се пробутват за такива хора, съдени като михайловисти заради участие в партии и организации, смятани от комунистите за техни врагове (Бранник, Легионер, ВМРО и подобни), участници в преследването на комунистите, хора на старата власт, богаташи и опозиционери – всички такива бяха преследвани, без значение от каква народност са, из цялата територия на страната. Нищо чудно някои от тях и да са си тълкували гонението срещу тях като преследване заради това, че те са истински българи, но не това е била причината за комунистите. А че не е била тази причината, е много ясно видно от факта, че 33%, писали се българи в Пиринска Македония, не са били преследвани. Видно е и от това, че половината от пленените хора на Герасим Тодоров са се писали българи, половината македонци, но това по никакъв начин не е повлияло на съдбите им (нито в положителен, нито в отрицателен смисъл).
Къде са пострадалите? Къде е трупът – такъв няма. Имаме само болните идеологически фантазии на изкривени нациопати, които изобретяват несъществуващо престъпление, за да прикрият собствените си престъпления срещу македонците, а покрай това и оголелия задник на националната си митология.
И това не се пише с цел омаловажаване – ако има пострадали българи, защото не са искали да се пишат македонци, нека най-после им се документират спомените. Нека се публикуват присъдите. Хайде де, какво чакат всички тези историци, които ни проглушават ушите за насилието вече 50 години, откакто им е спусната партийната поръчка да доказват, че няма македонци? Как така не се сещат един спомен, подкрепен с документи, да извадят! Какво чакат – да умрат свидетелите, за да могат да си дрънкат глупостите ли? Отстрани така изглежда…
Ако намерят такива, ще приемем и ще почетем спомена на невинно пострадалите, ще осъдим насилниците. Страдали сме достатъчно, за да разберем чуждата болка и да й съчувстваме. Комунистите са известни със склонността си към насилствени методи, така че няма да е нищо чудно да са правили и такива неща. И по-лоши са правили. Но не са правили всичко. Затова са нужни факти. И докато такива не се публикуват, да се говори за насилствена македонизация е престъпление и безсрамие.
И така преди да преминем към самите спомени, нека обобщим.
Изложеното дотук ни помага да отхвърлим редица предубеждения и идеологически формулирани позиции, които обикновено се използват като изкуствена рамка, кофраж, в който да се наливат предварително разбърканите в националистическите бетонобъркачки факти и така да се отлива необходимата национална подпора. Ключовите погрешни схеми са, както следва:
1. Позицията, според която всички в Пиринска Македония, изключвайки роми, евреи и турци, са имали българско самосъзнание преди 1944 г. На база на това невярно твърдение се извеждат и следващите три неверни твърдения, а именно:
2. Че хората, които са се записали македонци на преброяванията през 1946 и 1956 г., са направили това под заплаха и насилие.
3. Че хората с българско самосъзнание са били преследвани и са били насилствено македонизирани.
4. Че новата политика на отхвърляне съществуването на македонско малцинство след 1963 г. е била посрещната със задоволство от населението.
5. От друга страна, невярно е и твърдението, според което цялото население в Пиринска Македония, изключая споменатите в т. 1, населените от вътрешността на България и асимилираните македонци, е имало македонско самосъзнание.
6. Че цялото население в Пиринска Македония е приело с ентусиазъм македонската политика в периода 1944-1963 г. Всъщност някои са я приели така, други са я посрещнали враждебно, а трети са останали пасивни и безразлични.
Същевременно можем да потвърдим като факти, че:
а/ На преброяванията през 1946 и 1956 г. хората са могли да се пишат македонци или българи, без това да има негативни последици върху тях.
б/ На преброяванията след 1965 г. самоопределянето македонец е било трудно и опасно.
в/ Носителите на македонско самосъзнание в България са били преследвани в една или друга степен през целия период след 1944 г. (това е вярно в много отношения дори и днес, както свидетелстват всички доклади на международни организации и институции за правата на малцинствата в България през последните 25 години).
Моята изходна позиция е следната. В Пиринска Македония до 1944 г. има две изградени национални ядра – българско (чрез училищата на Екзархията и българската държава) и македонско (чрез ВМРО, ВМРО (обединена) и БКП). Между тези две ядра се намира вероятно мнозинството от населението – с плаващо самосъзнание или без такова, които биха могли в различна степен да гравитират към едното или другото ядро. Българското ядро никога не е било преследвано или маргинализирано, напротив, през целия период в една или друга степен е протежирано и защитавано от българската държава. Македонското ядро, като изключим периода на умерено протежиране (1946-1948) и умерено толериране (1944-1946, 1949-1963), е било подложено на различни видове натиск и дискриминация – умерено и в само някои аспекти (1944-1963) и тотално (след 1963 г.). Това е според мен реалната рамка, чрез която бихме могли да разберем фактите, които разглеждаме. Обаче нека да не постъпваме както националните кофражисти, а да дадем възможност на спомените в разглеждания сборник да проговорят и да видим доколко те потвърждават или оспорват тази схема.
Спомените ще бъдат разгледани в няколко групи. Първо – тези на ясни македонски позиции (една от причините да започна с тях е, че такива са допуснати в най-малък брой в сборника). След това ще разгледам онези с колебаещо се съдържание – в които разказващите или са били с македонско самосъзнание, от което са се отказали, или пък все още имат такова, но приемат в една или друга степен, че политиката ги отрича. След това – онези, поддържащи крайни български позиции, съответни на съвременните национални български позиции; и накрая – онези с умерени позиции по въпроса.

(Продължава в следващия брой)