Факти и документи от миналото

ИЗ СТАРАТА ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ

Ив. Велков


В борбата против реакцията демократическите сили имат една важна задача: да разбият тая нейна идеологическа крепост. Срещу огромния апарат, турен в действие, срещу огромната апаратура, пусната от реакцията, срещу дълбокото заблуждение, насаждано в течение на дълги времена, от страна на демократическите сили е малко направено. Най-голяма дан е дадена в това отношение от болшевиките. Те са главно, които разработиха теоретически и практически основите на прогресивния, на народния патриотизъм в противовес на търгашкия такъв на реакцията. Те са, които смъкнаха въпроса за нацията от метафизичните облаци, смъкнаха от тоя въпрос всякакъв фетишизъм и го поставиха на научна основа. Те са начело със своите гениални водачи Ленин и Сталин, които поставиха в хармония патриотичните чувства на масите с техните икономически и политически интереси и разрушиха оная основа на реакцията, чрез която тя забулваше своето икономическо ограбване на масите и своето политическо потисничество.
Болшевишкото прогресивно отношение към националния въпрос се проведе по един отличен начин в Лайпцигския процес от водача на българската работническа класа и създателя на Отечествения фронт – Георги Димитров. Там по един блестящ начин пролича, че интернационалистът, комунистът Георги Димитров защити честта и правата на своята нация с твърдост и гордост, без да накърни чувствата и правата на която и да е друга нация, тогаз, когато неговите обвинители, минаващи за върли националисти, изпъкнаха като хора, надъхани с животинска омраза към другите народи и специално балканските и застрашаващи тяхната свобода. В резултат се получи, че всеки честен български и балкански патриот бе възхитен от Димитров, видя в неговото лице истинския, народния патриотизъм и се демонстрира, очевидно за всеки, естествената връзка между националното и интернационалното чувство.
Как поставят реакционните среди въпроса за нацията? Те се стараят да представят нацията като дадена во веки веков от боговете. С това те целят защитата на чисто класови интереси. Идентифицирайки себе си с нацията, те се стремят да увековечат нацията и с туй да увековечат своето господство, да го представят за неизменно.
Буржоазната революция против феодализма сплоти народните маси – селяните, работниците, дребните занаятчии, под ръководството на буржоазията. С това се установи хегемонията на последната и се тури знак на равенство между народните маси и буржоазията. Това е меденият месец за нея, за него тя бълнува, него иска да увековечи, заставайки на позицията: нацията е вечна, а нацията – това съм аз.
Един от аргументите на буржоазните учени за обуславяно на реакционната теза за нацията е обстоятелството, че във вековете на историята се приказва за българи, гърци, германци и пр., и за техни държави. И те бързат да дадат на тия понятия съвременно съдържание. А един бегъл поглед върху историческото развитие показва, че историческата картина не се съвпада с националната картина. Да вземем за пример средните векове, когато напълно господства феодализмът. Един от най-добрите историци, Гизо, ни дава ярка картина за общественото състояние през тия векове, в която картина отличителният белег е пълната разпокъсаност. Всеки феодал, малък или голям, е пълен господар на себе си и вън от своите граници, той вижда само плячка за грабеж или опасност от грабеж. На базата на грабежа създавали са се разни отношения между феодалите, а феодалната единица стои в основата на обществения живот. Стремежът на папите да създадат на базата на вярата голяма стабилна държавна общност са ударили на камък.
Тая форма на общежитие очевидно няма нищо общо със сегашната национална форма на общежитие. За подчертаване на тая мисъл същият Гизо ни дава един фрапантен пример. Той казва: „Ако един французин от ХII в. се събуди и чуе речите из парижките площади, в които се гърми за френска нация, за френски патриотизъм, той би стоял като замаян, нищо не би разбрал, защото се приказват неща, напълно непознати за него”.
Картината за античните времена не стои много далеч от тая през средните векове. Какво са представлявали гърците например, най-изпъкналите със своята култура през ония времена? Имало ли е това чувство на общност между тях: доколкото се е създавала тая общност, била ли е тя така стабилна, каквато представлява днешната нация? Такова нещо няма. Не съвременното гръцко чувство е господствало тогава. Атинянинът, спартанинът, лакедемонинът и пр., и пр. се чувствали само като такива и зад това не виждали нищо друго. Те не само не чувствали и не виждали нищо общо помежду си, но са били в непрекъснати борби. Същите и федеративните отношения в някои случаи не изменят по същество картината.

(Продължава в следващия брой)