Исторически истини от български учени – История на Македония до 336 година преди Христа

ЦАР ФИЛИП II МАКЕДОНСКИ

д-р Гаврил Кацаров
(Продължава от миналия брой)


Филип тогава с усилен поход се връща назад, минава прохода, разбива решително изненаданите гръцки наемници и завзема Амфиса. „Това, което в голям размер често ни учудва у сина на Филип, наследника на неговата стратегия, тука го намираме в малък размер; именно едно от ония светкавично бързи, но пък във всичко добре обмислени движения, които докарват решителния поврат в целия поход”. По решение на амфиктионите град Амфиса бил разрушен, виновните изпратени в изгнание, а свещената равнина била върната на Делфийския храм. Така Филип бляскаво изпълнил възложената му от амфиктонията задача. От Амфиса той нападнал ахейския град Навпак, унищожил ахейския гарнизон и предал града на етолийците, както им бил обещал по-рано.
След тоя важен успех Филип още веднъж се опитал да предложи мир на Тива и вероятно и на Атина; това показва, че той предпочитал да уреди отношенията в Елада по мирен начин, за да не дава излишни жертви. В Тива беотархите (началниците на беотийската войска) били склонни да изслушат Филиповите предложения, също и в Атина опитни офицери (напр. Фокион), които познавали силите на Македония, препоръчали мирно споразумение с Филип. Ала Демостен, който бил убеден, че военната разправа с Македония не може да се избегне и че сега Атина се намира в най-благоприятни условия за такава борба, решително се възпротивил на всякакви преговори. Той заплашил в народното събрание, че ще повлече за косите в затвора всеки, който би се осмелил да говори за мир с Филип. Когато беотархите предложили в Атина да се върне назад атинската войска, докато се обсъдят предложенията на Филип, Демостен заявил, че ще ги смята за предатели на елинската кауза, ако постоянстват в това свое намерение, и заплашил, че ще изпрати пратеници в Тива, които да искат за атинската войска свободен път през Беотия. Сам Демостен отишал в Тива и успял да убеди беотархите и тиванците да постоянстват над първото си решение. Съдбата на Елада трябвало да се реши на бойното поле.
Големият успех на Филип, който изтъкнахме по-горе, се отразил зле върху духа на гръцката войска; нейното положение било затруднено и поради това, че Филип сега имал достъп към Коринтския залив и могъл да влезе във връзка с пелопонеските си съюзници. Освен това той добил възможност да се яви в гърба на ядрото на гръцките войски при Парапотамин. Обаче Филип предпочел да не предприема обход с главните си сили, защото това преставяло за него известни незгоди. Той запазил старите си позиции при Елатея, а пък изпратил в гърба на гърците линии летящи отряди от конница и леко въоръжени, които почнали да опустошават западнобеотийската равнина. Те дори заплашили сериозно връзката на гръцката войска с Тива и Атина.
Поради техническото превъзходство на македонците се налагало на гърците от чисто военно гледище да продължат дефанзивата си и да завземат нови позиции по на юг; в такъв случай западна Беотия трябвало да бъде изоставена на неприятеля. Обаче по политически съображения гърците не могли да се решат на това; те предпочели да напуснат доброволно позициите си при Парапотамни и да се оттеглят в Херонейската равнина. След това и Филип минал прохода и навлязъл в равнината, която преставлявала за него удобно полесражение. Тука станала решителната битка през м. август 338 г. пр. Хр. Филип разполагал с 30 000 души пехота, колкото приблизително ще да са имали и съюзените му противници. Ядрото на Филиповата войска образували войниците, които били калени в продължителни и мъчни походи в Тракия и Мизия; по своята военна подготовка те далеч надминавали гражданската и наемната гръцка войска. Само беотийците могли да се мерят донякъде с Филиповите фалангити: тиванската тежка пехота от времето на Епаминонда се ползвала с голяма слава, особено пък свещената им дружина от триста души, които били заклети или да победят, или да загинат заедно. Най-важното обаче било, че на елинските войски липсвало единно ръководство, съсредоточено в ръцете на способен пълководец; за злощастие на гърците в момента, когато се решавал въпросът за свободата им, те нямали един Епаминонд или един Ификрат. Напротив, македонците били водени от гениален пълководец, да не говорим за това, че македонската войска и по своята организация, дисциплина и подготовка стояла несравнено по-горе от гръцката.
След като един гръцки археолог откри могилата, в която са били погребани изгорените трупове на падналите в битката македонци, определи се по-точно и мястото на сражението. Фронтът на македонците се простирал от могилата чак до прохода Керата; срещу тях били разположени гърците. Дясното крило до реката Кефис заемали тиванците (коринтци, ахейци, акарнанци и пр.), лявото крило, прикрито от близката планина, заемали атинците под началството на Харис, Лисикал и Стратокал; сам Демостен участвал в сражението като хоплит. Срещу атинците стоял Филип с фалангата, и то в дясното крило на македонския фронт; а престолонаследникът Александър командвал лявото крило срещу тиванците. Ако Филип възложил на 18-годишния Александър такава важна задача, това показва, че той познавал добре неговите способности и имал пълно доверие в тях. Той искал да му даде възможност да докаже на дело пред македонците, че умее да борави вещо със създаденото от баща му оръжие. За хода на самото сражение имаме малко сведения. Както се вижда, Филип предназначил лявото крило, дето са намирала и македонската конница, да започне нападението; собствено тая офанзива решила изхода на сражението. Тука се завързала с тиванците упорита и кръвопролитна битка; дълго се колебаела борбата, додето най-после Александър сполучил да огъне и изтика неприятелските редици, които се обърнали в бягство. След това той нападнал и разбил и центъра на гръцкия фронт. Между това атинците нападнали дясното македонско крило с буен устрем. Разказва се, че атинският пълководец Стратокал си помислил, че македонците почват да отстъпват, и затова извикал: „Нека ги гоним чак до Македония!”. Филип пък казал:

(Продължава в следващия брой)