Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


– Докладът на Трето управление на ДС от септември 1959 г. констатира, че само в началото на 1958 г. били обезвредени пет македонски младежки групи в Пиринска Македония, които подтиквали „националистически разположения за присъединяване към Югославия“ (Табу, 489). Това твърдение е важно, защото показва, че част от съществувалите организации засега остават неизвестни за нас.
– 1959 г. – група на Иван Петров в Раздоло – 4-ма познати по име, под 15-годишна възраст, „филтрирани“ (Иван Петров, Табу, 232, 233, 491).
– 1959 г. е направен опит за създаване на македонска група в село Илинденци от Благой Хросинков, двама са познати по име, разкрити са и са „филтрирани“ (Табу, 491).
– 1959 г. е направен опит за създаване на македонска група от Благой Кондурков от с. Марикостиново, ДС го разкрива и „филтрира“ (Табу, 491).
– 1959 г. е открита група от четирима 18-годишни младежи в с. Скрът, „филтрирани” са.
– 1959 г. македонска група в село Добротино, Благоевградско, от шестима 15-годишни, които били разпитани и предупредени (информации за последните две черпим от доклад на отдел „Анонимки“ на ДС от 18 януари 1960 г., виж Табу, 495).
От тези три оформени групи и два опита за формиране на групи през 1959 г. в спомените се открива само една, за другите узнаваме от отчетите на ДС, което отново показва, че за повечето години в периода 1944-1989 г., за които не разполагаме със сведения от архивите на ДС, мнозинството от съществувалите организации остават неизвестни. Според ДС през 1959 г. 14 членове на тези организации били „филтрирани”, а един осъден.
– 1959-1960 г. – група на Йордан Трендафилов в казармата в Дупница – 5-има известни по име, разкрити са и опитват да избягат през граница, но са заловени и четирима получават присъди между 4 и 15 години (Тасев, Табу, 185, 186).
– 1960 г. – група на учениците Георги Костадинов и Асен Хаджийски в Благоевград, осъдени на 3 и 2 години затвор (Присъда на БОС от 19.02.1962 г. по дело 23 от 1962 г., Табу, 271, 2).
– 1961-62 – според Станко Илиев в затвора в Стара Загора е имало 30 осъдени по македонския въпрос, десет от които посочва по име, и те се държали отделно от останалите в единна група (Илиев, Табу, 252).
– През 1963 г. в Сандански е извършен публичен „другарски“ съд срещу Илия Тевилов и учителя Перуков, който е бил излъчван чрез радиоточката из целия град с цел да бъдат осмени като неграмотни, защото поддържат идеята, че има македонска нация (Тевилов, Табу, 275).
– 1963 г. е създадена група в петричката гимназия с ръководител Славото от Ново Ходжово, 5-има членове са познати по име, осмокласници. Разпада се поради завършването на учениците (Табу, Мутлешов, 256, 257, Йовчев, 265).
– Между 1960-1966 г. съществува македонска група в Хърсово начело със Стоян Траянов, като десет от членовете й са известни по име. Живко Йовчев е изключен от училище (Табу, Мутлешов, 257, Живко Йовчев, 264).
Разбира се, тези примери и групи, също както и онези, публикувани в сборника „Табу”, далеч не изчерпват съществувалите. Това е съвсем очевидно от случаите, когато имаме отчети от службите за сигурност, казващи колко групи са били разкрити, и ги сравним с тези, които ние днес знаем. Освен това трябва да се отбележи, че все пак ДС не успява да забележи и разкрие всичките. Една приблизителна прогноза от около 400-500, пратени в затвори, няколко хиляди, изселени за постоянно или временно, и няколко хиляди, влачени по милициите и наказвани по други начини, едва ли е далече от реалността, а може дори да е подценена. А зад всеки такъв човек стои освен неговото семейство (т.е. по 3-5 души), но и още поне десетина други хора с македонско самосъзнание, които са били достатъчно страхливи, щастливи или внимателни да не предизвикват режима. А това вече създава наистина голям блок от хора. Подобни резултати не могат да се постигнат с по-малко от 100 000 души с македонско самосъзнание.
Опитите същите да се представят като случайни запалянковци на Радио Скопие, на вербувани от УДБА младежи или на недоволници, търсещи как да изразят протеста си срещу режима, които, след като минали през затворите, се превърнали в малобройна, кохерентна група, която заедно със семействата им съставлявала 2000-3000 човека, е несъстоятелно. А тъкмо това прави Груев: „Към края на 70-те години в Пиринския край се оформя нов „вражески контингент“ от хора, които възприемат себе си като единомишленици – македонски патриоти. Този кръг не е много голям – между 200 и 300 души, но за сметка на това все по-кохерентен… Заедно със семействата им, приятелските и междусъседски връзки числеността на това ядро нараства до около 2-3 хиляди души.“ (Груев, 103).
На практика всички данни говорят против подобна интерпретация. Достатъчно е да посочим думите на Тодор Живков през 1985 г., който разказва следния случай: „Има някои факти, особено сред учащата се младеж. В един автобус някой казал, че е българин, останалите спират автобуса и го свалят.“ (Груев, 97). Фактът, че при всичката репресия на режима е възможно нещо подобно да се случи, е много показателен. Обстоятелството, че това въобще е било възможно, също ни говори много. Ако „ОМО-вци“ са били заедно със семействата 2000-3000 души, т.е. под 1 % от населението, как е възможно в един автобус да се съберат толкова много млади македонци, че да бъдат в състояние да спрат автобуса и да свалят човека, казал, че е българин? Нима не е имало други българи да го защитят, да се противопоставят? Дори и този единичен случай е достатъчен, за да покаже, че рисуваната картина на маргинална група македонци в Пиринска Македония е напълно извън реалността и всъщност я изопачава до неузнаваемост. Всичките данни, с които разполагаме досега за броя възниквали организации, за броя на осъдени хора, възрастовия им състав, масовото слушане на Радио Скопие, пеенето на македонски патриотични песни, ресурсите, които ДС хвърля срещу тях, и т.н., всичко това говори, че тук сме имали едно наистина голямо спрямо размера на окръга явление, зад което са стояли много хора. А това ни довежда до неизбежното заключение, че резултатите на преброяванията от 1946 и 1956 г. въобще не са далеч от реалността.
Жалко е, че дори и най-прогресивните (ако мога да използвам този доста компрометиран вече термин) за български условия автори не успяват или не посмяват да отидат далече от оградата на националната догматика. Този стремеж да се запази и вълкът сит, и агнето цяло е видим в целия предговор на Груев. Тук можем да срещнем взаимно изключващи се твърдения.
Например от една страна имаме твърдения като следните: „През 1965 г., когато започва подмяната на паспортите с цел в графата „националност“ отново да бъде записано „българин“, се стига до недоволство сред част от населението. В колективната памет в региона тази процедура се помни много повече и оказва изключително силно впечатление.“ (Груев, 101). Или: „Две десетилетия след промяната на политиката на БКП по т.нар. македонски въпрос партийният лидер признава, че тя се извършва трудно и че срещу нея съществува пасивна съпротива. За това свидетелстват и много от документите на ДС през 60-80-те години.“ (Груев, 97).
А от друга страна: „За голямото мнозинство от хората извършеният завой (т.е. политиката на отричане на македонците, б. С.С.) се посреща положително, но без ентусиазъм, както впрочем и всички предходни инициативи на БКП. Онези, които по някакъв начин не се вписват в това русло, какъвто е случаят и с македонистките кръгове, са обречени на пълна маргинализация и изолация.“ (Груев, 104). Или: „Тези хора докрай остават малка, изолирана и в общи линии маргинална група, без влияние върху населението като цяло. Става така, че всички опити да „изплуват“ на повърхността и да придобият влияние сред по-широки слоеве от жителите на Пиринско завършват без успех.“ (Груев, 103).
Този противоречив подход довежда и до особения и интересен извод: „В последна сметка провал претърпява както политиката на „македонизация“ от 40-50-те години, така и последвалият курс на отново налагана отгоре „ребългаризация“, тъй като и двата процеса не успяват да засегнат т.нар. „културна интимност“ на локалната общност. Те еднозначно се възприемат от нея като екзогенни фактори, а това подсъзнателно води до автоматизирането и активизирането на стари рефлекси и стереотипи на недоверие и пасивна враждебност към официалната държава.“ (Груев, 104).
Друга генерална слабост е едностранчивостта, която се проявява на моменти. Така на 104 страница четем: „Все по-силното разминаване между местните диалекти и официалната скопска литературна норма също постепенно се превръща в сериозна пречка.“ Това оставя читателя с впечатление, че говорите на хората в Пиринска Македония си остават същите, а онова, което се отдалечава, е македонският литературен език. Разбира се, че развитието на всеки един език, навлизането на чуждици и така нататък водят до промяна, която в случая се явява и отдалечаване от говорите в Пиринска Македония. Но нима това е единственият фактор на отдалечаването? Нима и говорите в Пиринска Македония не се отдалечават от литературния език в Македония и дори от самите себе си? Разбира се, че го правят. В периода на комунизма и особено след 1963 г. са направени огромни усилия да се българизират македонските диалекти в Пиринска Македония с помощта преди всичко на училищата. Аз самият си спомням, а това може да го потвърдят и множество хора, как в училищата македонските диалектни думи бяха етикетирани като селски, некултурни, като „неправилни“, като дори се стигаше до мъмрене пред класа или публични забележки, например защото някой ученик е говорил на „ке”. В резултат македонските диалекти в Пиринска Македония претърпяха сериозна промяна, като до голяма степен беше напуснато да речем говоренето на „ке” или „че” в полза на напълно чуждото „ще”, особено сред младите генерации. Така че отдалечаването имаше двойна причина, а Груев коментира само едната, сякаш диалектите в Пиринска Македония си остават непроменени и по подразбиране български, за разлика от „отдалечаващия се от българския си корен“ македонски език. Това е далеч от реалността. Просто сравнение между народните песни (оригиналните) с днешните говори лесно ни убеждава, че оставяйки настрана чуждиците, македонският литературен език остава много по-близко до своята фолклорна база, отколкото българизираните в голяма степен македонски диалекти в Пиринска Македония.
Необходимо е наистина още много работа, още много храброст, за да започне истински да се освобождава българската наука от оковите на националната митология и „патриотичната пропаганда“, промовирани от разните церберчета на предишния режим.

(Продължава в следващия брой)