Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


А мнозина македонци приемат тази неочаквана подкрепа с нещо, което не можем да наречем иначе освен ентусиазъм. Странно, нали. Уж винаги били българи, уж борили се десетилетия за българщината, мнозина от тях – емигранти в България, но трябвало ли да посрещнат с ужас и възмущение подобно „решение“ на Коминтерна?! Би трябвало напълно да се отдръпнат от всякакъв вид комунизъм, бихме очаквали мнозина дори да се включат в борбата срещу тези решения. А се случва нещо съвсем различно. На практика няма съпротива, а сред една доста голяма част от активистите дори виждаме и откровен ентусиазъм.
Нека обърнем малко повече внимание на това. Защото става дума за интернационалисти, които не би трябвало по принцип да изпитват ентусиазъм за национални въпроси, които за тях са второстепенни, дори съмнителни и буржоазни, а в най-добрия случай са само подчинени на класовата борба. Обаче голяма част от македонците комунисти всъщност са ентусиазирани и запретват ръкави в тази насока, надминавайки очакванията и изискванията на съответните компартии (чиито ръководства, за разлика от македонците, далеч не са ентусиазирани, прилагат решенията безволево и понякога от немай къде). Македонските комунисти не действат по линия на партийната дисциплина, а я надхвърлят. Сякаш решението е отпушило бент в душите им и те най-после могат да се посветят на нещо, което отдавна са желаели. Оказва се всъщност, че именно комунистическите партии в България, Югославия и Гърция са тези, които спъват дейността по тази линия. Разбира се, те я разрешават, дори подтикват, но само до минимална степен. Стремежите на македонските дейци далеч надхвърлят тези ограничени рамки.
Това е сред самите комунисти. Но сред останалите? Дали „новата линия“ прави комунизма за тях неприемлив? Напротив – прави го дори по-привлекателен, по-свой. Всъщност комунистическата партия във Вардарска Македония по време на Втората световна война ще успее да се масовизира и да разшири своята база едва след като заема ясно национално становище по македонския въпрос.
Нека проследим ефектите в България. Въпреки терора на ВМРО михайловисти до 1934 г. редица македонски дейци откровено говорят за своята македонска националност. Всъщност ние дори можем да намерим македонските национални идеи, отразени в документ на ВМРО (обединена) още преди решенията на Коминтерна, още през 1933 г.
Ето няколко извадки от този интересен документ:
„Македонското население в Петричко ще иска да му се даде правото да се самоопредели, правото да се организира в своя държава и да реши да остане ли след това на автономен принцип в България, или да се отдели в независима република. Но за да може свободно да се самоопредели и да изрази своето желание, то предварително ще иска изтегляне на войската и полицията от македонския край. По такъв начин Петричко ще се превърне в център на освободителната борба на целокупна Македония и ще се превърне в начало и база за цялата македонска държава.
Всяка една държава от трите поробителки на Македония заявява, че съответната част й принадлежи като нейна, национална, а не анексирана. Сърбия заявява, че в Македония под сръбска власт живеят сърби, а не национално поробени македонци, които мислят и се борят за освобождение. Гърция заявява, че в Македония под гръцка власт след „доброволното изселване“ на част от населението са останали само гърци и че в нея отсъства македонски елемент, който би се чувствал национално поробен и би искал да се избави от господството на гръцката държава. България заявява, че Петричкият край представлява „освободената част от Македония“, а не македонска област, която тегли тегобите на двойното икономическо и политическо робство, която е откъсната от своите географски, етнографски и икономически граници на целокупна Македония и която се стреми към обединяване с другите две части на Македония извън границите на трите поробителки.
Щом поробителите декларират това и изявяват, че са „сигурни“ в своите декларации, нека всяка от тях даде възможност на македонското население в „своята“ част от Македония само да си каже думата – чувства ли се поробено и иска ли да живее при същите условия, или пък иска да се отдели от тази държава и да се обедини с другите два дяла на Македония в обща свободна македонска държава.
Своята дума македонското население ще може да каже на референдум, който трябва да му се осигури. Но за да може свободно да изрази своето желание, необходимо е от Македония да се оттеглят полицията, войската и „националните“ злосторници. Или иначе казано, македонското население във всяка част на Македония и целият македонски народ трябва да получат право на национално самоопределение.“ (Документи, 2, 106).
Затова не е чудно, че още преди решението на Коминтерна и още повече след това различни македонски дейци в България изразяват подобни позиции. Сред тях е и депутатът Христо Трайков, който открито в българския парламент защитава факта, че македонците са отделна нация и че македонците в Пиринска Македония са също така национално потиснати, както и във Вардарска и Егейска. Не е било необходимо да прави това, никой не го е искал от него. Поел е извънреден риск и е платил с живота си – убит е от михайловистите.
Веднага след закриването на ВМРО михайловисти и напук на правителствените преследвания, ВМРО (обединена) преживява истински ренесанс и членството й нараства със стотици в Пиринска Македония. Това става именно под флага на националното самоопределение на македонската нация и обединението на Македония, които се превръщат в основна позиция на организацията и в основна нейна агитация.
Наскоро обаче се случва провал в организацията. Първо в Благоевград, а след това в Неврокоп. В резултат е разкрит и областният комитет за България в София, където е заловен и архивът. През август 1935 г. в София започва дело по Закона за защита на държавата срещу ръководните дейци на ВМРО (обединена). Обвинени са общо 19 души, от които 5-има задочно (отсъстващите са: Димитър Влахов, Владимир Поптомов, Васил Ивановски, Методия Шаторов, Арсо Василев Поптодоров). От 14-те задържани 9 заявяват пред полицията, че по народност са македонци, съзнавайки, че така си влошават положението. Те са: Асен Чаракчиев (родом от Неврокоп), Григор Динев Стефов (Дойран), Минко Георгиев Попов (Якоруда), Стефан Георгиев Нанов (Маловище), Христо Георгиев Димитров (Крива), Благой Иванов Попйорданов (Велес), Филип Георгиев Вригазов (Якоруда), Иван Динишев Наков (Долни Тодорак), Мара Димитрова Петрова Шарланджиева (Неврокоп). Петима се обявяват за българи. Дали наистина са се чувствали така, или са искали да избегнат по-голямо наказание, не знаем.
Те са следните: Христо Калайджиев (Енидже Вардар), Александър Матрулков (Велес), Борис Михов (Велес), Петър Калчев (Керека).
Всички обвиняеми декларират, че са невинни, и заявяват, че организацията има национално освободителен характер. Особено храбър в изказванията си е Чаракчиев, който освен откритото си обявяване за македонец заявява, че македонците са отделна нация, и подкрепя, че Пиринска Македония трябва да се отдели от България.
Осъдени са 11 от обвиняемите (Шарланджиева, Анастасов и Калчев са оправдани), като Димитър Влахов и Владимир Поптомов са осъдени в отсъствие на 12 години затвор, а останалите деветима на по 5 години затвор и 50 000 лева глоба като участници в антидържавна и прокомунистическа организация, целяща насилствена промяна на държавния строй и откъсване на територии от страната.
След тези присъди организацията не престава веднага своята дейност. Закрита е под натиск на Коминтерна, като последни спират дейността си дейците в Пиринска Македония.
Но с това тяхната дейност по национална линия въобще не спира. Мнозина се присъединяват към БКП. Дейността се прехвърля на интелектуално поле. Още преди процеса в серия вестници започва по-открито да се говори за македонската нация.
В периода 1932-1939 г. излизат десетина легални и нелегални македонски вестници. Сред легалните са: „Македонско знаме” (1932-1934); „Македонска младеж” (1933-1934); „Македонски вести” (1935-1936); „Македонска земя” (1936); „Гоце” (1938); „Илинден” (1939).
Сред нелегалните: „Македонска революция”; „Обединист” (1935); „Ножот” (1935); „Македонско единство” (1936) и др.
Те не се издават в Пиринска Македония поради отсъствие на политически условия и технически възможности. Но че там е съществувал интерес в тази насока, свидетелстват опитите на Антон Попов през 1935 г. да започне да издава македонски вестник в Петрич, нещо, което не се увенчава с успех.
В тези вестници и за тези вестници творят изтъкнати македонски дейци като Ангел Динев, Васил Ивановски, Коста Веселинов, Михаил Сматракалев. Въпреки цензурата те разработват теми за македонската нация и македонската борба. Именно в този интелектуален кипеж сред македонците в България, който е паралелен с културно-националния взрив в Югославия (където в този период излизат драми и поезия на македонски език), ще се появи и Македонският литературен кръжок в София.

(Продължава в следващия брой)