Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Този проблем обаче не би трябвало да се преувеличава, тъй като е вярно и това, че трудно върви не само преподаването на тези дисциплини, но и цялостната просветна политика на режима. Неграмотността в района (както и във Вардарско) продължава да бъде една от най-високите в страната и ограмотяването (в т.ч. и на български) среща пасивна съпротива, изразена най-вече при мюсюлманското население. В центъра на глухия бойкот на преподаването на македонски език е преди всичко старото българско учителство, което основателно се чувства застрашено и дискриминирано от властта” (Груев, 78, 79).

Така тезата за съпротива се оголва съвсем. Къде са българските организации, борещи се срещу “македонизацията”? Къде са репресиите срещу такива борци? Липсата е толкова болезнена, че мнозина са се опитали да преиначат и представят въоръжената съпротива срещу комунизма като такава срещу “македонизацията”. Така е постъпил за съжаление и Груев, като се опитва да представи въоръжената съпротива срещу комунизма същевременно и като съпротива срещу “македонизацията” напълно несъстоятелно (Груев 80). Даденият от него единствен пример с шамара, ударен от Герасим Тодоров на македонския учител Макревски във Влахи (Груев 87, 88), въобще не подкрепя тази теза. Случаят така, както е описан в документите от процеса и в спомените, публикувани в самия сборник на Груев и в спомените на Крум Монев, показват ясно, че учителят е шамаросан заради това, че е възхвалявал пред учениците Тито и партизаните, а не заради Македония и македонския език. Както казва в спомените си учителят Макревски, Герасим иска от него „да не сборувам за съединението на Македония, като федерална единица во ФНРЮ или во НРБ, а да работам за аутономна Македония…” (Груев, 88). Коментарът е излишен.

Разбира се, подобна интерпретация се сблъсква със спомените и документите от онова време. За да се заобиколи този проблем, Груев издига тезата, че подобни хора са преосмислили по-късно своите позиции. В това е обвинен конкретно Крум Монев, но всъщност документите по случая „Макревски” потвърждават версията на Монев. Мнозинството (макар и не всички) от четниците на Герасим (в това число и Монев) са се декларирали македонци по време на следствието (Табу…), което ясно говори, че не става дума за българи, по-късно осъзнали се за македонци. Поради тази причина не са верни твърдения на Груев като това, че “към каузата на югомакедонизма, превърнал се междувременно в основен враг на режима в София, започват постепенно да се прикрепят и стари „врагове на народната власт“, някои от които бивши михайловисти”, и че същият “получава популярност и сред някои стари „врагове на народната власт“, включително и сред бивши михайловисти. В него те припознават кауза, която е в състояние да обясни техните страдания в миналото” (Груев, 55, 99).

Тезата за “преосмислянето” идва да заобиколи един много важен момент, който не може да пасне към обясненията, давани в България за развитието на македонското национално съзнание. А това е именно съществуването на десен македонски национализъм, съпротивляващ се срещу комунизма в Пиринска Македония още след 1944 г. Груев го е забелязал (с. 99) – има го в спомените на Дукимов, участник в дясна въоръжена група през 1946 г. на чисто македонски национални позиции, която агитира по време на преброяването същата година хората да се запишат като македонци.

Защо е важно това явление. Защото ясно ни показва, че не става дума за внос отгоре на македонската идея – тя си е била вече тук. Да беше тя рожба на Коминтерна и внесена отгоре, всичките й привърженици щяха да са комунисти, а всички десничари – противници. Всъщност обаче ситуацията е различна – имаме привърженици и противници и отдясно и отляво. Защото националната основа е поставена доста по-рано. Тези десни македонски националисти са били против половинчатото обединение на Македония (Вардарска + Пиринска в комунистическа Югославия), а се борят за цялостно обединена некомунистическа Македония със столица Солун и под защита на западните сили. Съществуването им опровергава едновременно два мита. Първо, че македонското самосъзнание е рожба на Коминтерна и е внесена от комунистите в Пиринска Македония. Второ, че десните групи представляват пример на съпротива на населението срещу “македонизацията”. Именно затова техните свидетелства трябва да се определят като по-късни преосмисляния от всички онези, които не желаят, не могат или не смеят да се отрекат от посочените официализирани заблуди. За съжаление и Груев не е съумял да избегне този коловоз.

Ролята на Югославия

Малко по-късно, когато Югославия и Сталин ще се скарат, и особено след като България напусне курса за признаване на македонците като малцинство, всичко става още по-ясно. Обратно на твърденията, че Югославия се явява инспиратор на македонското самосъзнание, над 90% от македонските групи в Българи не желаят присъединяване на Пиринска Македония към Югославия, а създаване на цялостна и независима Македония, т.е. за откъсване не само на Пиринска Македония от България, но и на СР Македония от Югославия и на Егейска – от Гърция. Това ясно показва, че борците за македонската национална идея по време на комунизма в България са продължители на автентична македонска национална традиция, нямаща в произхода си нищо общо с комунизма. Същото, както отбелязах, се демонстрира и в песните, в които се пее за обединение на трите дяла на Македония, а не за обединение с Югославия.

И наистина тук се сблъскваме отново с два противни на реалността мита, опитващи да „обяснят“, в смисъл да отрекат македонското самосъзнание: комунизмът и Югославия са обявени за виновници. Ето какво казва Груев:
“В редките случаи след 1953 г., когато имаме сигурни връзки между македонски организации в Пиринска Македония и Югославия, то тези връзки не са създадени от югославските служби, а са винаги инициатива на самите пиринци, които отчаяни търсели подкрепа и литература. И също така вярно е, че те не получават реално почти никаква подкрепа. Просто Югославия не е искала сериозно да се конфронтира с България и е гледала на македонците в Пиринска Македония като на неприятен проблем, отколкото на нещо, във връзка с което трябва сериозно да се ангажира. Затова и не е изненадващо, че както вече отбелязах, над 90% от македонските организации и активисти искат създаването на независима македонска държава, а не присъединяване към Югославия. Това включва отцепване на СР Македония от Югославия, което прави тези организации по дефиниция антиюгославски. Удивително наистина „югомакедонизмът“ на Груев, вдъхновяван от големия престиж на Югославия, е в действителност откровено антиюгославски. Защото изворът на вдъхновение е самият македонски национализъм, македонското самосъзнание, което не се е чувствало в никакъв смисъл задължено с нещо на Югославия.

Това е реалността, но за съжаление често наблюдаваме отказ да се погледне тя в очите. Вместо това много по-лесно е да се приеме пропагандата, водена от комунистическите власти още по онова време, че съпротивата и самото македонско самосъзнание са създавани от Югославия. И с каква готовност се забравят азбучни истини, че комунизмът по самата си природа приписва всяка съпротива срещу себе си като подтикната от външен враг, като вдъхновена от вражеска идеологическа диверсия. И че тази им позиция има много малко общо с истината и реалността, а повече с идеологическата патология на режима. Комунистите от онова време не са имали друг изход – те дори да са виждали истината, не са можели да я посочат, не са можели да кажат, че просто хората се чувстват македонци и се нервират, когато се опитват да ги правят насила българи. Такова твърдение би било сериозен риск за тях, защото противоречала на политиката, дирижирана от самия диктатор, който ясно е заявил, че македонско малцинство в Българя няма и не може да има. А щом не може да има, значи някой отвън изкуствено го създава – ето защо УДБА е обвинявана за създаването на организациите, а македонското радио – за македонското самосъзнание. Жалко е обаче, че и съвременни и дори модерни автори падат в същата рамка на тоталитарно абсурдно мислене.

Голяма част от населението в Пиринска Македония се е чувствало македонско не защото е слушало македонското Радио Скопие, а тъкмо обратното – понеже се е чувствало македонско, е слушало това забранено радио. И не близостта до югославската граница е подтиквала македонците към съпротива, а тяхното самосъзнание, провокирано от страна на българските власти, ги е карало да реагират. Силата на съпротивата в Пиринска Македония против българизацията е съответна на процента самоопределили се македонци на преброяванията. В Санданска и Петричка околия той е най-висок, докато в Благоевград е нисък. Такава е и забелязаната съпротива. Вместо да имаме сходна ситуация с множество примери на съпротива в граничните с Югославия околии – Благоевград, Сандански и Петрич, те чувствително се различават. Така слабото ниво на съпротива в Благоевградска околия, което съответства на ниския процент самоопределили се като македонци на преброяванията, недвусмислено отрича идеята, че Югославия и близостта с нея се явяват причина за македонското самосъзнание и съпротива.

(Продължава в следващия брой)