Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


Втората запазена поетична тетрадка на Вапцаров е така наречената „Розова тетрадка”. В нея се съдържат стихове, писани през 1927 и 1928 г. Седмото поред, без заглавие, е посветено на родината. В него намираме стиховете: “За теб, родино, във борбата…/Хайдушка песен аз ще пея…/За твойте хубави балкани/За Пинд, за Шар и за Пирин…”. Отново родината е описана по един категоричен начин: Пинд (в Егейска Македония), Шар (във Вардарска) и Пирин (в Пиринска Македония). Избрани са планини до самите граници на Македония. Тук недвусмислено е употребено за Македония понятието родина.
В тези ранни творби Вапцаров посочва родината си чрез географски маркери: планините Пирин, Пинд, Шар, реките Струма, Вардар, Черни Дрин, Гласна (вер. Глазне), езерата Преспа и Охрид, градовете Воден и Охрид, село Търлис. Позната география – все места от Македония. При това Вапцаров често ги подбира по тройки – по едно от трите части на поделена Македония. Тази практика той запазва и в зрялото си творчество.
Честа тема и в ранната, и в зрялата поезия на Вапцаров е борбата за освобождението на родината майка, която е поробена. Това би било много странно твърдение по отношение на България (поробена от кого?!), но напълно на място за родината на поета – поробената от България, Сърбия и Гърция Македония.
Например в публикувано през април 1928 г. в списание „Родина” негово стихотворение родината и майка е под робство, с оковани ръце и подложена на мъчения. От гледна точка на българин и по отношение на България това би било прекалено пресилено казано – все пак България е свободна държава и дори според сметките на най-крайните й националисти повече от половината е свободна. Но, виж, от гледна точка на македонец и за Македония по онова време констатациите са напълно точни. Същото откриваме и в стихотворението “Предвещание” в „Голямата тетрадка” (съдържа стихове от периода 1928-1930 г.)
На 1 февруари 1929 г. Вапцаров на 68-мо място в „Голямата тетрадка” е написал друго стихотворение без заглавие, в което заявява: “Ний израснахме под гнет”, а след това уточнява, че става дума за “шествековен гнет”. За какъв шествековен гнет говори поетът? България е под турска власт непълни пет века, всъщност 482 г. (1396-1878 г.). Виж, Македония е била под турско 517 г. (ако броим от 1395 г.) или 542 г. (ако броим от 1371 г., както са смятали някои историци в по-старо време). Но със заминаването на турците робството не е свършило за Вапцаров. Той твърди, че „ний израснахме под гнет”, а цялото негово поколение е израснало в България (Вапцаров е тригодишен, когато през 1912/13 г. Пиринска Македония се озовава в границите на Царство България). Така, броен до 1929 г., шествековният гнет, споменат от Вапцаров, става още по-пълен – стават между 534 и 559 г. гнет върху Македония. (Сравни с „шест сме века чакали напразно” в „Крали Марко”).
В стихотворението „Майко”, намиращо се също в „Голямата тетрадка”, авторът се обръща към майката с „клета робиньо” и я моли да прежали загиналия си син. Тук не става дума директно за родината, а за истинската майка, но забележителното е, че и тя, живеейки в България, е „робиня”.
Тези позиции младият Вапцаров твърди, че ги е приел от баща си. В стихотворението „Смяна”, обработващо темата за смяната на генерациите, борещи се за свобода, и намиращо се в „Голямата тетрадка”, авторът се обръща към баща си, известния съратник на Яне Сандански Йонко Вапцаров, и посочва, че любовта към „тази земя” е наследена при него именно от бащата – македонски революционер.
Във всички тези младежки стихове се повтаря вярата, че борбата, която се води за свободата на родината, и в момента, в който той пише, ще завърши с победа, оковите ще бъдат разбити и родината ще се освободи.
Този категоричен македонски патриотизъм на Вапцаров се развива в крайно неблагоприятната обстановка на обучението в Морското училище, в което учениците са подложени на силна шовинистична обработка. В тетрадките, отпечатани специално за това училище, кориците отвътре и отвън са изпъстрени с надписи от рода: „България над всичко”, „Помни: България велика е била и на света култура е дала”, „Помни войната”, „За България живея, за България ще умра. Аз чакам деня!”, и подобни. Вапцаров сякаш е избягвал тези тетрадки. Използвал е само две такива за поезия. На едната не е записал нито едно стихотворение за родината (нещо наистина странно за този период от неговото творчество), сякаш смятайки, че ще я оскверни, ако запише нещо за нея между покрити с подобни лозунги корици. Записал е едва 8 стихотворения там. В другата е писал за родината, но пък… са й откъснати кориците! Тя е използвана и след завършването на Морското училище и може би именно липсата на контрола на училищните власти е позволило отстраняването на оскверняващите корици.
Така израснал и писал в “свободна” България, в своя край, който е “освободен” през 1912 г., когато той е на 3 години, учил в български училища и пишейки на български език, младият Вапцаров в десетилетието преди набедената резолюция на Коминтерна смята Македония за своя родина, смята я за поробена във всичките и части, включително и намиращата се в България Пиринска Македония. А за България говори като за чужда страна и нарича хората чужденци. Всъщност същото онова, което откриваме в зрялата му поезия от периода 1937-1942 г.
Така в случая Вапцаров с устата на едно дете, израснало и учило в България, и то на български език, отговаря на цялата онази напластена заблуда и мит за Коминтерна, който уж създавал македонската нация. Отново, както и по-рано, имаме свидетелството на децата срещу лъжите на възрастните отрицатели.
И в случая с Вапцаров се сблъскваме със същото явление, както и в множеството примери, които дадох по-рано от различни части на Македония, в които хората твърдят, че не са българи, сърби или гърци, а само македонци. Той не е имало къде да приеме тези идеи и чувства, които демонстрира в ранните си стихотворения, освен от семейната среда. Роден в турско Банско през 1909 г., той израства в границата на българската държава, учи само в български училища, чете само български книги и все пак израства като македонец, а не като българин. Това говори много и за разположението сред хората преди 1912 г., но и за същото след „освобождението”. В периода 1912-1924 г. в рамките на българската държава и образование малкият Вапцаров израства като македонец.
Така и в случая с Вапцаров отново виждаме, че македонското самосъзнание не идва някъде „отгоре”, не е изкуствено насаждано, а се заражда сред низините на народа, естествено и без насилие или пропаганда. Ражда го самата реалност и самите македонци. То тръгва отдолу нагоре. От низините към елита, а не обратно. И това е уникално в македонския случай – обикновено националното самосъзнание тръгва отгоре, от образован елит, който оформя идеята и я разпространява сред хората. А тук, понеже високообразованият елит в Македония е обучен в образователни системи, които напълно изключват възможността за съществуване на македонска нация и обикновено работи за държави, отрицателки на македонската идентичност – елитът остава пасивен. Инициативата не идва от тях. Идва от самия народ. Рядка ситуация на естествен национализъм.
Това е и една от големите разлики с българския национализъм. Македонският се развива отдолу нагоре и не е спонсориран отвън, за разлика от българския. Така че, говорейки за изкуственост, за която така обичат да хортуват българските националисти, трябва да заключим, че в сравнение с българската нация македонската се явява естествена, докато българската в сравнение с македонската изглежда съвсем изкуствена. Това, разбира се, не променя факта, че и двете съществуват и че имат еднакво право на съществуване. Тези аргументи се явява само отрицание на отрицанието.

(Продължава в следващия брой)