Свидетелства за един достоен македонец

НЕСЛОМИМ БОРЕЦ И ПЛАМЕНЕН ПРОПАГАНДАТОР НА МАКЕДОНСКАТА КАУЗА – Георги Дукимов

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


Георги Дукимов е роден на 7.12.1926 год. в с. Горно Броди, околия Сярска, Егейска Македония. Семейството му се заселва в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), където завършва средно образование. През 1947 г. е осъден на 8 години и 6 месеца затвор заради членуването си в македонска група, противопоставяща се на комунистическото решение на македонския въпрос.

От Пловдив поехме с влака за Стара Загора. Там милицията се отнесе по-човешки. Разрешиха ни да си купим някои неща, от което останахме много доволни. Един милиционер ни каза под секрет, че заминаваме в Плевенския затвор. От Стара Загора отидохме в Горна Оряховица. Там пренощувахме. Цяла нощ не мигнахме от дървеници. На следващия ден бяхме вече в Плевенския затвор. Като влязохме в затвора, останахме като втрещени. Не бяхме виждали такъв страшен затвор. Строиха ни в една редица на двора и започнаха щателна проверка на багажа. Обискираха и нас. Охраната на затвора поклащаше заканително глави. Поведоха ни нагоре по железните стълби, които водеха към страшните килии за уединение. Настаниха ни един по един в отделни килия, без всякакви контакти. Обяснение от никой за нищо.
В килията имаше легло с железни ламарини, масичка, стол и етажерка на стената. Прозорецът беше малък и нависоко, та през него се виждаше само част от синьото небе. На вратата имаше шпионка, през която да ни наблюдават. Това е положението. Няма бог, няма майка, няма милост. Далеч от роден край. Македония беше само в сърцата ни и дали щяхме да я видим, не знаехме. Тя ни зовеше, тя ни чакаше и ние трябваше да издържим с цената на всички несгоди и лишения. Няма по-страшно наказание от самотата. Нали затова бяха създали българските джелати този режим. Няма книги, няма вестници. Същински ад. Такава е македонската голгота и кръста трябва да го понесем.
Дните започнаха да се нижат в тягостно еднообразие. Нямахме възможност да се виждаме. С никого не разговаряхме. Извеждаха ни един по един до тоалетната. След известно време нямаше нужда и да ходим, защото храната беше много оскъдна. Подът на килиите беше мозайка. По цял ден кръстосваш напред и назад по една пътека с дължина три метра. Не ни позволяваха през деня да лягаме. Проверяваха ни постоянно от шпионката. Храната беше крайно непълноценна. Едно черпаче чорба и няколко парченца пиперки или зрънца фасул. Хляб по 250 г. Това хроническо недояждане ни изтощаваше много. Стигна се дотам, че когато седя и искам да се изправя, пред погледа ми притъмняваше и падах, докато ми размине. Винаги си спомнях как вкъщи капризничех относно храната и баща ми казваше: “Защото не си видял глад, да ти притъмнява пред очите”. И ето това ми се случи. Прав е бил моят татко.
Преди да ни уединят, още на двора си уговорихме някакъв начин за контакти с този, които ти е съсед по килия. Нещо като морзова азбука. Това започнахме да го прилагаме, но бързо ни откриха, понеже като чукнеш по стената, се чува от разстояние. Не ни беше разрешено да получаваме и да пишем писма. В пълна изолация! Въпреки че получавахме по 250 г на ден, за каляване на характера поставяхме хляба на етажерката и цял ден го наблюдавахме, без да посегнем към него. Ядяхме чак вечерта. Такъв беше животът ни месеци наред.
Нашите родители не знаеха къде се намираме. Никой не беше им обяснил. Когато запитвали директора на затвора Славчо Тупаров къде сме изпратени, той най-цинично им отговарял: “Където заслужават, там ги изпратихме”. На третия месец моята майка отишла при съдията Михаил Сматракалев. Тъй като и той е от Горно Броди, го помолила да каже къде сме, за да дойдат да ни видят. Тогава той казал, че сме в Плевенския затвор, но я предупредил никъде да не споменава откъде знае. И така след три месеца един ден ни отварят килиите и един след друг ни завеждат в стаята за свиждане. Като отидохме там – какво да видим. На отсрещната стена застанали девет разплакани майки, вперили поглед в нас, като че не могат да познаят рождените си чада. Те просто бяха онемели от това, дето виждаха. Бяхме заприличали на отшелници от глад и изтощение. Ние също се вглеждахме в тях и се опитвахме да ги окуражим, но видът ни беше против нашето желание. Последен дойде за свиждането Спас Писов. Той неволно се усмихна, надзирателят видя и го изгони, като го лиши от свиждане с клетата му майка. Каква жестокост! Какво безчовечие! Само който е минал през българските затвори по това време, може да почувства този ужас. Там човек е нищо. Унижен духовно и физически! След тази трогателна среща с милите ни родители получихме храна по три килограма. Нас ни върнаха по килиите, а нашите майки останаха разплакани, с мисълта дали ще оцелеем, дали ще се върнем здрави по домовете си. Те са поели обратно, за да занесат поздрави на гордия Пирин от неговите чеда, оковани за тяхното родолюбие с тежки пранги по българските затвори. След трите месеца и свиждането с нашите майки режимът към нас се промени. Започнаха да ни извеждат по 15 мин. на разходка в двора по карето. Движехме се в кръг един по един, на разстояние 5-6 метра, за да не си говорим. По средата стоеше надзирател с помощници, които зорко наблюдаваха нашето поведение. Погледът ни трябваше да бъде пред себе си, в земята. Никога няма да забравя първото ни извеждане на разходка. Някои другари се съблякоха голи до кръста, за да почувстват слънчева топлина. Какви тела се показаха, особено на тези, които бяха по-пълни, като Лазар Тотин, Спас Писов, Марин Варадев. Бяха толкова измършавели, че кожата на телата им висеше като завеса, зад които прозираха кости. Като полуживи сенки се влачехме по карето. Само в очите ни имаше някакъв блясък, който изразяваше жажда за живот. Тези сили може би черпехме от твърдата вяра и убеждение в правотата на идеите, на които се бяхме обрекли да служим. Този мъчителен и нечовешки режим продължи още много месеци. Спомням си, веднъж се разхождахме и Кофтето (помощник-надзирател по име Бързяшки, криминален тип) извика: “Баятев, гледай пред себе си!” Сигурно за всички беше голяма изненада споменатото име. Значи нашият учител е също тук, в наказателното отделение. По този начин и ние предизвиквахме надзирателите да споменават нашите имена. Така помогнахме на учителя (който ни свали знамето) да разбере, че и неговите ученици са тук. По-късно се събрахме в общия режим в затвора.
Една сутрин към края на шестия месец пред вратата се изпречи директорът на затвора и ме запита: “Нещо да кажеш, да се оплачеш?”. Аз отговорих: ”Добре съм, няма от какво да се оплача”. Повече въпроси нямаше. Така една след друга се отваряха всички килии, но разговор не се чуваше. После научих от другарите си, че отговорите на зададените от директора въпроси били същите. Никой не хленчел за милост. Това наше държание го вбесило. Вместо да промени режима, защото наказанието ни е било за 6 месеца, той ни го удължава с още 3 месеца. Нашето държание го подразнило и сметнал, че сме непоправими. На деветия месец бяхме отведени в общи килии, като ни пръснаха по различни стаи. Тук вече беше друго. Промяната от уединение към общ режим считахме за спасение. Ориентирахме се бързо в обстановката, защото зад гърба си имахме по две и повече години затвор. Човекът е такова същество, което се приспособява. Обадихме се на родителите си. Разрешаваше ни се да пишем по едно писмо на три месеца и да получаваме по три килограма колет с храна. Това ни подкрепи, та се съвзехме постепенно физически.
Общите килии бяха пренаселели. Всеки ден се премерваха по 30-40 см за лягане, и то винаги настрана. Ако искаш да се обърнеш и да легнеш на другата страна, трябва първо да се изхлузиш надолу. Средата в общите килии беше разнородна по възраст и убеждения. Предстоеше ни опознаване един с друг. Още в началото пролича едно негативно предубеждение към нас, македонците. Позволяваха си да ни обиждат, но ние не оставахме длъжни, особено по националния въпрос. Стремяхме се да бъдем коректни в отношенията си, но никога за сметка на македонския народ.
Като задължение всяка година правехме скромно възпоменание на 2 август в памет на загиналите в националноосвободителните борби. Атанас Лясков казваше по някоя дума и се почерпвахме с по една лимонада, Как се посрещаше това, не зная, защото между другите затворници липсваше идейна връзка. Бяха хора с различни убеждения и интереси.

(Продължава в следващия брой)