Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продолжува од минатиот број)


Реакцията на силното екзархийско настъпление в Македония поражда по някаква имитация на съответния физически закон не по-малко силна и противоположна по посока реакция сред македонците. Макар че опитите да се намери подкрепа в Сърбия не дават резултат, все пак тази реакция ражда своите плодове и предизвиква редица събития, нещо като верижна реакция, която накрая ще доведе до създаването на ТМОРО/ВМОРО. Нека обаче първо посоча няколко примера за тази реакция.
Вероятно най-известен е опитът на митрополит Теодосий (Гологанов) от село Търлис, Неврокопско, поставен от Екзархията за владика в Скопската епархия през 1885 г. (но допуснат в нея чак през 1890 г.), не само да я отцепи от Екзархията, но и да създаде отделна независима македонска църква на национален принцип, която да обхваща цяла Македония. При това идеята му, че македонците са отделна нация, е напълно избистрена. Пример за това е неговото писмо до проигумен Дионисий от 22.06.1891 г.:
„Ние, македонците, нямаме толкова мъка от турците, да ни е жив падишахът. Колкото от гърците, българите и сърбите, които като орли на мърша се нахвърлиха на тази наша многострадана земя и искат да я разкъсат… Нашата екзархия със своята църковна и просветна дейност тук, в Македония, извършва всъщност най-мизерната задача, отнема името на един народ и го заменя с друго, отнема му майчиния език и го заменя с чужд, отнема му всички национални белези и ги заменя с чужди… Турците вземат имота и живота на раята, но не посягат по нейния дух. Те унищожават тялото, но духа уважават. А нашата свята Екзархия убива това другото, постоянното… Ние, духовниците, по произход македонци, трябва да се сдружим и да вдигнем нашия народ да се разбуди, да отхвърли чуждите управи, да отхвърли Патриаршията и Екзархията и да се обедини духовно в лоното на Охридската църква, тяхната истинска майка църква. Не е ли крайно време да се спре националното делене на един народ само поради това, че единият признава Патриаршията, друг – Екзархията, а трети се кланя на Мохамед?”
Теодосий прогонва екзархийските чиновници, заменя екзархийските документи със свои. Печати документите на македонски диалект и взема мерки да отвори печатница за издаване на книги на македонски език (велешко-щипско наречие). Търси подкрепа във всички посоки и предлага всякакви концесии. Опитва се да се договори с цариградския патриарх, предлагайки създаване на автономна македонска православна архиепископия под върховенството на патриаршията, но получава категоричен отказ и само предложение да влезе в патриаршията. Знаейки, че има малка надежда в тази насока, той отива още по-далече и се обръща към папството с предложение да премине заедно с паството си към римокатолицизма (т.е. да станат униати, запазвайки православния обред, но признавайки папата), като в замяна се създаде македонска църква под негово главенство.
На 4 декември, истата 1891 г., Теодосий написва писмо до папата Лъв ХIII, в което заявява: „Аз, долуподписаният митрополит Скопски Теодосий… поднасям тази своя молба от свое име и от името на православните паства от Македония, с която молим Негово Светейшество да ни приеме в лоното на Римокатолическата църква, като ни обнови стародавната Охридска архиепископия, незаконно закрита от султан Мустафа III през 1767 година, и я постави в канонично единство с Римокатолическата църква. Нашето желание произлиза от историческото право на македонския православен народ да се освободи от юрисдикцията на чуждите църкви, Българската екзархия и Цариградската патриаршия, да се обедини в своя единствена православна църква и да получи всички белези на народ, който има право на самостоятелен духовен и културно-просветен живот.
Молим Ви, Ваше Светейшество, да имате предвид специфичностите на православието, от които православният народ никога няма да се откаже: независимостта в духовен поглед, богослужението и свещеническото облекло”. (Документи, с. 291, 292)
На 4 декември 1891 г. бискуп Аугусто Бонети, изпратен да преговаря с него, пише от Скопие, че австроунгарският консул Шмукер го информирал за положението на Теодосий. Консулът описва Теодосий като „човек, запален за някаква идея за възобновяване на стара църква, отдавна закрита от тукашната турска власт и Гръцката патриаршия, с единствената цел да отдели народа в Македония от онзи в България като отделен на Балканите”. Информира го също така, че „митрополит Теодосий се намира в много трудно положение, преследван поради своята национална активност не само от българския екзарх, а и от Гръцката патриаршия. Против него застанали и трите балкански правителства, тези на България, на Гърция и на Сърбия”. Последното много ясно опровергава хилавите опити да се обясни акцията му със сръбско влияние. Виждайки го в такова трудно положение, бискупът предлага да се изчака с надежда, че Теодосий ще отстъпи от своите искания. (Документи, с. 293, 294)
Теодисий обаче се показал твърдоглав при тяхната среща и му прочел своите условия за преминаване в уния, които, след като заедно обсъдили, придобили следния вид:
„1. Да се обнови стародавната Охридска архиепископия, която да бъде в канонично единство с Римокатолическата църква, с директна благословия на Светия отец Папата.
2. Начело на обновената Охридска архиепископия ще бъда аз като автокефален глава на църквата.
3. Другите хора от висшия клир (епископите, свещеномонасите и мирските свещеници) да бъдат родом македонци и назначавани от архиепископа, а епископите могат само да бъдат потвърждавани от Ваша Светлост.
4. Границите на архиепископията да съвпадат с границите на Македония, а подялбата на епархиите да се запази сегашната.
5. Старите униати от Кукушко-Полянската и Струмишката епархия да се отделят от юрисдикцията на униатския архиепископ в Цариград, Н(егово) Б(лаженство) Нил Изворов и да се присъединят като епархии към Охридската архиепископия.
6. Католически мисионери, с изключение на заварените в просветно-благотворителните институции в Македония, да не се довеждат нови, а заварените да не се месят във вътрешния църковно-просветен живот на архиепископията.
Това са нашите искания, за които смятаме, че са основателни, и от които не можем да отстъпим в нищо”. (Документи, с. 292, 293)
Бонети изказва своето мнение по въпроса, а именно, че Теодосий е искрен и „че съществуват обективни условия да бъде последван от цялото паство на Македония” (Документи, с. 295), т.е. неговата преценка е, че в Македония съществува обективно разположение за скъсване с Екзархията и България.
Преговорите се протакат и така се провалят. Папството вероятно се притеснява, че такава уния ще бъде временна и вместо засилване на католицизма в Македония ще доведе до загуба на вече спечелените униати, които чрез архиепископията ще се завърнат в православието. Както се изразява Конгрегацията за пропаганда на вярата, Теодосий се оказал в това лошо положение (т.е. да бъде съден и свален) „поради негови лични концепции във връзка с църковния въпрос в Македония”, а не по тяхна вина. (Документи, с. 302)
Отчаян, Теодосий се опитва се да влезе във връзка и със сърбите. Но, което е много показателно, получава категоричен отказ. Всъщност вместо помощ на митрополита, искащ създаване на Охридска архиепископия, нещо, което уж сърбите подкрепят, те му предлагат да мине към сръбската църква и пари като подкуп, което той отказва. Същински пример за истинската политика и „подкрепа” на Сърбия за македонските стремежи. Теодосий търси подкрепа и сред някои от клира на Екзархията, които са с македонски произход. Екзархията взема мерки да бъде отстранен от Скопие. По нареждане на Великата порта той е откаран под стража в Цариград. По пътя се опитва отново да получи подкрепа от сърбите, а след това напразно се мъчи в Цариград да влезе в контакт с католиците, но по нареждане от Рим те отказват такива срещи и не предприемат нищо, за да му помогнат. Аугусто Бонети съобщава на база на „проверени информации от Македония“, че „паствата от Скопска епархия, както и от цяла Македония, остро реагират срещу смяната на митрополит Теодосий, и прави изявления, че е готова да премине в уния”. (Документи, с. 302).

(Продължава в следващия брой)