Как лъжата пътува през времето

ФАЛШИФИКАЦИЯ ИЛИ АКТУАЛИЗАЦИЯ НА ПАМЕТТА?

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Тя е процес, при който миналото бива реконструирано, концептуализирано и представено от определени позиции, имащи отношение към настоящето. Преживяното се превръща в опит, когато бъде свързано с такива позиции, от които черпи своя смисъл, тоест когато бъде осмислено, интерпретирано и коментирано“ (Даниела Колева, Спасителни разкопки в паметта за близкото минало, http://www.kultura.bg/bg/article/view/19280). Груев също говори за „практиката на двойното конструиране – на миналото посредством настоящето, и обратно“ (http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1463-viloence-identity).

Засичал съм подобни (макар и много редки) случаи на „актуализация“ на спомените от онзи период, при които хора съвсем неоснователно свързваха репресиите срещу своите родители или близки с това, че не искали да се пишат македонци. В един случай дори се оказа, че въпросният „репресиран“ всъщност е бил активен агитатор в полза на македонската кауза, а легендата за неговото репресиране имаше за цел да защити потомците от „лошото бащино наследство“. В началото на 90-те подобни случаи май нямаше, поне не съм забелязвал такива. Те започнаха да се роят с популяризирането на мита за „насилствената македонизация“ и особено след излъчването на филма „Хроника на едно национално предателство“. Това „преприпомняне“ на миналото под влияние на съвременни пропагандни схеми е достойно за самостоятелно изследване и вероятно сборникът би могъл да помогне в тази насока. Засега обаче по неволя ще се задоволя само със споменатото интервю. При това ще го разгледам от единствените две възможни гледни точки. Първата – че се натъкваме на съзнателна манипулация, и втората – че става въпрос за преосмисляне и нагаждане на спомените. Третата теоретична възможност – да бъде точно описание на реални събития, както ще се увери читателят, е на практика изключена. Макар крайният резултат по отношение на достоверността и при двата варианта да е подобен, той е различен за създалите го, а освен това и по отношение на въпроса какво е истинското място и стойност на този текст.

Според това, което четем, текстът бил записан през февруари 2010 г. в гр. Гоце Делчев от Веселин Тепавичаров. Кой е разказващият? Не знаем. Пожелал е да остане анонимен. Защо? Според написаното: „Не желая да ми се слага името, ‘щото не се знае кой какво ще прочете и ще помисли. Е така, анонимно, та да съм спокоен“. Странно обяснение. Бих разбрал, ако някой се притеснява да свидетелства като македонец – в края на краищата това в България е заклеймено и такива хора са третирани като предатели и родоотстъпници. Но един българин, претендиращ, че е жертва на нещо осъдено от държавата, няма никаква сериозна причина да бъде анонимен. В сборника „Табу“ със спомени на репресирани македонци съм допуснал само двама души да бъдат анонимни, но и двамата имаха основателни причини за това, а не просто каприз, и при това в единия случай разказът бе подкрепен с официални документи. В случая обаче имаме с нищо необоснована анонимност и при това за съжаление неподкрепена с никакви документи. Какво все пак узнаваме за този анонимен човек? Че майка му е от Серско, а бащата от Драмско, но той е роден в Гоце Делчев през 1928 г., че е българин и православен, с основно образование, бил „кошерджия“, като в момента на записването е пенсионер вдовец. На пръв поглед много информация, а всъщност съвсем малко. Повечето хора в този район са бежанци от посочените места, а не е посочена и основната професия на човека по време на комунизма. Така разказвачът остава напълно анонимен и невъзможен за идентификация. Затова за улеснение по-нататък ще го наричам Анонимния.

Всичко дотук обаче е само бял кахър. Сериозният проблем се оказва езикът. За човек с родители от Драмско и Серско, роден и живял цял живот в Гоце Делчев, разказвачът ползва удивителен език. Вместо познатите говорни особености от Гоцеделчевско, та дори и с примеси от драмските и серски говори, ние се сблъскваме с една смес от диалект от македонско-шопската граница, размесен с български литературен език. Това, че анонимният разказвач не говори на своя, а на чужд за него диалект, само по себе си е достатъчно, за да бъде този разказ дисквалифициран и дори обявен за някакъв вид измама. Или Анонимния е подвел Тепавичаров, или грешката е направил последният – друга възможност не мога да се сетя. Това просто не може да бъде човек от Гоце Делчев и в никакъв случай онзи, който е описан като разказвач.

За да не бъда голословен, ето някои примери. Анонимния говори едновременно (понякога дори и в същото изречение) на „ще“, „ке“ и „че“: „ще се обединяваме със сърбето… реко’а – ке се обединяваме, ке правим федерация“, „се уплаши, дека че го вкарат у затвора“, „ка така че ни правите македонци“, „що че ни чинат“. Използва крайно чужди за Неврокопско форми като „дека“, „у“, „предадо’а“, „мина’а“, „веке“: „дека сме си българи“, „Повечето от ‘ората не искаха комунистите, оти ги беше страх, че ще им земат имота, нивите, па и тогива беше голема беднотия, нема пари, ами с купони си земахме ‘леб и това-онова“, „ке треба да ‘одим у милицията. Ке ни пишат македонци, нема веке да сме българи“ и т.н. Съвсем очевидно е, че Анонимния „е”-ка, вместо да „я”-ка.

Този невъзможен за неврокопчанин език е направил впечатление и на читателите в „Либерален преглед“ и някои от тях са го коментирали във форума. На 1 август 2014 г. Веска Вардарева: „Никога не съм имала доверие на т.нар. “автобиографичен метод” за изследване. Горното писание още веднъж ми дава основание за това. Човек, роден в Неврокоп, категорично не говори по този начин! Записал – Веселин Тепавичаров, нищо не е записал явно, няма как да е записал такова нещо… Аман от такива “изследвания”, сборници, книги се пишат по този начин, а тук напоследък, прави ми впечатление, непрекъснато им се дава трибуна. Друг читател с псевдоним „аз“, който претендира, че Веселин Тепавичаров му е бил асистент на 9 април 2012 г., е написал: „Ш, нашио, аз съм от Гоце Делчев и НИЕ ТУКА дума „дека“ не ползваме! И НЕ КЕКАМЕ! А на Веско, беше ми асистент по Етнология, пожелавам да не забравя миналото си в редиците на БКП :))“ (коментарите са предадени без коректура – С.С.).

Освен с невъзможния език разказът е пълен с неверни твърдения, които хвърлят сянка на съмнение върху информираността, обективността и личното участие на автора в описваните неща (повече за това по-долу).
Друго, което хвърля сянка върху обективността на разказващия, е отсъствието в тези спомени на насилието над хората с македонско самосъзнание и принуждаването им да се пишат българи. За това той не може да не знае – всеки възрастен човек в Пиринска Македония е чувал за това. Освен това се забелязва присъствие на елементи от пропагандата от времето на Тодор Живков – „който иска да се пише македонец – нека“, един вид свобода за самоопределение има, само дето, видите ли, никой не иска да се пише такъв, защото такива няма. Всъщност самият Живков използва подобни думи на пленума през 1963 г., на който македонците са отречени. В текста откриваме на два пъти:

„Който иска да се пише македонец, да го пишат“ и „Който е македонец, добре, ама що назе?“ По-нататък разказващият не само прикрива извършеното насилие над македонците (а не може да не е чувал за него), но дори и одобрява извършеното при тази смяна през 60-те години. „После, веке бех 35-40 годишен, па ни вика’а и па ни смени’а паспортите – дадохи ни български паспорти. С една дума – работата се оправи. Но народът така и не разбра ‘що требаше да се прави сичко това. ‘Що бе’а тия глупости“. Само дето за онези, които са се писали българи на преброяванията през 1946 и 1956 г. в Пиринска Македония (над 100 000), при тази смяна на паспортите нищо не се е променило. Те едва ли биха и обърнали внимание на този тривиален факт. Единственото, което се е „оправило“, е било насилственото българизиране на хората с македонско самосъзнание.

(Продължава в следващия брой)