Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


. Две години по-късно в архивите на същата институция откриваме интересната мисъл, според която не бива да се дава на македонците име, което съвпада с част от територия със същото име, „само защото славяните в Македония наричат себе си македонци“ (FO 371/12856, Sargent (London) to Sperling, 22 October, 1928). Както виждаме, опитите да бъдат прекръщавани македонците не са от вчера. Лондонската дипломация добре е знаела какви са чувствата на македонците. Тя констатира повече пъти това. Например: „Славофонната популация в сръбска Македония дефинитивно гледа на себе си като на различна от сърбите. Ако попитате за тяхната националност, те отговарят, че са македонци и че говорят македонски диалект“. Също: „Населението тук е не повече сръбско, отколкото македонците в Сърбия – те говорят македонски и наричат себе си македонци.“ (British Foriegn Office, FO 371/11245, p. 2 and p. 3. A.Rossos, The British Foriegn Office andMacedonian National Identity, 1918-1941, p. 11). Затова и не е чудно, че към през 30-те години английската дипломация съвсем съзнателно ще вземе позиция, че макар македонците да имат всички белези като отделна нация, не е в интерес на правителството на Великобритания да се създаде македонска национална държава.
Отделни проблясъци пробиват и в книги, написани от хора от държавите окупатори. В книгата на Александър Андреевич „Струмица, земя и народ”, издадена в Ниш през 1923 г. (с. 36), намираме следния интересен разговор: „Вие, разбира се, сте сърбин. – Е така сега. Когато бяха тук българите, аз бях българин. Стъпнаха тук сърбите – аз съм сърбин. Ама съм християнин. – Искате да сте по-близки до гърците? – Е, не, джанъм. Грък е нещо друго, аз съм македонец“.
Днес е разпространена лъжата, че сърбите били налагали македонска идентичност във Вардарска Македония. И че хората от страх се казвали македонци, за да не ги малтретират сърбите като българи. Т.е. сърбите преследвали онези, които се наричали българи, но не и онези, които се наричали македонци, дори те самите налагали тази практика. Каква е реалността?
Прочулата се с две неща – първо, че е убила Тодор Паница във Виена, и второ, че като награда за това става жена на Иван Михайлов, разказва следното по време на процеса във Виена:
През зимата на 1923 г. тя срещнала в Скопие семейство, на което бил конфискуван имотът и са прокудени, макар и да били на 70 години. „Едничкият грях на това семейство беше единственият му син и неговият произход. Те не можеха да забравят, че са македонци, и знаеха да говорят само македонски. Това беше целият грях на това семейство.
През лятото на 1922 г. се върнах в Крушово и във влака между Велес и Скопие видях едно дванадесетгодишно дете, един македонец, ученик в сръбско училище. Когато дойде един военен полицай да вземе паспортите, той попита това дете какъв паспорт има и от каква народност е. Детето отговори, че е македонец, и подаде училищно свидетелство. Той почна да ругае с долни думи, да псува родителите, отечеството, езика, всичко. Каза на детето, че не говори истината, че то е сърбин. Детето бе тъй спокойно, че аз се учудих, и все отговаряше, че е македонец, а не друго. То не можеше да продължи пътя си, трябваше да слезе на следващата станция – защото е македонец. Това не са единични случаи.“ (Трите дела , София – Прага – Милано, София, 1990 г., с. 103).
За това свидетелстват и множество документи от сръбската държава. Ето някои примери:
Сръбската учителка Йерина Маркович е наказана, защото в нейния клас в Битола при инспекторската проверка учениците отговаряли, че са македонци и говорят македонски. Ето какво пише на 30 юни 1927 г. по този повод училищният надзирател Джордже Тасич: „В течение на тази учебна година от Северните краища е преместена в Битола г. Йерина Маркович, на която поверих едно трето отделение и която на пръв поглед добре владее литературния език. Обаче по време на прегледа на работата в нейното отделение констатирах нещо, което и тя признава при нейния разпит. Децата отговаряли, че са „македонци“ и че говорят „македонски език“. Това ме изненада, защото констатирах, че учителката не е могла или не е искала да обясни на децата понятието на сръбското име. Не е възможно децата да са искали тя да говори на диалект, на който не смее да се извършва обучение. Децата са интелигентни и говорят добре и разбират много добре литературния език… Моето скромно мнение е, че трябва веднъж (завинаги) да се разчисти с просветните работници, които са неподходящи за тези краища.“ (Документи, 2, с. 136).
А ето какво пише и самата учителка (27 юни 1927 г.): „Докато бях учителка в Шумадия, до ноември месец миналата година абсолютно не ми са правени никакви забележки от училищните власти и като тези, които Вие ми направихте… Когато встъпих в длъжност в това отделение, започнах да се запознавам с децата и за моя голяма изненада от самите ученици чух това: „Госпожо, ние не разбираме какво говорите, ние искаме да ни говорите македонски.“ Трудих се да ги убедя, че македонският език не съществува, но времето беше много кратко, поради което ми беше невъзможно да постигна успех при децата.“ (Документи 2, 135, курзивът е в оригинала, бел. СР).
А ето и един друг характерен случай. На 31 октомври 1927 г. Министерството на армията и флота на кралството на сърбите, хърватите и словенците препраща до Министерството на просветата следната информация, получена от великия жупан на Битолската област:
„По пътя от Скопие до Велес в разговор за македонския въпрос Глигорие Попович от Прилеп, студент в Белградския медицински факултет, казал следното: „Нас, студентите от Македония в Белград, ни следят техни агенти, защото не ни вярват, обаче те могат да правят каквото искат, ние оставаме само македонци. Македония е роза, която най-много разцъфтява, а нейният въпрос е дело на Европа, а не на Сърбия. Сърбите във Военната академия им правят всичко възможно и невъзможно на македонците само за да ги привържат към себе си, обаче те си остават само македонци, пък каквото и сърбите да им правят или да не им правят.“ Студентът Попович спешно замина за Прилеп. Имам чест да ви доставя горното за информация. Издадох необходимите нареждания на околийския началник в Прилеп.“
Съдбата на студента е неизвестна, но щом с него са се заели администрацията и образованите власти, нещата едва ли са свършили добре. Виждаме как се ангажират всички институции на сръбската държава само за да следят и санкционират всеки, който би изразил македонско съзнание.

(Продължава в следващия брой)