Една година без Крум Вагалински

ПРИМЕР ЗА ОБИЧ, НАРОД И РОДИНА

ЗЛАТКА ДАМЯНОВА


В края на горещото лято на миналата година, на 25 август, угасна животът на една ярка звезда на поетичното небе на Македония – поетът Крум Вагалински.
Прикован на легло от тежко заболяване, изтощен от глад и мизерия, гаснеше с перо в ръка, но духът му не гаснеше! Той извираше от синовната му обич и болка за Македония. Бранеше я! От някогашните васали на Македония – данайците, които днес отричат съществуването й. Нейната държавност!
О, майко Македонийо, отново
данайци, по рецепта на смъртта,
поръсват пътя ти с отрова,
да гасне всеки лъч на радостта.
Бранеше я от ненаситната алчност на аспаруховци, отворили паст за всичко, що е македонско – земя, народ, история, култура – за всичко!
Тяхното сърце ридае
по мечта неизпълнима –
Македония изцяло
под камшика си да има!
Тази напаст още жали,
че при тройната подялба
мироносците й дали
утешителна печалба.
В тази посмъртна беседа с приятеля, съратника и сънародника Крум Вагалински ще оставим да говорят неговите стихове! Родени в голямото му човеколюбиво и родолюбиво сърце, те ще ни разказват за живота и съкровените му вълнения.

В душата ми пищяха ветрове
на всички тиранични времена.
Ако съдим от фактите, всички времена за него и за Македония бяха тиранични. Какво ли е изпитвал, когато е понасял пренебрежението или благоволението на Джагаров и други червени корифеи, когато е предлагал за печат първите си поетични рожби, пишещите могат да си представят. А когато е търсел „каква да е работа”?! Когато е писал молби до съответните служби да прибавят някой лев към нищожната му пенсия, недостатъчна дори за скъпите лекарства, камо ли за храна и изплащане на сметките!? Страшна е изповедта му за спасяването му от приятели:
Спасителите идваха самички,
за да не бъда мъртъв или слаб.
И задлъжнях с признателност към всички,
които са ми дали късче хляб.
Какво е изпитвал мъжът Крум Вагалински, талантливият борец за правда и свобода?! Тази изповед е писана през 2001 година. Същата година през юни от стихотворението „Вяра” разбираме, че е бил спасяван два пъти от гладна смърт.
Вярвам в прокълнатото време.
Вярвам в стокръговия ад.
Вярвам, че смъртта ще
предприеме
трети опит за убийство с глад.
От началния куплет на „Македонски отговор”, публикуван през 2010 г., девет години след „Вяра”, говори вече с примирение за близката си смърт:
Ето ме с ръка върху сърцето,
просълзявано от черни думи,
че съм пътник за натам, където
няма страх от подлост и
куршуми.
Не зная дали читателите на в. „Народна воля” и почитателите на прекрасната му лирика са били впечатлени от тази жестока искреност! Каква смелост и усилие е струвало на този горд и борбен човек, за да публикува този потресаващ куплет! Един човек признава безсилието да се бори повече, протяга ръка за помощ, но всичко остава като глас в пустиня. Самаряни не се появиха. Помощта на двама-трима приятели не достигаше и затова се свързах с главния редактор на в. „Народна воля”. Предложих да поискаме помощ чрез вестника. К. Вагалински имаше много почитатели, които се възхищаваха от творбите му. „Той не е съгласен” – беше отговорът. Все още не знаех името му, но разбрах, че има и друг псвдоним – Биляна Вардарска. Преди време авторка със същото име бе написала много проникновена и ласкава рецензия за стихосбирката ми с епиграми, подарена на г-н Христов. Значеше, че рецензията е била писана от „Александър Македонски”.
Реших, че “и сам войнът е воин”, и обходих абонатите на вестника, които познавах. Някои от тях аз ги бях абонирала. Но от десетината, към които протегнах ръка, само двама се отзоваха. Единият, с добре устроен живот, след като ме изслуша, каза: „Ето 10 лева, вземи ги и гледай да не ти стане навик.” Във всяко стадо има мърша, казва народната поговорка, но в македонското има и Юди, които тероризират собствения си народ – рожби на асимилаторската политика на България, послушни лакеи.
Убиваха ни български злодеи.
Убиваха ни в майчини утроби.
За да създава ужасът лакеи
и подли инквизитори на роби.
Прибавих нещо от мен и изпратих сумата на редакцията. След получаването й Александър ми посвети стихотворението „Тъжна песен”. Благодарих на автора с писмо. Така, чрез редакцията на нашия вестник, започна нашата епистоларна връзка.
От писмата му научих повече за живота му, който съвсем не беше лек. Аз разказвах моята емигрантска одисея – Костур, Битоля, Драма, Доксат – до идването ни в България. За глада, страха и ужасите, които ни съпътстваха, типични за живота на македонския народ, дори в мирно време. Той възпяваше моята болка в стихове. В писмата му между беседите ни за поети, поезия и неизбежни откровения, бе писал, че се обръщал за помощ по законния ред към съответните институции. Писал е молби с приложени документи за материално и здравословно състояние, но с нулев резултат.
Македонец да гладува –
то не е беда голяма.
Там, където съществува,
по-добре е да го няма.
Факт е, че при днешната изродена демокрация страдат не само македонците, а и целият български народ, защото съдбата на държавата е в ръцете на „Сомчо Сомов” и сие.
В октоподова държава
Сомчо Сомов преминава
по сълзите на народа
от изгода към изгода.
И дори когато граби
в галактически мащаби,
пак законът не го хваща
и в пандиза не го праща.
И почти световна слава
Сомчо Сомов заслужава,
че словесно зачертава
македонската държава.
Недалновидността на българските управници е типична за всички политици и за всички времена от изминалото столетие, та до днес. Лъжата, демагогията, нелоялните институции, насилията са вече неизбежни компоненти на управлението, но най-жигосани от всички малцинства са македонците. За да се докаже “несъществуването” ни, се харчат огромни средства и се съчиняват абсурдни лъжи. Например: древните македонци, включително и великите им царе Александър Македонски и Филип Македонски, са гърци, а съвременните македонци са българи – потомци на Аспаруховата орда.
Лъжата е велика сила,
че безброй школовки като мине,
може чрез тръбачи на резила
всяка сляпа истина да срине.
За какво ни е тогава
чест и съвест, и морал?
Или правова държава,
или светъл идеал.
Винаги при възможност помагах на Александър. Ако живеехме в едно селище, не бих допуснала да стане жертва на глада. Изпращах помощите до г-н Г. Христов, който също често му е помагал с храна, с пари, лекарства и грижи. Помагах на човек, на когото още не знаех името, а видях образа му за първи път на некролога във вестника. Последно изпратих помощ месец преди да си отиде. По същото време аз влизах в болница два пъти с тежка диагноза. Остана неизпратено писмото ми, в което описвах болничните си премеждия. Александър си отиде, убит от глад.
Кога с куршум, изстрелян от засада,
кога със глад, от който се
припада,
кога с присъда „смърт” от царски съд,
кога с живот без път и
перспектива,
България умее да убива.
Александър умря от глад в България – житницата на Балканите, наследница на тракийската култура, 20 години след “ослепителния” изгрев на демокрацията и вече няколко години членка на Европейския съюз, в началото на третото хилядолетие.
Никола Вапцаров – поетът на унизените и онеправданите, бе убит с куршум, осъден от царски съд, пак от България. Ама тя тогава била фашистка държава! Относно държавното управление – така е било. А през комунизма? Тогава подменяха произхода на поета, българизираха родолюбието му. Елиминираха най-ценните му, най-прекрасни творби, посветени на Македония. Дори стихотворението му “Илинден” беше фалшифицирано. Но комунистите му издигнаха паметник и използваха световната му слава за прослава на България. (Неволно се сещам за Димитър Благоев и Георги Димитров – неволен аналог!)
Устремен към свободата,
но с вериги на ръце,
бе заставен от съдбата
да върви през векове.
Днес, най-своболюбивият народ на Балканите – македонският
разкъса веригите и каза: Ето ме!
Тук съм! По-древен, по-велик и по-славен от вас!
Написани са хиляди страници хвалебствени тиради за Вапцаров – бездушни, писани поръчково, но не да величаят поезията му, а да кастрират истинското й величие – любовта към истинската му родина.
Само робът за родина не тъгува
и не лее кръв за свободата.
Ала всяка доблест под небето,
ала всеки нож на гилотина
длъжни са да знаят,че сърцето
не продава съвест и родина.
Какво се случи с паметта за поета и безсмъртната му лирика при третата политическа ситуация – демократичната?
Проследихме епохата на дивия български фашизъм, който уби поета на гладните и унизените – Никола Вапцаров.
Епохата на комунизма се стараеше с всички сили посмъртно да му вмени българска родина и да обезличи смисъла на творбите му, защото ги тълкуваше както дяволът чете и тълкува Евангелието.
Би трябвало демокрацията като най-хуманна форма на управление да оцени високо, както творчеството, така и човека Никола Вапцаров, но В България липсват демократи!
Герои не се раждат от палачи.
А жертвите, които си затрила,
да премълчиш, Българийо,
не значи,
че живия живот си умъртвила.
Залутана по кървавите дири,
напразни са усилията твои
от хищници, тирани и вампири
да сътвориш съвременни герои.
Съдържанието на двата куплета е за онези, които се опитаха чрез нелепи абсурдни обвинения да опетнят паметта на поета. Заляха го със злоба „български патент”, нямаща нищо общо с уважението и обичта на българския народ към поета Никола Вапцаров.
Статиите на Вагалински, писани под псевдоним Биляна Вардарска, с много обич към поета, проникновено и обосновано разбулват тенденциозните интриги и разкриват по безспорен и логичен път истинската причина за демагогията над Вапцаров. Той е македонец! Не че не се знаеше досега това, но сега излязоха на бял свят документи с необорими факти, неподлежащи на съмнение, че великата слава на България Никола Вапцаров е от македонски род! И затова трябваше да изчезне от света на живите творци по фашистко време, а днес в демократичното, да потъмнее славата му. Да се затрие!
Чрез подбрани политици
от школувани лисици
в резултат се получава
само скапана държава.
С мафиотските си изяви България е известна по цялото земно кълбо и въпреки укорите на западните братя тя си върви по същия път, познат от Аспарухово време.
И не мога да прикрия
всеизвестната беда –
дето има мръсотия
има българска следа.
Българското проклятие следва македонците повече от век, и въпреки изтреблението и отричането ни като народ, ние:
В много робства оцеляхме
и останахме безспорни
затова, че вечно бяхме
съдбоносно непокорни.
От сърцето на съдбата
тръгват нашите пътеки,
за да бъдем на земята
днес и утре, и навеки.
Във всеки ред от прозата на Вагалински, писан за Вапцаров, има повече поезия, отколкото във всички стихотворения, посветени на поета. С всяка мисъл, писана с обич и проникновение, ни го връща такъв, какъвто го познаваме, ценим и обичаме. Нещо повече: научихме непознати подробности от живота и творчеството на Вапцаров, които го издигат на пиедедестал недостижим за каквито и да е злостни интриги и нападки.
Благодарим, приятелю, творецо Крум Вагалински, за прекрасната ти поезия и за борбата, която води със злините, връхлитащи Македония и македонците.
И отляво и отдясно
сме заклещени натясно,
Оцеляването е патент на македонците, прилаган особено през миналото столетие. Той включва и способността на много живи същества – мимикрията, която се оказва успешна при спасяване от побългаряване.
При участ на разпятия и слава,
и като вечна истина голяма,
не българската злоба ще ни каже
дали ни има и дали ни няма.
Всички реформатори на българската политика и икономика се оказаха изродени службогонци.
Те подгониха човека
по безхлебната пътека.
И днес нещастната България
е като болна от малария,
глобално обандитена –
детайлно разнебитена.
И като следствие от тоталния срив:
С поминък от боклуците
си оскотява внуците!
Наскоро разбрах, че към обвиненията, че крадем българска история, е прибавено още едно – кражбата на Илинденското въстание!? Помислих си без злоба: „Та те са още с навиците на ордите, Господи! Ще се цивилизоват ли някога?!” Господ не ми отговори. Беше онемял от възмущение.
Илинден! Трагедията и величието на Македония.
Илинден! Убиецът на илюзии за помощ.
Илинден! Кървавият извор, от който черпят вдъхновение творците, а мъдрост – политиците на Македония.
Когато под илинденски камбани
се вдига Македония на крак
и с мълния от черните си рани
прониза напластяващия мрак.
Не армия влетя като лавина,
а ярко озарена от пожар,
по моста на илюзиите мина
измамата с усмивка на гробар.
Злокобната намеса на България предизвика преждевременно вдигане на въстанието. Тя не изпрати обещаната помощ на въстаниците и затвори границите си, за да не влизат оцелелите от огъня, куршумите и ятаганите – илинденци.
Ако Илинден е величие за Македония, той е позор за българското правителство. И както образно се изразява Александър, в пламъците на Илинден горяха българските лъжи.
От бездната на времето изгряло,
като усмивка на безсмъртно
цвете
пътува македонското начало
с протегнати ръце към вековете.
Уважаеми читателю, коя държава на Балканите може да се гордее с царство от 810 г. пр. н.е. и със славни царе като Александър Македонски и Филип Македонски. А също с една световна империя на три континента пр.н.е. и друга – 856-1057 сл. н.е. (македонската династия във Византийската империя)?
За да разкъсат робските окови,
когато Македония ги вика,
най-свидните и рожби са готови
главата си да сложат на
дръвника.
Творчеството на поета Крум Вагалински е безценно богатство за нашия народ! То ще влезе в литературната съкровищница на Македония, защото е талантливо, искрено и посветено изцяло на нея. Всяка радост и болка на Македония е отеквала в сърцето на Александър и се е превръщала в стих.
Скърбим за поета и приятеля Крум Вагалински! Липсват ни прекрасните му стихове с борбен и несломим дух! Паметта за него ще бъде винаги светла и негаснеща в душите ни! Почивай в мир приятелю!