Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Георги Марков: Никога българин не съм се писал!

МАЙКА МИ И БАЩА МИ СА МАКЕДОНЦИ, АЗ КАКЪВ ДА СЪМ?


Казвам се Георги Марков Марков, роден съм в с. Коларово, Петричко, на 5.03.1940 г., а моите родители са: майка ми - от Шугово, а баща ми от с. Родорово, Егейска Македония.
Майка ми и баща ми са разказвали как от малки са страдали и са гонени, как гърците са ги питали сърби ли са, или българи, или гърци, а отговор македонец не допускали, не приемали. И според както са кажели, са ги изпращали в съответната страна. Но парите за имотите им са били изядени от България и старите хора псуваха: „Мама му деба, що се писааме българи, та нищо не получихме”. Първо са били прогонени и населени далече – по Елхово, но после заедно с много други се връщат до границата и се населват тук, да са по-близко, с надежда да могат да се върнат по родните места.
В училище бех награден с македонска книга, мисля, че се казваше „Мисе”.
Помня едно преброяване в гимназията; имаше един Макенджиев, от с. Марикостеново, и той ни каза: който е македонец, да вдигне ръката, и аз бех от първите, а и много други вдигнаха ръка и това бе една от причините да ме изключат от гимназията. А иначе бех комсомолски секретар.
Като ученик в гимназията в Петрич бех организатор на една група, приятели съученици, които пеехме македонски песни, говорехме си за Македония, пишехме нощно време в моята квартира лозунги като „Смърт на българските комунисти!“ (аз ги пишех, защото пишех добре) и разхвърляхме нощем по Петрич позиви. Позивите имаха такова съдържание: „Вън българите от Македония!”, „Вън окупаторите от Македония!” и други неколко с подобно съдържание. Аз даже измислих азбука – шифър, и така пишехме писма от Петрич до Коларово, като за всека буква измислих да се разбира друга. Такова писмо беше хванато по-късно от полицията. В групата участваха хора от Коларово и Петрич. Един от тех беше Симеон Петров Великов, друг - Лиляна Георгиева Льонова, също така и Димитър Атанасов Димитриев (мой братовчед), имаше още много хора, чиито имена не мога вече да си спомня, а повечето вече починаха (само Лиляна е жива от тези, които казах). Не съм агитиран или организиран от никого, чел съм история, книги, слушал съм разказите на моите родители и това ме е мотивирало. Аз бех организатор на тая група. Заради пеенето на македонски песни ни гонеха тия, дето ги наричахме „тайни агенти”.
Хванаха ни по разхвърляните позиви. Направиха обиск в моята квартира и намериха много позиви под възглавницита.
И така един ден двама цивилни агенти ме причакаха при квартирата и ми казаха тръгвай с нас. Питам защо, а те - без обяснения, не питай. Тогава такова беше времето, че не смееш да попиташ нито кои сте вие, нито с какво право ми заповядвате, нито покажете ми заповед. И така тръгнахме - единият пред мен, другият отзад, но за да не разбера къде ме водят, извъртеха по друг път, отдолу заобиколихме, и ме отведоха в милицията.
Затвориха ме в зимника на милицията, до реката. Там беше и Симеон Василински, който плачеше и викаше нощно време и така разбрах, че е там, а имаше и други, които вече не си спомням. Три дни ни държаха така, зимно време. И викнаха ме на разпит (плаче) и ми показват шифъра. И удряха по два шамара, ама такива, че, срам ме е да кажа, но от единия се напиках, толкова силни бяха, а пък аз бех още дете. В два часа през нощта разпитваха, вдигаха ни от сън, а спехме без завивки, измръзнали, зима беше и да е имало одеяло - едно е било, а може би и немаше, но помня, че беше много студено. И кьотек при секое викане. Добре поне, че не ме биха по бъбреците, та да си изгубя здравето. И всеки път ме карат да прочета шифрованото писмо. А аз и да искам, не мога да го прочета, без да имам пред себе си шифъра. И ме биха и разпитваха всека вечер. А ние просто се чувствахме македонци, горехме от идеята, а не бехме агитирани от некого, та да има кого да предадем. Ние си бехме и инициаторите, и изпълнителите. Така контактувахме с шифри, пеехме песни, говорехме, правехме позиви, просто мечтаехме...
След третия ден ни пуснаха. Добре, че не беше отворено „Белене“ по това време, та куртулисахме. След този случай и след като казах, че съм македонец, ме изключиха от гимназията. Изгубих така една година. След това ходих, плакал съм на вратата да ме приемат и некак си ме приеха.
Завърших през 1961 г. Бех в казармата две години. Бех плануван за танково поделение, за свързочник, но като ми видеха досието, ме прехвърлиха от свързочник на кашик. Но докато бех там, успех да стана младши сержант и писар, защото бех образован, а повечето не беха.
През 1963 г. на 14 януари започнах да работя като отчетник на бригада към Държавно земеделско стопанство в с. Коларово. Преди преброяването през 1965 г. ни събраха в предприятието и ни питаха кой какъв се чувства и над 80 % се казаха македонци. Аз казах, че съм македонец и че категорично не съм българин. Инженер Тома Стоименов питаше хората какви са. Помна как извика името на Стефан Кирилов Гошев и той се изправи.
- Стефане, ти?
– Македонец.
- Що бе, и ти ли!?
Той се изплаши и каза:
- А, нее, не, българин.
А баща му умре като македонец. Още му се смея за този случай. Но тогава не пострадах директно от това.
Аз по време на това преброяване бех принуден да се скрия, защото ме заплашиха, че ке ме претепат, ако се пиша македонец. Менчо, директорът, ме заплаши, че ако се пиша македонец, да си направя добра сметка. Затова дома не съм спал тогава, а при една съседка. Така избегнах преброителите и не се писах българин. Никога българин не съм се писал.
И до днеска имаме проблеми!
Аз искам да питам (гласът му трепери), ама не знам кого, кой може да ми каже аз какъв съм?! Когато майка ми и баща ми са македонци, аз какъв да съм? Аз съм такъв, какъвто се чувствам. Ние сме си македонци. Защото светът може да се запали от Македония, не защото ние се борим за нея, а защото трите съседни държави се борят за нея.

   НАРОДНА ВОЛЈА
С ТОДОРЖИВКОВСКИ ИНАТ СРЕЩУ ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Читај
КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
БУГАРИЈА НИ ГО УСЛОВУВА ДАТУМОТ СО МАКЕДОНСКИОТ ЈАЗИК И МАЛЦИНСТВО
Читај
НЕСТИХВАЩ ВУЛКАН В БОРБАТА ЗА СВОБОДНА И НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ
Читај


IN MEMОRIAM



ДИМИТЪР МОСКОВ

На 01.05.2013 г. след краткотрайно боледуване в град Стамболийски почина Димитър Москов (роден през 1947 г.) - основател и активен деец на ОМО „Илинден” - ПИРИН. Димитър Москов бе член на ЦС на партията и като такъв се открояваше със своята активност, борбеност, инициативност и силен дух във всички мероприятия на ОМО „Илинден” - ПИРИН. Разпространяваше вестник „Народна воля”, „Македонски глас“ и македонска литература сред македонците в Пловдивско. Ранната му кончина е голяма загуба за неговото семейство, приятелите и за македонската кауза в България.
Отиде си един забележителен човек, патриот и приятел. Ние винаги ще помним неговите дела! Вечна му памет!

От Председателството и ЦС на ОМО „Илинден“-ПИРИН и редколегията на в. „Народна вола”


Our Name is Macedonia

ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

 
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2020 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting