Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Когато фактите говорят, ”ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продолжува од минатиот број)



Името «Македония» през 1876 г. ще се озове на знамето на въстаниците от Разловечкото въстание в Македония, което много ясно показва за какво се борят и че Македония е смятана за родина, защото имена на местности на такива знамена не се поставят (например някой да знае за въстаническо знаме с надпис Мизия? Или Шумадия?). Петър Алабин, участник в Руско-турската война, след края й, т.е. след освобождението на България, ще заяви, че опълченците македонци не могат да се върнат в своята родина защото тя «все още се намира под турско иго» (Документьi ...., 267) като при това прави разлика между вече освободената България и родината на македонците. Тези тенденции сред македонците ни поясняват защо Кресненското въстание през 1878 г. официално от самите въстаници е наречено «Македонско въстание» (особено характерни са писмата на Пулевски като участник във въстанието), както и редица други събития в началото на 80-те години на този век. Споменатата вече македонска граматика, публикувана през 1880 г. в София, съвсем не е самотно явление, тя е част от духа на времето.

Свидетелствата за наличието, появата или развитието на македонско национално съзнание от това време не са малко. Например много интересно е едно сведение от английския консул в Солун във връзка с Македонското (Кресненското) въстание, получено директно от владиката на Мелник, а именно, че въстаниците, които сами себе си наричали македонци, искали от него пари, като му давали разписка и обещавали да му ги върнат, когато освободят „тяхната Македония“. Австро-унгарският посланик в Призрен – Ф. Липих, по времето, когато Славейков пише своите загрижени писма от Македония, дава подобно и много интересно свидетелство от 1874 г. Според него населението в Скопие са „скопските българи“, но смята, че „трябва да се има предвид обстоятелството, че скопските българи започват да се считат като един македонски откъслек от цялата нация, отделен от собствените Дунавски българи, тенденция, която е особено силно застъпена в интелигентния Велес и от там живо се разпространява“ (Ников, Австрийските консули въ Турция за българите в Македония (официални рапорти от 1845, 1871 и 1874 година), МП, 1925, № 5-6, с. 114). Гърци и сърби също забелязват това. По същото време се опитва да се възползва от настроенията на македонците турската администрация. Един от най-просветените за времето си турски политици - Мидхад паша, през 1873/1874 г. е валия на Солун (управител на солунския вилает, който обхваща и цяла Източна Македония), където ясно показал, че се застъпва за еднаквост между националностите, които живеят във вилаета, и дори подкрепил възобновяването на Охридската архиепископия като македонска църква. Българинът П. П. Карапетров дава следните свидетелства за неговите действия: „Митхад паша се опита да убеди няколко по-изтъкнати македонски българи, че те са хора, различни по националност от българите, както това може да се докаже чрез техния език (диалект), който е различен от българския, и че ще бъде добре, ако те се отделят от дунавските и одринските българи (Мизия и Такия) и така си основат независима църква чрез възобновяването на Охридската архиепископия и други подобни работи” (П. П. Карапетров, Сбирка от статии, Средец, 1898, 91).

Паралелни на ясните свидетелства на Шопов, които бяха цитирани по-рано, за липсата или за символичността на българско съзнание в Македония през 80-те години на XIX в. са множество информации, които показват, че в част от македонската интелигенция узрява мисълта, че Македония е национална родина на македонците. Например в чл.160 на Военната инструкция за устройството на македонската войска за автономна Македония, приета на 12.04.1880 г., се говори за „освобождаването на Татковината и създаване на Автономна държава Македония. „Да запазим нашата мила Татковина Македония за самите себе си“ е призивът на Главния щаб на македонската войска в манифест, упътен до „братята македонци“ на 29 юни същата година (Македонската лига и уставот за државно уредување на Македонија од 1880 г., Ск., 1985 г., 290, 326, 327). Още по добре това е демонстрирано в манифест на Временното македонско правителство от 23 март 1881 г. Тук татковината Македония е майка вдовица, която принадлежи на нейните синове македонците, но я грози гибел - чужди народи искат да я вземат, нейните неприятели гробокопачи искат да я раздробят и разделят и се е превърнала само в географско понятие понеже македонците са забравили своя произход; Македония е наречена „наша“ „мила“ и „любима“; на нейното знаме пише „Единна и обединена Македонија“ и това е единствен национален символ на Македонците; завършва с думите: „Да живее македонскиот народ, да живее Македонија!“ (Документьi, 292, 293.) Също и в написания на гръцки от Силогоса „Македония на македонците“ от 15 април същата година (Документьi ...., 294.). През 1887 г. македонецът Спиро Гулапчев ще твърди, че Македония трябва да бъде отделно политическо цяло, тъй като това го изискват интересите на македонското население без разлика на народност (т.е. срещаме идеята за общия интерес, виждан в създаването на македонска държава – несъмнен знак, че Македония и македонците се схващат като нация с общи интереси (Документьi ... 299, Спиро Гулапчев, Еден поглед врз етнографията на Македонија, Габрово). Същата година Албано-македонската лига излиза с призив, в който и Македония и Албания са наричани татковини на съответните народи (Документьi ..., 300).

Особено категорични са думите на Темко Попов в писмото му до Деспот Баджович, писано на 9 май 1888 г. в Солун: „Да не се лажиме Деспоте, националнио дух у Македониа до такво дередже денеска је стигнал, штото и сам Исус Христос ако слезит от небоно не можит да го уверит Македонеца оти тој је блгарин или србин освен оние Македонци у кои пропагандата блгарска се имат вкоренето ... Блгарската пропаганда ево веке се чинеет 20 години, каде работат у Македониа во најслепите времина... и Македонците кога видоја зрак от славјанизам, фрлиа се, како слепи во пазуите му, без да пулет на разликата му. Стигаше за ними шчо се откинаа от гръцизмот. Но шчо да чинит сега т.је. после двадесет години блгарски маки, акимлаци и немилосни парични жертви? Се чинит она, Драги ми Деспоте, шчо е природно, но за блгарите неочекивано т.е. сега секој македонец признава, оти тој не је българин и гласно изповеда своята нациа, ако и да се позлувеет ушче от блгарски сретства, немајки, разуме се, свои.“ (Документи ...279).

През 1889 г. в брошурата си „Кой е крив“ същият ще говори за „Санстефанския договор и неговото недоносено дете, което се вика Сан-стефанска България, част от която правеше и нашата таковина“ и че според Берлинския договор „нашата татковина отново остана под властта на негово Величество Султана (Документи 285).

Ето какво предхожда любимото на антимакедонската пропаганда в България изказване на Стоян Новакович от 1889 г. Новакович е сръбски дипломат, държавник, учен. Идеята Сърбия да подкрепи “македонизма” не е негова - тя изглежда идва от самите македонци, които през 80-те години на XIX в. влизат във все по-силен конфликт с нахлуващата в родината им българщина и отчаяно търсят съюзници и подкрепа за своята национална идея и борба. След няколко години опити за сътрудничество с няколко такива дейци Новакович през 1889 г. ще напише, че „тъй като българската идея... е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу нея само сръбската идея. ... и по тази причина на сръбската идея от помощ ще й бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това - с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма”. Именно тези думи се приемат в България като начало на идеята за македонска нация, а самият Новакович дори е наричан “баща на македонизма” и сръбската пропаганда се обвинява в създаването му.

Защо се загърбва очебийният факт, че в текста не става дума за създаване на нещо ново, а за търсене на съюзник в лицето на нещо вече съществуващо? Защо се премълчава камарата документи, свидетелстващи за македонско национално съзнание десетилетия преди това? Защо не е наречен “баща на македонизма” Славейков, който пише без малко две десетилетия по-рано и който дори изобретява думата “македонизъм” за обозначаване на македонската национална идея?

Защото българската пропаганда се базира не на историята, а на съвременните нужди на политиката и идеологията, които обслужва. Тя не може да обясни появата на македонското национално съзнание в рамките на изкуствените си шаблони. Нали уж би трябвало македонците да са българи. Нали уж в Македония било започнало българското възраждане и пак уж там започнала борбата за българска църква? (Три неверни твърдения, но които са изходна догма за българската позиция по македонския въпрос.) Как така сега изведнъж точно тук (и само тук) се появяват хора, които твърдят, че не са българи, а са друга нация - македонци с македонско национално съзнание? Нещо повече – според догмите на българската пропаганда, македонците не само че е трябвало да са били българи, но те и ТРЯБВА сега и занапред да бъдат такива. Други не трябва да бъдат, не бива. “Македонци няма и не може да има”. Затова не могат да допуснат, че появата на македонско самосъзнание е нещо естествено. Дори и неверният, но теоретично възможен за тях компромис, че македонците са били българи, но са станали македонци като последица от естествени процеси, не им отърва – защото проблемът не опира само до теория и нещо минало, а до сегашна политика, която не желае да приеме съществуването на македонска нация. Ето защо появата на македонско национално съзнание не трябва да бъде нещо естествено, а нещо изкуствено, вид нещастие, извращение някакво на естественото и «добро», “правилно” развитие. Аномалия, която трябва да бъде “поправена”, болест, която трябва да бъде “излекувана”. Но за да не се засегнат македонците от това, че се хули нещо тяхно, “македонизмът” трябва да се представи за външен продукт, чуждо, вносно явление, а не нещо самородно македонско. Не македонска болест, родена в Македония, а зараза, внесена отвън, от която Македония “страда”. Как иначе ще ги настроят срещу нещо свое!? Ето защо е необходим външен фактор, външна неприятелска сила, която да е извършила това “престъпление”. Такава обаче през 60-те и 70-те години няма. Както ще стане дума и по-нататък, никоя велика сила и тогава, а и след това, а и никоя балканска държава по това време не дава подкрепа, а още по-малко пък да измисля такова нещо. Ето защо най-ранният удобен възможен случай да се обвини някого за “македонизма” е този на Новакович. Просто няма нищо по-ранно, за което да се захванат. Затова ще продължат да предъвкват тази лъжа – нямат по–добра. Затова ще припяват и за Коминтерна – какво като е очевидно, че никой от тези фактори не е създател в нито един смисъл на думата на “македонизма”? Нуждите на идеологията и пропагандата са далеч по-важни от науката, защото по този въпрос в България наука ... няма.

А са правени опити в България да се намери някакво по-друго решение от новаковичо-коминтерновската глупотевина. Не са много тези, които знаят, че дори и по времето, когато са признавали македонско малцинство и нация, дори и тогава официалната българска позиция е била, че македонците са били българи до Берлинския конгрес и че най-правилно, естествено и добре щяло да бъде да продължат да бъдат такива, но злата сила в лицето на Берлинския конгрес разделя добрата и справедлива санстефанска България. Именно това “зло” - Берлинският конгрес, ,и неговото “зло дело”, са били обвинявани в това, че са предизвикали отделянето на македонците от българската нация, разцепване на “единното цяло”. Различните икономически, социални, политически и културни условия на живот след 1878 г. са довели до създаването в Македония на отделна националност, НО(!) на българска етническа основа. Това е бил максимумът отпуснат някога от българската историография на македонската нация като дори и това е заклеймено днес като предателство. Защото все пак се признава македонската нация, дава й се право на бъдеще, макар да й се отнема правото на минало.

(Продължава в следващия брой)

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај


IN MEMОRIAM



ДИМИТЪР МОСКОВ

На 01.05.2013 г. след краткотрайно боледуване в град Стамболийски почина Димитър Москов (роден през 1947 г.) - основател и активен деец на ОМО „Илинден” - ПИРИН. Димитър Москов бе член на ЦС на партията и като такъв се открояваше със своята активност, борбеност, инициативност и силен дух във всички мероприятия на ОМО „Илинден” - ПИРИН. Разпространяваше вестник „Народна воля”, „Македонски глас“ и македонска литература сред македонците в Пловдивско. Ранната му кончина е голяма загуба за неговото семейство, приятелите и за македонската кауза в България.
Отиде си един забележителен човек, патриот и приятел. Ние винаги ще помним неговите дела! Вечна му памет!

От Председателството и ЦС на ОМО „Илинден“-ПИРИН и редколегията на в. „Народна вола”



ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting