Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Двусмислена публикация

И ПОЛУИСТИНАТА В ПОМОЩ НА ЛЪЖАТА

СТОЙКО СТОЙКОВ


През ноември 2012 г. излезе книгата “Дело 585/1942 - Никола Йонков Вапцаров”. Изданието се прави от роднините на поета - Никола Борисов Вапцаров (племенник) и неговия син Никола Николов Вапцаров, подпомогнати от историка Григор Николов. Представлява издание на факсимилета от документите в делото, по което е осъден македонецът и поетът Никола Йонков Вапцаров през 1942 г.

В изданието има и доста положителни неща и изводи както на база на публикуваните документи, така и от коментара, а именно, че Вапцаров (но и останалите!) са осъдени неправилно, жертва са на политиката на Борис III да се докара пред Хитлер, че царят е могъл да ги помилва, но не е направил това за Вапцаров (макар че го прави за Трайчо Костов!) и подобни: „Стига се дотам, че Борис Трети пренебрегва всички молби за помилване на Никола Вапцаров. Майката на поета - Елена Вапцарова, изпраща писмо на царя с молба за милост. Той обаче отказва под предлог, че не е в София и не може да вземе отношение. ... Присъдата е била издадена от името на Негово Величество царя. По наши данни и по тогавашни свидетелства лично царят е този, който е наредил кой да бъде помилван и кой да бъде разстрелян”, казва един от наследниците на поета пред „Дарик” радио.
На пръв поглед нещо изключително позитивно. След като е засекретено в продължение на 67 години, това дело най-сетне става достъпно за хората. Това наистина щеше да е така, ако не беше едно решително обстоятелство, което опорочава изданието. Както казва на 5 ноември 2012 г. пред радио „Дарик” внукът на Вапцаров – това дело е многократно манипулирано. „Оказва се, че през годините те са били многократно прочиствани. Делото е било преподвързвано. Някои документи липсват, други са добавени доста по-късно....Никола Николов Вапцаров разказва, че през 1944 година Народната милиция изисква папките по делото и по-късно ги връща с различна структура.“ “Първо са поискали 5 папки, след което те връщат 3 папки. В един момент те го изискват отново и делото започва да набъбва, докато сега в момента е 11 папки. Ние сме вземали от различни папки, за да можем да го подредим по логика и хронологично, докато в архива всичко е разбъркано”, обяснява той за „Дарик“. „Изчистени” са неизвестно кога и адвокатските защити по делото, отсъстват и показанията на свидетелите на защитата, има ги само тези на обвинението (Дело, с. 45). Виждаме, че много голяма част от документите се е изпарила (2 от 5 папки) а много са и допълвани (осем папки). Само това стига, за да се гледа на публикуваното с огромни резерви и съмнение – това не е истина, а в най-добрия случай е полуистина. Полуистината, както е известно, често е по-голяма измама и от чистата лъжа.
Причините за засекретяването и прочистването–променянето на делото са обяснени в цитираното интервю по следния начин: „Според Никола Николов Вапцаров за властта след 1944 г. е било изключително важно всичко от процеса да остане тайна. Това е и причината делото да не е в първоначалния си вариант, а да е променяно многократно ... Голяма част от хората, които са участвали в процеса, не са се държали достойно и след като са заели лидерски позиции в следващото правителство, не са били много горди с нещата, които са казали по време на процеса, и за това са предпочели той да бъде секретен. Да бъде засекретено самото дело и да бъде прочистено максимално много от информацията.”
Несъмнено това е вярно. Обаче това ли е единственият мотив за засекретяване и прочистване през годините? Добре известно е, че освен самото дело през времето на комунизма бяха засекретени и много други документи от наследството на Никола Вапцаров. На практика всичко онова, което по един или друг начин демонстрираше македонското национално самосъзнание на поета: докладът, написан и четен от него пред Македонския литературен кръжок, две стихотворения на бански диалект, за които очевидци твърдят, че преди 1963 г. са били изложени в музея на Вапцаров в Банско, и подобни. За този мотив за засекретяване и прочистване обаче издателите не споменават нищо. Напротив, за тях изданието е възможност още веднъж да опровергаят истината за македонското самосъзнание на поета. Къде ги стяга чепикът Вапцаровите роднини, личи от следните думи в интервюто: ”Слага се край на спекулациите за произхода на Вапцаров и опитите той да бъде обявен за македонец. Има декларация, в която той собственоръчно е написал, че е българин.” Към тази „декларация” ще се върна по-късно. Освен в интервюто същата тенденция е видна и в няколкото статии, с които започва книгата.
Още в първата глава на книгата на с. 12 и 13 се хвърля напразно усилие да се обяви Вапцаров едва ли не за опозиционер в рамките на Македонския литературен кръжок, опозиционер, който е държал на българщината и в това е бил опонент на останалите. Наистина трябва да си безкрайно безочлив, за да можеш да представяш за идеен противник човек, присъединил се доброволно към един литературен кръжок, поставил си за цел създаване на македонска национална литература, бил един от най-активните негови членове и дори определян за идеолог и вдъхновител от останалите членове. Другарските забележки на част от членовете на кръжока, че е хубаво да опита да пише и на македонски език, и фактът, че той е написал почти цялото си творчество на литературен български, са превърнати в абсурдно твърдение, че „Вапцаров открито се противопоставя на писането на диалект и защитава тезата, че голяма литература може да се прави само на литературен български език. Заради тази си убеденост той често влиза в спорове и дори пререкания с Антон Попов и останалите”. Да твърдиш, че голяма литература можело да се създава само на български език (и според това, че на френски, английски, руски явно не може да се създава голяма литература) за авторите на тази глупост е нормално – толкова им е нивото. Но да приписваш подобно идиотско твърдение на Вацаров – хайде де! Но пък поне най-после, след 50 години лъжи, си признаха за Антон Попов и „останалите”, че са били на македонски позиции! Опитват се да „спасят” за българщината само Вапцаров. По-нататък се твърди: „В резултат на това той не се задържа дълго в кръжока, който логично се разпада към средата на 1940 г.” По-нататък, спекулирайки с липсата на оригинала на доклада на Вапцаров (липса, която е заслуга именно на българската държава) и игнорирайки факта, че докладът е познат по поне две копия и един частичен препис, че имаме стихотворната му версия в стихотворението „Доклад“, се прокарва идеята, че този доклад на практика е бил на български позиции. Интересна убеденост – твърдят, че нещо е било така, както те си мислят, само защото това нещо го няма и няма как да знаят какво е имало в него! Един вид укрилите доклада се позовават на липсата на оригинала, за да докажат, че той е съдържал обратното на това, което се съдържа в преписите и в спомените на участниците. И това минава за наука! Наистина, само при подобна извратена логика може да се стигне до заключението, че Вапцаров и останалите му другари в Македонския литературен кръжок ги разделя „огромна пропаст”. Естествено е при такава фалшификаторска позиция да бъде нападнат Михаил Сматракалев – та нали той даде толкова ясни свидетелства за националните позиции на кръжока, спаси и представи на научната общност толкова много документи, които в София с удоволствие биха засекретили и прочистили. В какво е обвинен той?
1. Че е македонист (т.е. че има македонско самосъзнание като Вапцаров, сякаш че това е някаква вина);
2. Че „след 1944 г. участва в процесите в Пиринския край, за преименуването на българите, като съдия и издава присъди срещу несъгласните с насилствено насажданата идея за единна македонска нация.” Една невероятно нагла лъжа, тъй като подобни процеси и присъди никога не е имало.
3. Че „студията му „Македонскиот литературен кружок” излиза едва през 1993 г. в Скопие, когато получава македонско гражданство, връчено му от тогавашния президент Киро Глигоров, и става почетен член на Дружеството на писателите на Македония”. Тук се внушават няколко „вини” едновременно. Че книгата му излиза късно (докато тя всъщност излиза веднага, когато става възможно – след падането на комунизма в България и разпадането на Югославия), че излиза в Скопие (че кой ли би я издал в София?! – та нали предишната книга на Сматракалев за Антон Попов е забранена в България и изтеглена от продажба!) и накрая, че той едва ли не е повлиян от получаването на гражданството и почетното членство, които той получава не за книгата си, а като член на Македонския литературен кръжок и другар на Вапцаров.
При такава подлост, проявена от автора на тази първа глава, не учудва и наглостта, с която се твърди, че Сматракалев „спекулира с липсата на документа” (т.е доклада), докато всъщност той не спекулира с никаква липса, защото го притежава и публикува в същата тази книга (което принуди и българската страна да публикува текста, но с фалшиф край). Това пълно непознаване на публикуваната в Македония богата литература за Вапцаров и Македонския литературен кръжок (или пък категоричната недобросъвестност на автора) е причината да не се знае, че всъщност Вапцаров не се е противопоставял на използването на „диалект” (т.е. на опитите за писане на македонски език), а дилемите са били от съвсем друго естество. Но незнанието не ги извинява – защото, ако бяха честни, щяха да забележат, че Вапцаров никога не е правил забележки на колегите си в Кръжока, които са писали на македонски, и вместо да измислят ожесточени спорове в защита на българския език (който никой и не е нападал), щяха да видят, че позицията на Вапцаров не е породена от български чувства - просто по това време македонският литературен език все още не е оформен и е наистина трудна и неблагодарна работа да се опитваш да създаваш сериозна литература на диалект или смесица от диалекти. Една позиция между другото, която по същество е споделял и Антон Попов – т.е. не само че е нямало противопоставяне по темата, ами са били едномишленици). Както отбелязва последният по отношение стихосбирката на Кочо Рацин „Бели мугри”: „Да се създаде поетически език от първобитната целина на народния говор - не е благодарно дело ... първите поколения от поети ще понесат известни жертви в борбата за създаване на поетичен език” (Македонскиот литературен кружок, Софија, 1938 – 1941, Документи, Васил Тоциновски, Скопје, 1995, по-нататък: МЛК, с. 88). А че Вапцаров не само че не е бил против, но е и предвиждал изучаването на македонски език, доста ясно е загатнато в неговия доклад пред Македонския литературен кръжок.
„Македонският фолклор е толкова богат. Ние трябва да го изучаваме в най-тънките му подробности… За нас, особено за белетристите, е абсолютно необходимо да познават ... езика, поне в типичното преобладаване на някои изрази, думи и образи... Не по-малко важен от него е културният фактор, който включва история и главно историята и легендите за революционното движение, песни, език и пр.” (Цитирано по преписа на Шмиргела.)
Истината за отношението на Кръжока към македонския език се признава дори и от някои български автори: „Участниците в Македонския литературен кръжок са възприемали “македонския език” като реалност. В книгите на В. Марковски, К. Рацин и Коле Неделковски те са виждали вече осъществения проект, наречен македонски литературен език. Днес трудно бихме намерили аргументи, с които да се противопоставим на този факт.” (Юлия Митева, Идеята за езика в Македонския литературен кръжок – естетически и идеологически аспекти).
В отчаяния си опит да докажат българщина при Вапцаров авторите на встъпителните статии на „Делото” дори спекулират с факта, че при ареста на Вапцаров при него е намерено писмо от Иван Михайлов. Самият Михайлов бил обяснил какво било съдържанието на писмото през 1981 г. при среща с Никола Борисов Вапцаров, а именно, че в писмото пишело, че Вапцаров е човек на организацията и да му се оказва съдействие. Иска се обаче да се доверим на голата дума на стария манипулатор и разбойник за съдържанието, защото самото писмо го няма – имаме само протокол от обиск, в който пише, че такова е намерено.

„Протокол за обиск, 4 март 1942 г. .... „3. В едно бяло овехтело томче се намери писмо до Никола Вапцаров, написано с пишуща машина а подписано от Иван Михайлов, носещо дата 13. 08. 1933 г.” (Дело, с. 166)
От него разбираме нещо важно – писмото е от 1933 г., а не от 1942 г. – т.е. писано е, докато Михайлов е начело на организацията, която официално се бори за създаване на самостоятелна и независима македонска държава, а представителите на тази организация в окръга през 1933 и 1934 г. говорят за изучаване на македонска история и за учене на „наш език” в училищата (поради което и са разтурени). Така че никакво доказателство не би било това. Какво е било това писмо обаче научаваме от спомените на Бойка Вапцарова: “През 1933 - 1934 г. старият Вапцаров бил отвлечен от реакционната македонска организация. Цялото семейство Вапцарови било записано в черния списък на ВМРО. Една вечер през лятото на 1933 г. Кольо се връщал от Горна Джумая. По пътя за с. Кочериново някой от тъмнината започнал да стреля по него. Той извикал: “Кой е?” Но никой не отговорил, а стрелбата продължила. Той заляга в канавката на шосето и пълзешката се измъква от опасното място. По този повод той написа писмо лично до Иван Михайлов, с което го запитваше защо е извършено върху него покушение. Отговорът беше, че комитетът на ВМРО за първи път чува за такова действие. Истината се разкри след политическия преврат от 19 май 1934 г. Правителството на Кимон Георгиев разтури ВМРО и в нейните архиви бяха намерени издадени смъртни присъди срещу Никола и Борис Вапцарови. Какви мисли и чувства са изпълвали сърцето на Вапцаров по време на покушението върху него, той изрази по-късно в стихотворението “Песен” (цитирано по Станимир Ковачев, Думи, дела безсмъртие, „Народна воля”, декември 2009 г.). На нас остава да решим на кого да вярваме – на Бойка Вапцарова или на опитващия се да се сдобри с българските комунистически власти стар мошеник Михайлов.
Вапцаров, Родината Македония и Македонския литературен кръжок
Преди да хвърлим поглед към съдържащата се в кастрираното, изкасапено и набъбнало по време на засекретеността си дело, нека затворим въпроса за това спекулации ли са, или факти твърденията за македонско самосъзнание на Вапцаров, за да могат да ни послужат за сравняването им с това, което намираме в Делото.
1. Поезията на младия Вапцаров. Както подробно анализрах в една своя статия от декември 2009 г. в „Народна воля” („Родино твоя образ ме опива, и твоя глас неспирно ме зове”, Родината в ранната му поезия) в ранната поезия на Вапцаров (писана в периода 1926 – 1932 г., когато Вапцаров е 17 – 23 години) той, живеейки във Варна и Русе, изживява себе си като чужденец и човек, намиращ се в чужбина, нарича тези места чужбина, хората и облаците – чужденци, а своя родина и роден край нарича територията, съставляваща се от: планините Пирин, Пинд, Шар, реките Струма, Вардар, Черни Дрин, Гласна (вер. Глазне), езерата Преспа и Охрид, градовете Воден и Охрид, село Търлис, брега на Егея. Места само от Македония. При това Вапцаров често ги подбира по тройки – по едно от трите части на поделена Македония. Младият Вапцаров смята Македония за намираща се още под робство (шествековно), като смята за несвободна и страдаща и Пиринска Македония наравно с Вардарска и Егейска.
2. Вапцаров никъде в поезията си не споменава дори името България, макар че в неговата поезия срещаме имената на всякакви страни: Мексико, Русия, Киренайка, Испания, дори Влахия („В Кубрика”, 1930 г.). Но не и България!
Докато Македония се среща поне два пъти в недовършените му патриотични стихотворения (в проекта за поема за Илинден, и в продължението на „Ще бъда стар”) и в неговата проза.
3. В зрелите си стихове за Родината той споменава изключително територии от Македония.
4. Темата за България като чужбина ще намери своя известен и категорично оформен завършек в стихотворението „Земя”, писано през 1938 г. в София, което започва с добре известните думи: „Тази земя, / по която тъпча сега... / Тази земя - не е моя земя, / тази земя, / простете, е чужда... / Земята не чувствувам моя”, противопоставяйки й своята земя, съставлявана от Пирин, Охрид и Егея.
5. Виждал е бъдещето в създаване на социалистическа република Македония (продължението на „Ще бъда стар”: „И ето виждам - плана с сто процента
по посева изпълнен в Македония.”)
6. Вапцаров, без да бъде член на компартията (и според това да бъде задължаван по пътя на партийната дисциплина), доброволно става не само член и основател, но и вдъхновител на Македонския литературен кръжок, организация, поставила си за цел създаване на македонска национална литература, пищеща на македонски и български. Тази организация е създадена с помощта на българската компартия, а последната, както е известно, по това време смята македонците за отделна нация. Така че само това обстоятелство само по себе си ни показва и македонската национална позиция на Кръжока (засвидетелствана както от неговите документи, така и от факта, че е създаден с подкрепата на БКП), така и споделянето й от страна на Вапцаров (демонстрирано в непринуденото му присъединяване към един такъв кръжок).
За тези, които са слабо запознати с този факт, ще използвам случая да цитирам една особено интересна извадка от полицейски доклад на Гешев (Дело, с. 56): „Партийното ръководство взе следното становище: македонците не са нито сърби, нито българи, а самостоятелен народ, който трябва да се обособи в отделна македонска държава, тъй че присъединяването на Македония към България се окачестви като акт на империализма на българската буржоазия”. Дори само това стига.
А за тези, които не знаят за Македонския литературен кръжок и неговите членове, ето съвсем накратко (а може много повече!). Основан е през 1938 г. в София. Член първи на устава му предвижда: „Кръжокът е самостоятелна, независима група от македонски поети и писатели, обединени от общата цел да работят за създаване на македонска художествена литература.” Сред участниците има и такива, пишещи на македонски език, като Коле Неделковски или като един от създателите на модерния македонски литературен език, по-късно изметналия се Венко Марковски.
Тук земята мирише по-иначе от там
На учредителното събрание Вапцаров изнася Доклад, в който се срещат интригуващи мисли. Нарича събраните „нас, като пишущи македонци”, споменава за „народната македонска душа”. Говори за „македонския въпрос”, за „един въпрос, чието име е Родина”, който кара македонските бежанци да сънуват Тетово, Костур, Прилеп „и колко още спомени, които порят съз¬нанието на всеки македонец. Не, че .... мислят, че парите за хляба при сегашната ико¬номическа система няма да стигнат и при независима Македония.” „Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония велико¬българските утопии изстиват и крепне едно поколение, ентуси¬азирано от лозунга – Свободна и Независима Македония. Това е най-важният етап от македонския въпрос в последните години”, „ако ние милееме за своята Родина, ако в нас има капка македонска кръв, ако в нас е останала искра от бла¬го¬роден патриотизъм, този път трябва да се впрегнем, за да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото величие на една епоха”, „Помъчихме ли се поне да създадем убеждението, че съществува македонска литература. Помъчихме ли се да създадем с малките си силици впеча¬т¬ление, че съществува група пишущи хора, която не е забравила общест¬ве¬ни¬те си задължения към своята родина?”, „колцина усетиха със сърцето си македонския въпрос. Колцина му дадоха жива форма”, споменава „македонско съзнание”, „че е срамно да не се чувства македонец”. Заявява че, „Ние трябва да познаваме македонската история и най-вече историята на национал - революционното ни движение – Илинден, Гоце, Даме”. Декларира, че „ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза”. Вапцаров дори дава пример как „Един мла¬деж оре тука земята и мисли, че там тя някак по-другояче мирише, че въз¬духът е по-друг, че звездите са ниско, много ниско, че ако сутрин се качиш на Али Ботуш, ще хванеш слънцето” (МЛК, с. 41 – 44) – мисъл, която много ясно кореспондира със стихотворението „Земя” и противопоставянето на „тази земя, която тъпча сега” и „е чужда” със „мойта земя”, над която в небето опира Пирин. Този доклад е превърнат в стихотворението „Доклад“, така че ясно е коя е „Нея” и „Родина” в стихотворението – Македония. Какво е смятал, че е положението на македонците, личи и от следните думи на Доклада: „Подчертаният шовинизъм на поробителките, който отблъсква, отчуждава, сла¬га някаква преграда между власт и поробени и създава противо¬дей¬стваща сила” – това е посочено като един от важните фактори. „Власт и поробени” – ето как вижда той положението в Македония през 1938 г.!!!
На същото учредително заседание Антон Попов пък направо заявява – „ние сме синове на Македония” (Антон Попов, Творби, Васил Тоциновски, Скопје, 1994 г., с. 32).
„...нас, които сме обединени от стимуланта – Македония”
През октомври 1938 г. Вапцаров изнася друг доклад пред Македонския литературен кръжок за някои стихотворения на Михаил Сматракалев (Ангел Жаров). В него той казва много ясно следното: „Храбро може да се каже, че що се отнася до тематичната определеност Ангел Жаров е на най-правилния път от всички нас, които сме обединени от стимуланта – Македония, защото той не е забравил обществения си дълг, защото той единствен от присъстващите има за доминантен мотив на своето творчество нашата Родина” (МЛК, с. 44) Определя едно от разглежданите стихотворения като „толкова социално, колкото и македонско”. По-нататък казва, че „оттам трябва да пием с душите си, за да създадем искрена македонска литература” (става въпрос за „робската мъка”, МЛК, с. 45) На същото обсъждане друг член на кръжока – Антон Попов, завява: „Формата не е толкова важна. Важното е да се трудиме да създаваме македонска литература. (МЛК, с. 117). Македонска литература!!!
Вапцаров дава патриотичните си стихотворения от цикъла „Песни за родината“ на разглеждане в Македонския литературен кръжок. Запазени са както доклади на другите кръжочници за тях (например Сматракалев и Антон Попов), така и бележки от дискусиите. В тях тези стихотворения се определят именnо като: „македонски”, „македонска, наша, своя литература”, „всеки ред гори от живи чувства негови и на всички македонци”, „стихотворението е македонско”, оприличават стиховете му на вдигане на „знамето на жална Македония”, „национални песни” (Сматракалев, МЛК, с. 47-49, 136), определят стихосбирката му като такава „с македонска тематика”, наричат го „македонски поет”, определят и него, и Венко Марковски, Кочо Рацин и Коле Неделковски като творци, „обединени около един сюжет, около една тема: Македония” (Антон Попов, МЛК, с. 93, 95). Вапцаров в нито един от запазените протоколи не възразява на този вид окачествяване. Напротив, той самият използва освен понятието „македонска литература”, още и „македонска поезия” в свое изказване при обсъждането на стихосбирката на Кочо Рацин: „За етапа, в който се намира макед. поезия, трябва ли да се премине през всички етапи: народна песен, класическата и т.н.” (МЛК, с. 108, 183). Т.е. той смята, че съществува македонска поезия, и то тъкмо обсъжданата в Кръжокът и е убеден, че тя ще се развие, но поставя въпроса дали ще мине през всичките и същите етапи като останалите национални поезии!
Сред темите на Кръжока доминира Македония, като Антон Попов пише специален материал, посветен на македонската нация. Същият нарича себе си „македонски патриот”, който гледа от самолет родната земя – а описаната географски земя е Македония (в стихотворението си „Сън“). Македонският патриотизъм блика и от множество негови и на съкръжочниците му творби.
„За тях съществува една единствена тема – Македония”
Плануваната от Кръжока антология на македонска литература (!) е включвала следните Вапцарови стихотворения: „Родина“, „Доклад“, „Земя“, „Майка“, „Крали Марко“, „Илинденска“, „Елтепска“. Като увод за този сборник е бил подготвен текст от Антон Попов, наречен „От „Буря над родината” до „Чудна е Македония” – текст, посветен на стихосбирките на Сматракалев, Рацин, Неделковски, Марковски и Вапцаров. Ето какво четем в самото начало на този извънреден документ: „Една земя, която на политическата арена проля много кръв, която преминава през много страдания и конвулсии, която геройски брани своя род и език, сега вдъхновява с името си за творчество имената, събрани в този сборник. За тях съществува една единствена тема – Македония. Те имат само един идеал – да създадат своя, родна литература (т.е. българската очевидно не е своя и родна – бел. С.С.), която да изразява вълненията и тъгите на поробения народ, страданията на бежанците в чужбина, копнежа за връщане в родината (т.е. България не е родината – бел. С.С.), борбата за свобода на поробените вътре...” (МЛК, с. 72). Това е написано през 1941 г. и за автора България очевидно е чужбина, а Македония и македонците - поробени. Пишейки за стихосбирката на Кочо Рацин „Бели мугри”, Антон Попов ще отбележи, че „за разлика от първите двама, той се намира в своята родина и е в постоянна и непосредствена връзка с народа” (МЛК, с. 89). Първите двама са Венко Марковски и Коле Неделковски, които се намират по това време в България, в София. Коле Неделковски също ясно определя България като „тугина” („тугино болко найлута”) в своята поезия (стихотворението „Во тугина”). Също както Вапцаров в „Земя”...
„Македонският народ ... вече проговаря на свой език, чрез свои поети”
Трябва да се отбележи, че за разлика от авторите на уводната част на „Делото”, в запазените текстове от Македонския литературен кръжок не се използва понятието диалект, ами „македонски език”! Антон Попов в един от своите доклади за Кръжока ще определи Кочо Рацин, Венко Марковски и Коле Неделковски като „тримата, чиито усилия са насочени към създаването на поезия на роден език” и определя тези усилия като нещо, чрез което делото „придобива особена ценност” (МЛК, с. 92). Сматракалев заявява във връзка с поезията на Венко Марковски, че „македонците имат свой език, а не диалект” – теза, за чието доказване е необходимо именно създаването на поезия на този език (МЛК, с. 122). Пак по отношение на поезията на Марковски Попов казва, че „Той извади на бял свят въпроса за македонското слово ... Той си записа името като създател на македонска поезия на македонски език” (МЛК, с. 151). По отношение на „Бели мугри” на Рацин Попов заявява, че „да се премълчи нейното излизане на бял свят, това означава да се изпадне в прегрешение пред многострадалната родина на поета. Той проговаря на своя кръшен македонски език за болките на Македония. Това е глас от Македония. Той е поет на Македония”. „Тя .... е крачка напред в разковаването веригите на македонския език, крачка напред в разковаването на македонския народ от веригите на робството. Този народ вече проговаря на свой език чрез свои поети... Македонският език, останал още дълги години в робство ... е успял да развие своя народен говор до степента на поетичен език”, „Трябва да се отбележи, че македонският език се показа способен за изразяване на най-възвишени чувства и разположения. И с това наложи своето право на език.” (МЛК, с. 88)
Разпространената в българската историография теза, че директивите на Коминтерна, особено политиката на БКП, са причина за македонските становища на членовете на МЛК и че поради това са ограничени само по време на съществуването на Кръжока (1938 – 1941 г.), са лишени от всякакво основание. Немалка част от тези членове идват в МЛК с оформени македонски възгледи и така да се каже „македонски стаж”. Михаил Сматракалев участва в издаването на „ „Македонски вести” през 1935/6 г., който е на абсолютно македонски позиции; през 1935 г. издава своята македонска патриотична стихосбирка „Чудна е Македония”. Кирил Николов също идва в Кръжока от „Македонски вести”. Митко Зафировски е сътрудник на „Македонски вести” през 1935 г., а през 1936 г,. издава „Македонска земя”. За Вапцаров влизането в Кръжока означава само връщане към младежките идеали, така ясно демонстрирани в ранните му стихове, написани след 1926 г. Антон Попов още през 1936 г. мечтае и се опитва да издава в Пиринска Македония македонски вестник. Той на 8 юли 1936 г. пише на Керезиев: „Вече работя върху идеята за издаване на вестник (македонски) в Петрич. Това желание отдавна съществува, но ми се струва трудно осъществимо”; „Вестникът ... ще има македонска прогресивна насока”; „Ще настояваме ... чрез вестника да влияеме над общото състояние на македонския въпрос”; „Разбира се, вестникът няма да бъде тесногръд македонски. Ще се разглеждат световни проблеми. Предполагаме да бъде двумесечник.” За целта младият Попов разговарял не с друг, а с Ангел Динев (един от първите македонски историци), който му обещал подкрепа. Но властите не го позволяват. „Отговориха ми, че по политически причини не се разрешава. Идиоти. Най-много се наежват против тази идея пришълците - „колонисти” – чиновническа шарлатанска тълпа.” (Антон Попов с. 12.) Виждаме, че за него доведените от България чиновници в Петричко са „колонисти“! Васил Ивановски още през 1934 г. пише статията „Защо ние, македонците, сме отделна нация”, сътрудничи на македонските вестници „Македонско знаме”, „Македонски вести”, „Македонско единство”, „Македонска революция”.
През 1941 г. Кръжока замира. Този факт е послужил като основа за спекулации в България, че уж това се дължало на „осъзнаването” на членовете му. Причините са съвсем прозаични и други. Войната през 1941 г. води до мобилизация на част от членовете, а някои като Сматракалев се възползват от възможността да се върнат в родния си край в Егейска Македония. Освен това промените на фашисткия Закон за защита на държавата предвиждат във военно време почти само смъртни и доживотни присъди, включително и за онези, които агитират против народното единство. Въведен е и фашисткия Закон за защита на нацията. Голяма част от членовете се включват в антифашистката борба. Всичко това допринася за физическо, а не идейно разпадане на Кръжока. Те продължават да стоят на същите позиции и дори да творят в същата насока. Вапцаров създава нови македонски стихотворения. Както ще видим, Попов през 1942 г. е осъден между другото именно заради македонските си становища.
Съдбата на членовете е показателна за верността към идеите на Кръжока. Масово се включват в антифашистката съпротива в рамките на БКП или на КПМ, а и двете партии по това време се борят отстоявайки идеята за отделна македонската нация, имаща право на своя независима македонска държава. Коле Неделковски загива при опит да избегне арест от българската полиция. Венко Марковски е арестуван и пратен в лагер, избягва от лагера в Еникьой и става партизанин, а след 1944 г. работи в Скопие и е един от кодификаторите на македонския литературен език. Вапцаров и Антон Попов се включват в борбата и са разстреляни. Участват в нея и Кирил Николов, Асен Ведров, Васил Александров, Антон Великов (Беломорски) и други някогашни членове на Кръжока. Антон Великов след 1945 г. сътудничи на органа на македонската емиграция „Македонско знаме”. Тодор Янев отива в Щип и става македонски партизанин, след 1944 г. работи в Скопие, а по-късно се заселва в Стара Загора, където дълги години е председател на тамошното македонско просветно дружество. Митко Зафировски след 1941 г. се включва активно в борбата на македонските партизани срещу българската окупация, делегат е в АСНОМ (т.е. участва в учредяването на Р Македония), след 1944 г. е македонски дипломатически представител в София, а след това живее и работи в Скопие. Георги Абаджиев след 1944 г. е уредник на вестник „Македонско знаме” (на македонската емиграция в България), след резолюцията на Информбюрото през 1948 г. напуска България и отива в Македония, където става член на Дружеството на писателите на Македония, работи в Института за национална история в Скопие, носител е на награда за проза на НР Македония „11 Октомври”. Васил Ивановски се включва в съпротивителното движение в Македония срещу българската окупация; пленен, в затвора Идризово пише първата модерна „История на Македония“, след 1948 г. е изпратен в концлагер в България, защото непоколебимо защитава обединението на Македония и македонската нация. Димитър Митрев става един от първите академици в Македония, професор в Скопския университет, смятан е за основател на македонската критика. Сматракалев преживява преследванията на македонците в България и след падането на комунизма занася архива на Македонския литературен кръжок в Скопие...
Виждаме, че не само няма никакво отказване от техните идеи, но дори много от членовете рискуват и дори губят живота си за тяхното осъществяване. И тази обща картина не може да се наруши от изказванията на единици след 1963 г., когато в България всичко македонско бе превърнато в обект на преследване и фалшификация.
Какво е било отношението на кръжочниците към българската окупация на Македония през 1941 г., личи от много неща. Антон Попов, описвайки своя среща с гръцки комунист, докато е мобилизиран в българската армия през 1941 г. и се намира в Егейска Македония, направо заявява: „Облечен бях в рубашка сива на български войник завоевател” („Среща“) – т.е. българската армия в Македония е „завоевател”. През август 1941 г. (пет месеца след „освобождението” на Македония от страна на България) Коле Неделковски издава в София стихосбирка „Пеш по светот” (на македонски език). В нея намираме стихотворението „Глас от Македония”:
О, трајте, трајте, тирани недни!
Доста се тија лаги и злоба -
пакосен глас од устите гадни
над мојот народ у секоја доба.

Та ете веќ векови цели
писка и стенка од волци гости -
за брата вијат кој да го дели
за да му глода сувите коски.

Па нека сега сам да си реши
со своја волја судба и сева,
в животот еднаш сам да се теши,
д’издигне славно свој род без врева.

Та Шар и Пирин дружно да викнат
родната песна в небеса темни
и бурниот Егеј - на век да плиска
тешкиот глас на новите химни.
Вапцаров пише в „Хроника” през 1942 г. за Македония „отвсякъде врази” и предвижда, че окупаторите някой ден ще се юрнат назад към домовете си (т.е. чужденци са). Отношението към т.нар. „освобождение” той изразява с думите: „Какво сега? – Сълзи ли да пороним, или на глас да седнем и да плачем?”, а събитията от 1941 г. окачествява като поредно влизане „у нас” на „историята с кървавата мутра”.
И така в своята поезия, в своите дела и думи, докато е свободен, Вапцаров (също както и останалите си съмишленици от Македонския литературен кръжок) определя и смята себе си за македонец по националност с родина Македония, мечтае за бъдеща македонска република, смята, макар и да пише на български език, че създава македонска художествена литература и приема да го наричат македонски поет.
Всичко това не може да се заобиколи с твърдения, че Вапцаров, видите ли, през 1941 г. станал редактор в „Литературен критик”, който поддържал български националистически позиции. Защото той не е собственик на вестника, нито определя идеите и политиката му, а трябва да се работи някъде, за да се живее; известно е, че той е измъчван от безработица по това време. Но да се върна към разглежданата книга.
„Българин, източноправославен”
Ако не броим обвинителния акт и присъдата, то три са документите в публикуваните обогатени останки от делото, които „доказват”, че Вапцаров е бил българин. Първият е разпитът и записаните показания, вторият е саморъчно попълнен въпросник месец след арестуването, а третият е колективно възражение срещу обвинението, написано от адвоката, но с подписите на подносителите. Това са и въобще всичките „доказателства“, че Вапцаров бил българин – всички до един по времето, когато над главата му виси заплахата на смъртната присъда. Дори само това обстоятелство би било достатъчно, за да се отхвърлят – за каква свободна воля можем да говорим при човек, заплашен със смърт? Никой съд не би приел такива „доказателства”.
Но да ги видим по ред.
Първо – показанията от разпитите.
„ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ. Именувам се НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ, род. на 24.11.1909 г. в гр. Банско .... българин, православен, грамотен, женен, неосъждан, машинен техник, казвам: В момента на арестуването ми заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия....” (Дело, с. 246). Никъде повече в текста няма да срещнем какъвто и да е намек, че Вапцаров е българин. Текстът е печатан на машина – очевидно не от самия Вапцаров, и не е подписан. Въпреки твърдението накрая, че е написан саморъчно, това е в най-добрия случай препис на неговите показания, препис, направен от служител на полицията и при това неподписан от Вапцаров.
От самото име на този и серията подобни документи – протокол за разпит, се вижда, че е съставян от някой от разпитващите. Това в някои случаи е и специално посочено. Например: „Подписаният ............ съставих настоящия протокол, като разпитах лицето: Именувам се: Крум Цветков Радойнов...” (Дело, с. 228, виж и с. 332, 336, 392) , което не пречи накрая да се вмъква фразата „Горното написах саморъчно” и „подпис” на разследвания, но без подпис. Много рядко е посочено, че машинописният текст всъщност е „препис”.
Това начало на документа е шаблон – такива са останали от всички разпити, направени в софийската полиция. На практика всички македонци са писани българи и източноправославни: Атанас Романов (с. 273), Стоян Сотиров Биров от с. Градево, Горноджумайско (с. 284), Иван Николов Масларов, роден в Якоруда (с. 304), Атанас Христов Василев от Хърбашел, Кукушко (с. 307), Костадинка Николова Зафирова (от Кратово), Кирил Николов Георгиев (с. 352, същият обаче, когато говори за родителите си от Македония, за възпитанието си, за членуването му и на братята му към различни македонски организации, за писането на статии, избягва да употреби думата българин), Лазар Божинов Димитров от Солун (с. 357), Павел Шатев (с. 372), Мара Междуречка от Влахи (с. 376), съпругът й Александър Гоцев Междуречки от Кукуш (с. 377, той единствен изпуска да заяви религия), Борис Вапцаров (брата на Никола Вапцаров, който посочва че е евангелист, с. 378), Методи Тодоров Апостолов от Воден (с. 394), Арсо Пандурски от Горноджумайско (с. 400), офицер Ефтилиян Николов Максимов от Грамада, Горноджумайско (с. 402), Бойка Вапцарова от Кочани (с. 407), Райна Иванова Попова от Влахи (с. 407), Лилия Филипова Димитрова от Горна Джумая (с. 407), Антон Попов от с. Гега, Петричко (с. 280).
И всички останали разпитани, масово са писани така, като само единици са пропуснати вероятно поради най-обикновено недоглеждане: Елка Пейчева Пейчева и Татяна Борисова Копчева - само източноправославни (с. 378, 380). И двете са българки, родени в София. Сред мъжете това изпускат да направят Димо Цонев Димитров, роден в разградското село Езерче, източноправославен (с. 386), и Георги Димитров Велчев (който обаче не дава на практика никакви данни за себе си (с. 397), Ангел Тодоров Тончев от с. Ботунец, Софийско (с. 398). Т.е. все българи – никой македонец не е пропуснат.
Дори и Зойка Иванова Морунова, родена 1900 г. в гр. Лесковец (с. 340), и роденияТ в същия град Енчо Иванов Стателов (с. 384), които, според мястото на раждането, изглежда са сърби – и те са писани българи.
Пощадени от тази българизация са само една рускиня и един евреин.
Клишето с „българин(ка), изт. православен” е характерно за софийската дирекция на полицията. Не я намираме да речем в един разпит на началника на ДС в Стара Загора (с. 344). Всички разпити, правени в София, започват с даване на данни по почти един и същ начин, така че, ясно е, че не става дума за свободен текст съчинен от разпитваните.
Едно сравнение може да се направи с практиката на ДС в София през 1968 г. Така в протокол от разпит на известния македонски активист Вангел Тиков, направен на 14 декември 1968 г., за него е записано следното: „Вангел Стоев Тиков, роден ... българин, български гражданин...” и това, въпреки че е обвинен за агитиране на хората, че са македонци, а не българи, че се бори за обединение на Македония и въпреки че той в същия протокол в прав текст заявява: „при преброяването през 1965 г., когато насила бях писан българин”. Старите навици в ДС умират трудно.
Колко има истина в тези клишета може да се види при сравнение с другото клише – източноправославен. Така Никола Вапцаров се оказва такъв, докато брат му, който не е заплашен от смъртно наказание, се пише евангелист. Вапцаров и останалите разстреляни са писани източноправославни, но преди разстрела „всички отказаха” предложението на свещеника да се изповядат (с. 595, протокол за разстрела). Всеки, който познава дори най-малко вярата на православните знае, че хора отказали изповед преди смъртта си не могат да бъдат православни в ни най-малка степен. И така думата „източноправославен” в тези машинописни преписи се оказва просто празна дума, клише, по което са класифицирани хората, без да се отчитат личните им убеждения. На практика същото е и с клишето „българин”. Просто хората са били класифицирани като някакви животни или минерали, а не според самосъзнанието и убежденията им. „Трябвало” е да бъдат такива, значи са ги (са се) пишели такива, каквито „трябва”.
Вапцаров е толкова българин, колкото е бил източноправославен. Той дори не е вярващ, както личи от стиховете му (виж „Вяра”), а Христос се появява само веднъж, колкото да се изрази идеята, че „и той да би слязъл сега”, не би могъл да помогне на бедните рибари („Христос да би слязъл / сега, / с две риби / какво ще направи?” „Рибарски живот”). Вапцаров и останалите просто не са искали да дразнят допълнително съда, когато животът им е бил на косъм, а и едва ли са имали някаква възможност да постъпят другояче в онези времена.
Интересен в това отношение е случаят с Антон Попов. Той също фигурира като българин: „Протокол за разпит, препис, Именувам се: Антон Николов Попов, род. на 20. Х. 1915 год., в с. Гега, Петричко, жив. София бул. Витоша № 29, българин, изт. православен, грамотен, неженен, неосъждан, журналист в. „Дъга”, казвам следното: .... (с. 280). А нито в текста, нито в неговото възражение пред съда, нито в съда, нито другаде по нищо не личи той да се е чувствал българин, нито кани свидетели да доказват, че е такъв, както правят много други македонци (виж по-нататък) – напротив една от причините да бъде осъден е именно неговото проповядване на създаване на независима македонска република (виж по-долу).
Цялата тази висяща във въздуха аргументация за българско самосъзнание на Вапцаров обаче е „циментирана” със саморъчно попълнен от Вапцаров „Въпросник за установяване на самоличност на лицето” от 2 април 1942 г., в който с почерка на Вапцаров е попълнено „българин” и източноправославен (с. 612). Защо Вапцаров е попълвал такъв формуляр месец след задържането си? Защо дотогава не му са установявали самоличността? Защо са го правели после, след като от началото са знаели кой е, а са имали и личните му документи? Още по-друг въпрос е защо никой друг не е попълвал такъв въпросник – поне от никой друг не откриваме такъв в тази книга. Сякаш някой е съзнавал, че неподписаните преписи от разпитите пет пари не струват, и се е погрижил да осигури саморъчно написана и подписана декларация на Вапцаров, че е българин?! А такава не е чак такъв проблем да се осигури посмъртно – достатъчно е да си безочлив, националист и да имаш възможноститие, каквито една управляваща тоталитарна партия и държава ги имат в изобилие. И още – защо този въпросник не е даден в делото, а отделно, на края, след предложението за отмяна на присъдата от 2004 г.? Значи не е част от Делото? А ако не е, как тогава се е появил този документ от 2 април 1942 г., когато Вапцаров е следствен? Защо го няма в съдържанието на книгата?...
Но дори да е оригинал, това малко нещо променя – през април Вапцаров напълно осъзнава, че се намира в смъртна опасност. В началото на април, месец след ареста, той написва първия куплет на своето предсмъртно стихотворение и първата версия на прощалното стихотворение до жена си (с. 45). Нека припомня този първи куплет:
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Има сведения, че, съсипан от инквизициите, се е опитал да се самоубие в ареста.
Колко биха могли да струват думите на изтезаван, доведен до мисъл за самоубийство човек, над когото е надвиснала смъртната присъда; думи написани за неговите инквизитори?!? Дори и наистина да ги е написал?
„Българи” във възраженията срещу исканите смъртни присъди
И така, що се отнася до протоколите, ясно е, че дори някой от разследваните да е бил дотам дързък да се пише македонец, то полицията или е нямало да допусне това (нали такива „няма“), или да го използва против подсъдимия, който би бил виновен и в „предателство” и „родоотстъпничество”. Защото не бива да се забравя, че говорим не за ня каква демократична страна, а за профашистка, управлявана с фашистки закони, в която българският национализъм е мерило за оценяване на човека от страна на властите и се вменява в дълг на гражданите. Да се отметнат от него е било равно на предателство. Това личи на много места в публикуваните документи.
Да мина и на третото „доказателство”. Става дума за възраженията, написани от адвокатите или от самите подсъдими, след като им е представен обвинителният акт, като в тези възражения те освен своето становище по обвинението посочват и свидетели, които биха могли да докажат някои неща в тяхна полза.
Такова колективно възражение е направил и адвокат Петър Попзлатев от името на всичките си клиенти: Трайчо Костов, Никола Стоянов, Костадинка Зафирова, Нина Петрова Румина, Стоян Захариев Христов, Никола Вапцаров. Двама от тях, които са македонци, се позовават на българската карта. Едната е рускиня (Румина), а тримата останали са българи, като Костов и Стоянов въобще не се позовават на това, че са българи, а Стоян Христов иска свидетел, който да докаже, „че аз всякога съм бил разумен и здрав родолюбец, привързан към държавата” и „всякога с уважение съм се отнасял към всички институти на държавата, готов да им служа с всички жертви” (обаче също не се позовава на това, че е българин, а само се прави на националист). Българи се правят само македонците в групата. Костадинка Зафирова се опитва да се застрахова с твърдението, че „открито съм се радвала от освобождението на родината ми Македония” (с. 509, става дума за окупацията от 1941 г.) - едно много характерно изречение, в което се издава истинското отношение – Македония е родина на обвинената Зафирова. Към това се добавя и декларацията, „че съм била фанатично привързана към българската държава и всички нейни институти, които открито съм акламирала, колкото пъти ми се удавало случай за това” (тъжно, пресилено твърдение, от което личи страхът на отчаяния и поставен в ъгъла човек), че „аз съм възпитана в духа на истинско родолюбие като българка” (с. 509, 510). От 6 свидетели, поискани от нея, 5 имат задача да докажат каква българка и патриотка е тя. И идва ред на Вапцаров. Той иска свидетели да докажат, „че съм националист и родолюбец, който почита и уважава всички институти на днешната българска държава”, „че съм отгледан и възпитан като националист и добър българин и че имам минало, което не ми позволява да отида срещу интересите на българската държава”, „че когато съм бил на служба във фабриката на Балабанов, в с. Кочериново, в продължение на 4 години съм изнесъл ред сказки пред събранието на работниците, всякога в националистичен и родолюбив дух”. (с. 510).
Тук има една интересна тънкост – Вапцаров на практика никъде директно не казва, че е българин. Заявява, че е възпитан и отгледан като такъв, а не че самият той е такъв; че това възпитание му пречи да отиде срещу интересите на българската държава, но не и че подкрепя тези интереси; че е родолюбец е, но без да каже какъв и чий родолюбец; че почита и уважава институтите на днешната българска държава, но не и че тя е негова и й е предан; че в Кочериново е изнасял сказки всякога в националистически и родолюбив дух, но отново не се казва какъв и чий е този родолюбив дух. Случайност или опит да накара съда да си мисли, че им казва, че е българин, без да им го каже? Днес няма как да проверим. А и не е решаващо. Да го разгледаме като декларация на български национализъм.
Човек би се запитал, защо се е налагало Вапцаров да доказва толкова отчаяно, че е български националист, какъвто той никога не е бил, освен ако неговата македонска дейност не е била отежняващо вината обстоятелство?!?
Важно е да се обърне внимание на голямото сходство в изразните средства, използвани от името и на Зафирова, и на Вапцаров, което ни показва, че тези текстове поне в известна степен са дело на адвоката, а не на подсъдимите. Този адвокат е особено характерен с позоваването си на българщината. Целият текст е напечатан с пишеща машина, а само е подписан от обвиняемите.
Позоваването на българската карта не е била лоша идея от страна на адвоката. Известно е, че по горе-долу същото време това правят някои изтъкнати македонски борци срещу българската окупация и които именно благодарение на това се разминават с въжето и куршума, за да могат по-късно, като свободни, да инвестират себе си в изграждането на македонската държава. Затова не е чудно, че намираме и други македонци да опитват този номер. Александър и Мара Междуречки също искат свидетели, които да потвърдят, че „ни познават като честни и добри българи” и посочват връзката с кукушкия войвода Гоце Междуречки. Павел Шатев, бъдещият македонски министър, използва същата хватка и настоява, че „моето политическо становище е било винаги в съгласие с чисто българската национална линия” (с. 502).
Проблемът обаче е бил в това, че докато за македонците от Вардарска Македония, заварени там от българската окупация, тази карта е била печеливша, за тези, живеещи в България преди 1941 г., тя не е. Затова съдът в присъдата не признава смекчаващи вината обстоятелства. Но може би именно това допринася да не намери и „увеличаващи” вината обстоятелства (с. 587)?!
От това, подписано и от Вапцаров (?) възражение, си личи и нещо друго. До каква степен той не е имал на какво да се позове в свое оправдание. Можел е да разчита само на българската карта и на познанството на различни големци с баща му (в това число и царя).
Известно е, че се правят опити да се спаси животът на Вапцаров именно чрез познанството с царя и чрез разиграване на българската карта. Майка му, отчаяна и унизена, пише до царя: „Ваше Величество, младините си аз дадох за България, залъкът от устата си и тоя на децата си аз делех с всички апостоли за свободата на България.” И още: „Молбата ми е милост, милост, Ваше Величество, подарете живота му, на моя отговорност ще се старая да му въздействам, той ще стане добър Българин”. В двете писма до министъра на отбраната Елена Вапцарова отново твърди за сина си „Той ще стане добър Българин и силите и способностите си ще сложи пред олтара на Родината си”. (ЦВА, ф. 15, оп. ІІ, а, е. 112, л. 297). В изпратената до царя молба от Кавала Вапцаровата сестра Райна отива още по-далече: „Мама беше истинска българка и за нея Родината беше най-скъпото нещо. Тя жадуваше да я види свободна „от Дунав до Егея бял, и от Албанската пустиня до Черноморските води”. И сега, когато сърцата на всички ликуват, моята майка не може да се радва, че се е сбъднала мечтата й, защото двамата й синове са обвинени като комунисти”. (ЦВА, ф. 16, оп. ІІ, а. е. 112, л. 491 - 492) (цитатите са по статаията на Проф. д-р Стефан Влахов – Мицов, С почит, с болка, но и с гняв, „Народна воля”, декември 2009 г.).
Тези декларации обаче не помагат на отчаяните Вапцарови роднини, нито на самия него. При срещата на Елена Вапцарова с цар Борис ІІІ той директно й заявява: „На Борис косъм няма да падне от главата, но за Никола имаме всички доказателства и веществени улики – той се е борил срещу мене и държавата. Той е мой враг!” (Влахов).
Всички тези отчаяни писма ясно ни показват, че Вапцаров не е бил добър българин, щом тепърва е трябвало да го правят такъв. Толкова за твърденията от негово име, че бил възпитан като такъв. Опасността от смъртта и още повече заплахата за смъртта на син или брат карат хората да правят неща, на които в нормални условия те не биха били способни. Много вероятно е именно роднините и адвокатът да са убедили Вапцаров да подпише възражението, искащо свидетели да доказват какъв българин е бил и така да подкрепи техните молби до царя. Когато обаче става ясно, че краят идва, след произнасянето на смъртната присъда, когато по настояване на роднините Вапцаров подава молба за помилване, в нея българщината се е стопила: „До Негово Величество царя – София. Осъден съм на смърт чрез разстрелване по наказателния закон дело нр 585 Софийски военно-полеви съд. Моля да бъде заменена присъдата на доживотен затвор. Никола Иванов Вапцаров. Централен затвор”. (ЦВА, ф. 16, оп. ІІ, а. е. 112, л. 329).
И така колко истина е имало в тези възражения на подсъдимите, пред очите на които вече са присвятквали дулата на взвода за екзекуции? За това, колко истина се съдържа в тях, могат да служат следните примери. При престоя си в Кочериново Вапцаров се намира в периода, за който пише в стиховете си, че се е бил отказал от родината си: „...плюх озлобено / и в теб / и в самия живот”. Вапцаров по това време е интернационалист. Ясно е, че дума не може да става за някакво истинско свидетелстване за сказки в националистически дух, изнасяни от него в този период, а просто за лъжесвидетелстване от приятел, за да се спаси животът на Вапцаров. Още по-характерни примери. Цвятко Радойнов, ръководител на терористичната дейност към ЦК на БКП, заявява, че „не е бил дори член на БКП, нито на ЦК,” че „не е имало минно-подривна комисия” (откъде ли знае, след като не е бил член?!) и че той не е бил неин член (Дело, с. 506). Трайчо Костов пък, един от най-активните членове на ЦК на БКП, не само отрича членството си в тази партия, но дори твърди, че „съм се увличал само по чисто демократични принципи, присъщи на буржоазната държава, без каквото и да е левичарство” (с. 508). Това е в същия документ, в който Вапцаров е представен като български националист. Съвсем очевидно е, че всички твърдения на подсъдимите нямат нищо общо с истината, а само с отчаяния им опит да се измъкнат от куршума. Вапцаров е толкова българин, колкото Цвятко Радойнов и Трайчо Костов не са били комунисти, и е имал толкова българско самосъзнание, колкото и Трайчо Костов е бил на буржоазно-демократични позиции.
Прави впечатление, че българите в запазените възражения не се позовават на това, че са българи, не търсят свидетелства, че са добри българи, националисти и т.н. Докато македонците почти всичките го правят. Защо? Дали защото над тях виси и обвинение в предателство към нацията, дали защото активно са проповядвали, че македонците не са българи, и по този начин са попадали под ударите на чл. 16 точка г., та са се мъчели да се оправдаят? Вапцаров и Попов са обвинени по чл. чл.1, 16, 17 от ЗЗД, а чл. 16 предвижда в своята точка г., за онзи, „който в военно време, чрез съставяне или разпространяване на печатни произведения, хвърчащи листове, писма, афиши, снимки, картини и други такива... чрез устна проповед ...отслабва или руши народната сплотеност и единство” затвор от минимум 19 години, а в особено тежки случаи доживотен и смърт.
Изкуственото позоваване само от страна на македонците на това, че са българи, ни показва едновременно несъмнения факт, че те не са били смятани за несъмнени такива и е трябвало да го доказват; че подобни декларации за българщина са се награждавали, или поне се е очаквало, че ще имат положителни за правещия ги последици; а последното ни показва произхода на немалкия брой подобни декларирания, запазени из българските архиви и удобно използвани днес. Мотивите, карали разни македонци да се пишат българи, далеч не винаги са били тяхното самосъзанние. Затова истинските българи са правели в пъти по-малко подобни декларации, нищо че като число са били в пъти повече от македонците!
Но има и изключения – не всички македонци в това дело са се опитали да се спасят, пишейки се българи. Антон Попов в своето възражение никъде не посочва, че е българин, не търси свидетели да доказват такова нещо. Самата дума българин отсъства от възражението му (с. 498, 499). Той иска свидетели, които само да докажат, че е добър човек, който се е занимавал с благотворителна общественополезна дейност. А той, както ще видим, е обвинен и осъден и заради своята македонска дейност! Дали защото не е можел да намери нито един, който да лъжесвидетелства колко добър българин е? Или защото за него това е било непоносимо родоотстъпничество, та е предпочитал смъртта пред това да каже, че е българин? Така постъпва и Атанас Романов. И той иска само свидетели, които да докажат какъв морален, добър и мирен човек е той, но не и че е българин. Макар да иска свидетел за дейността му във връзка с известния с промакедонските си прояви хор „Гоце Делчев”, този свидетел трябвало само да докаже, че го познава като „работник и мирен гражданин” (с. 500, 501).
Автентичност
Вече на няколко пъти се стигаше в този текст до въпроса за автентичността. Мнозина биха се усъмнили и не без основание в автентичността на някои от тези документи. Защо след като през всичките тези десетилетия българската държава хвърли такива неимоверни усилия да доказва, че Вапцаров е българин, никой не се позова на цитираните документи, „доказващи”, че Вапцаров е българин (засекретеността не е била проблем, когато става дума за нуждата на пропагандата!). Защо въпреки решението на ЦК на БКП от 1968 г. историците да определят кои от документите по македонския въпрос в българските архиви са за публикуване, кои да бъдат достъпни за външни лица, а кои – не, никой не е публикувал тези документи? (Да се подсетим, на този важен документ: “26 март 1968 г. Лично! Строго поверително! МЕРОПРИЯТИЯ за изпълнение решението на Политбюро по македонския въпрос ...Институтът по история на БКП: ...в срок от една година да осигури преглеждането на всички архивни материали по македонския въпрос и да предложи документите, които трябва да се публикуват или предоставят за ползуване от наши и чуждестранни научни работници.”)
Хората, които стигнаха дотам да принуждават майката да лъже за сина си, които изписаха камари с нагли лъжи, не са се възползвали от саморъчни твърдения на Вапцаров, че е българин?! Това звучи като нещо напълно невъзможно и невероятно.
Нека припомня примера с майката, за да се види колко далече са можели да стигнат българските власти, за да докажат, че Вапцаров е българин. „На 7 май 1948 г. вестник „Нова Македония” описва срещата между македонски писатели и Елена Вапцарова. Тя ги посреща вече с думите: „Најпосле дочекав да се сретнам со македонски писатели, колеги на мојот Кољо. И тој со нив ке дојдеше ако беше жив, но го убија крвниците...” И още: „Некои после ослободувањето, ме праша – чиј поет е тој? Одговорив со неговите зборови: „Над мојата земја в небото се опира Пирин, и мурите в бури илинденски приказни пејат, над Охрид лазурот е просторен и син, а уште надолу е светлиот брег на Егејот.” Секако, поетот не може да поседува со тапија, но ако постои тоа, во тој случај тапија ќе бидат неговите стихови”. Минават двайсетина години и Елена Вапцарова с открито писмо във в-к „Отечествен фронт” протестира срещу преведеното в Скопие творчество на Вапцаров. Защото „нямало” македонски език. След унищожаването на културната автономия на Пиринска Македония Вапцаровият брат – Борис, започва здраво да се катери по стълбата на властта, път, който успешно продължиха и децата му Мая и Никола.” (Влахов, цитирана статаия). Тук си струва да допълня, че кариерата на Борис Вапцаров бележи рязък скок след като през 1963 г. се налага Тодорживковата линия на отричане на македонската нация. Човекът, който дотогава не успява да се изкатери по-високо от нивото на окръжен комитет на партията, сега става не просто член на ЦК на БКП, а дори и на Политбюро, т.е най-високата позиция в България, след тази на самия диктатор! Едва ли има съмнение, че не личните качества, верността към комунизма и братството с Вапцаров го издигат до там (те са го издигнали само до окръжния комитет през предишните 19 години), а имено подкрепата, която като Вапцаров брат дава на отричането на македонското малцинство в Пиринска Македония и особено отричането на македонското самосъзнание на неговия прочут брат.
Така, че мотиви за фалшифициране на народността на Вапцаров е имало много и силни, включително от страна на роднините, които много добре печелят (и до ден-днешен) от това, че правят Вапцаров българин! И никой не се е сетил да използва най-силния коз!?!
А да се фалшифицира не е било трудно – Държавна сигурност е разполагала с всички необходими ресурси за това – всъщност всичко необходимо е било машина от времето на 1942 г., хартия, лента и мастило от същия период и специалист по почерците. Най-лесни са били протоколите - макар на тях да пише, че са били саморъчно написани, с едно изключение запазените документи са всъщност машинописни преписи, в които дори няма саморъчен подпис на Вапцаров, или останалите! Също така лесно би било да се манипулира възражението на Вапцаров, което е написано на машина от адвоката и е трябвало да се фалшифицира само подписът. Остава саморъчно попълненият формуляр, но нима е било трудно да се изработи и той по време на дългото преработване на архива? Никакъв технически проблем, никакъв морален проблем, а от друга страна - силен политико-националистически мотив.
При това Вапцаров е единственият, от когото е даден саморъчно попълнен формуляр, че е българин, направен цял месец след арестуването му и доста време преди процеса? Много удобно, нали.
Тези три документа контрастират с всичко останало. И то имам предвид не само запазеното от Вапцаров извън процеса, но и останалите материали по делото. Както се посочи вече, в молбата му за помилване няма и намек за такова нещо. Няма и в самите показания – напротив там има момент, загатващ македонските му позиции (виж по-нататък). Тези три документа и особено саморъчно попълненият+ въпросник стоят някак изкуствено, като прибавени. И докато за Вапцаров са публикувани три такива документа, от Антон Попов е само един: най-лесният за фалшифициране и маловажен – протоколът от разпита без подпис. Обратно, за Попов имаме съвсем определени текстове в публикуваните документи, показващи македонските му позиции. Дали запазените свидетелства за Антон Попов не се дължат просто на факта, че той не е голям поет като Вапцаров и от него могат да се откажат вече, след като падна комунизмът, така че няма нужда да се рискува с фалшификация? Така да се каже – „нека ние ви вземем Вапцаров, пък вие си се радвайте с Антон Попов”...
Поставя се и въпросът, ако делото е било засекретено от комунистите чувствали се неудобно от държането си на процеса, то защо остана засекретено и след падането на комунизма? Да не би защото е имало и други неудобни неща, несвързани с личната роля на отделни комунистически величия, като все още актуалната и днес политика на отричане на македонската нация и на българизиране на Вапцаров? И ето как след като се почака да няма вече никакви живи свидетели най-сетне настъпва разсекретяването и не само това, а от криене се минава направо към публикуване. Кой ще вземе да ти проверява за автентичност...
И така, съществува и мотив, има и възможност за създаване на фалшификати, за да се докаже, че Вапцаров е българин. И време предостатъчно. Така че въпросът остава открит, дори и експертиза не може лесно да го реши, защото, както вече казах не е било никак трудно за ДС и работещите към нея историци да изработят подобни фалшификати.
Но дори и да става дума за автентични документи те пак нямат никаква стойност, защото са взети под смъртна заплаха.
Вапцаров и Попов за Македония по време на процеса.
Без разлика какви преработки, съкращения и допълнения е преживял архивът по делото, все пак в него са запазени някои податки, които показват македонската позиция на Вапцаров и Попов.
Да започнем с протокола от разпита на Вапцаров. На стр. 10 от него (с. 255 от публикуваната книга) намираме следната информация. „Васил”, т.е. Радойнов, поръчва на Вапцаров да напише стихотворение. Вапцаров мисли цяла седмица постоянно за това. „Не че липсваха теми, но исках да избера, най-близката до сърцето ми. След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото бе компрометираще. Не се страхувах, че ще го забравя.” Той твърди, че го е унищожил, но че го помни наизуст. Това, разбира се, не е вършело работа на полицията, защото той е можел да го преиначи както си поиска. Затова и не му го търсят.
Вапцаров признава, че е било компрометиращо, но прикрива с какво е било такова. Разпитващите са принудени да вярват на думите му. „Васил” не харесва стихотворението, защото било „построено на погрешна идеологическа основа”, защото пишело за минали събития, хулело германския народ вместо фашизма, неуместно се подчертавало, „че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани, а в настоящия момент ние нямаме сметка да припомняме всичко това.” На предложението да го поправи Вапцаров отговаря, че му е по-лесно да напише ново, отколкото да поправи. На Вапцаров му станало „криво” от забележките. Излиза, че стихотворението е компрометиращо с това, че е хулело германския народ, т.е. българските съюзници. Но истината е по-друга. По-късно Вапцаров възстановява по памет това стихотворение, докато чака да започне делото. Както читателите са се досетили, става дума за стихотворението „Хроника“:
Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
картечниците грачат.
Какво сега? – Сълзи ли да пороним,
или на глас да седнем и да плачем?

Зенитите се кашлят към звездите
и храчките им светят с бяла диря.
Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме.

За първи път не влиза днес у нас
историята с кървавата мутра.
Столетия сме чакали, за час
ще потърпим сега дима барутен.

Но после, след жестокия погром,
когато прашни, морни и окъсани
се юрнете назад към своя дом –
ще ви посрещнем злобни и навъсени.

От глад ще вием в пустите поля,
на глутници ще ви следим в горите.
В гърдите ще избухне дива страст
и мътен блясък ще гори в очите ни.
Виждаме, че става дума за по-същество антибългарско стихотворение, според тогавашните и сегашните разбирания на българския национализъм. Вместо радост от „освобождението” на Македония намираме осъждане на българската окупация. Твърдението, че отвсякъде има врази, изразява именно македонска позиция – Македония е окупирана от България, Италия и Германия, при което Охрид и Беласица са гранични между окупационните зони. От позиция на българин не само няма врази отвсякъде, но има отвсякъде съюзници и приятели, а Македония би трябвало да е в по-голямата си част освободена. На първо място сред вразите несъмнено се визират българските войски, в чиито ръце се намира Охрид, където грачат картечниците. Радойнов е засегнат от думите, че не за пръв път влиза „у нас” историята с кървавата мутра, защото правилно е разчел в това нападка към българите, германците и италианците. Затова посочва, че „са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани” (тук важно е кои не споменава – това са онези, които е разчел като врази, влезли в Македония, т.е.е смисъла не, че не само българи са влизали, ами и други) в миналото, но нямало сметка да се пропомнят тези неща. При това в хрониката се предвижда, че тези врази ги чака страшен погром и че ще се юрнат назад към домовете си гладни и окъсани и тогава ще се сблъскат с партизанската съпротива на ”нас”, народа в Македония. При това страшният гняв на този народ срещу бягащите „врази” е описан особено картинно ...
В прав текст в тези показания е посочено и коя е най-близката тема до сърцето на Вапцаров – Македония.
Именно защото стиховете му са в такъв дух и според това са силно компрометиращи, Вапцаров ще иска в съда да (лъже?)свидетелства Елисавета Багряна „в какъв дух са написани моите литературни работи и с каква идейност съм се проявявал в средите на писателите у нас” (с. 510)
Да се обърнем към Антон Попов.
Ето какво намираме в разпита му. „При обиска у мен беха намерени и листове, на които на пишеща машина бях нахвърлил разни мисли, в повечето случаи не свързани, които мислех да използвам за един реферат, по случай годишнината от смъртта на Гоце Делчев. Измъчва ме мисълта, че името на Гоце Делчев се премълчава при много случаи, когато се говори за Македония” (с. 281, 282). Съвсем невинно...
За какъв реферат иде реч става ясно от обвинителния акт: „Антон Н. Попов е написал статия за Гоце Делчев, в която е прокарал мисли за борба на македонците за самостоятелна македонска съветска република” (с. 452). Виждаме, че и Антон Попов се опитва, доколкото е възможно, да премълчава истината за македонската си борба – в случая да прикрива същината на подготвяната статия, но това не му помага. В присъдата като част от вината му е цитирана именно тя: „Антон Попов написал статия за Гоце Делчев, в която прокарвал мисли за борба на македонците за самостоятелна македонска съветска република” (с. 575). Това на практика означава, че той е разстрелян и за това, че мечтае за независима македонска държава.
От спомените на съвременици е известно, че Антон Попов е работил върху една история на македонската нация. Данни за това се съдържат и в неговите показания. „Покрай журналистическата си дейност аз се занимавах твърде много с въпроса за македонското възраждане, за което през м. януарий и февруарий аз посещавах редовно Народната библиотека и Македонския научен институт. На тази своя работа аз гледах като научен труд.” (с. 283). Това той допълва в отговора си по обвинението: „От дълго време и дори до задържането ми съм се занимавал и съм работил върху написването на научна почва на един труд върху възраждането в Македония и борбите за освобождение ... Моля да се изискат и да се приложат към делото иззетите от дома ми тетрадки с мои бележки, от които ще се види, че съм започнал вече да пиша моята научна работа” (с. 499). Тези тетрадки обаче ги няма и никой досега не ги е публикувал!! Явно и тях ги е хванало прочистването.
Освен това към протокола от разпита на Цвятко Радойнов е приложен текст-инструкция, написан от него и наречен „Съвети на четника”, в който четем: „Богата е историята на нашия братски македонски народ с героична четническа борба, която продължава до ден-днешен. Ние имаме прекрасни образи на партизанска борба, която водят братските славянски народи сърби, хървати, черногорци, руси, украинци, белоруси.”( с. 237). Същият казва, че ги е дал на Антон Попов за мнение. Антон Попов отговорил, че „му харесва много” (283), както личи от показанията му. Разбираемо е при тези данни защо Попов и останалите са пропуснати в коментарите на издателите на книгата.
Всички следи не могат да бъдат заличени...
Пред съда
Адвокатските защити и думите на подсъдимите на практика не са запазени в тези документи. Има само отделни изявления. Адвокатът пледира в съдебното заседание „за Никола Вапцаров - че не е член на Центр. комитет на Комун. партия, за Антон Н. Попов, - да бъде оправдан по чл. 16, като евентуално бъде признат за виновен по чл. 18 от ЗЗД.” (с. 561, т.е. за виновен за това, че е знаел, но не е издал и че е помогнал за укриване на търсени по този закон лица).
Пред съда подсъдимите заявяват: „Никола Вапцаров - не бил член на комун. или работническа партия ... (нечетливо, бел. С.С.) ... член на антифашистка организация; Антон Н. Попов – съзнателно нищо не е вършил, съжалява, че не е обадил на полицията; Атанас Д. Романов не е вършил организаторска дейност” (с. 563). Осъдени са по чл. 1 и 16 на ЗЗД (с. 586, 587) на смърт (с. 590).
Мара Междуречка, Павел Шатев и Костадинка Зафирова обаче са оправдани „по недоказаност” (с. 592). Удивително е, че един Трайчо Костов, заедно с Иван Масларов избягват смъртната присъда с невероятната обосновка на съда, който намира следните намаляващи вината обстоятелства: „Идейното им увлечение, тежкото им семейно положение и разклатеното им здраве” (с. 577, това по-късно ще послужи в обвинението срещу Трайчо Костов през 1949 г.). Как не успява да намери същите по отношение на Вапцаров, Попов и Романов – млади хора, единият дори не е женен, другият е женен, но няма деца, финансовото им положение е тежко, Вапцаров след инквизициите е зле със здравето... ???
Вапцаров е осъден като организатор и ръководител, макар че от всички документи по делото и дори от обвинителния акт е видно, че никакви решения не е вземал, а само е изпълнявал нарежданията на Радойнов и е имал реално функцията на куриер-свързочник. Интересна теза е развита в искането на прокуратурата за отмяна на присъдата, внесена през 2004 г. (публикувана на края на книгата). А именно, че макар да е имало формално обявяване на война на Англия и Франция, България не се е намирала в състояние на фактическа война, тъй като военни действия не са били извършени, не е обявена обща мобилизация, нито военно положение (тук бих вметнал още и това, че България не се намира и формално във война със СССР, за връзки с който са обвинени Вапцаров и останалите). Поради това подсъдимите са съдени неправилно от военен съд вместо от цивилен и неправилно им са дадени присъдите по ЗЗД, предвидени при състояние на война, които са почти всички смърт, вместо мирновременните, които са затвор. Освен това им е отнето правото на апелация и обжалване пред по-висша инстанция (с. 604 – 611)
Жестокостта на съда е очевидна. Антон Иванов, въпреки че е на 68 години, а законът забранява смъртни присъди на хора над 65-годишна възраст, също е осъден и разстрелян (с. 44). Дали заради отказа си да се направи на българин, дали заради активната си македонска дейност е наказан така сурово и Антон Попов, който на практика няма никаква фактическа вина освен намирането на две-три квартири и правенето на връзка между няколко човека?
Непосредствено преди смъртта Вапцаров дописва своето предсмъртно стихотворение:
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме!
14 ч. – 23.07.1942 г.
Антон Попов пък в последните си думи към близките казва: „Умирам горд с името на народа си, за чието добро работех до последния си миг, за чието добро бъдеще умирам.”
Кой е този народ, за когото са работели и с когото са се обичали е ясно от цялостното им творчество.
Защото сърцето на Вапцаров не е в документите по делото, което го изпраща на смърт – то е в стиховете му. Тъжно е, че в България все още предпочитат „покзанията” на инквизирания и заплашен със смърт Вапцаров пред свободното заявление на свободния Вапцаров и неговата поезия. Българското общество все още няма сила да извади Вапцаров от ареста и инквизицията.
Дводомен поет
Колко излишна война се води от българска страна за Вапцаров! А македонската позиция е толкова примирителна. Да, Вапцаров е македонец по самосъзнание, когато пише за родината – пише за Македония, мечтае за независима македонска държава. За това е македонски поет. Но същевременно той пише на български език, учи се от българските поети преди него, неговите стихове променят българската поезия, от него учат много български поети след него. Така че той се явява и български поет. За целта се използва една прекрасна дума: „дводомен поет”. Поет с два дома. Никой не се опитва да го отнеме от България и българите, нито от българската литература. По такъв начин Вапцаров се явява личност и творец, който обединява и свързва, а не разделя. Той показва, че и македонците с македонско самосъзнание, живеещи в България, могат и допринасят за нейното развитие.
Кому е нужно да отрича тези помиряващи истини? На онези, които отричат самата македонска нация и са закопали главите си в прашясалите страници на Санстефанския договор. Именно жертва и заложник на тях, на тяхната злоба и скотоумие са не само Вапцаров, не само македонците в България, но и отношенията между Македония и България.

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е МАКЕДОНЕЦ И ЗА ТОА НЕМА ПАЗАРЕЊЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај


Покана
ВСЕМАКЕДОНСКИ СЪБОР В МЕЛНИК
На 21 април 2013 г.(неделя) в гр. Мелник ще се проведе традиционният всемакедонски събор по повод 98-годишнината от убийството на големия македонски революционер Яне Сандански. Запланувано е участието на изпълнители на македонски песни от Р Македония, изпълнители на македонски песни и хора от Р Гърция и Р България. Всички са поканени!
Съборът ще започне в 11.00 часа.

Организатори са ОМО „Илинден” - ПИРИН, Австралийско-македонски комитет по правата на човека, Македонско международно движение за човешки права, в. „Народна воля”, бюлетин “Македонски глас”, ТМО ВМРО (независима), Дружество на репресираните македонци в България, Македонско християнско братство „Пророк свети Илия”, КПД „Илинден”, КПД “Никола Вапцаров”, КПД “Цар Самуил” и Сдружение “Победа”.




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting