За популяризиране на нашата кауза по света

СПОМЕНИ НА ЕДИН ДОСТОЕН МАКЕДОНЕЦ

СТОЙКО СТОЙКОВ


Крум Солунов Монев е роден в с. Ощава, Светиврачка околия, на 5 май 1927 г. В началото на 1948 г. става четник в 6-ти пирински отряд на Герасим Тодоров (наречен от комуниститие „бандата на Герасим”), борещ се срещу комунистическата власт и за създаване на една цяла, обединена, независима и некомунистическа Македония с център Солун. Прекарва дълги години из българските затвори и до края на страдалническия си живот никога не предава македонската кауза и своето македонско национално самосъзнание. Автор е на автобиографичния роман „Змеят” и на спомени в три тома, озаглавени „Македония моята опора”, отпечатани на български и преведени на македонски език. Те съдържат огромна информация за страданията на македонците в България и отдавна вече са се превърнали в трън за псевдоисторици, отрицатели на македонската нация. Съществува определен интерес за превеждането им на английски език, което би принесло голяма полза за популяризирането на нашата кауза по света. С тази цел публикуваме няколко откъса от неговите спомени - за да се подсетим за един достоен македонец и да апелираме към тези, които имат възможност, да подкрепят тази благородна инициатива. (Желаещите нека се свържат с Иван Монев на тел. 0896 516 155).

Ако трябва да бъда верен на себе си (такова е и непоколебимото ми решение), ако трябва да бъда обективен от началото до края по отношение на себе си, то още сега се налага да кажа, че детството ми (ако това изобщо може да се нарече детство) е било само един трагичен епизод от началното ми съществувание, горчива част от моя живот; дълга и непрекъсната верига от страдания и материални лишения, а така също и безбройни ОГОРЧЕНИЯ! Като дете и юноша нещо като чужда топка, подритвана от всякъде и от почти всички. Не помня детство, не помня детско безгрижие – винаги съм бил като възрастен, макар и все още невръстно дете, винаги ми е възлагана работа, посилна само за възрастни мъже.
Ние бяхме многодетно семейство (...) още отрано останахме без баща, сираци, а оттам и голямата ни сиромашия. Щом като завърших началното си образование и научих буквите и числата, вместо да отида в прогимназията, както направиха по-голямата част от съучениците ми, моя милост, едва на дванадесет години, стана овчар у чужди хора – цаниха ме за половин година, и то срещу триста и шестдесет лева и за ... едно джобно ножче! (...) Не мога вече с точност да си спомня през колко ли поредни къщи бях преминал като овчар (...) Но помня, че бях овчар у едни хора от съседна нам махала, когато ми се падна само за няколко мига да преживея необикновено вълнение (...) по него време, макар и още почти дете, изпитвах болезнена страст изобщо към почти всички видове оръжия. Особено много бях пристрастен към огнестрелните оръжия – за тях душата си бях готов да дам! (...) „Болест” македонска - ще кажат някои си (...) това било съвсем нормално, защото македончетата, независимо от пол и възраст, първото нещо, за което са се хващали, било пушката или револвера на баща си! Па може и наистина да е така, може да са били прави ония шегаджии тогава – наследство проклето, налагано ни постоянно от неумолимите обстоятелства, от условията ни на живот (...). Тогава нито веднъж не си бях пожелавал да намеря някое заровено съкровище, жълтици или пък друго някакво си богатство, а само исках, само копнеех за някакво си оръжие, за някакво си продупчено желязо.
(Малкият Монев, търсейки пушки на тавана на една къща, намира чанта с документи от ВМРО, скрива ги в една пещера и забравя за тях. Сеща се по-късно, когато макар съвсем невръстен започва да взема страна в политическите борби в България.)
Тогава, през ония смътни времена (...) страната, която моя милост си беше избрал, бе онази, която губеше, която по силата на така стеклите се обстоятелства предварително бе обречена на неминуема гибел.
(Това е по време на културната автономия, тогава в ръцете на Монев попада списание с поместено стихотворение „Илинденци”.)
Изпърво и на него погледнах така, както и на всичко останало – прочетох по нещичко тук-там и го захвърлих, Но по-сетне, подир няколко дена,не зная какво и защо ли нещо ме накара отново, и то на няколко пъти поред, да го прочета и СТАНА истинско ЧУДО – както в приказките. Онова стихотворение или поема (...) ме запали като факла (...) Тогава за първи път видях и почувствах цялото величие и кървав ужас на Илинденската кървава епопея в Македония!
И струва ми се, не ще преувелича, ако кажа, че тогава съвсем ненадейно и много бързо у мене настъпи истински прелом, възмъжаване (...). Подир работа в обущарската ни работилница (...) често пъти излизах вън от селото, по-далече и в пълно усамотение, повтарях всяка дума и всеки ред от онази поема (...) така неудържимо се вълнувах, че най-накрая дори се и разплаквах, най-накрая плачех със сълзи неутешимо, сякаш че оплаквах злочестата ни Македония! ... Може би ще изглежда почти невероятно, но аз ще си призная, че от тогава насетне аз наистина се почувствах македонец, а не българин, както до тогава.
(Монев намира скритата торба, от която обаче е останало много малко – част от Албума на ВМРО с химна „Изгрей, зора на свободата”. Викат го войник в Радомир.)
Обаче ония тогава военни другари, които ми нареждаха да се явя в Радомир, за да изпълня „войнския” си дълг към България, не са знаели, че моя милост си има вече друга родина, на която се обрича да служи ... Тогава (...) аз си имах нова родина и си мислех, че отивайки при Герасим, аз отивам да изпълнявам дълга си към Македония, а не към България (...). Със същата мисъл и по-сетне страдах из смрадливите циментови клетки (...). Трябва още сега да си призная, че ако нямах онази здрава опора, ако нямах злочестната Македония, едва ли щеше да оцелея като човек, който ходи само с двата си крака и (...) не лази!
Някъде е към началото, през първите дни, предполагам, на м. януари 1948 г. С един мой селски, с един мой колега по професия тогава (ако може така да се нарече едно момче – дете на седемнадесет години), с което заедно чиракувахме като обущари по него време в с. Гара Пирин и чието име е Лефтер Петров, та с него след предварителна уговорка, през една мразовита януарска нощ тръгнахме нагоре; тръгнахме да търсим ОНИЯ, за които навсякъде се говореше, навсякъде се шушукаха почти невероятни неща. Лефтер имаше свой роднина – чичо, при Герасим Тодоров, името на когото беше Кирил Бенгюзов, забягнал преди известно време поради твърде подозрителни причини и доста загадъчни обстоятелства.
И така през онази студена януарска нощ ние двамата тръгнахме по познат ни вече път, без нито за миг да се обърнем назад, без да се замислим сериозно къде сме се насочили и дали наистина сме готови за нелегална дейност при Герасим.
Вървим по скования от студ черен път (...). Боже, та ние не вървим както е нормално, а просто летим, летим нагоре към гордия ни Пирин и, най-вече, все към ония „загадъчни” за нас, страшни мъже. Чувстваме, че сме безсилни да се съпротивляваме на онази невидима сила, която постоянно ни тласка нагоре, все към онази посока.
Ах, Пирине, Пирине, милият ми! Ти си ми най-голямата гордост, ти си наша чудна легенда, ти си, най-сетне, най-големият и хубав бисер върху короната на поробена и разпокъсана Македония! – Милата ми планина, по-сетне колко много ми липсваше, по-късно колко много съм тъгувал по тебе и копнял, когато бях вече много далече и с пречупени крила зад железните решетки ...
(При първата им среща с Герасим той се опитва да ги разубеди, обяснявайки им колко труден и опасен е животът при него.)
- Няма какво повече да му мисля – едва продумах, треперейки като изсъхнал лист от страх да не би пък насила да ни върнат обратно. – Аз открито пред много хора по най-демонстративен начин съм скъсал повиквателната заповед, с която ми се заповядваше да се явя в седма трудова дружина – гр. Радомир, за изпълнение на някакъв си военен дълг към България. Аз съм се заклел, че в българска казарма кракът ми никога няма да стъпи и ...
(Герасим го прекъсва и се опитва да го убеди да не влиза в четата, но напразно – Монев става четник при Герасим.)