Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Една съдба, която ни вълнува!

КОЛКО ПЪТИ Е УБИВАН НИКОЛА ВАПЦАРОВ?!!!

ПИРИНКА ЕГЕЙСКА
(Продолжува од минатиот број)



Нима за българско национално съзнание михайловистите са го осъдили на смърт и из засада са стреляли по него?
Най-достойният отговор на своя брат дава Никола Вапцаров с нетърпяща никакво възражение категоричност:
„Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.”
Тази земя, по която поетът тъпче и му е чужда, тази земя носи географското име България. И всеки българин има право да си определя отношението към нея. Земята на Никола Вапцаров е друга и по този въпрос поетът не допуска две мнения, защото
„Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.”
(„Земя”)
Ето коя земя Вапцаров нарича „Моя страна! Моя прекрасна страна!”, а зад трите думи „По Беласица телени мрежи”е зашифрована трагичната съдба на Македония след Балканските войни, чиято цел бе нейната подялба и тройна асимилация - българска, гръцка и сръбска. Тази прекрасна страна е Родината на Гоце и Даме, тя е Родината и на Никола Вапцаров.
Борис Вапцаров не е от хората, за които можем да кажем:
- Простено му е... не е могъл да се ориентира ... А и никой не се е опитал да му отвори очите за истината...
На него много добре му е било известно македонското национално съзнание на собствения му брат и не само е споделял възгледите му, но ги е подкрепял и с практическа дейност.
Само така можем да си обясним защо зловещото изчадие Ванче Михайлов и него го осъжда на смърт. И няма никакъв смисъл с късна дата да се пише за такъв голям българин, какъвто не е бил. Той става „голям българин”, когато си дават среща две противоположности – истината за Никола Вапцаров и страхът от живковизма, и той не може да избегне избора, който му се налага да направи.
И е предпочел това, което му е диктувал страхът.
Онзи, който не мисли преди всичко за другите, той няма да рискува собствената си изгода заради някаква истина, която му обещава служебно сгромолясване и оскотяване от мизерия.
В цитирания откъс Борис Вапцаров се опитва да говори от името на... кръвта на хората от Пиринския край, които по национално съзнание, национални чувства и висок патриотичен дух били категорично българи... А това означава, че той говори и от името на кръвта на своя разстрелян брат. И я побългарява.
Тази концепция за кръвта я прави на пух и прах не някой друг, а самият Никола Вапцаров, който от недостижимата висота на своето безсмъртие и днес не допуска никакво двусмислие по този въпрос, защото е казал:
„Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!”
(Доклад)
И казаното е осъществил – пролял е кръвта си за „поробените братя” македонци и за своята Родина Македония. И последните му думи пред съда са, че той е готов да умре за щастието на своя народ.
Ако някой се съмнява в това кардинално разминаване между двамата братя, нека прочете внимателно стихотворенията на Никола Вапцаров, посветени на Родината.
И в тях ще открие безгранична любов към Македония, но никъде в творчеството му няма да открие и най-малък намек, че се е чувствал българин, камо ли пък да се гордее с това. Който иска, може да прочете и спомените на Георги Караславов, които непременно ще му направят впечатление с това, че са водени много разговори за Македония и нито един за България – като родина.
Но какво да се прави? Живковизмът е заявил, че в България не може да има македонско малцинство, което на разбираем език означава, че македонците ще бъдат преследвани навсякъде и с всички средства ще бъдат асимилирани.
Едно от безспорните доказателства, че Никола Вапцаров винаги се е чувствал македонец и никога българин, е запазената тетрадка с юношеските му стихотворения, писани през периода 1926 – 1932 година.
И не друг, а лично Никола Вапцаров разобличава българските литературни интерпретатори, които искат да го представят като човек със слаба психика и лесно управляем характер, който се вслушва във внушенията на Коминтерна. На подобни вапцароведи и през ум не им минава, че подобно нещо е възможно само при условие, че времето във Вселената тече обратно...
Абсурдите, с които Борис Вапцаров доказва българско национално съзнание у брат си са блестящо доказателство за големия страх, който е изпитвал от живковизма. Не истината му диктува небуларните становища, които иска да внуши на читателите, а страхът. В същата статия Борис Вапцаров пише:
„Не можем да отминем и факта, че големият български поет, големият родолюбец Пею Яворов... е държал малкия Никола Вапцаров на коленете си и му е разказвал за подвизите и хайдушките скитания с бащата на Никола Йонко Вапцаров из Пирин планина, за сраженията му е разказвал, за борбите на македонските българи.
И всичко това от най-ранна възраст се е просмуквало в мозъка, в съзнанието на Никола Вапцаров. И той е възпитаван от тези легенди, от това високо родолюбие още в най-ранното си детство.”.
Всеки, който желае да се ориентира в цитираната мъглявина, може да направи елементарната справка: кога е роден Никола Вапцаров и колко голям е бил, когато Яворов го е държал на коленете си и дали е било възможно още тогава големият родолюбец да изгради в мозъка му българско национално съзнание – така необходимо след време на живковизма. Или всичко в миналото се е развивало и осъществявало така, както някога ще бъде потребно на великобългарския шовинизъм?!
И така – големият български родолюбец по неведоми пътища заредил мозъка на съвсем малкото момче с българско национално съзнание. Тези неведоми пътища, по които пътуват легендите за подвизите и хайдушките скитания, извършват своето в мозъка на две - тригодишния Никола Вапцаров: пълно изясняване на македонския въпрос. Методът, по който протича процесът на побългаряването, се нарича в с м у к в а н е. И в резултат на чудодейното му въздействие детето е наясно по националния въпрос – в България живеят българи, а в „географската област” Македония – категорични българи.
И като имаме предвид, че мозъкът на човека командва всички клетки и в организма му, според логиката на Борис Вапцаров, можем да смятаме брат му за „категоричен българин” и на клетъчно равнище...
НО...
Едно грандиозно „НО” не разрешава на честните и обичащи истината читатели лековерно да бъдат вкарани в лабиринта на абсурдите, защото методът в с м у к в а н е не дава отговор на въпросите, които предизвиква.
А ние не можем да ги подминем.
Ето някои от тях.
-Защо България за „българина” Никола Вапцаров е чужда земя?
- Защо за „българина” Никола Вапцаров Родината се нарича Македония?
- Защо е бил потресен от злодеянията на Ванче Михайлов вместо да се гордее с тях – как може един българин да не се гордее с подобно зловещо изчадие, което с хитлеристки методи налага българската кауза на... категорични българи?
- Защо хората на Ванче Михайлов стрелят из засада по Никола Вапцаров, за да го убият – защото е „категоричен българин” или защото е „категоричен македонец?”
- Защо в поезията на Никола Вапцаров срещаме имената на безсмъртните македонски патриоти Гоце Делчев, Даме Груев, Никола Карев, Питу Гули, а не срещаме нито едно върховистко име?
- Защо в „Илинденска” Вапцаров определя идеала на Македония с думите:
„Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!”
Свободна Македония! Или – „Македония- на македонците!” – това са лозунгите, които определят смисъла на борбата, а свободата предполага извоювана независимост, демократично устройство на държавата и гарантирана териториална цялост.
- Защо човекът, който още при прохождането е в с м у к в а л българско национално съзнание, по-късно ще бъде:
„... просмукан
от мъка” „за нещо по-висше”,
което
„Носи прекрасното име
Р о д и н а?”
Нали според брат му той си е имал родина, и не само я е имал, но и се гордеел с нея?
Личности като Никола Вапцаров не се борят и не умират за чужди интереси по чужди внушения. Когато Родината им е робиня, те се борят и умират за нейното щастливо бъдеще от обич!
Обич!...
Обич!!...
Обич!!!...
Това е могъщата сила, която ги издига до апогея на страданието и на безсмъртието.
Въпросите за националното съзнание, националната идентичност и националната принадлежност са пряко адресирани и към самия Никола Вапцаров и той им е отговорил прямо, точно и неподкупно още в доклада си при учредяването на Македонския литературен кръжок, в който заявява:
- Ние сме македонци!
- И нашето творчество трябва да служи на македонската кауза!
Ето защо този доклад дълго време беше засекретен – за да се улесни демагогията на живковизма по македонския въпрос. А когато повече не можеше да се скрива, в публикацията му беше привнесена фалшификация и българското македономразие се втурна на лов из дебрите на циничната фантасмагория, за да търси и намира аргументи за оплюване на светлата македонска личност на Вапцаров.
И макар че официално Борис Вапцаров не се осмелява да противоречи ни най-малко на живковизма, дълбоко в себе си едва ли е изпитвал възторг, че е бил принуден да пише за брат си обидни нелепости, защото братските чувства не се променят така лесно и просто, както може да се промени една политическа линия – с един доклад, с един пленум или с едно строго поверително решение.
Има и такива доказателства.
Преди години в горния читалищен салон имаше събрание, посветено на годишнина на Христо Смирненски, на което докладчик беше Максим Наимович. Когато събранието свърши, президиумът слезе от сцената, но трябваше да почака – вратите за излизане бяха тесни.
Тогава един непознат мъж, който беше с лице към Борис Вапцаров и с гръб към мене, каза:
- Не само Христо Смирненски е голям поет. Голям поет е и Никола Вапцаров.
Борис Вапцаров не каза нищо.
Борис Вапцаров се разплака.
Това беше онзи вид плач, за който Константин Симонов е казал в една от великолепните си поеми:
„Мальчишка плачет, если он побит,
он маленький, он слез еще не прячет.
Большой мушчина
плачет от обид,
Не дай вам Бог
увидеть как он плачет.

Он плачет горлом.
Он едва-едва
с трудом и болью
разжимает губьI...”
А този случай ми го разказа един познат.
По време на унгарските събития през 1956 година той направил изказвания, за които Държавна сигурност решила да го вкара в затвора. И това било толкова сигурно, и това било толкова неизбежно, че той решил да потърси помощ от Борис Вапцаров, който по това време беше първи секретар на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия в Благоевград.
И отишъл да търси спасение от Борис Вапцаров, но постъпил твърде неразумно, като и пред него повторил неприемливите за партийната линия становища. Борис Вапцаров се възмутил и моят познат разбрал, че отиването му в затвора е повече от сигурно. Ето защо и той се възмутил и на тръгване извикал:
- Язък!
Борис Вапцаров поискал обяснение и затова попитал:
-За какво „язък”?
Моят познат разгневено отвърнал:
- Язък, че сте брат на Никола Вапцаров!
Това пояснение преобърнало нещата...
Не е известно какво е предприел Борис Вапцаров, но Държавна сигурност престанала да го безпокои – нещо, което не е могло да стане без намесата на първия секретар.
Когато човек се замисли над този случай, не би ли си казал, че главната заслуга принадлежи на безсмъртния Никола Вапцаров?
Принудителното раздвоение между истината и страха поставя на безпощадно изпитание съвестта на чувствителните натури – то е солидна психологическа предпоставка, че когато един ден съвестта проговори, а е твърде късно за покаяние, което да опрости извършен грях и да облекчи тежестта на вината, последиците могат да бъдат неочаквано фатални.
Оттук нататък навлизаме в сферата на предположенията, но предпоставките не са безпочвени и затова можем да смятаме, че те ни водят към истината, а не към някакво смехотворно съчинителство.
Допускам, че моето предположение важи и за Борис Вапцаров, който, след като гледал документалния филм „Ти помниш ли?”, в който актьорът Георги Златаров се превъплъщава в ролята на Никола Вапцаров, а Анйни Явашев – в образа на един от войниците, участвал в разстрела, получава инфаркт и малко след това умира.
Това предположение не противоречи на философските концепции на Ясперс за „граничните ситуации, а ги потвърждава.
Косвени доказателства за верността на това предположение ни дава и самият Борис Вапцаров.
Какви са грехът и вината му?
Ето как ги определя той.
„Моят най-голям грях в живота и единствен по отношение на паметта на Н. Вапцаров е това, че дълго, много дълго съм мълчал”...
Причината за мълчанието той обяснява с лаконичното:
„Не стигат сили” и от наличието на много користни писания за брат му. А отговорната, нелека и опасна задача да бъдат посочени тези писания и да възтържествува истината е лежала не само върху плещите му, но и върху сърцето му. А когато един такъв огромен дълг като въглен пари душата на човека, след време неминуемо я прогаря.
Борис Вапцаров е осъзнавал своя дълг към паметта на брат си, но не го и изпълнил своевременно. Проговаря след дълго мълчание.
Защо?
Защото предългото мълчание става твърде подозрително за живковизма и неговите неовърховистки концепции, защото предългото мълчание по-скоро може да се тълкува като тяхно неодобрение, отколкото като съгласие. В кратката обяснителна бележка, озаглавена „Горчиви истини”, Борис Вапцаров пише не само „за милите детски спомени”, но и за това, че заедно са участвали и в борбата, и в лютите схватки с врага, и в организираните конспиративни форми, и в ежедневната къртовска работа.
Подобно единодействие се изгражда на основата на пълно единомислие...
Борис Вапцаров не конкретизира целите, задачите и идеалите на тази обща борба – това е немислимо да стане по времето на живковизма, но читателите лесно ще се досетят, защото вече им е известно, че и двамата братя са били осъдени на смърт от михайловистите. А това са същите тези варварски изчадия, които българското македономразие превърна в свещени знамена на националния идеал и при всеки повод ги величае... погнусяващо.
Но идва ден, когато Борис Вапцаров нарушава мълчанието.
И проговаря.
И прописва – нищо, че не му достигат сили.
Но това проговаряне и прописване е продиктувано от строго секретното решение на Политбюро на ЦК на БКП по македонския въпрос, защото в него ликува, тържествува и триумфира българското македономразие, което на съответния исторически етап се наричаше живковизъм. А свещената цел на живковизма беше с методите на Държавна сигурност да стиска гърлото на истината така, че през него да пропуска само мнения и становища, които изопачават достоверността за Македония и побългаряват патриотите, които пожертвуваха живота си, за да я има и днес, и утре, и навеки.
Едва ли на земното кълбо ще се намери неподкупна съвет, която да повярва, че с подобно проговаряне и прописване Борис Вапцаров достойно е изпълнил своя дълг към паметта на разстреляния си брат и е изкупил греха на дългото мълчание
...Четвъртият най-близък човек на Никола Вапцаров е съпругата му Бойка Вапцарова. По-обясними причини тя се явява в живота му по-късно и няма непосредствени спомени за миналото му, но това в никакъв случай не омаловажава нейното присъствие в ежедневието му, защото заедно преживяват и малкото радости, които им отпуска съдбата, и „голямата щедрост” на живота, която се изявява в една дълга върволица от безработица, безпаричие, безхлебие, безизходица, за да завърши с неутешимото „Сбогом навеки!” на Гарнизонното стрелбище...
Ето какво пише Никола Вапцаров в едно от писмата си до своята бъдеща съпруга:
„Бойя, мое внезапно щастие, моя песен, прозвъннала и отлетяла далеч зад полите на Витоша и оставила ехото на един неумиращ спомен да се носи в сърцето ми на плавни, топли вълни.
Бойя, ти знаеш ли колко те обичам? Бойя, спомняш ли си за човека, чиято душа се стреми към слънцето, а е вплетена в мрежите на фабрични комини, на дим?
Спомняй си за човека, който жадува просторната свобода, а душата му е заключена в ритъма на машините?
Спомняй си, Бойя,... Спомняй си... И той ще ти даде цялото си сърце, пълно с непрозирна мъка и копнеж за щастие и вечна красота.
Спомняй си за човека, който те обича, напук на всички злоезичия, напук на хорската злоба, защото любовта в него е толкова светла и велика, че ще победи шепа „другари” – шепа дребнавци, които искат да помрачат едно светло начало. Защото злобата руши, а не създава, обичай ме...”
Това е съкровена изповед на красотата на едно безкрайно влюбено и безпределно чисто сърце. И затова за него е непоносима хорската злоба. Но едва ли Никола Вапцаров е предполагал на какво е способна хорската злоба и какво ще се излее върху светлото начало и продължението му след неговия разстрел. И много по-късно.
Бойка Вапцарова е най-близкият човек на Никола Вапцаров през най-важния и отговорен период от живота му – времето, когато създава безсмъртната си поезия. И никой друг не го познава така, както го познава тя. И никой друг не можеше да разкаже за Вапцаров това, което разказа и написа тя. Тя познаваше духовно съпруга си, тя знаеше биографията на всяко негово стихотворение – от замисъла, идеята и намерението до реализацията.
Бойка Вапцарова познаваше и Любовта на Никола Вапцаров – тази любов, която беше много по-голяма от любовта към нея, защото беше любов към Македония, към поробените му братя.
А обичта към Родината е по-голяма и от обичта към родната майка:
„Сега си ми близка,
По-близка от майка дори...”
Бойка Вапцарова познава и членовете на Македонския литературен кръжок.
И защото знае прекалено много, и защото на нея може да се вярва като на съпруга на Никола Вапцаров, след време ще се окаже много ценен „съюзник” на живковизма, който изопачаваше истината за македонското национално съзнание на Никола Вапцаров. Изключение нямаше за никого.
Ето защо в написаното за Никола Вапцаров дори и от най-близкия му човек не можем да срещнем цялата голяма истина за любовта към Македония, а късчета от тази истина, казани под сурдинка или зашифровани така, че да не предизвикат отмъщението на живковизма.
Още в първите редове на предговора към „Летописът” Бойка Вапцарова пише, че Вапцаров е „загинал за светлото бъдеще на родината”. Повърхностният читател би отминал тези няколко думи с пренебрежение. Но умният читател с неподкупна съвест би си припомнил последните думи на Никола Вапцаров пред военно-полевия съд, които, за да ги запомни, Бойка Вапцарова напрегнала цялото си внимание:
- Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея.
За този читател няма никакво съмнение, че под името Родина не може да търси никакво друго име, освен името на Македония. Вапцаров го е казал в поезията си така, че не може да има никакво съмнение. И никак не е лесно една огромна и безспорна истина да се преоблече в жалките дрипи на живковизма.
И още една подробност.
Никола Вапцаров казва: „моята родина”, което означава, че неговата Родина е друга и в никакъв случай не е тази, в името на която българските фашистки злодеи го осъждат на разстрел. Казал го е безпределно ясно: „Родино на Гоце и Даме...”
На всички е известно, че „принцовете по рождение”, на които „боговете са братя, опиянени от възродителната амброзия на фанатичния национализъм, безогледно „побългаряват” най-великите и най-достойни македонски патриоти и революционери.
А това означава към техния идеал за свободна, независима и демократична Македония да се ашладисва най-мъртвата фиданка, наречена „присъединяване към България”.
А това означава македонските патриоти най-безогледно да бъдат обявени за македонски предатели.
А това означава да им се приписва невъзможното – че са се борили, страдали и умирали, за да заменят етикета на едно робство с друго.
А това означава, че ако всички пътища водят към Европа, за македонците да водят към България.
Как е постъпила Бойка Вапцарова?
В предговора към „Летописът” тя пише за много неща, но не споменава цикъла „Песни за Родината”. И това едва ли е случайно, защото, докосне ли тази тема, неминуемо ще й се наложи да я „побългари”. А подобно кощунство за нея е прекалено чудовищно, но по този начин тя ни доказва, че една истина може да бъде защитена и с премълчаване. А истината за Македония в сърцето и съзнанието на Никола Вапцаров за нея не е била никаква загадка. Още повече, че още в началото на съвместния им живот тя се е запознала с нея.
Ето какво пише Бойка Вапцарова:
„Веднъж нареждах книгите на етажерката и попаднах на неговите тетрадки и учебници от ученическите му години. Зарадвах се много, когато между тях намерих две тетрадки със стихове, писани от него през годините 1928 – 1931 г. Заобръщах страниците и зачетох заглавията: „Сам”, „Погребение”, „Илюзия”, „Есенни миражи”, „Утеха”, „Съмнение”, „Тайнство” и т. н.
Така се бях увлякла в четене, че не забелязах кога Кольо влезе в стаята. Като ме видя, той се приближи до мен, усмихна се и каза:
- Бойя, не си губи времето да четеш тези посредствени стихове. – И протегна ръце да вземе тетрадката. – Дай да ги изгорим. Тези младежки опити ми напомнят колко ограничен и сляп съм бил за истинските проблеми на живота.
Аз притиснах плътно тетрадките към себе си и го помолих да ги запазим поне като спомен от младини.
Той само махна с ръка и рече:
- Хайде, прави с тях каквото знаеш, но гледай по-рядко да се мяркат пред очите ми”.
В тези редове няма нищо - дори и с големината на електрон, което да изразява несъгласие със строго поверителното решение на Политбюро на ЦК на БКП по македонския въпрос.
Но на внимателния читател не може да не му направи впечатление многоточието, което показва, че има недоизказаност, т. е. че Бойка Вапцарова не може да каже нищо за тези тетрадки, които съдържат най-ранните стихове на Никола Вапцаров за Македония.
В това не можем да се съмняваме.
Ако ръзгърнем юбилейния брой на в-к „Народна воля” по случай стогодишнината от рождението на Никола Вапцаров, ще намерим статия под заглавие „Родино, твоя образ ме опива и твоя глас неспирно ме зове” от международно известния Стойко Стойков, в която той пише:
„Добре известно е, че Никола Вапцаров посвещава много творби на отечеството. Цял опус е включен в единствената му стихосбирка – „Моторни песни” – под заглавието „Песни за Родината”. Много добре известно е за обективния читател за коя родина става дума там. Но много по-малко се знае, че Вапцаров е писал за нея още в най-ранните си юношески стихове. Именно Родината на поета, отразена в тези ранни и слабо известни поетични произведения, е темата в тази статия.
Става дума за начални, незрели творби, писани в периода 1926 – 1932 година, когато Вапцаров е 17 -23-годишен...”
В тези два цитата става дума за едни и същи тетрадки и за стихотворения, посветени на Македония. Тези две тетрадки са още един смъртоносен удар по неовърховистките тези, че Вапцаров е станал македонец по внушение на Коминтерна.
А не ви ли направи впечатление казаното от Вапцаров за тези тетрадки? Той иска да бъдат изгорени, защото преценява, че стиховете са посредствени и далече от истинските проблеми на живота, а не че противоречат на идейните му разбирания или националната идентичност.
Тези тетрадки са запазена за истината.
И за поколенията.
От Бойка Вапцарова.
Предполагам, че на нея, както на никой друг, са известни обстоятелствата и подробностите, свързани със създаването и функционирането на Македонския литературен кръжок.
Нека видим какво пише тя за това събитие и да се опитаме да прочетем премълчаното между редовете.
„Има няколко срещи с млади прогресивни писатели предимно деца на българи – бежанци от Македония, на които партията възлага да образуват литературен кръжок, наречен Македонски литературен кръжок, с цел да укрепват таланта и писателското майсторство на членовете и да водят разяснителна дейност сред прокуденото българско население от Македония и Тракия.”.
Тук всичко е казано според изискванията на живковизма – да се фалшифицира истината. Това именно негово безчестие предизвиква въпроси, които не може да не си зададем. Ето първия:
- Защо партията постъпва избирателно – да се създаде литературен кръжок от „българи”, дошли от Македония ? Защо в него не желае да бъдат включени и българи от България?
- На какво се дължи тази дискриминация? Нима българските писатели се раждат гениални и техните талант и майсторство не се нуждаят от укрепване?
- Няма ли друга причина за това разделение? Живковизмът не прави ли безуспешен опит да побългари Македонския литературен кръжок чрез Бойка Вапцарова? Без да излиза на преден план?
- За каква разяснителна дейност се намеква тук? Може би българи да доказват на българи, че са българи? И фалшиво, и наивно, и нелепо.
Нека напомним, че по това време лозунгът на партията е: „Македония – на македонците!”, а не лозунгът на живковизма: „Вас ви няма!”.
Ето какво разказва Антон Великов:
„През септември 1938 г. бях навестен от Васил Александров, ползуващ се с особено доверие в македонските прогресивни среди и предан партиец. Той ми извести, че е натоварен да изгради Македонски литературен кръжок, в който ще влязат всички начеващи прогресивни македонци писатели и поети. Той вече беше ги обходил и взел тяхното съгласие. „Не се двоуми, в кръжока ще влязат такива хора като Никола Вапцаров и др., че само полза ще имаш от общуването с тях!” Александров успя да проагитира и мене.
Името на Вапцаров разпръсна колебанието ми. Дадох дума, че ще стана член на кръжока.”
В ненормалния си стремеж да асимилира или да побългари всичко македонско, за живковизма не съществуваха такива понятия като истина, съвест, морал, етика, достойнство... Неговото македономразие предпочиташе абсурдите, фалшификациите, нелепостите...
Но могъщият и неопровержим разобличител на това позорно политическо явление не е някой друг, а самият Никола Вапцаров, който при учредяването на кръжока може да каже открито истината за целта на литературното обединение:
- Ние сме македонци!
- И нашето творчество трябва да служи на македонската кауза!
А сега нека си припомним какви са тези „българчета” от Македония, членове на литературния кръжок.
Там е Михаил Сматракалев (с псевдоним Ангел Жаров), чието македонско национално съзнание не подлежи на побългаряваща интерпретация. В това отношение в-к „Народна воля” направи необходимото македонците да произнасят името му с най-искрено уважение.
Там е Никола Вапцаров - световно известен македонски поет, „златна рожба на македонската земя” и на целия човешки род.
Там е Коле Неделковски - автор на стихове, написани на македонски език.
Там е прекрасният човек и поет Антон Попов. И никой друг не може да ни каже по-добре от него какъв се е чувствувал, защото го е отразил в поетичния си бисер:

Љ У Б О В
“Ти си ми тивка и нежна,
Ти си ми малечко моме...
Зошто си в црно забрадена,
Зашто ли очите модри
в бисери ти се искапени?

Ти си ми тивка и маѓесна,
Ти си ми тажна царица,
Ти си ми златна и бисерна,
Ти си мојата љубов –
Малечка моја татковино,
Пролет што не си видела,
Ниту пак сонце и радост...

Ти си ми пролет разбудена,
Со нежни цвеќа, со галаби –
Птица си бела, осудена
Простори да прелетува.”
Тази фактология ни разкрива истината за Македонския литературен кръжок – образуван е от македонци, които като писатели и поети да служат на македонската кауза. И на никаква друга.
И ни става ясно защо в Македонския литературен кръжок няма българи от България и какви „български българи” са момчетата от Македония.
Когато една истина не може да се каже честно и открито в условията на вездесъща тирания, тя може да бъде загатната. А това вече е нишка, по която може да се стигне до истината.
Целта на Македонския литературен кръжок не е била да създава македонци от българи, а да обедини съществуващите македонци – писатели и поети, които да посветят творчеството си на македонската кауза.
Затова и цялата дейност на Македонския литературен кръжок е македонска, а не да разяснява на членовете си и на бежанците от Македония, „че ги няма”. Опитите на живковизма да го преоблече в неотговарящи на духовната му същност дрешки са и жалки, и абсурдни. В случая жалкото е абсурдно, а абсурдното – жалко.
Бойка Вапцарова споделя трагедията на истината за своя разстрелян от българските фашисти съпруг. По време на монархическото лакейство пред хитлеризма истината за Македония може да съществува или умно зашифрована, или дълбоко нелегална.
По време на живковизма тази истина беше най-вулгарно изопачавана. За Никола Вапцаров можеше да се говори и пише всичко, което се опитваше да го побългари, но не и истината за македонското му национално съзнание. Затова не бива да се учудваме, когато Бойка Вапцарова пише, че Никола Вапцаров се е гордеел с Банско като родно място на Паисий Хилендарски. Тази гордост стопроцентово прилича на продиктувана, отколкото на действително съществуваща, защото в творчеството на Никола Вапцаров няма факт, който да ни убеждава, че той се е гордеел с нещо българско като българин.
Всеки, който познава цинично-подлата изобретателност на живковизма, който и днес триумфира като българско македономразие, има основание да се пита:
- А няма ли с късна дата да се появят и такива „факти”?
А те не могат да бъдат нищо друго, освен бисери на фалшификацията.
Но огромната кал върху Бойка Вапцарова се изля по време на демократичния фашизъм, защото българското македономразие получи неограничена от морални норми възможност да съчетае в себе си всичко – от престъпния цинизъм до инструктираното лакейство и върху тяхната територия да издигне заводите на човешката низост, които да произвеждат чудовищен катран и да го изливат и върху двамата – Бойка и Никола Вапцарови.
И това го правят „европейци” в „европейска държава”. На истината не се дава думата, за да се създаде впечатление, че няма контрааргументи.
Когато пропагандната машина на една държава се включи в изобретяването, производството и изливането на мръсотия върху истина, а истината има единственото право – правото на мълчание, неминуемо се изкривява образът на хората, върху които се излива катранът.
Тази истина важи и за Бойка Вапцарова.
А щом това е така, то ни задължава да се попитаме:
- Познаваме ли истинския образ на Бойка Вапцарова? И кой по-добре от нея би могъл да ни разкрие духовната й същност?
Това тя е направила в едно писмо до Елена Вапцарова.
Ето го и писмото:
„Мамо, прости ми, че нямам физическа възможност да дойда при теб. А да знаеш какво силно желание имам за това! Не зная, може би е от болни нерви, но у мен е залегнала мисълта, че няма още дълго да живея, и искам да ти кажа всичко, което ме вълнува, да ти благодаря от все сърце за твоето топло, човешко отношение към мен, да те помоля да ми простиш за това, ако някога от глупост и младежка наивност съм наскърбявала твоето справедливо сърце.
Но знай, че и в най-лошите моменти на характера ми всякога съм те уважавала дълбоко, повече от родната си майка, а след смъртта на Кольо много често ти си ми била най-близкия човек, на когото единствено открито съм могла да разкажа за най-съкровените си чувства и мисли.
Ако смяташ, че не заслужавам твоята прошка, то изхвърли и най-малката сянка от твоето сърце към мен и с добро ме помни.
Скланям ниско главата си пред теб. Прости!
Ето, аз съм вече в зряла възраст и често правя преценки на изминалия ми живот. Разбира се, в него е имало и много недостатъци и слабости, но е имало извънредно хубави моменти, които не на всеки човек му се удава да ги преживее.
Всяка майка най-добре познава чедото си и не искам да те лаская или да се докарвам пред теб, но животът ми с Кольо въпреки всички трудности бе най-светлата страница в моя живот. Сега понякога, когато препрочитам няколкото останали писма, изпратени от него до мен, си обяснявам защо тогава, без да познавам живота и хората, тръгнах с него и свързах живота си, дадох му всичко, което има в един млад чист човешки живот.
Стана ми много мъчно от последното ти писмо, в което пишеш, че сега ми е по-добре от тогава. За сегашния си живот нищо лошо не мога да кажа, но и сравнение не може да става с миналото, въпреки че тогава Кольо като талант и истински човек... бе известен само на определен кръг хора.
Понякога си мисля, че това, което бях готова да направя за Кольо, за някой друг не мога вече да направя. Разбира се, като се има предвид и това, че тогава той беше обикновен човек с прекрасно сърце .
При тогавашните условия за такъв живот бяха необходими много сили и голямо чувство, за да се живее в другарска и приятелска атмосфера. И се чувстввам морално удовлетворена, че Кольо винаги ценеше това нещо.”
Когато човек прочете тази разплакана и съкровена изповед на едно тъжно сърце, не може да не си спомни казаното за Едит Пиаф от нейната сестра:
- Тя беше толкова чиста, че нищо не можа да я омърси!
... Такива са взаимоотношенията между безсмъртния Никола Вапцаров и неговите най-близки хора: майка, сестра, брат и съпруга.
Повече от очевидно е, че върху тези взаимоотношения слага своя изопачаващ характер времето – една „епоха на дива жестокост”, сменена с краткотрайна свобода по македонския въпрос и последвана от дълголетието на мизерно-властваща демагогия, когато беше страшно дори да се спомене, че човек има човешки права, беше време, за което с могъща сила гърмеше въпросът на Никола Вапцаров:
„Нима това си ти, човечество?”
Беше време, когато никой не смееше да каже истината за македонското национално съзнание на Вапцаров, но опитите на живковизма да го „побългари” останаха безплодни.
Не винаги мълчанието е съгласие.
За съжаление българското македономразие не слезе от българската политическа сцена, затова не можем да кажем, че живковизмът си е отишъл, че са се намерили политически сили и достойно за уважение човешко мъжество и достойнство, които да го погребат.
Веднъж завинаги!
Терминологична трансформация на едно позорно политическо явление не означава погребение, а възраждане.
Възраждане, което с цялата си безпощадност поставя съдбоносния въпрос:
- Д О К О Г А?
Общоизвестна истина е, че човешкият живот не протича само в рамките на семейната среда, а и в обществена среда, в която се среща и с удивителната човечност на прекрасни характери и личности, и с пъстрото многообразие на овластени нищожества – от начинаещи Юди до осъществени ”велики инквизитори”.
И тези неминуеми срещи непременно слагат своя отпечатък върху съдбата на човека.
(Продължава)

   НАРОДНА ВОЛЈА
С ТОДОРЖИВКОВСКИ ИНАТ СРЕЩУ ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Читај
КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
БУГАРИЈА НИ ГО УСЛОВУВА ДАТУМОТ СО МАКЕДОНСКИОТ ЈАЗИК И МАЛЦИНСТВО
Читај
НЕСТИХВАЩ ВУЛКАН В БОРБАТА ЗА СВОБОДНА И НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ
Читај

Македонија Пее

ТРГНАЛО МИ ЛУДО МЛАДО

Тргнало ми лудо младо
за Солунски пазар
и на моме проговара
рачај, порачувај.

Рачај, порачувај моме,
што да ти донесам,
срмено елече, моме,
или ѓерданче.

Купи лудо, купи младо,
што ти срце сака,
што ти срце сака лудо,
што го нема тука.



СЕ СОБРАЛЕ КОМИТИТЕ

Се собрале комитите
Ќе ми одат суво поле
напред оди војводата
војводата Јордан Пиперка.

ќе ми фаЌат мете ризи
Ќе ми го чекат Алил Паша
што ја грабил руса Стојна
руса Стојна од мало црско.

Проговара војводата
да слеземе долу Брезово
да го венчаме Алил Паша
за невеста остра сабја.




Our Name is Macedonia

ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

 
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2020 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting