Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Когато фактите говорят, ”ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)



За ролята на Русия в налагането на българизма в Македония може да послужи следната оценка в статията „Поглед върху просветното дело в Неврокоп през втората половина на XIX в.” на Йордан Ванчев (в. „Просветното дело в Неврокоп...,” с. 44): „Усилията на Българите в Македония и в частност в Неврокоп са щедро подкрепяни от Русия. Руските консули в Солун, Охрид и Битоля отпускат големи субсидии за развитието на просветата, а редица поборници на новобългарско училище получават образование в руски учебни заведения.”

През 1878 г. именно тези кекави и наскоро скалъпени „общини”, частично финансирани от Екзархията, частично от Русия, изпращат протести в полза на санстефанска България.

След 1878 г. неврокопската българска община съвсем отслабва. Според Кънчов положението в Неврокоп през 1892 г. (въпреки силната помощ за българизма от страна на България и Екзархията) е следното: „Мъжкото училище има един учител и женското — една учителка; и двете имат по 4 отделения със следното число ученици: .... всичко 89 ... Сега гръцките училища имат 2 учители и 2 учителки. Мъжкото училище брои до 60 ученика, а женското до 55 ученички.... От Неврокоп има 4-ма ученици в Солунската българска гимназия и 1 ученичка; също в Серското IV-класно училище има 4-ма...”[5]

Тук няма място да се разгледат поотделно всички места в Македония. Затова ще приключа прегледа с главния град – Солун. В своята книга “Лични дѣла и спомени по възраждането на солунскитѣ и сѣрски Българи или 12-годишната жестока неравна борба съ гръцката пропаганда”, издадена в Пловдив през 1906 година, Стефан Салгъннждиев ни казва следното: „За жалостъ, обаче, тоя викъ (на българската борба, б.м.) не намѣрваше отзивъ въ оня градъ, отъ който първо блѣсна светлината ... Солун” (с. 22, 23), като го сравнява с издъхващ труп, който едва подава признаци на живот. Но се намерили някои негови синове, които да кажат „не” на Фанариотите. „На тия изнемощели борци” се намерили „патриотични българи”, които им се притекли на помощ. Тези „синове” така и не се посочват по име, което говори доколко са били те незначителни и неизвестни. За сметка на това „притеклите се на помощ” са известни. Първи сторил това Николай Миранович Тошков, родом от Калофер и живущ в Одеса. Той сторил това през ... 1866 г. , като дал пари на българското цариградско читалище, за да се отвори и издържа девическо училище в Солун. Сега вече солунските дейци излизат от анонимност и се посочват по име – това са две семейства (Динкови от Воден и Паунчеви от Охрид) с общо 6 цитирани имена. Това училище се отваря в ... една стая. Но не успява да постигне някакъв успех и след няма година е закрито, тъй като учителката се омъжила, а след това и поминала, а - още по-фатално - се поминал и одеският българин – след като парите спрели, спряло и училището. Напразно българското читалище в Цариград се обръщало към членовете на двете семейства да отворят наново училището, като направят българска община, която да се грижи за издръжката му. Те получавали само уклончиви отговори и неискрени обещания (с. 63).

Едва в началото на 1868 г. се създава българска община в този град, но тя наскоро се саморазтуря поради вътрешни несъгласия за училищните въпроси и е възстановена едва в края на 1869 г. Българско училище тя открива чак през 1872 г. Връзката между назряващото решение на църковния въпрос в полза на българския национализъм и учредяването на Екзархията с появата на пробългарски действия в Солун е очевиден. Пълното нежелание да се създаде българска община през 1866 – 1867 г. през 1868 г. драстично се променя.

Каква е реалната тежест на действията на българската пропаганда? Така, както те се представят, човек би помислил, че става дума за главните събития в Македония през третата четвърт на XIX в., че фокусът на обществения живот, внимание и интерес е концентриран именно върху тези български „борби”. Това впечатление обаче е напълно погрешно. Повечето от тези така драматично описани събития не са нищо повече от буря в чаша вода, силно разкрасени и преувеличени в спомените на участниците в тях със съвсем човешката цел да си припишат големи заслуги за българщината във времето, когато българската държава вече е създадена и може да възнаграждава съответните „заслуги”. Много точно реалната тежест на българската пропаганда можем да измерим чрез архивите на незаинтересованите чужди консулства в Солун. Английското консулство в своите доклади и кореспонденция в този период така и не съумява да забележи тези български „подвизи” в Македония. Само в едно съобщение става дума за някакви вълнения в села в близост до Битола, за които се говорело, че са резултат от панславистка пропаганда. И това е всичко. Онова, което е вълнувало македонското население, онова, което е представлявало главна тема на обществения живот в Македония между 1850 – 1876 г. – това не е българщината. За всички освен за своите апологети и врагове тя е незабележима.

Общата слабост на българската пропаганда и влияние в Македония е причина Петко Славейков в различни свои писания от 60-те години на ΧIX в. да обвинява македонските градове в заспалост и незаинтересуваност по „народните” (т.е. българските) работи. В края на 1867 г. той ще напише: „Македония .... това най-старо и широко гнездо на славянските общини в тракийския (т.е. Балканския, б.м.) полуостров, затрупано отдавна със сметът на гърцизма, тая люлка на културно-историческия живот на българите – запустяла от години, тази година това гнездо зе да ся разчистя и животът в люлката да ся развива ... в тая страна, дето отколе освен името бугари в устата на простия народ със значението страдалци, нищо друго българско ся не чуеше”.[Цариград, 30 декември 1867, Македония, г. 2, бр. 5, 30 декември 1867 г., в Петко Славейков, Съчинения, т. 6, с. 39] Това събуждане обаче, както може да се съди от голям брой негови писма и статии, е рехаво и готово всеки момент да скъса с българщината (за това ще стане дума по-нататък). През 1868 г. Славейков твърди, че „в двете третини на България, в горнята и западна, владее една тъмна неопределена мисъл за народността ни”.[Оправдание и свестявание, Македония, г. 2, бр. 6, 27 януари 1868 г., Петко Славейков, Съчинения, т. 6, с. 47] На 15 март 1869 г. същият ще говори за „народният дух, който подкачи да ся възбужда по тез страни”[Последни думи към „Видовдан”, Македония, г. 3, бр. 16, 15 март 1869 г., в. Петко Рачев Славейков, Съчинения, т. 6, София 1980, с. 327] (т.е. Македония, б.м.).

През 1885 г. в Пловдив от печат излиза една извънредно интересна книга: “Македония въ време хилядагодишнината на св. Методия”, от Офейков, псевдоним на Атанас Шопов – един от най-добрите познавачи на българската пропаганда в Македония, реалист и поборник на българщината, който не може да се обвини в някакъв антибългаризъм. Книгата му е имала за цел да опише обективно положението в Македония, за да могат да се вземат правилни мерки за нейното побългаряване. Точно поради тази искреност и реалистичност книгата днес представлява кошмарно свидетелство за българските националисти, защото съдържа множество признания за липсата на българско самосъзнание в Македония, както и за изкуствеността му там, където го има.

Авторът посочва, че преди Руско-турската война Македония „едва бе успяла да повдигне главата си ... едва бе успяла да се разгори в Македонеца искрата на националното съзнание ... Македонеца бе усетил нуждата и добил дързостта да признае и да докаже, че е българин; между Македонците беше се привдигнала и известна интелигенция, която беше отворила народни училища, читалища, която се и молеше и учеше на матерния език и която в известни случаи ръководеше масата. Тая интелигенция беше малка...” (с. 3-4). Още в тези редове авторът признава, че преди 1876 г. българската „искра” на национално съзнание „едва” се е разгоряла в Македония и едва се е почувствала нуждата някой да се декларира като българин. Същото, което видяхме и в множество други примери. Появилата се интелигенция е малка и само в някои случаи ръководи масите. По-нататък авторът ще твърди, че тя била задала страх на враговете си, „защото тя щеше един ден да изнесе на плещите си заспалите македонски българи” (с. 4) – т.е. не с реалната си сила и влияние, а само като заплаха за нещо, което тя би могла (или пък не би могла) да направи някога в бъдещето. И тука е съвсем ясното признание – македонците, като изключим тази малка интелигенция, са „заспали”, т.е. не се чувстват българи. Тепърва трябва да ги будят като такива.

Резултатът от Руско-турската война се оказва катастрофален за българската пропаганда в Македония: „Веднага след войната в Македония не остана българска интелигенция, не останаха свестни общини”(с. 5) – сравнително малобройните влиятелни привърженици на българската пропаганда се изселват в Княжество България и в Източна Румелия. „И ето, Македония веднага след Берлинския конгрес, се оказа и без интелигенция, и без учители и без първенци. Училищата, всичките училища, се иззатвориха и в черковите, в повечето, ако не всичките, изново се въведе гръцкия язик. Така защото, онова, което беше спечелено от началото на българското възраждане до последната война, почти се изгуби, уничтожи веднага след Берлинския Конгрес. Трябваше изново да се раждат, да се създават сили, чрез които да може человек да действува ... ето защо веднага след войната, се представляваше трудната задача да се предприеме работа за събуждане и свестявание на Македония” (с. 6).

По-нататък авторът признава големите успехи на гръцката пропаганда – далеч по-силна и организирана от българската. Когато Екзархията отново е допусната да действа на турска територия и „предприе да проповядва българщината из Македония”, тя се оказва в много трудно положение. „Екзархията беше принудена преди всичко да сполучи затварянето на гръцките училища и после да отвори български. Тя имаше съвсем малко, или по-добре тя нямаше съвсем подпорка и съдействие, и за това тя беше длъжна да създаде елементи, които да я спомагат, да й служат за почва” (с. 7). Едва ли може по-добре да се опише безпомощността на българската пропаганда в началото на 80-те години на XIX в. в Македония. Следват още признания – чорбаджиите в Македония „намерват повече интерес да се казват гърци” (с. 7). Че българската пропаганда няма свои хора сред македонския елит по това време, че представителите на македонското население пред властите „казват пред света, че в Македония няма Българи, че македонското население не желае български владици и пр.; тия същите представители са, които не позволяват да се отварят български училища в селата, да се учат и молят български... викат пред света, че в Македония нема Българи” (с. 8). Авторът се опитва да каже, че тези първенци неправилно представят интересите на населението, но това е само защото той е убеден, че това население е и трябва да бъде българско. Обаче, както самият на множество места признава, това население не се чувства българско, „спящо” е за българщината и според това въобще не може да се каже, че съответните първенци са правили нещо противно на мнението на населението – ако и населението, и първенците не са се чувствали българи, то техният „вик” пред света, че в Македония няма българи, извира от техните убеждения и отговаря на истината.

Шопов резюмира безрадостното дередже на българската пропаганда в Македония след 1878 г. по следния начин: „Така щото главните фактори, връз които можеше да се възслони българската пропаганда в Македония, които можеха да ръководят македонското население, веднага след войната изчезнаха ... И тъй, за да работят, за да събудят и просветят своите братя в Македония, българите трябваше, преди всичко, да създадат известна почва, да доведат или да отхранят интелигенция, да намерят учители и священници” (с. 9).

Междувременно гърците имали „великолепни училищни здания въ всекой почти град в Македония, което мами и привлича населението ... ученика плаче за да го пращат в такова красиво училище” (с. 10).

Освен от гръцката пропаганда авторът е силно притеснен и от австро-унгарската униатска пропаганда: „Има опасност сериозна да не би цела или една част от Македония един ден да се провъзгласи за униатска, да не би да поиска покровителството на Рим и на Австрия... Униатска Македония ще бъде вече невъзможна за българите; ний би трябвало да се простим тогава с заветната целокупна Св. Стефанска България” (с. 17).

В глава Х „Народното самосъзнание” Шопов е още по-искрен. Положението с народностното самосъзнание не е такова, че българската пропаганда да бъде спокойна. „Ако Македония се остави от българите сама на себе си, сама да ратува, сама да се събужда и развива, тя ще изгуби в много, ако не в повечето части, своята народност...” (с. 70), т.е. предполагаемата от автора „българска народност”. Той дори смята, че, оставена сама на себе си, Македония по-скоро ще стане гръцка, отколкото българска. „Ний не се боим да извиками на всеуслишание, че по-голямата част, даже всичката Македония политически за нас е изгубена, ако не се погрижим, с няколкогодишен труд и жертви да й създадем, да й отгледами млади сили, интелигенция... Ний казвами че по-голямата част от Македония ще бъде за нас изгубена в случай, че скръстим ръце още от сега, защото бъдещата участ на една страна напълно зависи от националността, с която тя заяви себе си пред света” (с. 71). „А в случай на окончателно распадение и разпределение на турската дръжава, в случай на разрешение въсточния, славянския въпрос, щом няма интелигентна сила в горните български градове и села, която да заяви пред света своята народност, която да докаже, че тамошния народ е български, разбира се, че Македония ще бъде изгубена за българите. Не трябва да забравями, че Берлинския конгрес не даде на Македония автономия, не я присъедини към България или И. Румелия по единствената причина, че Англия поддържаше че в Македония болшинството е далеч от да е българско. Ако националното съзнание беше събудено в Македония тъй както беше събудено в България и Тракия, ако един силен македонски глас беше убедил Европа, че там живеят Българи, уверявам Ви, С. Стефанска България никой не можеше да уничтожи” (с. 74).

„И тъй, ний дохождами до заключение, че при всичкия напредък в учебното дело, които са направили до днес македонските българи, Македония още не е сигурна. Македония пак ще бъде изгубена за нас, ако ний я оставим сама да се бори, сама да се събужда и развива. Ний ще бъдем сигурни, Македония ще бъде в път да се изтръгне из ногтете на гърци и католици само когато й въспитами млади сили, когато й дадем чисто българско поколение с крепко национално чувство, съ силен патриотизмъ, поколение, което да се не бои от силния неприятел, което да ръквоводи массата, същия народ в опасната борба за живот или погибел” (с. 74 – 75).

Едно многократно признание за изкуствеността на българщината в Македония, която без активна и силна поддръжка от България няма шанс да се наложи в Македония, дори и срещу гръцката пропаганда.

(Продължение има, а приложените книги не ги слагайте - оправих ги в текста)
   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е МАКЕДОНЕЦ И ЗА ТОА НЕМА ПАЗАРЕЊЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај

Македонија Пее

ТРГНАЛО МИ ЛУДО МЛАДО

Тргнало ми лудо младо
за Солунски пазар
и на моме проговара
рачај, порачувај.

Рачај, порачувај моме,
што да ти донесам,
срмено елече, моме,
или ѓерданче.

Купи лудо, купи младо,
што ти срце сака,
што ти срце сака лудо,
што го нема тука.



СЕ СОБРАЛЕ КОМИТИТЕ

Се собрале комитите
Ќе ми одат суво поле
напред оди војводата
војводата Јордан Пиперка.

ќе ми фаЌат мете ризи
Ќе ми го чекат Алил Паша
што ја грабил руса Стојна
руса Стојна од мало црско.

Проговара војводата
да слеземе долу Брезово
да го венчаме Алил Паша
за невеста остра сабја.





ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting