Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Когато фактите говорят, "ветропоказателите" стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)



А сега да хвърлим поглед на юг. Един от градовете, в които най-рано стъпва българската национална пропаганда, е Кукуш. Това става през 1858 г. Както се казва в една дописка от този град от май 1858 г.: „Се собуди народното чувство и в тие страни, где оно до сега спиеше глъбок сон, совсем беше подавенно и заглушенно от инородно. Така, пред неколко месаци, введесе българскийт язик во училището и в църквите кукушки. И това многорадостно явление що друго е как не явний белег, що кукужаните се осветиха и пробудиха и така познаха първото свое заблуждение и ложнийот път, по който они до сега вървеха? Кукужаните до скоро време не толко не беха чуле никой път словото Божие на природнийт им язик, но не знаиха бедните существа ни оно на той язик... Свещенниците кукушки до това време знаеха толко по гърцки да читат... В такво исто безотрадно положение се находат и до днеска всите следующи македонски епархии, именно: Охридска, Битолска, Костурска, Магленска, Воденска, Струмичка, Поленинска, Мелнизка, Сереска, Драмска, и некои други, где жителите се измешани со гърци. Дай Господи, кукужаните, които се всред среде поменутите епархии, да се учинат за них пример со своето пробудванье и добро стремление! ... вечна укоризна, срам и стид тьа легнет на Охрид, Битоля и други по-главни градища за нихното крайно закоснение в слепотата и заблуждението.” И този цитат потвърджава обстоятелството, че преди 1858 г. за някакво българско чувство в Кукушко не може да се говори, а авторът от тази година потвърждава положението в по-голямата част от Македония, която още не е „пробудена”, още е „в слепота и заблуждение”, т.е. в нея няма българско национално чувство. Забележително е, че и в този случай, под „български език” се разбира именно старославянският, защото на него се е служело в църквите, а не говореният от народа в Кукуш. Кукушани не знаели нищо да кажат досега на този „български” език.[1]
Извън кукушко българската пропаганда в Централна Егейска Македония закъснява много повече. Ето какво научаваме за Кирекьой от един жив участник – Иван Апостоловски: „През летото на 1874 година (т.е. 4 години преди създаването на България, б.м.) дойде учителят Христо Захариев, родом от Т. Пазарджик, в селото Киречкьой, наричано от народа със старото му име Варово, за да отвори тук българско училище...” Т.е. отново един немакедонец идва да шири българщината. Това е четири години след създаването на Екзархията и отново виждаме, че става въпрос за внос – пристига учител от Пазарджик. Арестувани са и откарани в Солуна, където пашата на твърдението на Захариев, „че е дошел от Филибе-Татар-Пазарджик да учи децата на българските семейства на родния им език и че за това има ферман от нашия баща султан Абдул Азис” отговаря, „че требва да отиде в Филибе - Т.-Пазарджик и там да учи децата на български език.”[2]
За да се завърши този кратък преглед за навлизането на българската национална пропаганда в Македония по места, да се обърнем към Пиринска Македония и по-конкретно най-голямата българска община – Неврокопската (под община се е разбирало ръководство на определена група население и често в един и същи град е имало по няколко общини). Цитираното по-нататък е от „Просветното дело в Неврокоп (Гоцеделчевско) и Неврокопско през Възраждането”, София, 1979, и „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско”, „Васил Кънчов (Избрани произведения. Том I. Издателство “Наука и изкуство”, София. 1970).
В Неврокоп българският национализъм е докаран малко преди началото на 1863 г. от един пазарджиклия - Стефан Захариев. За това съдим от неговото писмо от 6 януари 1863 г. до Йоаким Груев в Пловдив: “С много трудове сполучих да пробудя в Неврокопските заблудени в гъркоманство българе, да установят там едно българско училище и изпратих им там за учител г. Тодора Ненова Манастирскаго, брат г. Юрданов” (с. 117). По нататък пише: „Трябва да ся подкрепи това ново народно училище, от което с Божия помощ надеем ся, до малко время да ся пробудат и околните епархии македонски, като българе.” Т.е. околните македонски епархии още не са се „пробудили” през 1863 г. „като българе”, а в самия Неврокоп се прави прощъпалник, и то „с много трудове” от външен човек - и тук българската идея е внос. Тези заключения напълно се потвърждават от една дописка, публикувана на 21 октомври 1863 г. във вестник „Съветник”, според която поради положението си в Северна Македония и в съседство с Тракия на Неврокоп и неговите 65 села било предопределено от Божия промисъл „по пряди от другите македонски градища да ся пробуди от многогодишнийт сън, който бяха нанесли фенерските агенти на всичката България. Когато по примера на другите си братия българе начнахме да чувствуваме и ний, че не сме потомци на Елинна, първото ни старание биде да си доведем българин учител, да учи децата ни по матернийт ни българский язик и благодарение на някой родолюбец от Т.Пазарджик изпрати ни ся един достопохвален момък г-н Тодор Н. Монастирский, който бил учителствувал в Враня, Бобошево и другаде ...”[3]
Училището според Кънчов е формирано през 1863 г., когато „някои първенци отишли в Пазарджик и условили там Тодора Ненов за учител ... Българското училище било отворено в един хан. Владиката не направил спънка на делото... Още годината не се свършила и Ненов бил отстранен от Неврокоп... Минало се около една година време и неврокопчани довели от Цариград Атанаса Божков за учител. Тоя Божков не падал по-долу от предшественика си. Той отворил българското училище в една плевня и почнал да преподава на децата. В Неврокоп вече имало таблици, останали от Ненова, а Божков донел със себе си учебниците, които по онова време беше напечатал Груев.”[4] И от тази версия е видно, че не само учителите идват отвън, но отвън идват и учебниците, а прехвалените успехи на българската кауза ясно се гледат от факта, че училищата се помещават в хан, а след това дори и в плевня. Втория учител е доведен пак от Пазарджик. Училищата работят с подарени учебници, учениците не си ги купуват. Такива им изпраща пазарджишката община: “В дар таблици Бероновите буквари, от Юрдановите Катехизиси и Бългърските съветник”. По-късно получават 200 български буквара подарък от Веркович (благодарят му с писмо от 3 декември 1864 г. – с. 118) и го заблуждават, че са дали половината по българските селски училища (каквито на практика няма), а и че от околните каази (Мелнишка, Демирхисарска и Драмска)молели да им изпратят от тях дори и да си платят, но нямало достатъчно. Тази очевидна лъжа има ясната цел да измоли, ако може, още някой безплатен подарък. Не е известно дали общината е закупувала въобще някакви учебници. За своята работа получават финансова помощ отвън, заедно с книги и учители –от българските общини в Пловдив, Пазарджик (тази община става дори попечител на неврокопското училище), Калофер, Карлово, Копривщица, Панагюрище, София, Цариград (с. 42), т.е., нито една община от Македония! В благодарност, публикувана на 10 юли 1865 г., общината благодари за голямата материална помощ на посочените общини. Тя също така от 1867 година получава ежегодна издръжка в размер 3 000 гроша от одеския българин Тошков за девическото си училище (същият помага и охридското такова - с. 143, 144).
През 1867 г. общината признава, че „в нашите места владеят последователите на голямата гръцка идея” и че всички околни села наблюдават какво става в града, за да решат да въвеждат ли български език в училищата или не.
Училището си остава единственото българско в цялата околия поне до 1868 г. През 1869 г. имат само 1 учител и един заместник-учител. Както самата община свидетелства в една дописка до в.” Македония” в Цариград, те са сами в борбата си с владиката. Общината и училището от 1866 до 1868 г. получават само два броя на в. „Цариград” и двата ги получават безплатно по молба на пазарджишкия си покровител. При това единият от двата броя е за конкретен човек - Ковачевский, а не за общината (с. 143). В училището предметът българска история се въвежда чак от третия български учител, който отново е от Пазарджик – Тодор Попович (1867 г.). Есента на същата година е отворено девическо българско училище с парите на одеския българин Николай Тошков. Българската община пък в града остава неофициална до 1871 г.
Огромната роля на Веркович за съществуването на тази община си личи от постоянните писма на същата до него с молби за ходатайства, помощи и съвети в тяхната борба (118 - 127). Важна роля играе и споменатият деец от Пазарджик.
Общината дори и след влизането си в Екзархията е невероятно слаба. В молба до руския посланик в Цариград (когото нарича единороден и съплеменник, от което се вижда какви са били народностните представи на тези новопечени „българи”) от 3 февруари 1870 г. общината описва състоянието си така - имат две църкви в града, но нямат църковни одежди и имат само един комплект богослужебни книги, а искат и да си поставят камбана “понеже в околните места навсъде ся окачени, но средство немаме” (129). Т.е. те са по-бедни от което и да е село в околността! Имат едно училище, но както сами казват за него, “то ни е недостатъчно за училищний курс” (129). Признават, че “Ми ся трудим но средства нямаме; ми желаем но оръдия нямами” (128). През декември 1870 г. като резултат от молбата им до руския посланик Русия отпуска за тях три сандъка с черковни одежди и 70 учебни екз. книги (129, бел. 1)
Това училище и общината си остават слаби и по-скоро паразитират с помощи отвън, въпреки че това е време на най-голям финансов подем на Неврокопския край.
Идеите им за народността на тези „възрожденци” са доста смътни: “Похваляваме ся че и ний станахме членове на Българскийт народ” пишат на 11.06.1869 от общината на ментора и вдъхновителя си Стефан Захариев във връзка с включването на Неврокоп в Екзархията (с. 127). На 3 януари 1870 г. пък в писмо до руския посланик пишат: “Нас, милите Ви едноръвни братя”, “милите ви еднородци”., искат подпомагане и подкрепа за “народността ни по цяла Македония” “за да бъдет причина за избавление на един такъв многочислен блъгарский народ македонски от гръцките коварства и нападения” (128/129). Интересно, е че на 15 август 1873 г. в писмо от с. Броди на Никола Падарев (130) се съобщава, че през това лето са основали в Неврокоп “учителско дружество за подържянине учители в по-бедните места”. В устава на това дружество (131) чл. 3 стои “За редовни членове ще ся приемат всички ученолюбци, без разлика на вяра, народност и местопребиваване”. Думата българин отсъства в устава.
Македонците християни са засегнати доста слабо от тази пропаганда в Неврокопско, а пък помаците остават напълно имунизирани и извън нея.
С цел засилване на българската пропаганда в Македония през 1871 г. в Цариград се основава Македонска българска дружина. Събирайки пари от българските общини из Тракия, Мизия, Влашко, Русия, дружината открива и издържа училища в Солун и Солунско, Серес и Серско, Петрич, Костур, Воден, Куманово, Враня, Тиквешията и други. През 1872 г. за училищата в Солун, Костур и Серес са изпратени 2016 книги. Дружината издържа учители и ученици.
За ролята на Русия в налагането на българизма в Македония може да послужи следната оценка в статията „Поглед върху просветното дело в Неврокоп през втората половина на XIX в.” на Йордан Ванчев (в. „Просветното дело в Неврокоп...,” с. 44): „Усилията на Българите в Македония и в частност в Неврокоп са щедро подкрепяни от Русия. Руските консули в Солун, Охрид и Битоля отпускат големи субсидии за развитието на просветата, а редица поборници на новобългарско училище получават образование в руски учебни заведения.”

През 1878 г. именно тези кекави и наскоро скалъпени „общини”, частично финансирани от Екзархията, частично от Русия, изпращат протести в полза на санстефанска България.
След 1878 г. неврокопската българска община съвсем отслабва. Според Кънчов положението в Неврокоп през 1892 г. (въпреки силната помощ за българизма от страна на България и Екзархията) е следното: „Мъжкото училище има един учител и женското — една учителка; и двете имат по 4 отделения със следното число ученици: .... всичко 89 ... Сега гръцките училища имат 2 учители и 2 учителки. Мъжкото училище брои до 60 ученика, а женското до 55 ученички.... От Неврокоп има 4-ма ученици в Солунската българска гимназия и 1 ученичка; също в Серското IV-класно училище има 4-ма...”[5]

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај


Скръбна вест



П О Ч И Н А

КРУМ ВАГАЛИНСКИ

На 25 август 2012 година почина Крум Йовчев Вагалински - поет, журналист, дългогодишен сътрудник на в. „Народна воля” и член на редакционната колегия на вестника.
Роден на 7. II. 1934 година в село Дреново (Дренково), Благоевградско. Работил като кореспондент, учител, читалищен организатор, редактор и завеждащ отдел във вестник „Пиринско дело”. Свои стихове печатал в „Пиринско дело” и централни вестници и списания. Стихосбирката му „Човешко слънце” излиза през 1968 година.
Във вестник „Народна воля” е публикувал стихове и публицистични материали под псевдонимите Александър Македонски, Биляна Вардарска и Пиринка Егейска. В цялото му творчество личи като червена нишка ярката му позиция на гражданин и патриот по редица наболели въпроси на днешния ден.
Редколегията на вестник „Народна воля” и Председателството на ОМО „Илинден” – ПИРИН изказват своите съболезнования на близките на починалия, споделяйки тяхната болка, и ги уверяват, че ще вървят неотклонно по пътя, по който мина достойно животът на човека, твореца, гражданина и родолюбеца Крум Вагалински!

Да бъде светла паметта му!
Родината ще го помни вечно!


ЧОВЕШКО СЛЪНЦЕ

Тишина... трева... два метра място
и една могилка прясна пръст,
глуха като сянката на бряста
и печална като дървен кръст.

От гората тръгва тежка вечер,
тежка вечер като вест за смърт.
Мамо, мамо, никога ли вече
няма да те видя втори път?

Зная, мамо, никой се не връща,
ако се е слял веднъж с пръстта.
Зная. И от пустата ни къща
искам да избягам по света.

Но не мога крачка да прекрача,
ако поглед не извърна пак,
а ако извърна – ще заплача.
И вървя. И сам не зная как.

И се вглеждам в тази тиха вечер,
сякаш че се вглеждам в твойта
смърт...
Исках да избягам надалече,
а се връщам все на своя път.


(Из стихосбирката “Човешко слънце”)




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting