Да харизваш това, което не си успял да заграбиш

ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ... ДЕМОКРАТИЧЕН ФАШИЗЪМ?!

Биляна Вардарска
(Продолжува од минатиот број)



„Медиите са се превърнали в средство за подмазване на правителството, за да печелят изгодни договори или финансиране от медийните бюджети на министерствата.

Преобладаващата практика на българските медии днес е те да бъдат използвани за бизнес и политическо влияние, а не за да се представя обективно отразяване на политически събития или критичен поглед, който да държи властта отговорна пред хората.”

„Политическото сплашване и страх са също във възход в България”.

„Назначаването на министъра на вътрешните работи да води политическата кампания на управляващата партия ГЕРБ в България е по някакъв начин равносилно на това американският президент Обама да назначи директорите на ЦРУ и ФБР да ръководят неговата кампания по преизбирането му.”

„Неотдавна те (българите – б. м.) гласуваха за поредния лидер, който да избави страната от корупцията, неадекватното правосъдие и проникващото влияние на организираната престъпност, което спъва развитието на страната. Правителството на Борисов дойде на власт с такива обещания. Досега то се справи добре с натрупването на власт. Кога и дали управляващата партия ще изпълни своите ангажименти към българите, не е ясно.

За по-нататъшното развитие на демокрацията в България е нужна сериозна доза светлина – политическа прозорливост.”

„Изобличаването на политическото сплашване ще изисква сериозен мониторинг от страна на международните организации заедно с подобряване на местното законодателство.

Множество компетентни, честни журналисти живеят и работят в България, но те са обезсърчени и са в капана на система, която е корумпирана от големи пари и политическо сплашване. Когато свободната и обективна преса се колебае и политическото сплашване стане норма в система, заразена от сериозна организирана престъпност, корупция и липсата на адекватно правораздаване, демокрацията е губеща.”

Характеристиките, които дават на българската демокрация компетентни политически и дипломатически дейци от различни страни, интонационно звучат различно: някои фрапират с откровеността си, други са по-внимателни с верния си и точен анализ, но всички са единодушни в мнението си, че тя страда от съществени дефекти и за нейното привеждане в нормално състояние са необходими сериозни мерки от вътрешен и международен характер.

Чест прави на Европейската общност, че има институции, които защитават правата дори и на опасни животни, стига да са от рядък или изчезващ вид.

Правата на човека също не правят изключение. За тази цел има Европейски съд по правата на човека, който заседава в Страсбург, Франция.

Но макар че Европа се стреми да осъществи принципи и цели, достойни за уважение, тя все още не е това, за което са мечтали и са се борили най-достойните й синове и най-светлите й умове.

Нека надникнем за малко в Европейския съд по правата на човека.

Както е известно, той не разглежда всички дела, а прави подбор, макар че всяка несправедливост засяга някакво човешко право. Но нито е редно, нито е възможно той да разглежда всички дела и да лишава една страна от национална съдебна система.

Но могат ли бедните да отидат в съда, за да потърсят справедливост? А дори и да отидат някои, нима ще възтържествува правдата, когато е продукт на неадекватно правораздаване? А ако останат нерегистрирани престъпления, националната статистика ще отчита успехи в борбата с организираната престъпност. И не само с нея.

Не бива да се счита за случаен фактът, че голяма част от населението на България не отива да гласува.

Европейският съд по правата на човека не е създаден да ревизира актовете на националните съдилища. И когато се узакони една несправедливост, нейните създатели няма от какво да се страхуват. Нещо повече, има органи, които са длъжни да изпълняват актовете на националните съдилища, но нямат право да се съмняват в тях или да ги оспорват по какъвто и да било начин.

Европейският съд по правата на човека не може да отменя актовете на националните съдилища. А това вече прилича на игра на правосъдие, че едно корупционно правораздаване може до безкрайност да се реформира и да си остава същото.

И какво от това, че Страсбург издаде няколко присъди в полза на ОМО „Илинден” – ПИРИН? Платила България някаква сумичка – чудо голямо – бълха дори не я е ущипала. А несправедливостта остава. И се разтяга във времето. И така докога?

В световната моралистика има много умни указания как трябва да се управлява. Едно от тях намираме в афоризъм на Еврипид, който гласи: „Царят трябва да помни три неща: че управлява хора, че трябва да управлява според законите и че няма да управлява вечно.”

Нека се опитаме да го преведем на съвременен български език, за да видим как ще прозвучи.

Всеки, който иска да придобие голяма власт, трябва красиво да лъже хората, за да гласуват за него; придобие ли я, трябва умно да ги баламосва, за да не му спретнат някоя национална стачка и да го принудят да се оттегли от властта, преди да я е използвал за обогатяване; Законът е врата в полето – през нея минава само оня, който иска – тя не е задължителна. Който има много пара, може да си купи и закон, и законодатели, и магистрати - ако не може с пари, ще успее с много пари. И като знае, че няма вечни неща, няма защо да се преструва на хрисим, а да побърза с далаверите, за да се обогати своевременно, защото закъснялото съжаление с нищо няма да му помогне.

... Всичко тече и се променя. Принцип на възрастта на сътворението. А може би и по-възрастен от него, ако претендира за родителски права.

Принцип, на който е подвластна и многобройната фамилия на господин Балкански. Потомците му никак не приличат на знаменития си дядо, на когото, според един ученически бисер, най-ценното нещо се намирало в потурите.

Но и самият Балкански се променил. Случката започнала като трагедия, но имала щастлив финал.

За нея ни разказа още преди десетилетия неповторимият Константин Павлов. Аз ще я преразкажа по памет.

Един ден господин Балкански излязъл на разходка. Но бил твърде разсеян – може би от радост, че е пипнал добър келепирец, може би обмислял стратегията си как да прави избори.

Ето защо не усетил кога се намерил пред паметника с бюста на Алеко Константинов. Познал го, извадил пистолета и започнал да стреля по него. Безрезултатно! Алеко стоял непоколебим. И безсмъртен. Господин Балкански се отчаял, започнал да се търкаля по земята и без всякакъв повод да псува Шекспир.

И ето оттук започва щастливата развръзка.
Господин Балкански бил осенен от някаква гениална мисъл, станал, отупал си потуренцата от прахта и заминал за някъде.
След известно време се върнал с чук и длето и върху гърдите на Алеко Константинов издълбал тридесет букви.
И всеки, който минел край паметника, можел да ги прочете.
И да им се радва, защото Бай Ганьо бил написал:
„НА ТЕБЕ ОТ ПРИЗНАТЕЛНОТО ПОКОЛЕНИЕ.”