Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Исторически истини от български учени - История на Македония до 336 година преди Христа

ЦАР ФИЛИП II МАКЕДОНСКИ

д-р Гаврил Кацаров
(Продолжува од минатиот број)



Между това Тива отново се намесила в Тесалия, дето били изпратени да действуват Пелопид и Исмений, обаче войска не била пратена. Повикан от приятелите на убития Александър, Пелопид събрал набързо наемници в гр. Фарсал и навлязъл в Македония; ала тия наемници били подкупени от Птоломея и се присъединили към него. Впрочем и Птоломей предпочел да се сближи с Тива, защото не искал да признае атинските притезания над Амфипол; затова той сключил отбранителен и нападателен съюз с Тива, като дал за заложници своя син Филоксен и 50 македонски боляри, между които се намирал и младият Филип, бъдещият цар на Македония.
Три години след това Пердика III, брат на убития Александър, отмъстил за него като убил Птоломея и се качил на престола (365 г.). Следната година атинският пълководец Тимотей бил натоварен с войната против Амфипол и халкидците (олинтийците), които ок. 368 г. излезли от атинския съюз, защото имали желание да турят ръка на Амфипол. Най-напред той се обърнал против Македония, превзел градовете Пидна и Метона и принудил Пердика III да се присъедини към Атина; с негова помощ Тимотей воювал против олинтийците. В 363 г. той превзел Тороне и Потидея и принудил голяма част от халкидските градове да влязат в атинския съюз. Но Олинт и Амфипол той не могъл да превземе; последният град получил подкрепа и от тракийския цар Котис. Алкимах, който бил изпратен от Тимотея против тоя град, бил принуден да се предаде на траките. Неуспехът на Атина навярно не е бил неприятен на Пердика: след смъртта на Пелопида не могла да се очаква намеса на Тива в македонските работи; може би и македонските заложници били вече повърнати; Олинт отслабнал и не бил опасен за Македония. При тия обстоятелства Пердика не е имал интерес, Атина да се засили отново в Тракия. И ние виждаме, че когато Тимотей напуснал Тракия (362 г.) Пердика се отметнал от Атина и се сближил с Амфипол. Затова наследникът на Тимотея Калистен отново воювал с него, но поради мъчнотиите, с които имал да се бори, сключил договор с Пердика III, за което атинците го осъдили на смърт. В Амфипол бил поставен македонски гарнизон. В 360/59 г. сам Тимотей отново нападнал тоя град, но пак нямал успех, та дори се принудил да изгори корабите си в Струма, за да не паднат в ръцете на неприятеля.
В това време илирите, с които Пердика и по-рано имал борби, нахълтали отново в Македония. В едно кръвопролитно сражение с тях загинал Пердика III заедно с 4 000 македонци (359 г. пр. Хр.). Западна Македония паднала в ръцете на илирите. Положението на Македония сега било отчаяно: докато илирийците се готвели за ново нападение, за да завладеят цялата страна, откъм север нахлули други неприятели, пеонците.
Като завръшваме външната история на Македония в предфилиповата епоха, остава ни да прибавим само няколко общи бележки. Колкото и малко да ни е позната политическата история на стара Македония, все пак ясно се долавят основните идеи, които са ръководили македонската политика. Те са: първо – унищожаване на отделните княжества и обединението им в една държава под властта на царя; второ – стремеж да се спечели морският бряг, за да се осигури стопанската независимост на Македония. Македонските царе рано разбрали истината, че „всяка по-голяма държава, която иска да стъпи на собствени крака, трябва да има бряг; чрез това тепърва тя добива истинска свобода”. Най-после третата цел на македонската политика е била, да се установи македонско влияние в съседната Тесалия – нещо, което трябвало да служи като първа стъпка към намеса в работите на Елада.
Тия основни насоки на македонската политика се забелязват ясно вече във времето Пердика II, а отчасти и по-рано. И Архелай се е ръководил от тях и ги е предал на наследниците си; няма да сбъркаме, ако приемем, че мисълта на единна македонска държава е била вече влязла в съзнанието на народа. Аминта III, ако и да е имал да се бори с големи мъчнотии, здраво е застъпвал идеята за държавно единство. Същото може да се каже и за Александра II, който отново се намесил в Тесалия, ако и новите династически борби да му побъркали да задържи спечеленото. Но и Птоломей, както и наследникът му Пердика III, са имали същата цел пред очи. Така може да се каже, че делото, което завършил тъй бляскаво Филип II, е било вече подготвено по-рано. Това обстоятелство, разбира се, не намалява неговите велики заслуги, но то ни служи да си обясним по-лесно бързите му успехи и тяхната трайност.

VIII
Племенната уредба в Македония. - Царската власт, болярството и конницата. - Политически и социални условия на македонския народ. – Македонски обичаи. - Религия на македонците.
1. Не само външната история на Македония преди Филипа ни е малко известна; същото важи, за жал, и за вътрешната й история. За уредбата на държавата, за социално-икономическите отношения, за нравите и обичаите на народа ние имаме само крайно недостатъчни и откъслячни известия. Последните се допълват с някои заключения, които можем да извадим от по-добре известното време на Филипа и Александра; но и това не е достатъчно за по-основно упознаване с вътрешното състоние на Македония. А пък с право изтъква Керст: „при по-точно познавание на по-раншните отношения, на основите, върху които македонското царство израснало като световна сила, вероятно величието на това развитие щеше да ни стане по-ясно и преди всичко държавническото значение на Филипа II щеше да изпъкне в още по-ярка светлина”.
Първобитната племенна уредба в Македония се запазила до късно. Отделните племена продължавали да водят особит, самостоен живот; дори във времето на Александра това първоначално деление на племена се отразява във военната уредба: във войската всяко племе образувало особен отдел.
Масата на македонския народ образували селяни и овчари, които живели в отворени села, а не в градове. Укрепени места до времето на царя Архелая имало много малко; до колкото съществували градове (напр. Пела, Едеса и пр.) те не образували общини със самоуправление, както полеис.
Съответно на тия първобитни отношения и царската власт имала патриархален характер. Царят е върховен военачалник, жрец и съдия, като напр. гръцките царе в хомеровия епос: той ръководел самостойно и външната политика на държавата. При всичко, че царската власт не била ограничена от закона и се ползувала с най-широки пълномощия, тя била далеч от азиатската деспотия; македонецът бил крайно свободолюбив и не могъл да се унижава пред царя си. Когато говорел с него, той си свалял само шлема. Известно е, че когато Александър Велики поискал да въведе в своя двор източното нископоклонство пред царя, той срещнал най-силна опозиция между македонците. Все пак, понеже основите на държавния живот били още неустановени, за даровити монарси се е откривало широко поле за дейност и за нововъведения в политическа и социална област.

За засилване на царската власт и за нейната дейност не малко значение са имали и материалните средства, с които тя разполагала: поземлен данък, мита, домени (гори и рудници) в новоспечелените области.
Като характерна черта на македонското развитие Керст изтъква обстоятелството, че царската власт не се запазила само като остатък от първобитни отношения, ами е добила меродавно историческо и дори всемирно-историческо значение. Монархията в Македония станала основен фактор на политическото развитие; ако и да е зависела до някъде от елинската култура, в политическо отношение тя почивала на самостоятелна, самобитна основа и криела в себе си семена за велико бъдещо развитие. Македонският народ е бил монархичен, както никой друг народ в древността; той бил силно привързан към династията, която се коренила здраво в народната душа.
За безопасното и трайно развитие на царската власт в Македония било благоприятно и обстоятелството, че за престолонаследието съществували определени правила; наистина и тук не липсвали сваляния на царе, преврати и бъркотии, които не позволявали да се спазва винаги правилото; но въпреки това то може да се проследи през цялата македонска история. Престола наследвал по-право най-възрастният син на царя. Ако той бил непълнолетен, назначаван му бил настойник, който управлявал царството до пълнолетието му. Незаконородените синове, ако и да нямали еднакви права със законните, пак се ползуват с почести и в известни случаи достигали и до престола. При липса на прек мъжки наследник, имал право на престола най-близкият по родство агнат на царя – на първо место най-старият му брат. И за настойничеството били установени вече известни норми. Обикновено на първо место имал право да поеме настойничеството най-близкият пълнолетен агнат. Настойникът се определял от царя, или ако царят умирал, без да назначи такъв, се назначавал със съгласието на болярството и народа.
Известна опасност за здравината на царската власт и за вътрешното спокойствие на държавата представяло обстоятелството, че понекога по-младите синове на царя или други негови роднини получавали отделни княжества, които управлявали доста самостоятелно, ако и да се намирали под суверенитета на върховния цар. Така по-младия брат на Александра I получил Елимея, братът на Пердика II, Филип, средновардарската област. По такъв начин се явявали нови претенденти за престола или пък върховният цар се е стремел да унищожи тия княжества, при което вътрешните борби били неизбежни; тия обстоятелства били използувани и от чужди държави, които имали интерес да не допуснат засилването на Македония.
Това, що казахме по-горе за незаконородените синове, важи и за царските наложници. Изглежда, че в Македония е съществувал конкубинат, почиващ на юридически норми. Историкът Сатир (у Athen. ХIII p. 556 b) разказва за Филип II, че във време на войните си постоянно сключвал бракове: така от илирийката Авдата имал дъщеря Кина; друга негова жена била Фила, сестра на Дерда и Махата. Желаейки да спечели благоразположението на тесалийците, взел за жена Никесиполида от Фере, която му родила дъщеря Тесалоника, и Филина от Лариса, от която имал син Аридей. От епирската принцеса Олимпиада имал деца Александър и Клеопатра. Взел също и тракийката Меда, дъщеря на гетския цар Котела. Не дълго преди смъртта си се оженил за Клеопатра. Ако не искаме да допустнем, че в Македония съществувала полигамия – което не е вероятно, – требва да приемем, че повечето от тия жени са били наложници; и действително синът Аридей изрично се означава като незаконороден. Некои приемат, че в Македония бил позволен брак между брат и сестра; това се заключава от едно место у Аристотеля, дето се говори, че Архелай оженил незаконородения си син Аминта за една от дъщерите си. По-късно такива бракове срещаме в династията на Птоломеите в Египет.
Покрай царя македонското б о л я р с т в о е играло важна военна и политическа роля, за основа на която служел значителният му поземлен имот. Благодарение на постоянните завоевания на нови области, болярите са имали възможност да увеличават имота си. Теопомп съобщава, че 800-те „другари” на царя Филипа притежавали повече поземлен имот отколкото 1 0000 гърци от най-заможната класа на земевладелците.Върху тоя имот е почивало вероятно и задължението на болярите да служат като конници, в замяна на което наверно били освободени от поземлен данък. Как са били уредени тия отношения в Македония, ние не знаем. За по-късно време дава интересни сведения един намерен в Македония надпис, в който се говори за подаряване на земи от царя Касандра (306 – 297 г. пр. Хр.). От тоя надпис се учим, че в новозавоюваните области земята се сметала като домена, царска собственост. От тая земя царят раздавал на свои хора делове като награда за военна служба и със задължение за подобна и в бъдеще. Притежателят на дела може да го завещава, продава, и разменява; ала царят си запазвал върху него върховно право на собственост и делът могъл да бъде отнет. Вероятно е, че тия делове не са били свободни от данък, обаче не може да се каже нищо положително.
В предфилиповата епоха ядката на македонската войска се е образувала от конницата, както се вижда от сведенията, що дават авторите за войните във времето на Пердика II. Тукидид разказва, че при нахлуването на траките в Македония, македонците дори и не се опитвали да им се противопоставят с пехота, ами действували само с конница. Когато Пердика II предприел поход против линкеста Арабая, той набрал хоплити (тежковъоръжени) от елинските градове; това ясно показва, че македонците нямали хоплити. За значението на конницата свидетелствува и обстоятелството, че в по-старите македонски монети намираме образ на конник или само на кон. Вероятно е, че по военната си организация Македония приличала на съседната Тесалия, дето освен войската, с която предприемали външни походи и която се състояла от конници и лековъоръжени, набрани от подчинените племена, имало и опълчение, което не се употребявало за външни походи. И в Македония навярно се е правел общ набор, когато трябвало да се защищава страната от нахълтал в нея неприятел; но това опълчение не е било обучено и организувано.
Политическото значение на болярите отговаря на военното им. Във времето на Филипа и Александра те се означавали с името д р у г а р и. Това име е добре известно от Хомеровия епос, дето се употребя в смисъл на „дружинници”, които са длъжни да следват царете (напр. мирмидонците са другари на Ахила). В историческо време в Гърция тая институция е изчезнала, намираме я обаче запазена в Македония. Понеже и царската власт там напомня първобитните отношения на епоса, някои приемат, че и „другарството” е старинен остатък. Напротив други учени мислят, че името „другари” е заето съзнателно по-късно, във време на елинизацията на Македония. Керст с право изтъква, че непроменената елинска форма на името показва, че то е заето от епоса и предполага, че това е станало във времето, когато се засилила елинизиращата тенденция на македонското царство. Понеже е известно, че Архелай дал по-здрава организация на македонската конница, може да се предполага, че тъкмо той въвел името
х е т а й р и (другари на царя) за означение на болярите, които служели като конници; с това той преследвал целта да издигне значението на болярството, а от друга страна да подчертае и зависимостта му от царя.
Впрочем въпросът за първоначалното значение на тая дума е спорен.
П л а у м а н мисли, че в македонския служебен език с тая дума първоначално се означавал тесният кръг от близките до царя боляри (свитата); после, когато конницата получила по-здрава военна организация, името другари като почетно било пренесено и върху нея. Но дори да приемем това, мнението, че името хетайри е заето по-късно от епоса, не пада, защото ние не знаем, как се е наричала близката свита на царя в по-старо време. Освен това умесно изтъква Керст, че тая институция се развила напълно тепърва, когато царската власт закрепнала и добила централно значение в македонската държава. Ние знаем, че Филип е приемал в числото на другарите и не македонци; възможно е, че това са практикували и по-старите царе; а това обстоятелство показва, че за положението на другарите меродавният фактор бил царят. Вероятно е, че в старо време в Македония съществувал дружинният строй, който ни напомня феодалните отношения на средните векове; болярите са били васали на царя, както в средните векове свитата на големите синьори, състояща се от зависими бойни другари и слуги.
Във време на Александра Велики другарите (хетайрите) образували при царя един държавен и военен съвет (ок. 100 души). Те са негова свита, когато той се явява публично, също и в сражението се намират около царя. От тяхната среда той избира висши офицери, управители на провинции и пр. Във важни случаи Александър ги вика на съвет, без обаче да се обвързва с тяхното решение, или приема заедно с тях видни посолства. По някога функционират и като съд под председателството на царя, особено за да съдят членове от собствената си среда. Вероятно е, че Александър е приел тоя институт от предшествениците си.
За организацията на „другарите” като част от македонската армия (конница) имаме някои сведения тепърва за във времето на Александра Велики. Те се разпадали на ескадрони (8 в битката при Гавгамела), които броели 150 - 200 души.
И за политическото и социално положение на народа времето преди Филипа може да се изкажат само предположения; да заключаваме от Филипово и Александрово време за по-раншната епоха, тука е не сигурно, защото - както ще видим по-доле – във времето на Филипа са станали значителни промени. Едно е ясно: щом народът в по-старо време не е имал голямо значение във военно отношение, то и в политическо отношение ще да е играл маловажна роля. Дали са ставали редовни годишни събрания на мъжете годни да носят оръжие, ние не знаем; това е малко вероятно. При особни случаи, напр. при възцаряване, народът, които живял наблизу до столицата, е поздравлявал новия цар, навярно били съобщавани на народа и някои важни държавни дела, и той давал съгласието си с акламация. Но за редовна политическа дейност на народа в това време едва ли може да става дума.
По-късно срещаме случаи, когато македонският народ се събирал, за да съди отделни македонци, особено при углавни престъпления. Но това са събрания на войниците, на въоръжения народ. Нямаме основание да приемем, че и преди Филипа, когато народът още не бил организиран като военна сила, той е упражнявал подобна съдийска дейност.
Споменахме по-горе за ролята на отделните племена във военната уредба. Несъмнено, племената и техните подотдели са образували основата за политическото разчленение на народа и за управлението. И за него не знаем нищо положително; сигурно са съществували органи за събиране на данъците и за съдопроизводството. В нашите извори се споменува някакъв съдебен чиновник, но за значението на тая дума има спор. Крест предполага, че болярството на съответната област изпълнявало и функцията на управлението.
Още K. J. N e u m a n n въз основа на едно място у Ариана бе изказал предположение, че в Македония дори във време на Александра е съществувало крепостничество и едро земевладение (чифликчийство). Ариан именно съобщава, че Александър освободил родителите и децата на падналите в битката при Граник войници от всякакъв поземлен данък и от всички други лични служби (трудова повинност) и тегоби върху имота.
Действително, в полза на това тълкувание могат да се наведат някои съображения. Известно е, че крепостничеството в старо време е било много разпространено; то е произлязло най-често вследствие на завоеванията, при което покореното население се обръщало в крепостно състояние, а победителите ставали поземлени владетели. Тая стопанска форма срещаме на много места в Елада, особено в Лакония и Крит, в Етрурия, Рим и пр. В съседство с Македония, крепостни намираме в Тесалия (тъй наречени пенести), които и по племенния си произход се различавали от господарите си; в илирийска област крепостни се явяват у дарданците и ардиеите.
Понеже и македонската държава е произлязла чрез завоевание, и там ще да е съществувала подобна наредба. Ако приемем това, ще си обясним по-лесно някои черти в по-стария бит на македонците. Ние споменахме, че във времето преди Филипа тежко въоръжена войска в Македония не съществувала, естествено, защото такава войска не може да се създаде от крепостно население. Така е било и в Тесалия, дето конницата играе съществена роля, както в Македония, а пък хоплитите, до колкото ги е имало, стоят на заден план. Може да се предполага, че и в Македония, както в Тесалия, ще да е имало в отделните чифлици и свободни македонци, които са получавали от земевладелците или от царя парцели за обработване, или се занимавали с търговия и занаяти; но тая класа е била малобройна и ще да се е намирала в зависимост от едрите земевладелци.
Съгласни сме, значи, с Ноймана, че в Македония имало крепостничество; ала неможем да приемем твърдението му, че то съществувало и във времето на Александра Велики. С право бележи Керст, че общата задължителна служба на македонските селяни във фалангата не може да се съгласи с крепостничеството им. Следователно трябва да приемем, че крепостничеството е било унищожено от Филипа II, който, след като освободил селяните, дал им земя в пълна собственост, в замяна на което те занапред трябвало да плащат поземлен данък. След това Филип образувал от тях прочутата македонска фаланга, за която ще говорим по-доле. Възможно е, че за селяните останали и за напред някакви задължения към едрите земевладелци; напр. безплатна работа в техните имения през известни дни; това са може би личните тегоби, за които говори Ариан, че съществували в Александрово време. Но те може да се тълкуват и като лична служба за държавни цели (съграждане на крепости, пътища и пр.). Разбира се, при оскъдността на изворите, с които разполагаме, тоя въпрос не може да се реши положително.
Македонците са били войнствен и юначен народ; те се калили в дългите борби, които водели с по-старото население при завземането на страната; освен това те имали често войни със силните си съседи (траки и илири). Това е поддържало и засилвало военния им дух. В старо време там съществувал обичай, щото македонецът, който не бил още убивал неприятел, да носи някакъв оглавник. Споменува се също, че македонец, който не бил убивал глиган в свободен лов, без ловжийска мрежа, нямал право да лежи при угощение, а трябвало да седи. Македонците, както и други народи в примитивни отношения, обичали да пият много: „те пият, казва един писател, с големи глътки още в началото на угощението, и при първите блюда са вече пияни, та немогат да ядат повече”. Жените не могли да взимат участие в пиршествата, както у гърците. За Александра знаем изрично, че при угощенията допущал само хетери. Напротив у илирите жените участвували в угощенията, пили заедно с мъжете и ги отвеждали в къщи; освен това у тях имало обичай при ядене да седят, а не да лежат.
В Македония имало обичай, при погребение костерът, върху който бил изгарян мъртвецът, да бъде изгасяван от дъщерята на умрелия.
Имаме сведения и за македонски военен танец. Ксенофонт описва един танец, наречен к а р п е я, който играли магнетите, но бил известен и на македонците; в него се представяла кражба на волове. Известно е, че кражбата на добитък, особено на волове, играе голяма роля при първобитни племена, та не е чудно, че е била и предмет на игра.
Друг един танец е носел името т е л е с и й; за него не може да се каже нищо по-подробно.
2. Старата религия на македонците също малко ни е известна, защото повечето от литературните и епиграфски свидетелства, с които разполагаме, са от по-късно време, когато елинизмът бил упражнил вече дълбоко влияние върху целокупния бит на македонците; освен това последните са възприели и някои култове от по-старото трако-илирийско население, а може би и от най-старото прединдоевропейско население на страната.
Някои учени, като напр. Хофман, Костанци и др. са изказали мнение, че и македонската религия била гръцка, понеже в нея били запазени староелински елементи. Но, както ще видим по-доле, това мнение не може да се поддържа. Сам Хофман признава, че ако и главните гръцки божества – Зевс, Аполон, Херакл, Артемида – да били почитани в Македония, това още не доказва нищо за гръцкия характер на религията, защото почитанието на тия богове може да е въведено от македонските царе и се е сляло с домашни култове. И наистина в религиозна област елинското влияние ще да е било много силно, както ни показва и аналогичният пример с Тракия, дето в римско време – за което имаме доста данни – повечето от божествата на гръцкия пантеон са били почитани под чужди имена и изобразявани според създадените от гръцкото изкуство типове. Заради това свидетелствата за македонската религия, които произхождат от по-късно време, нямат голямо значение за упознаване със старите македонски култове.
Както другите индоевропейски племена, и македонците са почитали бога на небето (у гърците Зевс), който може би се наричал у тях Диос или Д е й п а т и р. Ала рано още проникнал в Македония гръцкият култ на тоя бог. В гр. Дион, дето се чевствувал заедно с музите, той имал прочут храм; там Архелай учредил в негова чест и Олимпийски игри по подражание на гърците. Подобни игри съществували и в Бероя в императорската епоха. В чест на Зевса бил празнуван в Македония специален празник Х е т а й р и д и я, който може би е зает от съседните магнети, у които също бил известен. Ad. Reinach, като взима пред вид и култа на Зевса – Амона в гр. Афитис, който е доста стар, предполага, че Зевс е стъпил на мястото на първоначалния бог – козел, тотем на македонско племе, който се отражава и в името на родоначалника на македонската династия К а р а н.
Колкото се отнася до Посейдона, той не е имал стар култ в Македония. Обстоятелството, че се споменува в клетвата на договора между ФилипаV и картагенците, не доказва противното, както и жертвите, които принася Александър на Посейдона и на други морски божества при преминаване на Дарданелите или в Индийския океан. Култът на Посейдона в Елимея е пренесен от Тесалия, както изтъква и Беге.
За култа на Атина има значение само едно свидетелство (Liv. 42, 51): македонският цар Персей преди да тръгне на война против Рим, принесъл в Пела хекатомба на Атина Алкидема. И в монетите се среща образът на
П а л а д а А л к и с. Допустимо е, че името Атина е заместило някое домашно божество. Според една глоса у Хесихия Атина се наричала Гига; възможно е, че имаме тука тракийско божество, прието от македонците.
И за Аполона не може да се докаже, че е бил почитан в старо време в Македония. Името на месеца „Апелайос”, който се среща и у други гръцки градове, е заето и нищо не доказва, като вече изтъкнахме по-горе. Наистина македонските царе често е допитвали до Делфийския оракул, но това не сведочи за стар елински култ; зашото ние знаем, че и Лидийските царе (напр. Крез) са тачели твърде много Аполоновото прорицалище в Делфи. В два надписа от монастиря Трескавец се среща Аполон с прекор
О т е у д а н о с или Етеуданискос; тия надписи обаче произхождат от пеонска област, и са вероятно илирийски. Предполага се, че те означават бога на слънцето, който бил смесен с Аполона.
В щитовете, изобразени върху македонските монети, се срещат често кръстове или кръгове в различна форма; Gardner u Svoronos изказват мнение, че това е символ на слънцето; но това не може да се приеме; с право изтъква Ad. Reinach, че това са мотиви на геометрическото изкуство, които се срещат в щитовете на цяла среднs Европа още в бронзовата епоха.
Македонците били в старо време страстни ловжии, та не е чудно, че у тях е бил доста разпространен култът на Артемида. В един надпис от Бероя тя носи прsкор “agrotera” (ловжийска). В Скидра й се дават локални имена Г а з о р и т и с или Б л у р и т и с. Първото име е произведено от тракийския град Г а з о р в областта на одомантите, отдето също имаме посвещения на тая богина. Тя е вероятно тракийската Артемида, чийто култ е бил приет и от македонците в Ематия.
У пеонците Артемида се е почитала с име „царица”; това е тракийската Бендида. В гр. Амфипол е била на голяма почит Артемида „Таврополос”; тя се изобразява яхнала на бик, с факла в р ъ к а; и тоя култ стоял във връзка с Бендида.
Почитането на в е л и к а т а б о г и н я-м а й к а (Кибела, Ма) е засвидетелствувано за Амфипол още в III в. пр. Хр.; от по-късно време датуват многобройните глинени образи на А т и с, които са били поставяни в гробовете като символ на безсмъртието. В императорско време в Едеса е цъфтял култът на непобедимата Ма. Възможно е, че македонците в старо време са почитали някоя богиня на природния живот, която по-късно е била отъждествена с фригийската Кибела.
Сигурни следи за стар култ на Хермеса липсуват; в монетите на Александра I, Пердика II и др. се среща само кадуцей (жезъл). В релефите Хермеса намираме тепърва в императорско време. У дероните обаче Хермес е бил почитан като бог на земеделието. В Хомеровия химн на Хермеса Пиерие при Олимп се смята като родина на тоя бог.
Култът на Афродита в Македония е от тракийски произход: според Хесихия тая богиня се наричала в Македония с името З е й р е н, а това име се среща като име на град в Тракия.
Деметра и Персефона се срещат токо-речи само в монетите от императорско време; следи от по-стар култ няма. Колкото за Асклепия, може сигурно да се каже, че той е заместил македонския бог-лекар Д а р о н, който дарява здраве и сила. Това име може да се свърже с д е р о н и т е и с тракийското племе д е р с е и или дарсии.
В клетвата, с която се потвърждава договорът на македонския цар Филип V с Картаген, се призовават божествата Хелиос, Ге и Селена (Polyb. VII, 9). Не може да се каже, дали тия божества са имали стар култ в Македония. За Хелиос (слънцето) знаем, че бил почитан у пеонците във форма на диск, прикрепен на дълъг прът. Тоя образ ни напомня бронзовите кръгове – емблеми на слънцето – поставени върху колесници, които ни са запазени от бронзовата епоха на средня и сев. Европа.
Гръцкият Арес е оставил малко следи в Македония, дето са били почитани специални богове на войната. Ливий (40, 6) описва очистителния празник на македонската войска. Главата и предницата на едно разсечено през средата куче се поставяло на дясната страна на пътя, а пък задницата – на лявата. Между тях преминавала войската въоръжена. На чело вървял царят, пред когото носели и оръжията на по-раншните царе; след него – царската гвардия и останалата войска. След тая церемония войската се разделяла на две части и извършвала маневра, подражение на истинско сражение.
Тоя празник ставал през м. Ксандик, който може би си носи името от бога Ксант (Ксанд), комуто се принасяло кучето в жертва. С право бележи Нилсон, че вместването на тая церемония в кръга на годишните празници, е вторично. Първоначално тя се е извършвала само в жъртва. С право бележи Нилсон, че вместването на тая церемония в кръга на годишните празници е вторично. Първоначално тя се е извършвала само в началото на войната. Кучето се е принасяло в жъртва, за да се очисти войската от всякакви лоши влияния. Обяснимо е също, защо преди истинската битка се е представяла мнима битка: чрез победата над дружината, която играла ролята на неприятеля, могло да се повлияе върху изхода на предстоящето сражение (един вид магия по аналогия). Подобни церемонии се срещат и у други примитивни народи.
Богът на войната у крестоните се е наричал Кандаон; това име може да се сближи с меонския к а н д а в л, който се тълкува като „кучедавец. Тука имаме вероятно следа от зоолатрия (почитане на животните), защото с името „Кандаон” се е означавало първоначално вълкът. В свръзка с Кандаон стои и името Т а в л о с, с което се означавал македонският Арес.
Споменува се и друг македонски празник П е р и т и я, който ставал през м. П е р и т и й, но за неговия характер нищо незнаем.
На голяма почит е бил в Македония богът Дионис, който се смятал като родоначалник на царя. На ежегодния празник царят сам принасял жъртва на тоя бог. Вакханките, които служели Дионису, се наричали к л о д о н и, м и м а л о н и, б а с а р и или м а к е т и и по всичко приличали на тракийските. Интересно е известието, което дава за тях Плутарх: „всички жени в тая страна (Македония), казват, от старо време са предадени на орфическите мистерии и на оргиастично служение Дионису и се наричат Клодони и Мималони; много от церемониите, които извършват, им са общи с едонянките и тракийките около планината Хемус, от които както се вижда, е зает и изразът, (гръцки букви - нямам ги) който означава неумерен и суеверен божес и култ. Олимпиада, която повече от другите обичала изстъпленията и се предавала на вакхическо въодушевение напълно както варварите, носела със себе си в хоровете на вакханките големи питомни змии, които често излазяли изпод бръшляна и от мистическите кошници, увивали се около тирсите и венците на жените и изплашвали мъжете”. Придружниците на бога, силените, в Македония се наричали Sauadai, Saudoi, имена които стоят в свръзка с бога Сабазия (Савазий). Предполага се, че името на бога Б а л и с било македонско. По тия божеси имена са наречени градовете Бала и Сабатиум. Известни са ни и някои от култовите прекори на Диониса; така в Едеса той се наричал Псевданор, в Тесалоника – Принофор. И у пеонците се почитал Дионис, под името Диал. Сигурно е, че култа на Диониса македонците са приели от тракийските племена, които едно време населявали Македония.
Тракийски са също и култовете на Хероя и на Резос, които са засвидетелствувани в някои македонски градове.
И музите, които първоначално са нимфи или горски божества (Ореади), са били почитани в Македония; те носят разни имена: Туриди, Евдалагини, Ехедориди. Техният култ произхожда от Пиерия при Олимп, дето са свързани и с извори (напр. Пимплеади от извора Пимпле). Трябва да споменем и А р а н т и д и т е, които отговорят на гръцките еринии; дали това име стои в свръзка с Арес, или с а р а (молба, проклятие), не може да се каже.
Ние изтъкнахме вече, че македонските царе изкарвали своя род от Херакла; обяснимо е, следователно, че тоя бог-херой е бил твърде популярен в Македония. У Хесихия ни е предадено македонското име на Херакла А р о т о с, предполага се обаче, че думата у Хесихия е развалена и че трябва да се чете Аретос. В един надпис от Филаке Херакъл носи прякор Кuvabac; , а в друг надпис от Девриоп – Kouvayibac; и това име ще да стои в свръзка с кучето
За друго македонско божество с име Веди съобщава Неант от Кизик (III в. пр. Хр.): македонските жреци в молитвите си просели от него милост за себе си и децата си; Клемент Александрийски съобщава, че то се отъждествявало с въздуха. Ако действително е съществувало такова божество, то ще трябва да го смятаме тракийско, защото Веди ни е известно като трако-фригийска дума за „вода”. Обаче възможно е, че криворазбраните стихове на комика Филилия са дали повод да се схване
B e d y като божество.
Нека споменем и бога на съня Т о т о е с, който се среща в един оброчен надпис от Амфипол и е също тракийски. Върху другите по-маловажни божества, заети от гърците, напр. Тритон, Пан, Темида, Кабирите, Диоскурите, Персей и пр. не ще се спираме.
От гореизложеното се вижда, че македонската религия съществено се различава от гръцката: в нея липсуват важни елински божества, напр. Хера, Хермес, Посейдон, Деметра и др. Други широко разпространени култове в Македония са заети от траките. Въпреки силното влияние на елинизма, македонците запазили доста от домашните си божества напр. боговете на войната (Каран, който бил заместен после от гръцкия Пан; Тавлос, Кандаон и др. Дарон, Диал, Савадите, Туридите и пр.; запазили се и остатъци от първобитното почитание на животните (лъв, куче, вълк) и растенията (бръшлян и пр.).

Ч А С Т В Т О Р А
Съзиждане на македонската велика сила

I
Начало на Филиповото управление и вътрешни реформи. – Организация на македонската пехота (фаланга) и конница. – Новото военно изкуство. – Значение на военните реформи. – Политическо обединение на Македония. – Положението на болярството и значението на монархията.
Ние видяхме вече, в какво трудно положение се намирала Македония след смъртта на Пердика III, който оставил малолетен син Аминта. В тоя момент излиза на сцената братът на Пердика Филип, вероятно като настойник на малкия Аминта. Филип бил едва 23-годишен (род. 382 г. пр. Хр.), но съдбата го предопредила да стане не само спасител на Македония, но и създател на нейната велика сила. Както споменахме по-горе, Филип прекарал три години като заложник в Тива; след убиването на Птоломея Алорски Филип се върнал в Македония, дето още във времето на Пердика III той получил отделно княжество и успял да си приготви и малка войска.
Когато Филип започнал своята дейност, съществуването на Македония висяло на косъм; опасностите се увеличили и с това, че се явили пак старите претенденти за македонския престол; те дори намерили подкрепа и от чужди държави, които имали интерес Македония да бъде слаба и разпокъсана. Така претендентът Павсаний бил подпомаган от тракийския цар Котис; Аргей се върнал от изгнание и довел със себе си атинска войска; трети претендент бил Архелай, най-стария Аминтов син от съпругата му Гигея. Но Филип бил твърдо решен да надвие всички мъчнотии; с пламенна реч той въодушевил войската си да се бори с външните врагове на отечеството. Той привлякъл на своя страна и народа, като му обещал разширение на политическите му права и подобрение на социалното му положение, а също му раздал и подаръци. Тъкмо сега се появил един оракул, който предсказвал, че във времето на един Аминтов син Македония ще стане велика. Макар и измислено, това предсказание създало у народа настроение в полза на Филипа.
Филип скоро сполучил да премахне претендента Архелая; пеонците подкупил с пари да се оттеглят от Македония. В една среща с Котис в гр. О н о к а р с и с, той убедил тракийския цар да се откаже от подръжката на Павсания; възможно е, че за награда Филип му обещал гр. Амфипол. Котис обаче скоро умрял, а за Павсания вече нищо не се споменува. Аргей се опитал да спечели със своите наемници града Еге, но не сполучил; когато се отдръпвал, Филип го нападнал и взел в плен повечето от войниците му.
Вероятно след тия успехи Филип, който показал сега своята способност и предприемчивот и си спечелил доверието на народа, бил провъзгласен за цар. Неговият племенник Аминта останал да живее в царския дворец и по-късно бил оженен за Кинана, дъщеря на Филипа от илирийката Авдата.
Въпреки тия вътрешни мъчнотии и опасности, външните отношения напротив били благоприятни за създаването и разширението на македонската мощ. Олинт, най-силният съперник на Македония в Халкидика, доста отслабнал вследствие походите на атинския пълководец Тимотей (364 г.). В Тесалия след смъртта на тирана Язон от Фере, избухнали разпри между наследника му Александра и тесалийците, които отслабили страната и дали повод за намесата на тиванците в Тесалия. Тива във време на Епаминонда съсипала и последната по-здрава политическа сила в Елада, спартанската държава, без да може да постави нова мощ на нейно място. С това Тива само изравнила пътя на македонската монархия към Елада и станала, както ще видим по-долу, военна учителка на Филипа. „В същото време, когато гръцката култура достигнала най-високия си разцвет и узряла да стане световна култура, нацията загубила политически всякакво значение. Тя била разсипана на късове, и развалините лежат като лека плячка за всеки, който пожелае да се наведе, за да ги събере”.
Най-близките задачи, които чакали Филипа, били следните. Първо: да осигури страната си против непрекъснатите нахълтвания на съседните варварски племена; второ: да унищожи сепаратизма на отделните княжества и да ги обедини в едно политическо цяло. И най-после: да премахне икономическата зависимост на Македония от елинските побрежни градове, които отрязвали Македония от морето и я използвали за свои цели. С това Македония щяла да добие и своите естествени граници. За да може да пристъпи успешно към изпълнението на тия задачи, Филип предприел преди всичко коренни реформи, които образуват епоха във вътрешното развитие на Македония. Преди да продължим историята на Филипа, трябва да се запознаем с тия реформи доколкото позволяват оскъдните сведения, с които разполагаме.
На първо място трябва да споменем преобразованията, които Филип направил във военното дело; с тях той си създал една професионална народна войска, каквато в това време не притежавала никоя друга държава. С тая войска и със създадените във Филиповата школа пълководци Александър Велики по-късно спечелил своите бляскави победи, които обосновали неговото всесветско владичество; няма съмнение, че мечът, който послужил Александру, е изкован от Филипа. Последният създал прочутата македонска фаланга от тежко въоръжени пехотинци, наречени още и другари - пешаци. Фалангата се различавала от гръцките хоплити по това, че била нареждана в по-голяма дълбочина и била въоръжена с по-дълги копия (на македонски с а р и с и), тъй щото копията на няколко редици могли да действат едновременно.
Останалото въоръжение на фалангитите не било толкова тежко, колкото на гръцките хоплити; то се доближавало до това на гръцките пелтасти, създадени от Ификрата. Повече подробности за организацията на старата македонска фаланга ние нямаме. Delbrusk предполага, че дългото копие носели само задните редици на фалангата, а първите два реда били въоръжени с обикновеното късо копие. Явно е, че при сгъстеното нареждане на фалангитите с дълги копия, отделната единица не е могла да оперира толкова свободно, особено при неравна почва; но силата на фалангата почивала върху задружния й напор, който неприятелят мъчно могъл да издържи. Когато пък тя заемала отбранително положение, за неприятеля било невъзможно да пробие фронта през тая гора от копия.
За македонската фаланга в II във. пр. Хр. ние имаме класическо описание у Полибия, в което македонският военен строй се сравнява с римския. Дълбочината на фалангата тогава била 16 човека. „Острията на наведените сариси на първите пет реда на фалангата – при сариси дълги 14 лакти – се издавали пред фронта на първата редица, и то в интервали от по два лакти; а пък 11-те задни редици държали сарисите си над раменете на по-предните фалангити. За да се наберат повече острия в най-предната линия, задните редици получавали по-дълги сариси, а предните редици – съответно по-къси.”
Както виждаме, фалангитите, които стояли зад петия ред, не могли да действуват със сарисите в битката, нападайки лично неприятеля. Обаче те изпълняват друга задача: държейки сарисите си вдигнати над раменете на предшествуващите войници, те пазели задните редове на фалангата от ударите на снарядите, които хвърляли върху тях метателните оръдия на противника. Освен това с натиска на тялото си върху първите редове, те засилвали напора на фалангата и не давали възможност на първите редове да се повърнат назад.
Полибий също изтъква, че за успешното действие на фалангата била необходима равна и гола местност, която не би представлявала никаква спънка за нейното нареждане и движение. Разбира се, че такава пригодна равнина не винаги могла да се намери. Освен това неприятелят често имал възможност да не позволи на фалангата да си избере удобно полесражение. В това отношение римският военен строй представял известни предимства, които позволили на римските легиони да съсипят македонската фаланга.
Но нека се повърнем към Филиповото време.. Покрай пехотата, си запазила старото значение и кавалерията, която също била усъвършенствувана. С право казва един историк на военното дело, че коницата на Филипа и Александра била първата добре дисциплинирана кавалерия във всемирната история. С такава конница не разполагали нито гърците нито персите. Освен шлем и ризница, те носели малки щитове и се сражавали с меч и копие, което служело и за хвърляне и за мушкане. Обаче докато гръцките кавалеристи се сражавали в пръснати рояци, македонските конници образували строго дисциплинирани тактически единици („или”, ескадрони). Между тях първо място заемали царската
и л а (агема на другарите), която се подбирала измежду всичките или. В македонската войска се споменуват и с а р и с о ф о р и (копиеносци), които според мнението на някои автори представят лека кавалерия; според други те не се отличавали много от тежката кавалерия.
Между конницата и фалангата като съединителна брънка в сраженията действували тъй наречените х и п а с п и с т и, които могли да се движат по-лесно от мъчно подвижната фаланга. Хипаспистите били въоръжени като гръцките пелтасти (ленена ризница, щит, късо копие за мушкане и дълъг меч) и били особено пригодени за офензива.
Нека прибавим, че в македонската войска не липсувала и лека пехота (пелтасти), стрелци и прашници. Филип употребявал и наемници, особено когато трябвало да предприеме някой бърз поход или нападение, а пък нямало време да се събере редовната македонска войска; вероятно е, че той поддържал постоянна, макар малка войска от наемници. Към собствената македонска войска трябва да се прибавят и помощните войски на съюзниците и подчинените общини; особено ценна била тесалийската конница, с която Филип разполагал от 344 г. насам, също лека пехота и конница на траките, агрианите, пеонците и илирийците. Елинските общини доставяли хоплити и моряци. Нека прибавим, че както гръцката, тъй и македонската войска не е имала знамена. Само Ариан говори за военно знаме у македонците – конници и то в последните години на Александра. Предполага се, че то било въведено по подражание на персийския обичай.
За правилната оценка на Филиповите нововъведения във военното дело трябва да се изтъкне, че той се възползувал от тактическите реформи, прокарани от даровития тивански пълководец Епаминонд: напредъка на елинската военна техника Филип поставил в услуга на новата, създадена от него македонска мощ. Трябва да забележим, че Епаминонд изоставил дотогавашната практика да напада с целия фронт, а въвел тъй нареченото флангово сражение. Той поставил тиванците на лявото крило, тъй щото те стояли срещу ядрото на неприятелската войска (спартанците), а не срещу по-долнокачествените им съюзници. За да избегне унищожението или откъсването на дясното си крило (дето стояли тиванските съюзници), което трябвало да служи като флангово прикритие и в краен случай като готова подкрепа и опора на лявото му крило, той наредил цялата си боева линия не успоредно с неприятелската, ами наведено в посока на диагоналата. Лявото крило, предназначено за решителна битка с ядрото на неприятелската войска, образувало предната, наклонена към неприятеля част на диагоналата, докато дясното крило с най-външния си десен край стояло най-далеч от неприятеля. Това крило имало назначение да не посреща неприятеля с хладно оръжие, ами отстъпвайки бавно да го отблъсква отдалеч с хвърляне на копия и, чрез затягане на сражението и приковаване на противника, да не му позволи, да иде на помощ на нападнатото дясно крило.
Филип схванал значението на тая нова тактика, възприел я, като я приспособил към условията и традициите на своята страна: ново доказателство за неговата практическа държавнишка мъдрост. До като у Епаминонда пехотата все още играе главна роля, а кавалерията служела само за прикритие на скъсеното ляво крило, Филип, който разполагал с по-добра конница, употребил последнята за офензива, за нанасяне на главния удар. Това се налагало и от обстоятелството, че неговата фаланга още не била достатъчно обучена и упражнена. Случвало се, че фалангата стъпвала в действие тепърва, след като кавалерията разбивала едното крило на неприятеля. В битката кавалерията била подкрепяна от лековъоръжените, които мятали копия, стрели и камъне.
Тъкмо в това лежи и главната реформа, която Филип прокарал във военното изкуство, че разните видове оръжия били съединени в органическо единство. При всичко, че наченки на тая тактика се срещат още в наемнишките гръцки войски; обаче тая система е докарана до съвършенство от македонските царе. В това отношение са твърде поучителни Александровите сражения, в които разните видове оръжия и войски са така комбинувани, че служат всички на една обща цел. „В скопчването на всички отделни части лежи силата на македонския военен организъм. Единната мисъл на пълководеца, който е същевременно създател на войската и военачалник, властува над цялото. Македонско то военно изкуство е царско дело”. Не напразно немският виден историк Т.
Л и н д н е р сравнява македонската войска с шведската на Густав Адолф.
Ако Филип още в началото на царуването си обърнал най-голямо внимание на военното дело и създал една истинска народна войска, това показва, че проумявал ясно, че една силна войска е необходимо условие за създаването и съществуването на една мощна държава. С право казва гениалният немски историк Р а н к е: „войната е неизбежна; едно спечелено или изгубено сражение решава съдбата на народите за дълго време. Ходът на световната история почива върху нападение и съпротива. Какво е мощ? Това е само такава държава, която еднакво е пригодна и обучена за нападение и защита. До като нито гърците, нито персите в дългата си борба помежду си не били достигнали такава уредба, македонците се явили между тях и успели да образуват действително една мощ. Въздействието, което те упражнили, може да се означи като неизмеримо; то обосновало една световно-историческа епоха”.
Филип знаял, че не е достатъчно да даде на войската си нова организация: той трябвало също да я подготви за големите задачи, които възнамерявал да й възложи. Гръцкият историк Ксенофонт, преценявайки Епаминондовата дейност, изтъква и това, че „той свикнал войската си да не се плаши от никакво усилие ни дене ни ноще, да не отбягва никаква опасност и да запазва дисциплината си дори при най-оскъдна храна”. Тая похвала можем да приложим още повече за Филипа; и той постоянно упражнявал войската си, привиквал я на желязна дисциплина и усъвършенствувал бойната й способност. Наистина неговата войска не била напълно постоянна, каквито са модерните армии, но тя много се доближава до тях, защото едва ли минавала година, да не бъде свикана на поход или на упражнение. Освен това Филип въвел обща военна повинност. Определена годишна възраст за срока на военната служба, както изглежда, не съществувала. Негодните вече за служба поради старост, болест или рани царят уволнявал. Във време на службата си войниците получавали издръжка от царя.
Характерно за дейността на Филипа е и обстоятелството, че той обръщал внимание и на дребни, на глед маловажни работи. Така напр. за да облекчи обоза, той запретил употребата на кола и определил за всяка войскова част числото на носачите, които носели необходимия багаж. С това значително се улеснявали действията на войската.
Върху основите, положени от Филипа във военното дело, са градили по-нататък Александър и неговите наследници. С военните нововъведения на македонските царе изобщо настъпва ново време. В мрежата на политиката воденето на войната завзема едно добре пресметнато място и използува всички възможности, не отстъпва както по-рано пред големи спънки, ами намира средства да постигне целта си въпреки годишните времена, планините, пустините, реките. Победата в битката се спечелва с всички средства и се допълва с преследване често до последен дъх. Обсаждания на градове, опорни точки, етапни пътища, възприемане на нови оръжия осигуряват постигнатото и подготвят нови стъпки”.
Създаването на македонската пехота има не само голямо военно значение; не по-малко е социалното и политическото му значение. Ако до времето на Филипа царят трябвало да се обляга само върху болярството, което с течение на времето би могло да стане опасно за държавата и дори да почне да ограничава компетенциите на царската власт, Филип разширил основата на своята мощ, като събудил и използвал силите, които дремели в недрата на народната душа. Той премахнал съсловния характер на държавата и я демократизирал, като свързал царската власт с целия народ. Както говорихме вече по-горе, до времето на Филипа масата на македонския народ нямала нито военно нито политическо значение; ако се събирало по някога опълчение, то представяало една необучена и зле въоръжена тълпа. Сега обаче, след като тая маса била организувана в яка армия и се съединила тясно с личността на своя монарх, естествено народът добил съзнание за своята сила и за своето единство. Филип успял да насади македонската гордост и дълбок патриотизъм, от който бил въодушевен, и в душата на народа си; той го възпитал да се чувствува като господствуващ народ. Както казахме, войската често била викана на упражнения или походи и по тоя начин тя добила възможност да играе по-голяма роля при важни политически събития или да действува като съд при углавни престъпления. В тия военни събрания всеки македонец могъл да изкаже свободно мнението си. Освен това честите победоносни войни не малко спомогнали да се засили и индивидуалността на народа.
Тоя демократически характер на Филиповата реформа заслужава най-голямо внимание; в неговото лице ние виждаме един просветен монарх, който не се влияе от интересите на отделни класи, а има пред вид изключително общото благо на своята държава. На тая реформа ще отдадем още по-голямо значение, ако вземем пред вид изказаното по-горе мнение, че Филип предварително освободил македонското селячество от крепостничество и унищожил феодализма.
Ние видяхме, че македонската войска в това време представяла органическо единство от разни войскови части с разни оръжия и различни предназначения. Това единство е отражение на политическото обединение на страната, което пък се дължи на гениалния организатор Филип. В негово време отделните княжества вече не съществували и с право се предполага, че те са премахнати от него. Наистина партикуларизъмът на отделните области отчасти се запазил и по-късно, както ни показва обстоятелството, че при нахлуването на римляните във времето на Филип V (199 г. пр. Хр.) орестите отпаднали към неприятеля. Обаче по-рано тоя партикуларизъм, въздържан от авторитета на силната централна власт, не представлявал опасност за целостта на държавата.
Старата племенна уредба Филип не премахнал напълно, и затова чувството на по-тясна връзка между членовете на отделните племена се запазило живо; обаче и в нея Филип направил преобразование, за да послужи на новата държавна уредба. И в тоя случай ние виждаме умението на Филипа да изпълни старите форми с ново съдържание; той въвел един вид племенна децентрализация за военни и социални нужди на държавата. Областите на отделните племена били обърнати в наборни окръзи, които, освен за набор във войската, служели и за целите на управлението. Така ние срещаме отдели на войската, наречени по името на линкестите, орестите, елимейците, тимфеите, еордеите. Освен наборните окръзи по племена се срещат и такива по географски области напр. Антемунт, Ботиея, или по градове: Пела, Амфипол, Пидна, Миеза, Алалкомене, Алор Ере, Бероя. Както се вижда, Филип създал и нови градове, които в случай на неприятелски нападения са служели за защита, а също и като наборни центрове. Към тая дейност на Филипа можем да отнесем думите, които срещаме в речта на Александра Велики към възбунтувалите се македонски ветерани: „Филип, който ви намери бедняци и скитници, облечени в кожи, каращи на паша по планините малко овце и сражаващи се за тях несръчно с илири, трибали и траки, даде ви да носите хламиди наместо кожи, свали от планините в полетата, направи ви годни да се сражавате със съседните варвари, за да можете да се опазите, доверявайки се повече на собствената си храброст, отколкото на укрепените места. Също той ви направи, градски жители и ви украси с хубави закони и нрави”.
Демократизирането на държавата и засилването на народната маса, което се дължи Филипу, не е могло да не окаже известно въздействие и върху положението на болярството. То и запазило наистина известно военно и обществено значение, но изпаднало в по-голяма зависимост от царя и не е могло вече да играе самостоятелна политическа роля. Болярите, които искали да вземат участие в управлението, да завземат държавни и военни служби, трябвало да живеят при двора на царя и да влязат в близки сношения с него. За голяма чест се смятало да принадлежи някой към соматофилаките (генерал-адютанти), които непосредствено услужвали на царя и в сражението образували най-близката му свита. От тях царят си избирал и своите генерали, на които поверявал и други важни служби и задачи. За да се подготвят младите боляри за соматофилашката служба, Филип наредил, щото синовете на видни македонци на известна възраст да дохождат в двореца, за да служат лично на царя като пажове. По такъв начин те са свързвали с личността на монарха, а пък последният добивал възможност да изпита тяхната вярност и способност и да ги подготви за бъдещата им политическа и военна дейност. Така дворецът на царя станал един вид разсадник за подготовка на държавни служители и пълководци.
Ние споменахме вече, че отделните видове войска, всеки добре подготвен, били свързани в едно цяло, което съответствувало на политическото единство на народа. Това единство на политическата и военна дейност, тъй характерно за Филиповата реформа, стои в пълна противоположност с отношенията в Елада. В това време в гръцките демократически държави, особено в Атина, военното водителство било отделено от политическото; вследствие на това често се явявали разногласия или борби за надмощие между стратезите и политиците, които са отразявали пагубно върху държавните интереси, особено върху военните действия и външната политика. Освен това в атинската демокрация решението на политическите и военните въпроси зависело от публични съвещания в народното събрание, съставът на което не бил подготвен, и следователно не е могло да се постигне последователност и постоянство в ръководството на държавните работи. Напротив македонската монархия, в която намираме единство на волята, е разполагала безусловно с военните сили и е могла да ги използва напълно за постигане на политическите си цели. Това предимство на Филиповата монархия не е могло да не бъде забелязано и признато дори от върлия й неприятел, демократа Демостен, който така рисува двамата противника: „На едната страна македонският цар, като единствен владетел, пред никого неотговорен, едновременно пълководец и финансов министър, явява се навсякъде бързо с войската си, използува всеки благоприятен случай и всяко годишно време. На друга страна атинският демос, непостоянен като морски вятър, който постоянно се бави и отлага, взима решения, узнава винаги късно за някои успехи на противника, решава да се опълчи против него, но не може никога да го изпревари и винаги бива изненадван”.
Между разните държавни уредби, монархията е най-пригодна да предприеме крупни преобразования. Такива преобразования обикновено засягат дълбоко интересите на отделни съсловия, с които трябва да се води борба. Единоличната власт, която стои над партиите и техните изключващи се взаимно интереси, най-лесно може да потуши недоволството и да прокара реформата. Това ясно забелязваме и в македонската монархия, в която личността на царя е имала пълна възможност да развие творческата си сила, защото се опирала върху широките народни слоеве. Личните интереси на монарха тука напълно съвпадат с интересите на нацията: величието и мощта на ръководната личност е същевременно и величие на народа, които крепи тая личност. И в това отношение македонската монархия има голямо предимство пред елинските държави, чиито политически условия в това време рядко позволявали на видни личности да се проявят с творческа политическа и военна дейност.
Създаденото от Филипа политическо и социално единство има огромно значение за развитието на македонския народ. С право признава Б. Чичерин, че „общите учреждения водят към развитие на общ дух, който съставя главна нравствена опора на държавата. Само по тоя начин е възможно сливането на разните племенни особености в едно живо тяло, създаването на една народност, която намира в държавата висшия си израз”.
Немския историк Д. Ш е ф е р в едно свое съчинение, което излезе напоследък, доказва, че държавата стои на първо място пред всички други културни области; последните, с редки изключения, зависят от държавата; никога, казва Шефер, една велика мисъл не е достигнала общо въздействие, засягаще човечеството, без помощта, без водителството на държавата. Но за да съществува самостоятелно, държавата има преди всичко нужда от организирана сила; „държавата е мощ”, казва с право Шефер; без мощ никой народ не може да запази свободата си. Щом е така, най-главната задача на политиката трябва да бъде да развие и запази държавната мощ. Тая задача особено се налага при създаването на нови държави и при уголемяването на малки. И ние виждаме, че цар Филип разбрал тая основна истина и съсредоточил всичкото си внимание към изпълнение на тая задача. В това се състои великото му историческо значение. „Той бил представител на висшето назначение на своя народ, той му проправил път към историческа дейност”.. Но и македонският народ показал готовност да носи тежестите, които му се наложили, и да принесе нуждните жертви, които му спечелили положението на велика сила в Европа.

II
Периодизация на македонската история във време на Филипа. – Борба с илирите; завземане на Амфипол и Пангейската област. – Борба със северната коалиция. – Монетна реформа и флота.

Ако хвърлим поглед върху целокупното развитие на македонската мощ във време на Филипа, ще забележим в него три главни периода. Най-напред Филип осигурява границите на държавата си от нападенията на съседите варварски племена, стъпва здраво на Егейския бряг и спечелва част от западна Тракия. След това той установява влиянието си вТесалия, което му дава възможност да се намеси решително във вътрешните работи на Елада и да завърши дългата война против фокидските наемници. Същевременно той разширява и затвърдява властта си по тракийския бряг. Най-после Филип приема наложената му война с Атина и Тива, спечелва хегемонията в Елада и основава коринтския съюз.
Първата, неотложима задача на Филипа била, както видяхме, да спре нахлуванията и грабежите на северните и западни съседи на Македония. За да бъде спокоен от към юг, додето извърши тая задача, Филип поискал да се примири с Атина. Пленените при поражението на Аргея атинци той отпуснал без откуп и дори им повърнал всичко, което изгубили в похода си. След това пратил в Атина пратеници с писмо, в което предлагал мир, като се отказвал от Амфипол и дори изявявал готовност да се съюзи с атинците и да поднови приятелските отношения, които поддържал с тях баща му Аминта.
Атинците се уловили в поставената от Филипа примка; те пратили пратеници да водят преговори, при които се съгласили, Филип да помогне на атинците да вземат Амфипол, в замяна на което те му обещали Пидна. Пратениците се върнали и доложили за станалото само на съвета, а не и народа, за да не се научат пиднейците, че били позорно предадени от Атина.
Сега Филип могъл да се обърне спокойно против северните си неприятели. Пеонците, чийто цар току-що умрял, били разбити от Филипа и принудени да признаят върховната му власт. След това Филип се обърнал против илирийците, у който тогава царувал Бардилис. Според Диодора Филип разполагал със 10000 пехота и 600 конника; същите сили почти имал и Бардилис. Преди сражението последният предложил Филипу мир въз основа на статуквото. Ала Филип не могъл да се съгласи да остави цяла западна Македония в ръцете на илирийците. Понеже Бардилис отказал да повърне тая област, спорът трябвало да се реши с оръжие. Илирийците се сражавали храбро и упорито; сам царят, макар 90-годишен, се бил на кон на чело на войниците си; но Филип успял да ги разбие с флангово нападение. Диодор съобщава, че паднали 7 000 илирийци, което ще да е преувеличено. Илирийците отстъпили Филипу цялата македонска област източно от Охридското езеро, която те били завладели по-рано; за напред това езеро станало граница между Илирия и Македония (358 г. пр. Хр.) С тая победа Филип изведнъж създал на Македония такова положение, каквото тя нямала от времето на Архелая.
Като осигурил гърба си, Филип пристъпил към втората си задача: да покори елинските градове по македоно-тракийския бряг и да излезе на морето. Амфиполитяните били настроени неприятелски към Филипа (Diod. ХVI 8). Последният ги изненадал и обсадил града. Амфиполитяните веднага изпратили пратеници (Хиеракс и Стратокл) в Атина и предложили да се покорят на атинците, стига само да им пратят помощ против Филип. И олинтийците, които разбрали, каква опасност ги заплашва от засилена Македония, която те по-рано презирали, поискали да се споразумеят с Атина. Ала Филип писал на атинците, че, според тайния договор, той, ако превземе града, ще им го предаде. Атинците, осланяйки се на това, изпратили пълководеца си Хареса, вместо в Македония, към Хелеспонта, за да води война с тракийския цар Керсоблепт. Македонците скоро превзели града, който се бранил отчаяно (357 г.). Филип сега, хвърлил маската: той не предал града на атинците, прогонил оттам политическите си противници, и се помъчил да спечели с благодеяния доброто разположение на останалите граждани. За значението на Амфипол ние говорихме по-горе; освен, че тая местност била извънредно плодородна, но градът представял и една много важна стратегическа точка на тракийския бряг.
Атинците, разсърдени от поведението на Филипа, веднага му обявили война, която траяла до 346 г. пр. Хр. Но те не могли да изпратят значителна сила против него; вместо това те правели събрания, взимали решения и заплашвали Филипа. Напротив последният действувал бързо и енергично. Той нападнал града Пинда и го превзел уж с помощта на предатели (зимата 357/6 г.); мнозина от гражданите били избити. Но Филип умеял да печели не само с насилие. За да привлече на своя страна Олинт, който като глава на Халкидския съюз имал значение и могъл да му стане опасен, ако би се сдружил с Атина, той отстъпил на олинтийците гр. Антемунт и им обещал да им завоюва и Потидея, която била заета от атински клерухи (колонисти). Олинтийците, които смятали, че Македония не е толкова опасна колкото Атина и още не подозирали силата на Филипа и неговите планове, сключили с последния договор, с който двете страни се задължавали да водят война с Атина задружно, също и да не сключват мир с нея поотделно.
Тъкмо в това време, когато атинският стратег Харес се готвел да тръгне против Филипа, атинските съюзници Хиос, Родос, Кос отпаднали от Атина и се съюзили с Мавсола Карийски и с Византия. На Атина се представила сега по-важна задача: да покори отново въстаналите съюзници. Това обстоятелство разпокъсало силите й и не дало възможност да води енергично борба с Филипа.
Филип неотдавна бил сключил съюз с атинските клерухи в Потидея; това обаче не му побъркало да нападне града и да го превземе; атинската помощ, както обикновено, пристигнала късно. Филип отпуснал атинските клерухи без откуп, останалите жители били продадени в робство, а областта на града била предадена на Олинт. Плутарх разказва, че Филип след превземането на града получил същевременно три приятни вести: че илирийците били разбити от пълководеца му Пармений в голямо сражение, че в олимпийските игри неговият кон спечелил победа и че жена му Олимпиада родила син – бъдещия Александър Велики. Предполага се, че сега олинтийците, опирайки се на съюза си с Филип, успели да разширят още повече своята съюзна област.
Със завземането на Амфипол Филип имал вече в ръката си ключа към Пангейската област. Скоро му се представил случай да стъпи здраво и в тая област, което е имало решително значение за засилването на неговата мощ. Жителите на колонията К р е н и д и (Извори), основана ок. 359 г. от тасосци, притискани от тракийския цар (вероятно Кетрипор), който искал да изпъди гърците от тая златоносна област и да я завземе самичък, повикали на помощ Филипа. Той побързал да използува благоприятния случай, разгонил траките и основал на мястото на Крениди нов град, който нарекъл по свое име Ф и л и п и. Проф. Керст е изтъкнал, че до колкото се простират нашите сведения сега за пръв път в обсега на елинската култура един новооснован град бил наречен по името на царя-основател, „ясно говоряще свидетелство за новото значение, което се падало на монархията”.
Установяването на Филипа в Пангейската област обезспокоило твърде много заинтересуваните съседи на Филипа, особено Кетрипора; те разбрали, каква опасност ги заплашва от страна на македонското царство. Това ги накарало да се съединят за задружна борба против Филипа. Кетрипор, който владеял западна Тракия, илирийският цар Граб и пеонскияг Липей се съюзили; Кетрипор пратил брата си в Атина, за да привлече и нея към съюза. Четворният съюз е бил сключен (юли 356 г. пр. Хр.) ; в договора атинците се задължили да воюват с Филипа в съгласие с Кетрипора и неговите братя, да не почват преговори с неприятеля без знанието на Кетрипора и да му съдействуват да отнеме от Филипа Крениди и другите завзети от него области. Какво е било обещано на Липея и Граба не знаем, защото съответната част от договора е загубена. Не знаем също, дали атинците са пратили помощ на царете. Филип обаче, който винаги действувал бързо и енергично, изпреварил съюзниците и, преди да съединят силите си за по-големи действия против него, успял да ги разбие поотделно. Вероятно тогава македонската граница стигнала до р. Места, която станала официална граница между Македония и Тракия.
Атина, която била сега заета със съюзническата война, не могла да спре успехите на Филипа; имаме сведения само за един съюз, сключен вероятно в 355 г. с гр. Неапол (дн. Кавала), който, заплашен от разширението на македонската мощ в Тракия, потърсил опора в Атина.
За да използува новоспечелената област за повдигане благосъстоянието на държавата, Филип започнал да обработва по-интензивно златните рудници в Пангей и неговата околност, от които изкарвал годишен доход повече от 1 000 таланта. От пангейското злато Филип почнал да сече златни монети в голямо количество. Трябва да забележим, че до тогава гръцките държави секли малко злато; в източната половина на Средиземното море били в обиход повече персийските златни монети (дарейки). Филип почнал да сече златни статери наречени по негово име „филипики”, които успешно конкурирали на персийските. На лицето на тия монити е изобразена главата на Аполона с лавров венец, а на опакото колесница с два коня (бига), в бяг. Последното изображение навярно е избрано за спомен на победата с колесница, спечелена от Филипа при олимпийските игри (356 г.); тия монети трябвало да напомнят постоянно на гърците славата на македонския цар. Освен злато Филип сякал и сребро, обаче той изоставил персийско-вавилонската монетна система, която се употребяла в Македония от времето на Архелая и въвел за сребърните монети финикийско-малоазиатската, която била в сила и в гръцките градове по македоно-тракийския бряг (особеноХалкидика), а била употребявана също и в Македония преди царуването на Архелая.
Тая еднообразна организация на монетното дело имала голямо значение за развитието на търговията и за стопанското засилване на Македония, но тя не е лишена и от политическо значение. Освен че Македония отърсила стопанската си зависимост от съседите си, а също и от Атина, разцветът на македонското монетно дело спомогнал да се разшири политическото влияние на Македония и извън собствените й граници, също както и персийският цар със своето злато е упражнявал въздействие върху целия гръцки свят. В това отношение сега Македония се явява като съперница на Персия. Също е важно да се изтъкне и друго обстоятелство; както в организацията на войската, тъй и в установяването на единната монетна система в цялата държава, се отражава създадено от Филипа политическо единство на Македония; от друга страна и монетната реформа на Филипа не малко е съдействувала да се засили още повече това единство.
Най-после с новоспечелените средства Филип добил възможност да си набавя и наемници. Ако вземем пред вид, че новата му военна организация не била още закрепнала, че войниците му не са били още добре подготвени, ще разберем, че помощта на наемниците не е била без значение за успешното водене на войните му. Но има и друго. Своето злато Филип щедро изразходвал, за да си печели приятели в Елада и да разширява политическото си влияние. Той напълнил Елада с предатели, казва Диодор (или по-добре неговият извор), защото „златото у гърците имало особено хубав звънтеж” (Керст). На Филипа се приписва изречението, че всяка крепост, в която може да се качи натоварено със злато магаре, лесно се превзема.
В това време, когато Македония се сдобила със свой морски бряг, Филип можал да тури и основа на своята флота. Македонските гори давали изобилен материал за съграждане на кораби; след завземането на Пангейската област не липсвали и парични средства за тая цел. Амфипол станал сега най-важното пристанище на Македония и Тракия. Макар още слаба, македонската морска мощ, като разполагала в противоположност на елинските морски държави - със значителен хинтерланд, имала заложби, които обещавали велико бъдеще развитие. Разбира се, Филиповата флота не могла още да се мери с Атинската, която имала зад себе си дълъг период на развитие: - в 351 г. Демостен смята, че са достатъчни 10 атински триери за да унищожат морската сила на Македония. Но въпреки това тя се осмелявала да плува по Егейско море, да преследва пиратите, да спира отделни атински кораби и да завзема някои острови. Така тя завзела острова Халонес (дн. Хагиострати, на ю. от Лемнос), който бил свърталище на пирати, нападнала Лемнос и Имброс, отдето отвлякла атински граждани и дори един път нападнала атинския бряг при Маратон и заграбила свещената атинска триера (Паралос).
Във всеки случай обстоятелството, че Филип успял да създаде флота, без да е имало за нея по-рано някаква основа, така да се каже от нищо, говори най-красноречиво за неговата организационна дарба и политическото му разбиране.

I I I
Начало на свещената война. – Намесата на Филипа в Тесалия. – Първи успехи на Филипа в Тракия. - Превземане на Метона. - Установяване на македонското владичество в Тесалия. – Нови придобивки на Филипа в Тракия. – Война с Илирия и Пеония.
Ние споменахме вече, че една от целите на македонската политика била установяване на македонското влияние в Тесалия, като първа необходима стъпка за по-нататъшната намеса на Македония в елинските работи. Защото ясно е, че Македония не би могла да стане голяма, меродавна сила в източната половина на Средиземното море, ако не подчинеше под своята власт елинските държавици. За щастие на Филипа, политическите отношения на Елада в това време се развили така, че му дали сгода да се намеси успешно в тях. Това било третата свещена война, която сега избухнала в Гърция (356 или 355 г. пр. Хр.). Тая война ни дава твърде нагледен образ за разкапаността на тогавашния държавен живот в Елада, за пустата, непродуктивна политика на ръководните елински държави и за голямото надмощие на македонското държавно изкуство” (Керст).
Известно е, че след бляскавите победи на Епаминонда тиванците спечелили хегемонията над средня и северна Елада; и в делфийската амфиктиония те давали тогава тон. Но те преследвали още по-висока цел: да спечелят хегемонията над цяла Гърция; обаче нито военните им, нито моралните им сили били достатъчни за постигане на подобна задача. Поради своята късогледа и егоистична политика Тива не могла да запази постигнатите с щастливи войни успехи. След смъртта на Епаминонда (битка при Мантинея 362 г. пр. Хр.) престижът на Тива почва да пада. Фокидците, които против волята си се присъединили към Беотия, чакали само удобен момент да отърсят тиванското иго. Те дори се осмелили, още преди да стане битката при Мантинея, да откажат военна помощ на Тива. Тиванците не могли да оставят безнаказано това непокорство й, ползувайки се от политическото си надмощие в делфийската амфиктиония, прокарали в нея решение, с което фокидците се осъждали на голяма парична глоба за някакво религиозно престъпление (не знаем точно, в какво се състояло то); ако не се платела глобата в известен срок, поземелните имоти на глобените щели да бъдат конфискувани в полза на Аполоновото светилище. Понеже фокидците не могли да платят глобата, те решили да не признават амфиктионното решение и в случай на нужда да се противопоставят със сила. Филомел, когото фокидците поставили начело на държавата с неограничени пълномощия, сключил съюз със Спарта, събрал наемници и завзел гр. Делфи (355 г.) заедно със светилището, за чието владение те имали притеснения от старо време. И Атина също се обявила на страната на фокидците; локрите обаче веднага се притекли да защищават светилището против фокидците; но те били разбити от Филомела. Сега Тива трябвало да се намеси; събраните по нейна покана амфиктиони решили да се обяви войната на фокидците . Елада се разделила на две партии; на страната на тиванците били тесалийците и някои племена от средня и северна Гърция; на страна на фокидците, освен Атина и Спарта, били Коринт, Сикион, Мегара, Флиунт и др.
Антаигонизъмът на Атина и Спарта против Тива накарал тия две държави да се обявят на страната на фокидците; обаче те направили голяма грешка, че не се намесили енергично, за да наложат такова решение на конфликта, което би отговаряло на техните интереси. Впрочем Атина имала и възможност да направи нещо повече, защото била заета със съюзническата война; тя само си навлякла умраза, че се обявила в защита на наемниците - светотатци, които разграбили съкровищата на Аполоновия храм. Грешката на Тива и Атина била фатална за бъдещето на Елада: тя отворила път на Филипа, който дебнал внимателно като от наблюдателен пост елинските работи, за да се намеси енергично и да вземе в ръката си защитата на прочутото общо-елинско светилище.
За да се подготви за борба с неприятелите си, Филомел взел пари от храма и почнал да събира наемници. Със значителна войска той настъпил в Локрида и разбил локрите, също и тиванците, които им дошли на помощ. Били разбити и тесалийците, които идели да помогнат на локрите. Най-после тиванците навлезли във Фокида и разбили решително Филомела, който сам паднал убит (354 г.).
Наследникът на Филомела Ономарх, който бил провъзгласен за пълководец с неограничена власт, организувал отново фокидците и се готвел да продължава войната. Той заедно с брата си Фаил почнал да се разпорежда във Фокида като тиран; тия от фокидците, които искали да се сключи мир, били изгонени или избити. Той заграбил цялото съкровище на храма и събрал войска от наемници, каквато Гърция до тогава не била виждала. Очевидно е, че ако наемниците успеха в предстоящата война, те би станали меродавен фактор в Елада и би основали една брутална тирания, една военна диктатура, която не би преследвала друга цел, освен да задоволява интересите на безотечествения, алчен за пари и плячка наемник. Това би значило пълен погром на елинската държава и култура. Ако тоя опит на наемниците не можел да успее, това се дължи преди всичко на намесата на Филипа, който спасил Елада от заплашващия я социален и политически хаос.
Със своите значителни сили Ономарх започнал офензива. Той опустошил Дорида, и завзел Термопилите, за да прекъсне връзката между Беотия и Тесалия. Освен това успял да привлече с подкуп на своя страна тираните на Фере (в Тесалия), Ликофрон II и Пейтолай, и да ги накара да започнат война с тесалийския съюз.
Така Тесалия била забъркана в домашна война и не могла да вземе участие в борбата срещу Фокида. Тесалийците скоро изпаднали в голямо затруднение и се принудили да повикат на помощ Филипа.
Между това Филип не бездейсвуал. Когато тиванския пълководец Памен минал през Македония (пролетта 353 г. пр. Хр.), за да иде на помощ на Артабаза, сатрапа на Фригия, който възстанал против персийския цар Артаксеркс Охос и бил поискал помощ от Тива, Филип придружил Памена, за да улесни похода му през Тракия, а същевременно да изпълни и свои планове. След като Памен минал в Мала Азия, Филип превзел Абдера и Марония, атински съюзни градове, и имал намерение да нападне и тракийския Херсонес (Галиполски полуостров), който бил атински. Дори и тракийския цар Керсоблепт влязъл в преговори с Филипа и го подбудил към тоя поход; ала Амадок не му позволил да мине през неговата територия. Една част от наемниците на Филипа под предводителството на Адея била разбита от атинския пълководец Харес при Кипсела (дн. Ипсала) на р. Хеброс. Филип обаче се оттеглил благополучно, също и флотата му успяла да избегне от атинските кораби, които я дебнели при Неапол (Кавала), за да я нападнат (353 г.)


   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај


Македонија пее

ЦРНО МУ БИЛО ПИШАНО

Црно му било пишано
на Александро Турунџе,
шеснајст годишен војвода -
на седумнајста го фатија.

Бог да убие кодошот,
кодошот Митре Гинката,
што го предаде Турунџе,
тој неустрашен бунтовник.

Тој го предаде Турунџе,
за сто и пејсет жолтици,
тој го предаде Турунџе,
на тие клети душмани.

Го турија во зандани,
во тие темни долапи,
со тежки франги на раце,
и дробен синџир на гуша.

Го изведоа на Ат-пазар,
му ја кажаја бесилката,
цела се Битола расплака,
за Александро Турунџе.


ДОМАЌИНЕ ДОБРИ ГОСТИ ТИ ДОЈДОА

Домаќине добри гости ти дојдоа
добар абер домаќине донесоа.

Од Солуна домаќине до Стамбола
овци ти се домаќине објагниле.

Овци ти се домаќине објагниле
половина домаќине облизниле.

Жена ти се домаќине породила
ти родила домаќине машко дете.


Поезия

ЧАСТИЦА ВЕЧНОСТ

Огромен дъб,
впил корени дълбоко
във каменната гръд на
планината -
митичен великан,
възправен върху билото
над пропасти и урви,
омълнен от светкавици и бури,
покрит със белези
и рани
на много векове.

На ранина
най-първо него слънцето
целува,
на заник той последен го
изпраща
зад синкавите призрачни била
на хоризонта.
И после
цяла нощ очаква изгрева.
И ден след ден
препускат все така
в безспирен бяг –
сезон подир сезон,
година след година,
изнизват се столетия.
А той стои все там,
на билото –
частица вечност.

Кажи ми
как да бъда като тебе,
дъбе непокорен -
да ме привлича само светлината,
да ме привличат само сините
далечини
на хоризонтите,
да се залюбя с облаците само,
да ме целуват полудели от любов
светкавици,
да устоя на всички ветрове.


ПЕТЪР МИЦКОВ




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting