Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Една съдба, която ни вълнува!

КОЛКО ПЪТИ Е УБИВАН НИКОЛА ВАПЦАРОВ?!!!

ПИРИНКА ЕГЕЙСКА


Този въпрос е неминуем, защото е неделим от необикновената съдба на човека с недостижим поетичен гений и неоспоримо македонско национално съзнание. Генезисът на този въпрос е заченат в утробата на официалната шовинистична българска политика по македонския въпрос, чиято висша и крайна цел е отричането на многовековната история на един достоен народ, унищожаването на неговата свободна и независима държава, както и на правото му на съществуване като своеобразна идентичност.

Подобна политика, която нито иска, нито може да погледне в очите истината, непрекъснато се самодоказва като отвратителна аморалност. Подобна политика прилича на своеобразен девети вал от всички видове мръсотия – и отрицание на реалната очевидност, и фалшификация на достоверността, и преклонение пред антимакедонското варварство, и змийските зъби на безпочвената клевета, и разкошно изобилие на катран, и психотронното внушение на гаврата и на страха за биологично оцеляване, и потайната, но многозначителна закана „Ние сме навсякъде!”, което на практика означава, че животът на един македонец винаги може да бъде почернен и съдбата му съсипана от тайните служби – същите разклонения на бившата Държавна сигурност, които и сега – при съвременни условия – осъществяват указанията на Политбюро на ЦК на БКП по македонския въпрос.
И на тази политическа дивотия в корупционното тресавище, задръстено с октоподи и алигатори, беше възложена задачата да фалшифицира всичко македонско, да го унищожава, да го преследва, да го иронизира, да му затваря всички врати – до пълно побългаряване. С такива методи трябваше да се докаже немислимото – че Абсолютният дух още след сътворението е направлявал хода на човешката история така, че да обслужва концепциите на съвременния български шовинизъм.
Този унищожителен ураган се справяше лесно с дребосъка – или му внушаваше страх навсякъде и за всичко, или го изпращаше зад телените мрежи за духовно прочистване, макар че привидното съгласие увеличава обема на илюзорната победа.
В тази безогледна асимилация не можеше да има изключение за никого. Над всички и всичко тържествуваше живковизмът, защото разполагаше с достатъчно репресивни органи. Този брутално-кощунствен подход с пълна сила важеше и за онези, които бяха пролели кръвта си за свободна, демократична, независима и обединена Македония и не само че не бяха между живите, но и много от тях бяха удостоени с незнайни и безкръстни гробове.
Никола Вапцаров, който никога не се е чувствал българин и чието македонско национално съзнание не подлежи на никакво съмнение, изведнъж посмъртно се оказа всмукан в многобройните центрофуги на великобългарския шовинизъм за цялостно „прочистване”, за да изглежда в очите на духовно или съзнателно слепите това, което никога не е бил. И понеже е македонски духовен титан със световна известност и признание, срещу него се изсипаха толкова много катраносващи фалшификации, литературни отрицания и безотговорно оплюване на истината, че го превърнаха в ... милиардер. При такъв фундамент, излят от живковизма, вече не беше трудно да бъде провъзгласен и за истински милиардер – с влог от английски лири в швейцарска банка.
А как се гордееше живковизмът, че е извървял пътя от културната автономия на Пиринския дял на Македония до неделима част от Народна република България! Тази внезапна метаморфоза от лозунга „Македония - на македонците!” до „никога не е имало, няма и не може да има македонци и Македония”, а само, единствено и неоспоримо „българи”, предизвика в съзнанието на многобройните честни хора логични въпросителни.
Част от тези въпросителни, с които се преплиташе и естествена доза любопитство, беше насочена към най-близките хора на Никола Вапцаров. А те са само четирима – майката Елена Вапцарова, сестрата и братът Райна и Борис Вапцарови и съпругата Бойка Вапцарова. Хората искаха да узнаят истинската истина от тях - от първоизвора, а не от търговците на политически подсладени напитки. Близките хора на Никола Вапцаров знаеха истината, но те знаеха и не можеше да не знаят, че винаги и навсякъде са длъжни да подкрепят фалшификациите на живковизма.
Едва ли някой е допускал, че и четиримата не са били наблюдавани твърде зорко и внимателно от онези, на които е плащано да следят да не „изтече” неудобна информация, която ще опозори възродително преродените постановки. И макар че някои от четиримата много - много не се обичаха, под диригентската палка на живковизма хармонично пееха продиктуваната им мелодия. Никаква друга песен – песен на истината – не беше възможна.
Нека само поясним, че в този случай диригентската палка се наричаше страх.
А страх внушава винаги онзи, които сам се страхува – и особено когато тенденциите на развитието се изплъзват от подчинението му и заявяват, че утре те ще имат думата.
Едно казва човекът, когато се чувства свободен, а съвсем друго под воденичния камък на принудата.
Нека започнем от майката.
От най-трагичните й дни, когато търси милост от злодея - цар. Ето писмото й до него:
Ваше Величество!
Мъка ми е, че в тези толкова тежки времена смущавам Ви и аз.
Ваше Величество, младините си аз дадох за България, залъкът от устата си и тоя от децата аз делях с всички апостоли за свободата на България.
Сега Ваше Величество син ми Никола Ив. Вапцаров е затворен от пет месеца, делото сега се гледа и е на привършване, живота му е в опасност. Може да е сгрешил не знам, по природа е много добър, не е способен за никакво зло как се увлече! Не знам!!
Молбата ми е милост, милост, Ваше Величество, подарете живота му, на моя отговорност ще се старая да му въздействам, той ще стане добър Българин.
С последна надежда към Вашата чувствителна душа към една нещастна майка. Много искам да Ви видя понеже смятам този е последният ми случай в живота ми.
Целувам десницата Ви.
/п/ Елена Ив. Вапцарова
15 VII София”.
Като имаме предвид официалната българска непоносимост към всичко истинско македонско и задължителното й одобрение от населението на социалната република, не можем да се изненадваме, когато след това писмо до Особата,, четем такива редове:
В моето съзнание Елена Вапцарова остава завинаги в позата на сломената и все пак горда Българка, паднала на колене пред Особата, замръзнала като паметник на болката и самоунижението на майката... За да тревожи атавистичната ни природа – необяснимо величаво изваяние, напразно призоваващо Божията милост у ожесточените, дрънкащи оръжия, вкопчени на живот и смърт държавни мъже и гибелно обречените й синове бунтари.” (Катя Зографова).
Писмото на майката Елена Вапцарова до Особата е написано точно така, както са изисквали трагичните обстоятелства „под черните крила на дебнещата смърт”. Ето защо то не е и не може да бъде исторически документ, който оглежда истината от всички страни или търси някакви недостатъци в раболепния хитлерофашистки лакей. И най-малкият намек за подобно нещо би усложнило още повече положението на подсъдимия. И днес българските оплюватели на Никола Вапцаров щяха да крещят с подходяща злоба:
- Но каква е тази майка, която изпраща собствения си син на разстрел?!!!
Какво да се прави? Човешката история ни е оставила безброй примери за вкаменените сърца на овластнени тиранични нищожества, които не са познавали думи като „милост”, „страдание” или „съпричастие”.
Когато срещу подобни нищожества тръгне храбро да се бори личност като Никола Вапцаров и смъртната му присъда е повече от сигурна, самоунижава ли се майката, която е готова да направи и невъзможното, за да спаси живота му, или се самоунижава злодеят-цар? Майката няма друго оръжие в тази битка, освен едно разплакано сърце. И дистанцията между двамата само подчертава нейното трагично величие. Човек се самоунижава, когато съзнателно върши недостойни неща, за да постигне корупционна цел.
Паметник на болката... И с това не можем да се съгласим, защото етичното и естетичното въздействие на един паметник е неделимо от статичното, което той изразява непрекъснато... Има ли на този свят гений, който би казал:
- Ето, аз изваях паметник на една човешка душа, която плаче с кървави сълзи!
Известно ми е, че майката Елена Вапцарова беше изключително умен човек, затова, когато четях писмото й до царската особа, аз се попитах дали в тези тъжни редове не е закодирано и нещо друго.
Оказа се, че има.
Ето за какво става дума.
Тя пише, че деляла залъка си с всички апостоли, както и залъка на децата си...
С изключение на първия й син, другите й деца са родени и израснали след войните на балканските хищници, които довеждат до подялбата на Македония. Който се интересува от истинската истина, може да направи справка с историята и ще види какви апостоли е имало тогава.
Тогава на семейство Вапцарови гостуват царски особи, включително и този, към когото майката се обръща за милост. И не иска ли да ни каже по този начин:
- Нима няма да подариш живота на сина на онази, която го е лишила от неговия залък, за да го даде на тебе?!
На политическата сцена един след друг изскачат македонските главорези. И понеже Йонко Вапцаров е бил винаги със силните на деня, подобни „апостоли” – като Ванче Михайлов – са им гостували. И сега майката може да каже, че е посягала на залъка на децата си. Сега!!! А не когато ги е нямало на белия свят. Но някога бащата е бил четник и деен член на Вътрешната македонска революционна организация, създадена, ръководена и вдъхновявана от Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Димо Хаджидимов, Яне Сандански...
С този баща Никола Вапцаров се е гордеел, а се е срамувал от него, когато е другарувал с Ванче Михайлов и е трупал тежки грехове, за които честните хора са го мразели.
И съвсем не е случайно, че по-нататък майката пише за сина си, че е добър по природа и не е способен да направи зло на никого, но тя се наема да му въздействува, за да стане добър Българин.
На пръв поглед сякаш се сблъскваме с антиномия: хем е добър, хем ще му влияе, за да стане добър Българин. Оттук можем да си направим изводи, че синът е добър, но като Българин не е.


И като стигнем до това логично прозрение, съвсем естествено е да се попитаме:
- Ако Никола Вапцаров не е добър като Българин, тогава като какъв е бил добър?
Всеки, който е чел внимателно неговите „Песни за Родината”, може безпогрешно да си отговори на този въпрос.
Времената обаче са различни.
В началото на писмото си до Особата майката ги определя като „тежки”. А когато те са тежки и за царските величия, рано или късно историята ще им каже:
- Вашият мандат изтече! Събирайте си багажа!
Само с една - единствена дума сякаш майката казва на царя:
- Ваше Величество, рано е да триумфира раболепието Ви пред
хитлерофашизма!
Всяко престъпление пред човеколюбието предизвиква и придърпва възмездието и Вие не можете да го спрете с нищо, защото бронебойни патрони за него няма открити. Моля Ви да запомните тези две думи:
- Няма открити!
И дойде ден, когато майката Елена Вапцарова можеше да говори не под принудата на трагични обстоятелства, а да изразява това, което е в хармонично единство с нейната личност като съвест и морал.
На 7 май 1948 година вестник „Нова Македония” описва срещата на македонски писатели с Елена Вапцарова, която ги посреща с думите:
- Нај после дочекав да се сретнем со македонски писатели, колеги на мојот Колја. И тој со нив ќе дојдеше ако беше жив, но го убија крвниците.
И още:
Некој после ослободувањето ме праша:
- Чиј поет е тој?
Отговорив по неговите сборови:
- Над мојата земја во небето се опира Пирин и мурите во бури илинденски приказни пејат, над Охрид лазурот е просторен и син, а уште надолу е светлиот брег на Егејот. Секако, поетот не може да поседува со тапија, но ако постои тоа во тој случај тапија ќе бидат неговите стихови.
Така може да говори свободата, а не принудата. Но...
Стара истина е че диалектиката върти колелото на историята, но когато алчността, егоизмът и демагогията се надпреварват да определят посоката на движението й, тя много често се разминава с най-съкровените желания на хората, които отново се принуждават да говорят не това което мислят, а това което изискват официалните власти. И от несбъднатите надежди не остава и пепел оплакване.
И много тъжни неща могат да се случат.
Включително и това.
След двадесет години Елена Вапцарова писмено протестира срещу преведените в Скопие стихотворения на Вапцаров, защото нямало македонски език.
А знаете ли как стана това?
Един ден главният редактор на окръжния вестник извика съответния редактор и му казва:
- Ще те командировам в Банско. Там ще се срещнеш с баба Елена Вапцарова и ще поискаш писмено да изрази мнението си за преведените стихове на Никола Вапцаров на македонски език. Заминаваш още утре сутринта.
На следващия ден още преди обед пратеникът от вестника пристигна в Банско. Влезе в двора на известната Вапцарова къща. Нямаше никой. Посрещна го тишината. Влезе в къщата и се изкачи на втория етаж. През една отворена врата видя Райна Вапцарова, която стоеше права пред една маса и домакинстваше. След като разбра защо е дошъл редакторът от вестника, тя веднага остави работата си и се отправи към едно помещение, което се намира в северозападна посока на къщата. Там лежеше майка й, която беше сериозно болна. И понеже не затвори вратата след себе си, редакторът можеше да чува нейния глас, но не и гласа на Елена Вапцарова. Но от репликите на Райна Вапцарова човек лесно можеше да се досети какво е казвала майка й.
Първите думи, които каза Райна Вапцарова, бяха:
- Мамо, дошли са от вестника...
Баба Елена Вапцарова вероятно е попитала защо са дошли – какво искат от нея.
И Райна Вапцарова й обясни.
Но очевидно не получи веднага съгласието й – навярно е казала, че не може или не иска, защото Райна Вапцарова казва:
- Мамо ма, ще подгонят Борис и децата му...
Тишина, в която все така не се чуваше гласът на майката. Но след малко Райна Вапцарова се върна и усмихнато каза:
- Готово! Ела след два часа!
Собственоръчното писмено изказване на Елена Вапцарова веднага беше поместено в окръжния вестник, а след това и препечатено в централни издания.
Единственото неизвестно в случая беше, че никога не се разбра чия е инициативата.
Такива са фактите – такава е истината. А темата за истината е много деликатна, защото става дума за най-великото човешко чувство – майчината любов, което ни задължава да се прекланяме пред него, а не да го осъждаме, защото всяко крайно становище става лесно уязвимо. А без уважение към майчината любов, за какви човешки добродетели можем да претендираме?
Когато баба Елена Вапцарова вече си отиваше от този свят, тя не посмя заради истината да предизвика отмъстителността на живковизма. А тази отмъстителност щеше да бъде жестока. Доказателства ли? Има ги – преклонението пред македонския главорез Ванче Михайлов и сродяването с хитлерофашизма. По македонския въпрос.
А баба Елена Вапцарова много добре е знаела, че думата „милост” не достига до каменните сърца на тираните.
И още нещо.
Според изказване на Райна Вапцарова най-голямата болка на майка й била, че „Бакьо не можа да остави наследник”.
В някои особено сложни случаи, когато става дума за оцеляване, истината трябва да се скрие зад гърба на лъжата.
А истината за мъртвия?
На мъртвия властващата тирания не може да направи нищо. Тя може да воюва срещу истината с Държавна сигурност, но това е Пирова победа, защото е временна. Страхът за хляба може да парализира гласните струни и на чисти съвести, но и този страх не е зареден с дълголетие. И грейва неминуемият Видов ден. И заблудените проглеждат. Макар и със закъснение. А прозорливите ги изпреварват, защото е достатъчно да прочетат внимателно „Песни за Родината”...
Да допуснем обратното – че баба Елена беше изразила истинското си мнение. Какво би се случило тогава?
Възможни са два сценария.
Първият – че няма да се намери редактор, който да посмее да го отпечати.
Вторият – ако все пак се намери, хората от Държавна сигурност щяха да се погрижат своевременно да унищожат веществените доказателства, а виновникът да тикнат в затвора за превъзпитание. Та нали живковизмът беше заявил, че македонци в България не само че няма, но и не може да има, което на разбираем език означава, че те ще бъдат унищожени с всички средства.
Истинското разминаване с истината правят онези вапцароведи, които смятат, че Елена Вапцарова е била толкова голяма Българка, колкото това са изисквали трагични обстоятелства или властващи демагози.
На подобни преоткриватели на Вапцаров не стремежът към истината е ръководно начало, а политическата бруталност на властващия неовърховизъм.
На този свят има много невъзможни неща и едно от тях е невъзможността да се опише с потресаваща точност ужасът и скръбта на майката преди и след разстрела на първородния й син, грехът на който е, че се е борил за свободата на своята Родина и щастието на своите поробени братя. Нима майка ще каже „сбогом навеки! На всичко, което е обичал така безпределно и честно поетът, че заради него е предпочел смъртта пред скотския живот? И ако синът и е убит от кръвниците, нима това означава, че са убили великия му идеал за свободна Родина и общочовешка социална справедливост?
Известно е, че майката Елена Вапцарова след разстрела на сина й не обличала траурни дрехи.
Защо?
Според някои повърхностни вапцароведи това вероятно е свързано с християнското неприемане на смъртта. Но тази теза е оспорима, защото след разстрела майката е отвярвала в Бога. Искреността на вярата в него не е била оправдана, поради което отвярването е и решително, и завинаги.
Тогава?
Тогава да потърсим причината на друго място.
Историята ни казва, че още Яне Сандански е разпореждал близките на загиналите да не носят черно, та тяхната скръб да се превръща в радост за поробителите. А загиналите са се борили за свободата на Македония.
Когато робът се бори за свобода, защото иска да бъде човек, който го вика стремежът за съвършенство, според изискванията на морала на великия революционер, оскърбените от непрежалими загуби, не трябва да слизат от върха на собственото си достойнство.
И Елена Вапцарова не е слязла от този връх.
И Елена Вапцарова е знаела много добре, че великия идеал на сина й не може да бъде разстрелян.
Човекът може да бъде убит, но идеалът – НИКОГА!
... Към усилията на майката за спасяването на Никола Вапцаров се прибавят и усилията на сестра му Райна Вапцарова.
Но какво е могла да направи тя, когато е била далече от елита, сред който се е движил баща й?
Могла е да придружава майка си, когато тя е обикаляла софийските улици и напразно е търсила съчувствие и милост от змийските сърца на фашистките злодеи
Това е могла да направи и го е правила.
Могла е да направи и друго – като последва примера на майка си и тя да напише писмо до Негово Величество Злодея.
И го е написала и изпратила още от град Кавала. За да има съответната тежест и благоприятен резултат, тя определя майка си като „истинска българка”, на която мечтите са били да види Родината свободна „от Дунав до Егея бял и от Албанската пустиня до Черноморските води”. Но тази заслуга й се вижда малка и затова съжалява, че братята й са в затвора и не могат да се радват на обединеното отечество.
На подобни становища не бива да се учудваме – и майката, и дъщерята търсят милост от тиранин и се надяват да я получат като му изкажат своето мнение – че е осъществил един „велик национален идеал”.
А Райна Вапцарова много добре е знаела, че брат й е с македонско национално съзнание – толкова неподкупно и категорично, че за нищо на света няма да го промени.
Когато тя започна да пише своите спомени за книгата си „Бакьо”, на политическата сцена владееше свирепо македономразие и беше немислимо да се каже открито и ясно цялата истина за Никола Вапцаров. Тя можеше да бъде премълчана, зашифрована или в най-добрия случай за нея да се намеква така, че да не предизвика гнева и репресиите на живковизма.
Нека си припомним някои от тези „намеци”.
И понеже тя пише своите спомени за случки и събития от детските и юношеските години на Никола Вапцаров, логично е да потърсим началото, от което започва да се изгражда брат й като македонец, макар, че поради възрастта си не е могъл да вижда много неща така дълбоко и всеобхватно, както това прави в своите „Песни за Родината”.
Още от първите страници на „Бакьо” на читателите става ясно, че любознателното момченце иска от своите близки да му разказват спомени за „аферата мис Стон” – защо е предприета, както и за Илинденското въстание. Райна Вапцарова не може да каже, че комитите водят борба за свободата на Македония и македонския народ, но тя не казва и това, което живковизмът така настойчиво изискване – да се фалшифицира историята като се твърди, че Илинденското въстание е „българско” и целта му е била двойна – освобождение на българите от Македония и присъединяването на „тази географска област към ... България.
На чувствителното сърце на малкия Никола Вапцаров много силно впечатление прави социалната несправедливост, чието първоначална формулировка звучи така: едни се изтрепват от работа, а нямат нищо, други нищо не правят, а имат всичко и живеят разкошно, за да няма справедливост. И момчето започва – в началото безадресно – и да пита защо това е така? Но много скоро, задавайки си този въпрос, то тръгва от следственото към причината: кой е устроил нещата така егоистично? Какво трябва да се направи, кога, кой и как, за да бъдат щастливи хората?
Когато човек започва да си задава такива въпроси, това вече е доказателство, че се намира пред съдбоносен избор – какъв да стане и къде да търси смисъла на живота – на големия, на истинския живот, а не на безличното живуркане.
И тук идва майката – като пътеводна звезда. Тя му казва:
- Яворов е действително голям поет, но е бил слабохарактерен. Животът го е люшкал, люшкал... А ти бъди твърд като скала. Върви към това, в което вярваш, с твърди стъпки и не давай нито жена, нито богатства да сломят твърдостта на твоя характер...
Това е предупреждение – какъв да не бъде. Но истинският въпрос е друг: какъв да бъде? Да вярва – но в какво? В нещо голямо, което стои и над жена, и над богатства... Но кое е то?
Майката е длъжна да му отговори.
И тя му отговоря:
- И Ботев е обичал жена – обичал я е силно, може би толкова силно, колкото Яворов е обичал своята Лора. Но пред мъката на неговия народ собствените му чувства са му се стрували излишни. И Кольо си спомня стихотворението на великия Ботев „До моето първо либе”. Нима цялото това стихотворение не доказва, че той е любил, но преди любовта си към жената е ценял, по-великата любов – тази към неговия изстрадал народ!
„Кольо знае па себе си – има по-силно чувство от това към девойката! Има! Мъката по родината, разпъната на кръст. За тази родина борците са мрели, оставяли са своите любими жени, своите деца....”
Ето го истинския отговор за смисъла на живота – любовта към родината и народа. Подвигът на Ботев е вдъхновяващ пример. Но това съвсем не означава, че той първородният син трябва да му подражава поради етническо родство. Не ви ли направи двукратното повторение”... и неговия народ?” Земята на която живее „неговият народ” му е чужда. Родината и народът на Никола Вапцаров са други. Неговата Родина е разпъната на кръст. За разпятие са необходими три опорни точки. И тук ги има – тройната подялба на Македония между балканските хищници.
В епохата на живковизма думата „Македония” не можеше да се спомене. Но всичко ни насочва към нея и поради това, че не се споменават други думи, над които не тегне воденичният камък на табуто.
На друго място Никола Вапцаров казва:
І Аз често мисля за нашата родина, за нашия край, ако щеш... Читаците отдавна ги няма вече, а щастието е съвсем далече от нас. Не си ли слушал дрипави старци да казват тихо, с мъка: „Сега е по-лошо от робство?” Аз съм чувал и мислел за тези думи на хората. Обичам да се замислям, да анализирам всичко, което чуя и видя. И действително, какво се е подобрило за хората, след като са ни освободили?!”
Това е една дълбока и съкровена изповед на младия Вапцаров. И макар, че не се споменават конкретни исторически събития, на читателите е повече от ясно за какво става дума – откровението не е обвито в мистика, която да го прави недостъпно за разгадаване. Тук става дума за освобождаването на Македония. Е, кой не знае, че балканските хищници – България, Гърция и Сърбия – се договарят да прогонят читаците, за да я поделят помежду си и да я асимилират? Ето защо в случая изобщо не може да става дума за освобождение, а за замяна на едно робство с тройно друго.
За характера на това „освобождение” са се изказвали македонци, които са познавали и едното, и другото. Мнението им звучи смразяващо:
- В сравнение с българите турците бяха агънца!
А Никола Вапцаров, който се е замислял над трагедията на своите поробени братя, ще смъкне маската на фарисеите с безсмъртни стихове:
„Но когато нощем се завръщам,
На стрехите тъмното поел,
Чувствам как до родната ми къща
Дебне враг, в ръката с парабел”
(„Имам си родина”)

„Сега си ми близка,
по-близка от майка дори,
но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари...”

„Вред мрак.
И в мрака - тегло и робия.
Глад.
Остана стотици години назад”.

„А моят народ
работи,
умира,
както в дълбоката
бронзова ера”.
(„Родина”)

„Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

По синурите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризали сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,
жените били по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Онези, които сме оставали,
се потихме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде...”
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.”
(„История”)

Кой не мина, той не ни ухапа...
А една ли мина вража орда?!”
(„Крали Марко”)

Това далече не са всички „прелести”, които са донесли на Македония нейните „освободители” и намерили отражение в поезията на Никола Вапцаров. Но и те са достатъчни да подчертаят колко „безмилостно жестока” е била подлата и агресивна официална българска политика по отношение на Македония, че има неоспорим и огромен принос да забави нейното всестранно развитие и да се върне „стотици години назад” – дори „в дълбоката бронзова ера”.
Един от трите ножа, които бяха забити в сърцето на Македония и го разрязаха на три части, носеше надписа „България”. И няма реалност (горката Менделеева таблица) или имагинерност (горката Метафизика), които да го заличава
И големият позор има своето безсмъртие.
Ето защо официалната българска демагогия се старае да внуши на историята да твърди, че монархията не е водила агресивни войни, а свещена борба за обединение на българското племе в общо отечество. И злодеи от рода на Ванче Михайлов минават за герои от първо качество, а цветята пред паметниците на неговите жертви бяха тъпкани от лъжеевропейските му последователи. И понеже нямат свян или срам, дори Никола Вапцаров се опитват да побългарят.
А ето какво казва той, изнасяйки реферат, в очите и на отявлени михайловисти:
- „Кольо говори за свободата на личността, за стръмния, но светъл път на истината. Говори за кървавия площаден двубой, който се извършва в името на някаква борба за свободата на Македония, за горчивия залък на народа, за хубавата родина”.
И продължава:
„Младежите трябва да обичат слънцето, да се готови да се борят, за да го върнат на хората. Защото самата младост е слънце, защото слънцето принадлежи на младостта! А какво правим ние? По-лесно ни е да вървим в мрака, защото там пътят е утъпкан, защото там не ще срещнем трудности. Някога нашите бащи с радост умираха за родината, за щастието на своите деца, но щастието не дойде, слънцето не изгря за нашия народ, защото някои се изхитриха и искат да ни накарат да вярваме в други слънца, които не съществуват, които само искат да ни отклонят от истината, да не виждаме в светлината истинския им стремеж за власт, за паразитен живот”.
Подобни истини за Никола Вапцаров, преразказани от сестра му в своите спомени и написани честно, искрено и достоверно никак не бяха приятни за живковизма. Но капката, която препълни чашата, беше друга...
Райна Вапцарова изведнъж стана много известна след като издаде книгата „Бакьо”. Читателите искаха да се срещнат с нея и да им разказва още и още за своя безсмъртен брат. Те искаха да знаят всичко от такъв близък човек на поета.
Ето защо те й задаваха и неудобни въпроси.
И един от тези неудобни въпроси беше:
- Какъв се е чувствал Никола Вапцаров?
И понеже събранията се провеждаха в затворено пространство, тя казваше истината:
- Македонец!
Тази забранена дума, произнесена от такъв близък човек на Никола Вапцаров, имаше ефекта на внезапно избухнал динамит, който не признава преградите на затвореното пространство и тръгва да пътува шепнешком, но и това е достатъчно да отвори пукнатина в демагогията на живковизма.
По неведоми пътища тази апокрифна дума е стигнала и там, където не трябва. И е обмислян какъв удар да се нанесе на Райна Вапцарова, за да мисли за да мисли за други неща. Всичко това оставаше в тайна за колегите й. Те виждаха само последиците, когато изтерзана от въпроси без отговор и след прекарана безсънна нощ, Райна Вапцарова отиваше на работа, а разкривената й от мъка физиономия с приливащи жълто -синкави цветове, я превръщаха в друг човек, който малко приличаше предишния...
И тогава тя започваше своята изповед, от която ставаше ясно, че на Райна Вапцарова е доверявана засекретена тайна – за поведението на брат й в ръцете на николагешевци, т. е. Не издържал и проговорил, като проговорил – признал, а признал, това означава...
Нали се досещате?
Искрената, дълбока и безгранична обич на Райна Вапцарова към разстреляния й брат, това беше нейното „слабо място”, нещо като Ахилесова пета.
Тя искаше да знае истината и затова питаше:
- Наистина ли?
- Наистина ли?
- Наистина ли?
Но кой можеше да й отговори, когато никой нямаше достъп да засекретените материали по делото. Затова се опитваше да намери хора, които са ги чели. Беше открила такива хора, но техните отговори не я задоволяваха. Съмнението продължаваше да я разяжда.
До непоносимост.
Съвсем нормално е, когато човек се намира в кошмарен лабиринт, да се опита по някакъв начин да излезе от него. Е, ако не може съвсем, то поне да се приближи до вярвания изход. И тук на помощ идва нишката на Ариадна. . Няма кой да й я подаде. Тя сама трябваше да се добере до нея. И да излезе от лабиринта. И слушателите й разбраха, че се съмнява в собственото си съмнение, когато питаше:
- А какво друго е могъл да направи, когато се е намирал пред разкрити карти?
Въпросът увисваше във въздуха, защото отговорът му беше засекретен. А за големия провал малцина знаяха всичко.
За Райна Вапцарова могат да се кажат и други неща, но за тях по-нататък.
... А сега за Борис Вапцаров.
Между двамата братя съществуват отношения на искрена дружба, изпълнена с уважение и обич. Свързва ги всичко – от милите спомени за детството до еднаквите възгледи за света и живота, а необходимостта от тяхното преустройство ги повежда по опасния път на борбата.
Но това съвсем не означава, че те си приличат като две капчици вода и не съществуват различия в техните характери.
Сестра им, която е израснала между тях и с тях ето как определя тази разлика:
- И Борис беше друг – по-твърд, по-устойчив и не преживяваше така дълбоко скърбите и радостите. Хора като Борис не мислеха преди всичко за другите. Но Никола! Той живееше за хората и чрез хората. Беше щастлив само тогава, когато направяше някого щастлив.
Нямаше никакво основание да се съмняваме в тази кратка, но истинска характеристика и не само защото е направена от сестра им, но и заради нещо друго – нека го наречем разклонение на пътищата в живота”.
Навярно затова и съдбата им е различна.
Никола Вапцаров тръгва по пътя на безсмъртието, за да спечели обичта на всички унизени по света, да им вдъхне вяра в тържеството под слънцето на свободата, а пред Борис Вапцаров се открива благоприятната възможност за партийно и служебно израстване, които му осигуряват подобаващо уютно битие.
Но, както е известно от „Приказка за стълбата” на гениалния Христо Смирненски, за всяко прекрачено стъпало нагоре Дяволът иска полагащия му се откуп.
И онзи, който не желае да изпусне уюта на битието и благинките на властта, е длъжен при промяна на партийната линия да трансформира своите възгледи и поведение така, че да не противоречат на повелите на онези, които стоят над него и от които зависи качеството на живота му.
В началото беше...
В началото беше истината за Никола Вапцаров, защото в един кратък период тя можеше да се казва и да се пише за нея така, както се пише за истината. Ето какво е написал тогава ръката на Борис Вапцаров:
- Едва през 1924 – 1925 година, когато в нея взема връх националистическото, фашистко течение, Йонко Вапцаров за кратък период тръгва с него. И тук вече той носи цялата вина, и лична, и колективна, за зулумите и убийствата, които извърши организацията през този период. Това беше времето от 1923 – 1927 г. Делата и поведението на Йонко Вапцаров от този период гнетяха цялата наша фамилия. Особено Никола... Много тежко изживяваше прегрешението на баща си. Той се чувствуваше като виновен пред народа.”
И в тези истини не можем да се съмняваме – истини за Йонко Вапцаров, написани от сина му. Можем само да допълним, че онзи, който изпитва вина пред народа, неговите чувства обхващат широк диапазон. Колкото по-чувствително е човешкото сърце, толкова по-дълбоко и по-искрено го боли мъката на народа.
И понеже зад тези зулуми и убийства е стояла официалната политика на Двореца Български, трудно можем да си представим, болезнените чувства на Никола Вапцаров към всички виновници, които осеяха земята на Македония с Безкръстни гробове.
Но след като Българската комунистическа партия смени своите становища и политика по македонския въпрос и превърна Ванче Михайлов и неговата фашистка организация в национални герои, от чиято сила светът бил смаян, пред Борис Вапцаров неминуемо е стоял проблемът за избор – накъде и с кого? Но няма никакво доказателство, че е изпитвал някакво колебание в безусловното си предпочитание.
Борис Вапцаров своевременно се преориентира.
И започва да пише за брат си точно така, както го изискваше живковизмът. А той не се интересуваше от факти, достоверност, истина или морал – той изискваше да му се пеят побългаряващите химни според диригентската палка, която застрашително размахваше.
Един от продуктите на подобна политика е статията на Борис Вапцаров, озаглавена „Той се гордееше, че е българин”.
Ако мъртвият, но безсмъртен Никола Вапцаров можеше да я прочете, той непременно би се изненадал от позициите и становищата на брат си. А може би и би възкликнал:
- И ти ли, Бруте?!
За да се убедим в това фундаментално разминаване, достатъчно е да видим какво казва единият брат, а какво - другият.
Но тук въпросът не е само в казването, а в нещо друго – съдбоносно по важност – в доказването.
Нека започнем от заглавието, което твърди, че Никола Вапцаров се гордеел, че е българин... На подобно твърдение не можем да гледаме като на истина, а като на вулгарен живковизъм.
Веднага изниква въпросът:
- Защо?
И трябва да му отговорим честно. Е, понякога на въпрос се отговаря с въпрос, затова позволете ми да запитам:
- Може ли човек да се гордее, че е поданик на една държава, за е писал:

„Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
живота - тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим, -
озъбено свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало
вбесено псе
парченце хлеб.”
(„Завод”)
И още:
„Да кажеме, ти се завръщаш,
намръщен се връщаш
във къщи.
В душата – горчилка.
Сърцето ти болка притиска.
Набиваш жена си,
а онзи те гледа изниско
под своите вежди,
гледа във тебе
и пита:
Комой не достигат парит
за хлеба?”
(„Горки”)
И още:

„Работиме много,
работим от сутрин до здрач,
но хляба е малко,
но хляба не стига, деца.
И вашите лица
са сгърчени вече от плач,
и вашите очи
са сухи и неми –
такива големи –
мъчително тъжни очи.
И в тях е стаен
ужас свиреп7
хлеб!
хлеб!
Хлеб!”
(„Не бойте се деца”)
Тук става дума за първичното – хляба – без който живота е немислим, но за недостига му не може да бъде обвинен капризът на климата или географската ширина, а социалната действителност, която не предизвиква гордост, а унизителен срам. И болка! Недопустимо е човек с добродетелите на Никола Вапцаров да изпитва чувства на задоволство от подло и несправедливо устройство на живота. И той не страничен наблюдател на тази огромна неправда – тя е част от неговата житейска съдба. И затова с нищо не може да му се възрази, когато проплаква:
„Децата ни мрат
в отровната смрад...”
(„Ще строим завод”)
Последиците за честния човек, който си изкарва хляба с честен труд, са трагични:
„Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.”
(„Кино”)
Но личност като Вапцаров не може да остане вплетена в жестоките мрежи на първичното. Та нали още в Библията е казано, че само с хляб човекът няма да живее. И ако рамо до рамо с първичното не върви и най-висшето духовно богатство – Свободата на човешкия дух – започва оскотяването на личността. И поетът ни е казал докъде я довеждат отчаянието и безизходицата:
„Ти помниш ли как в нас
Полека-лека
Изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се. Късно.
Бяхме вързани жестоко.

Като на някакви животни в клетка
светиха
очите жадно
и търсиха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
Б
бяхме толкоз млади!”
(„Писмо”)
Къде е изходът? Предлага ли го някой от тези, които са изкачили Стълбата под ръководството на Дявола и на върха й се чувствуват като принцове, на които боговете са братя? А човекът от дъното на живота пита:
„Но къде? На – пътя е заприщен
навред затворени врати...”
(„Зора. Събужда се града.”)
Първичното и духовното в поезията на Никола Вапцаров вървят ръка за ръка, както във философията термините „време” и „пространство”. Но ако спрем дотук, значи да не кажем цялата истина за него като личност, защото не само несправедливата социална действителност прогонва радостта от сърцето на поета и той не може да се гордее с нейната мизерност. Истинската истина е, че той никога не се е чувствал българин, никога не е имал българско национално съзнание, никога не е бил български патриот и никога не е считал България за своя родина.
Доказателства?
Много!
Но нека посочим едно: за Испания Никола Вапцаров написа прекрасни стихотворения, а за България – нито дума.
Пред официалната българска не може да не е стоял проблемът как да се внесе у Вапцаров национално съзнание, антиподно на македонското.
Услужливи литературни послушници – колкото щеш, но техните писания, при цялото им разнообразие имат един общ недостатък – всички страдат от анемия и им липсва тежестта на безусловната убедителност.
И тук вече неоценимо съдействие на живковизма оказва Борис Вапцаров. Секретното решение на Политбюро на ЦК на БКП по македонския въпрос е начертало коловоза, от който излизане няма. И Борис Вапцаров пише, обяснява, интерпретира и прави открития от бракосъчетание между политика и биология. Но нека му дадем думата.
„Хората от Банско – пише той, - хората от нашия край, безспорно са македонци, като живущи в тази географска област – Македония. По кръв, по национално съзнание, по национални чувства те са категорично българи, и то българи с висок патриотичен дух, които са дали много нещо в борбата за Освобождението”.
Подобно твърдение е широкомащабно – след като в „географската област” Македония всички са българи с висок патриотичен дух, то и дума не може да става, че Никола Вапцаров е нещо друго, освен български патриот – по дух, по кръв, по съзнание, по чувства...
С такива становища и преклонение пред живковизма Борис Вапцаров триумфално навлиза в лабиринта на абсурдите. И горко й на Ариадна, ако му подаде нишка за излизане.
Много са въпросите, които могат да си зададат мислещите хора, които не приемат фалшификацията за истината.
Каквито са фактите - такава е и историята.
А факти – много.
Ако действително Никола Вапцаров е бил български патриот, как да си обясним страха на неговите приятели от Банско да не го отвлекат хората на Ванчо Михайлов и да го „изяде месечината?” („Бакьо”).
Ето го и абсурдът – излиза, че македонският главорез Ванче Михайлов преследва българи, защото са... българи!!!
Това, което не успяват да извършат михайловистите в Банско, по-късно ще се опитат да го направят в покрайнините на Горна Джумая, когато една вечер Вапцаров е на път за Бараково.
Нима за българското национално съзнание михайловистите са го осъдили на смърт и из засада са стреляли по него?
Най-достойният отговор на своя брат дава Никола Вапцаров с нетърпяща никакво възражение категоричност:
„Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.”
Тази земя, по която поетът тъпче и му е чужда, тази земя носи географско име България. И всеки българин има право да си определя към нея. Земята на Никола Вапцаров е друга и по този въпрос поетът не допуска две мнения, защото
„Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.”
Ето коя земя Вапцаров нарича
„Моя страна! Моя прекрасна страна!, а зад трите думи
„По Беласица телени мрежи.”
(„Земя”)
е зашифрована трагичната съдба на Македония след Балканските войни, чиято цел бе нейната подялба и тройна асимилация – българска, гръцка и сръбска. Тази прекрасна страна е Родината на Гоце и Даме тя е Родината и на Никола Вапцаров.
Борис Вапцаров не е от хората, за които можем да кажем:
- Простено му е... не е могъл да се ориентира ... А и никой не се е опитал да му отвори очите за истината...
На него много добре му е било известно македонското национално съзнание на своя брат и не само е споделял възгледите му, но ги е подкрепял и с практическа дейност.
Само така можем да си обясним защо зловещото изчадие Ванчи Михайлов и него го осъжда на смърт. И няма никакъв смисъл с късна дата да се пише за такъв голям българин, какъвто не е бил. Той става „голям българин”, когато си дават среща две противоположности – истината за Никола Вапцаров и страха от живковизма и той не може да избегне избора, който му се налага да направи.
И е предпочел това, което му е диктувал страхът.
Онзи, който не мисли преди всичко за другите, той няма да рискува собствената си изгода заради някаква истина, която му обещава служебно сгромолясване и оскотяване от мизерия.
В цитирания откъс Борис Вапцаров се опитва да говори от името на... кръвта на хората от Пиринския край, които по национално съзнание, национални чувства и висок патриотичен дух били категорично българи... А това означава, че той говори и от името на кръвта на своя разстрелян брат. И я побългарява.
Тази концепция за кръвта я прави на пух и прах не някой друг, а самият Никола Вапцаров, който от недостижимата висота на своето безсмъртие и днес не допуска никакво двусмислие по този въпрос, защото е казал:
„Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!”
И казаното е осъществил – пролял е кръвта си за „поробените братя” македонци и за своята Родина Македония. И последните му думи пред съда са, че той е готов да умре за щастието на своя народ.
Ако някой се съмнява в това кардинално разминаване между двамата братя, нека прочете внимателно стихотворенията на Никола Вапцаров, посветени на Родината.
И в тях ще открие безграничната любов към Македония, но никъде в творчеството му няма да откриете и най-малък намек, че се е чувствал българин, камо ли пък да се гордее с това. Който иска може да прочете и спомените на Георги Караславов, които непременно ще му направят впечатление с това, че са водени много разговори за Македония и нито един за България – като родина.
Но какво да се прави? Живковизмът е заявил, че в България не може да има македонско малцинство, което на разбираем език означава, че македонците ще бъдат преследвани навсякъде и с всички средства ще бъдат асимилирани.
Едно от безспорните доказателства, че Никола Вапцаров винаги се е чувствал македонец и никога българин, е запазената тетрадка с юношеските му стихотворения, писани през периода 1926 – 1932 година.
И не друг, а лично Никола Вапцаров разобличава българските литературни интерпретатори, които искат да го представят като човек със слаба психика и лесно управляем характер, който се вслушва във внушенията на Коминтерна. На подобни вапцароведи и през ум не им минава, че подобно нещо е възможно само при условие, че времето във Вселената тече обратно...
Абсурдите, с които Борис Вапцаров доказва българското национално съзнание у брат си са блестящо доказателство за големия страх, който е изпитвал от живковизма. Не истината му диктува небуларните становища, които иска да внуши на читателите, а страхът. В същата статия Борис Вапцаров пише:
„Не можем да отминем и факта, че големия български поет, големият родолюбец Пею Яворов... е държал малкия Никола Вапцаров на коленете си и му е разказвал за подвизите и хайдушките скитания с бащата на Никола Йонков Вапцаров из Пирин планина, за сраженията му е разказвал, за борбите на македонските българи.
И всичко това от най-ранна възраст се е просмуквало в мозъка, в съзнанието на Никола Вапцаров. И той е възпитаван от тези легенди, от това високо родолюбие още в най-ранното си детство.”.
Всеки, който желае да се ориентира в цитираната мъглявина, може да направи елементарна справка: кога е роден Никола Вапцаров и колко голям е бил, когато Яворов го е държал на коленете си и дали е било възможно още тогава големият родолюбец да изгради в мозъка му българско национално съзнание – така необходимо след време на живковизма. Или всичко в миналото се е развивало и осъществявало така, както някога ще бъде потребно на великобългарския шовинизъм?!
И така – големият български родолюбец по неведоми пътища заредил мозъка на съвсем малкото момче с българско национално съзнание. Тези неведоми пътища, по които пътуват легендите за подвизите и хайдушките скитания, извършват своето в мозъка на две-три годишния Никола Вапцаров: пълно изясняване на македонския въпрос. Методът, по който протича процесът на побългаряването, се нарича в с м у к в а н е. И в резултат на чудодейното му въздействие детето е наясно по националния въпрос – в България живеят българи, а в географската област” Македония – категорично българи.
И като имаме предвид, че мозъкът на човека командва всички клетки и в организма му, според логиката на Борис Вапцаров, можем да смятаме брат му за „категоричен българин” и на клетъчно равнище...
Но...
Едно грандиозно „НО” не разрешаване на честните и обичащи истината читатели лековерно да бъдат вкарани в лабиринта на абсурдите, защото методът в с м у к в а н е не дава отговор на въпросите, които предизвиква.
А ние не можем да ги подминем.
Ето някои от тях.
- Защо България за „българина” Никола Вапцаров е чужда земя?
- Защо за „българина” Никола Вапцаров Родината се нарича Македония?
- Защо е бил потресен от злодеянията на Ванче Михайлов вместо да се гордее с тях – как може един българин да не се гордее с подобно зловещо изчадие, което с хитлеристки методи налага българската кауза на... категорични българи?
- Защо хората на Ванче Михайлов стрелят из засада по Никола Вапцаров, за да го убият – защото е „категоричен българин” или защото е „категоричен македонец?”
- Защо в поезията на Никола Вапцаров срещаме имената на безсмъртните македонски патриоти Гоце Делчев, Даме Груев, Никола Карев, Питу Гули, а не срещаме нито едно върховистко име?
- Защо в „Илинденска” Вапцаров определя идеала на Македония с думите:
„Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!”
Свободна Македония! Или – „Македония- на македонците?” – това са лозунгите, които определят смисъла на борбата, а свободата предполага извоювана независимост, демократично устройство на държавата и гарантирана териториална цялост.
І Защо човекът, който още при прохождането е в с м у к в а л българско национално съзнание, по-късно ще бъде:
„... просмукан
от мъка”
за нещо по-висше”,
което
„Носи прекрасното име
Р о д и н а?”
Нали според брат му той си е имал родина, и не само я е имал, но и се гордеел с нея?
Личности като Никола Вапцаров не се борят и не умират за чужди интереси по чужди внушения. Когато Родината им е робиня, те се борят и умират за нейното щастливо бъдеще от обич!
Обич!...
Обич!!...
Обич!!!...
Това е могъща сила, която ги издига до апогея на страданието и на безсмъртието.
Въпросите за национално съзнание, националната идентичност и националната принадлежност са пряко адресирани и към самия Никола Вапцаров и той им е отговорил прямо, точно и неподкупно още в доклада си при учредяването на Македонския литературен кръжок, в който заявява:
- Ние сме македонци!
- И нашето творчество трябва да служи на македонската кауза!
Ето защо този доклад дълго време беше засекретен – за да се улесни демагогията на живковизма по македонския въпрос. А когато повече не можеше да се скрива,, в публикацията му беше привнесена фалшификация и българското македономразие се втурна на лов из дебрите на циничната фантасмагория, за да търси и намира аргументи за оплюване на светлата македонска личност на Вапцаров.
И макар, че официално Борис Вапцаров не се осмелява да противоречи ни най-малко на живковизма, дълбоко в себе си едва ли е изпитвал възторг, че е бил принуден да пише за брат си обидни нелепости, защото братските чувства не се променят така лесно и просто, както може да се промени една политическа линия – с един доклад, с един пленум или с едно строго поверително решение.
Има и такива доказателства.
Преди години в горния читалищен салон имаше събрание, посветено на годишнина на Христо Смирненски, на което докладчик беше Максим Наимович. Когато събранието свърши, президиумът слезе от сцената, но трябваше да почака – вратите за излизане бяха тесни.
Тогава един непознат мъж, който беше с лице към Борис Вапцаров и с гръб към мене, каза:
- Не само Христо Смирненски е голям поет. Голям поет е и Никола Вапцаров.
Борис Вапцаров не каза нищо.
Борис Вапцаров се разплака.
Това беше онзи вид плач, за който Константин Симонов е казал в една от великолепните си поеми:
„Мальчишка плачет, если он побит,
он маленький, он слез еще не прячет.
Большой мушчина плачет от обид,
Не дай вам Бог увидеть как он плачет.

Он плачет горлом. Он едва-едва
с трудом и болью разжимает губн...”
А този случай ми го разказа един познат.
По време на унгарските събития през 1956 година той направил изказвания, за които Държавна сигурност решила да го вкара в затвора. И това било толкова сигурно, и това било толкова неизбежно, че той решил да потърси помощ от Борис Вапцаров, който по това време беше първи секретар на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия в Благоевград.
И отишъл да търси спасение от Борис Вапцаров, но постъпил твърде неразумно като и пред него потвърдил неприемливите за партийната линия становища. Борис Вапцаров се възмутил и моят познат разбрал, че отиването му в затвора е повече от сигурно. Ето защо и той се възмутил и на тръгване извикал:
- Язък!
Борис Вапцаров поискал обяснение и затова попитал:
- За какво „язък”?
Моят познат разгневено отвърнал:
- Язък, че сте брат на Никола Вапцаров!
Това пояснение преобърнало нещата...
Не е известно какво предприел Борис Вапцаров, но Държавна сигурност престанала да го безпокои – нещо, което не е могло да стане без намесата на първия секретар.
Когато човек се замисли над този случай, не би ли си казал, че главната заслуга принадлежи на безсмъртния Никола Вапцаров?
Принудително раздвоение между истината и страха поставя на безпощадно изпитание съвестта на чувствителните натури – то е солидна психологическа предпоставка, че когато един ден съвестта проговори, а е твърде късно за покаяние, което да опрости извършен грях и да облекчи тежестта на вината, последиците могат да бъдат неочаквано фатални.
Оттук нататък навлизаме в сферата на предположенията, но предпоставките не са безпочвени и затова можем да смятаме, че те ни водят към истината, а не към някакво смехотворно съчинителство.
Допускам, че моето предположение важи и за Борис Вапцаров, който след като гледал документалния филм „Ти помниш ли?”, в който актьорът Георги Златаров се превъплъщава в ролята на Никола Вапцаров, а Анйни Явашев – в образа на един от войниците, участвал в разстрела, получава инфаркт и малко след това умира.
Това предположение не противоречи на философските концепции на Ясперс за „граничните ситуации, а ги потвърждава.
Косвени доказателства за верността на това предположение ни дава и самият Борис Вапцаров.
Какви са грехът и вината му?
Ето как ги определя той.
„Моят най-голям грях в живота и единствен по отношение на паметта на Н. Вапцаров е това, че дълго, много дълго съм мълчал”...
Причината за мълчанието той обяснява с лаконичното:
„Не стигат сили” и от началото на много користни писания за брат му. А отговорната, нелека и опасна задача да бъдат посочени тези писания и да възтържествува истината е лежала не само върху плещите му, но и върху сърцето му. А когато един такъв огромен дълг като въглен пари душата на човека, след време неминуемо я прогаря.
Борис Вапцаров е осъзнал своя дълг към паметта на брат си, но не го и изпълнел своевременно. Проговаря след дълго мълчание.
Защо?
Защото предългото мълчание става твърде подозрително за живковизма и неговите неовърховистки концепции, защото предългото мълчание по-скоро може да се тълкува като тяхно неодобрение, отколкото като съгласие. В кратката обяснителна бележка, озаглавена „Горчиви истини”, Борис Вапцаров пише не само „за милите детски спомени”, но и за това, че заедно са участвали и в борбата, и в лютите схватки с врага, и в организираните конспиративни форми, и в ежедневната къртовска работа.
Подобно единодействие се изгражда на основата на пълно единомислие...
Борис Вапцаров не конкретизира целите, задачите и идеалите на тази обща борба – това е немислимо да стане по времето на живковизма, но читателите лесно ще се досетят, защото вече им е известно, че и двамата братя са били осъдени на смърт от михайловистите. А това са същите тези варварски изчадия, които българското македономразие превърна в свещени знамена на националния идеал и при всеки повод ги величае... погнусяващо.
Но идва ден, когато Борис Вапцаров нарушава мълчанието.
И проговаря.
И прописва – нищо, че не му достигат сили.
Но това проговаряне и прописване е продиктувано от строго секретното решение на Политбюрото на ЦК на БКП по македонския въпрос, защото в него ликува, тържествува и триумфира българското македономразие, което на съответния исторически етап се наричаше живковизъм. А свещената цел на живковизма беше с методите на Държавна сигурност да стиска гърлото на истината така, че през него да пропуска само мнения и становища, които изопачават достоверността за Македония и побългаряват патриотите, които пожертвуваха живота си, за да я има и днес, и утре, и навеки.
Едва ли на земното кълбо ще се намери неподкупна съвет, която да повярва, че с подобно проговаряне и прописване Борис Вапцаров достойно е изпълнил своя дълг към паметта на разстреляния си брат и е изкупил греха на дългото мълчание
...Четвъртият най-близък човек на Никола Вапцаров е съпругата му Бойка Вапцарова. По-обясними причини тя се явява в живота му по-късно и няма непосредствени спомени за миналото му, но това в никакъв случай не омаловажава нейното присъствие в ежедневието му, защото заедно преживяват и малкото радости, които им отпуска съдбата, и „голямата щедрост” на живота, която се изявява в една дълга върволица от безработица, безпаричие, безхлебие, безизходица, за да завърши с неутешимото „Сбогом навеки!” на Гарнизонното стрелбище...
Ето какво пише Никола Вапцаров в едно от писмата си до своята бъдеща съпруга:
„Бойя, мое внезапно щастие, моя песен, прозвъннала и отлетяла далеч зад полите на Витоша и оставила ехото на един неумиращ спомен да се носи в сърцето ми на плавни, топли вълни.
Бойя, ти знаеш ли колко те обичам? Бойя, спомняш ли си за човека, чиято душа се стреми към слънцето, а е вплетена в мрежите на фабрични комини, на дим?
Спомняш ли си, Бойя,... Спомняй си... И той ще ти даде цялото си сърце, пълно с непрозирна мъка и копнеж за щастие и вечна красота.
Спомняй си за човека, който те обича, напук на всички злоезичия, напук на хорската злоба, защото любовта в него е толкова светла и велика, че ще победи шепа „другари” – шепа дребнавци, които искат да помрачат едно светло начало. Защото любовта руши, а не създава, обичай ме...”
Това е съкровена изповед на красотата на едно безкрайно влюбено и безпределно чисто сърце. И затова за него е непоносима хорската злоба. Но едва ли Никола Вапцаров е предполагал на какво е способна хорската злоба и какво ще излезе върху светлото начало и продължението му след неговия разстрел. И много по-късно.
Бойка Вапцарова е най-близкият човек на Никола Вапцаров през най-важния и отговорен период от живота му – времето, когато създава безсмъртната си поезия. И никой друг не го познава така, както го познава тя. И никой друг не можеше да разкаже за Вапцаров това, което разказва и писа тя. Тя познаваше духовно съпруга си, тя знаеше биографията на всяко негово стихотворение – от замисъла, идеята и намерението до реализацията.
Бойка Вапцарова познаваше и Любовта на Никола Вапцаров – тази любов, която беше много по-голяма от любовта към нея, защото беше любов към Македония, към поробените му братя.
А обичта към Родината е по-голяма и от обичта към родната майка:
„Сега си ми близка,
По-близка от майка дори...”
Бойка Вапцарова познава и членовете на Македонския литературен кръжок.
И защо знае прекалено много, и защо на нея може да се вярва като на съпруга на Никола Вапцаров, след време ще се окаже много ценен „съюзник” на живковизма, който изопачаваше истината за македонското национално съзнание на Никола Вапцаров. Изключение нямаше за никого.
Ето защо за написаното за Никола Вапцаров дори и от най-близкия му човек не можем да срещнем цялата голяма истина за любовта към Македония, а късчета от тази истина, казани под сурдинка или зашифровани така, че да не предизвикат отмъщението на живковизма.
Още в първите редове на предговора към „Летописът” Бойка Вапцарова пише, че Вапцаров е „загинал за светлото бъдеще на родината”. Повърхностният читател би отминал тези няколко думи с пренебрежение. Но умният читател с неподкупна съвест би си припомнил последните думи на Никола Вапцаров пред военно-полевия съд, които, за да ги запомни Бойка Вапцарова напрегнала цялото си внимание:
- Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея.
За този читател няма никакво съмнение, че под името Родина не може да търси никакво друго име, освен името на Македония. Вапцаров го е казал в поезията си така, че не може да има никакво съмнение. И никак не е лесно една огромна и безспорна истина да се преоблече в жалките дрипи на живковизма.
И още една подробност.
Никола Вапцаров казва7 „моята родина”, което означава, че неговата Родина е друга и в никакъв случай не е тази, в името на която българските фашистки злодеи го осъждат на разстрел. Казал го е безпределно ясно: „Родината на Гоце и Даме...”
На всички е известно, че „принцовете по рождение”, на които „боговете са братя, опиянени от възродителната амброзия на фанатичния национализъм, безогледно „побългаряват” най-великите и най-достойни македонски патриоти и революционери.
А това означава към техния идеал за свободна, независима и демократична Македония да се ашладисва най-мъртвата фиданка, наречена „присъединяване към България”.
А това означава македонските патриоти най-безогледно да бъдат обявени за македонски предатели.
А това означава да им се приписва невъзможното – че са се борили, страдали и умирали, за да заменят етикета на едно робство с друго.
А това означава, че ако всички пътища водят към Европа, за македонците да водят към България.
Как е постъпила Бойка Вапцарова?
В преговора към „Летописът” тя пише за много неща, но не споменава цикъла „Песни за Родината”. И това едва ли е случайно, защото докосне ли тази тема, неминуемо ще й се наложи да я „побългари”. А подобно кощунство за нея е прекалено чудовищно, но по този начин ни доказва, че една истина може да бъде защитена и с премълчаване. А истината за Македония в сърцето и съзнанието на Никола Вапцаров за нея не е била никаква загадка. Още повече, че още в началото на съвместния им живот тя се е запознала с нея.
Ето какво пише Бойка Вапцарова:
„Веднъж нареждах книгите на етажерката и попаднах на неговите тетрадки и учебници от ученическите му години. Зарадвах се много, когато между тях намерих две тетрадки със стихове, писани от него през годините 1928 – 1931 г. Заобръщах страниците и зачетох заглавията: „Сам”, „Погребение”, „Илюзия”, „Есенни миражи”, „Утеха”, „Съмнение”, „Тайнство” и т- н.
Така се бях увлякла в четене, че не забелязах кога Кольо влезе в стаята. Като ме видя, той се приближи до мен, усмихна се и каза:
- Бойя, не си губи времето да четеш тези посредствени стихове. – И протегна ръце да вземе тетрадката. – Дай да ги изгорим. Тези младежки опити ми напомнят колко ограничен и сляп съм бил за истинските проблеми на живота.
Аз притиснах плътно тетрадките към себе си и го помолих да ги запазим поне като спомен от младини.
Той само махна с ръка и рече:
- Хайде, прави с тях каквото знаеш, но гледай по-рядко да се мяркат пред очите ми”.
В тези редове няма – дори и с големината на електрон, което да изразява несъгласие със строго поверително решение на Политбюрото на ЦК на БКП по македонския въпрос.
Но на внимателния читател не може да не му направи впечатление многоточието, което показва, че има недоизказаност, т. е. че Бойка Вапцарова не може да каже нищо за тези тетрадки, които съдържат най-ранните стихове на Никола Вапцаров за Македония.
В това не може да се съмняваме.
Ако ръзгърнем юбилейния брой на в-к „Народна воля” по случай стогодишнината от рождението на Никола Вапцаров, ще намерим статия под заглавие „Родино, твоя образ ме опива и твоя глас неспирно ме зове” от международно известния Стойко Стойков, в което той пише:
„Добре известно е, че Никола Вапцаров посвещава много творби на отечеството. Цял опус е включен в единствената му стихосбирка – „Моторни песни” – под заглавие „Песни за Родината”. Много добре известно е за обективния читател за коя родина става дума там. Но много по-малко се знае, че Вапцаров е писал за нея още в най-раните си юношески стихове. Именно Родината на поета, отразена в тези ранни и слабо известни поетични произведения е темата в тази статия.
Става дума за начални, незрели творби, писани в периода 1926 – 1932 година, когато Вапцаров е 17 -23 годишен...”
В тези два цитата става дума за едни и същи тетрадки и за стихотворения, посветени на Македония. Тези две тетрадки са още един смъртоносен удар по неовърховистите тези, че Вапцаров е станал македонец по внушение на Коминтерна.
А не ви ли направи впечатление казаното от Вапцаров за тези тетрадки? Той иска да бъдат изгорени, защото преценява, че стиховете са посредствени и далече от истинските проблеми на живота, а не че противоречат на идейните му разбирания или националната идентичност.
Тези тетрадки са запазена за истината.
И за поколенията.
От Бойка Вапцарова.
Предполагам, че на нея, както на никой друг, се известни обстоятелствата и подробностите, свързани със създаването и функционирането на Македонския литературен кръжок.
Нека видим какво пише тя за това събитие и да се опитаме да прочетем премълчаното между редовете.
„Има няколко срещи с млади прогресивни писатели предимно деца на българи – бежанци от Македония, на които партията възлага да образуват литературен кръжок, нарече Македонски литературен кръжок, с цел да укрепват таланта и писателското майсторство на членовете и да водят разяснителна дейност сред прокуденото българско население от Македония и Тракия.”.
Тук всичко е казано според изискванията на живковизма – да се фалшифицира истината. Това именно негово безчестие предизвиква въпроси, които не може да не си зададем. Ето първият:
- Защо партията постъпва избирателно – да се създаде литературен кръжок от „Българи”, дошли от Македония ? Защо в него не желае да бъдат включени и българи от България?
- На какво се дължи тази дискриминация? Нима българските писатели се раждат гениални и техният талант и майсторство не се нуждаят от укрепване?
- Няма ли друга причина за това разделение? Живковизмът не прави ли безуспешен опит да побългари Македонския литературен кръжок чрез Бойка Вапцарова? Без да излиза на преден план?
- За каква разяснителна дейност се намеква тук? Може би българи да доказват на българи, че са българи? И фалшиво, и наивно, и нелепо.
Нека напомним, че по това време лозунгът на партията е: „Македония – на македонците!”, а не лозунгът на живковизма: „Вас ви няма!”.
Ето какво разказва Антон Беликов:
„През септември 1938 година бях навестен от Васил Александров, ползващ се с особено доверие в македонските прогресивни среди и предан партиец. Той ми извести, че е натоварен да изгради Македонски литературен кръжок, в който ще влизат всички начеващи прогресивни македонци писатели и поети. Той вече беше ги обходил и взел тяхното съгласие. „Не се двоуми, в кръжока ще влязат такива хора като Никола Вапцаров и др., че само полза ще имаш от общуването с тях!” Александров успя да провокира и мене.
Именно на Вапцаров разпръсна колебанието ми. Дадох дума, че ще стана член на кръжока”.
В ненормалния си стремеж да асимилира или да побългари всичко македонско, за живковизма не съществуваха такива понятия като истина, съвест, морал, етика, достойнство... Неговото македономразие предпочиташе абсурдите, фалшификациите, нелепостите...
Но могъщият и неопровержим разобличител на това позорно политическо явление не е никой друг, а самият Никола Вапцаров, който при учредяването на кръжока може да каже открито истината за целта на литературното обединение:
Ние сме македонци!
- И нашето творчество трябва да служи на македонската кауза!
А сега нека си припомним какви са тези „българчета” от Македония, членове на литературния кръжок.
Там е Михаил Сматракалев (с псевдоним Ангел Жаров), чието македонско национално съзнание не подлежи на побългаряваща интерпретация. В това отношение в-к „Народна воля” направи необходимото македонците да произнесат името му с най-искрено уважение.
Там е Никола Вапцаров – световно известен македонски поет, „златна рожба на македонската земя” и на целия човешки род.
Там е Коле Неделковски - автор на стихове, написани на македонски език.
Там е прекрасният човек и поет Антон Попов. И никой друг не може да ни каже по-добре от него какъв се е чувствувал, защото го е отразил в поетичния си бисер:

Љ У Б О В
“Ти си ми тивка и нежна,
Ти си ми малечко моме...
Зошто си в црно забрадена,
Зашто ли олите модри
в бисери ти се искапени?

Ти си ми тивка и маѓесна,
Ти си ми тажна царица,
Ти си ми златна и бисерна,
Ти си мојата њубов –
Малечка моја татковино,
Пролет што не си видела,
Ниту пак сонце и радост...

Ти си ми пролет разбудена,
Со нежни цвеќа, со галаби –
Птица си бела, осудена
Простори да прелетува.”
Тази фактология ни разкрива истината за Македонския литературен кръжок – образуван е от македонци, които като писатели и поети да служат на македонската кауза. И на никаква друга.
И ни става ясно защо в Македонския литературен кръжок няма българи от България и какви „български българи” са момчетата от Македония.
Когато една истина не може да се каже честно и открито в условията на вездесъща тирания, тя може да бъде загатната. А това вече е нишка, по която може да се стигне до истината.
Целта на Македонския литературен кръжок не е била да създава македонци от българи, а да обедини съществуващите македонци – писатели и поети, които да посветят творчеството си на македонската кауза.
Затова и цялата дейност на Македонския литературен кръжок е македонска, а не да разяснява на членовете си и на бежанците от Македония, „че ги няма”. Опитите на живковизма да го преоблече в неотговарящи на духовната му същност дрешки са и жалки, и абсурдни. В случая жалкото е абсурдно, а абсурдното – жалко.
Бойка Вапцарова споделя трагедията на истината за своя разстрелян от българските фашисти съпруг. По време на монархическото лакейство пред хитлеризма истината за Македония може да съществува или умно зашифрована, или дълбоко нелегална.
По време на живковизма тази истина беше най-вулгарно изопачавана. За Никола Вапцаров можеше да се говори и пише всичко, което се опитваше да го побългари, но не и истината за македонското му национално съзнание. Затова не бива да се учудваме, когато Бойка Вапцарова пише, че Никола Вапцаров се е гордеел с Банско като родно място на Паисий Хилендарски. Тази гордост стопроцентово прилича на продиктувана, отколкото на действително съществуваща, защото в творчеството на Никола Вапцаров няма факт, който да ни убеждава, че той се е гордеел с нещо българско като българин.
Всеки, който познава цинично-подлата изобретателност на живковизма, който и днес триумфира като българско македономразие, има основание да се пита:
- А няма ли с късна дата да се появят и такива „факти”?
А те не могат да бъдат нищо друго, освен бисери на фалшификацията.
Но огромната кал върху Бойка Вапцарова се изля по време на демократичния фашизъм, защото българското македономразие получи неограничена от морални норми възможност да съчетае в себе си всичко – от престъпния цинизъм до инструктираното лакейство и върху тяхната територия да издигне заводите на човешката низост, които да произвеждат чудовищен катран и да го изливат и върху двамата – Бойка и Никола Вапцаров.
И това го правят „европейци” в „европейска държава”. На истината не се дава думата, а да се създаде впечатление, че няма контрааргументи.
Когато пропагандната машина на една държава се включи в изобретяването, производството и изливането на мръсотия върху истината, а истината има единственото право – правото на мълчание, неминуемо се изкривява образът на хората, върху които се излива катранът.
Тази истина важи и за Бойка Вапцарова.
А щом това е така, то ни задължава да се попитаме:
- Познаваме ли истинския образ на Бойка Вапцарова? И кой по-добре от нея би могъл да ни разкрие духовната й същност?
Това тя е направила в едно писмо до Елена Вапцарова.
Ето го и писмото:
„Мамо, прости ми, че нямам физическа възможност да дойда при теб. А да знаеш какво силно желание имам за това! Не зная, може би от болни нерви, но у мен е залегнала мисълта, че няма още дълго да живея и искам да ти кажа всичко, което ме вълнува, да ти благодаря от все сърце за твоето топло, човешко отношение към мен, да те помоля да ми простиш за това, ако някога от глупост и младежка наивност съм наскърбявала твоето справедливо сърце.
Но знай, че и в най-лошите моменти на характера ми всякога съм те уважавала дълбоко, повече от родната си майка, а след смъртта на Кольо много често ти си ми била най-близкия човек, на когото единствено открито съм могла да разкажа за най-съкровените си чувства и мисли.

Ако смяташ, че не заслужавам твоята прошка, то изхвърли и най-малката сянка от твоето сърце към мен и с добро ме помни.
Скланям ниско главата си пред теб. Прости!
Ето, аз съм вече в зряла възраст и често правя преценки на изминалия ми живот. Разбира се, в него е имало и много недостатъци и слабости, но е имало извънредно хубави моменти, които не на всеки човек му се отдава да ги преживее.
Всяка майка най-добре познава чедото си и не искам да те лаская или да се докарвам пред теб, но животът ми е Кольо въпреки всички трудности бе най-светлата страница в моя живот. Сега понякога, когато препрочитам неговите останали писма, изпратени от него до мен, си обяснявам защо тогава, без да познавам живота и хората, тръгнах с него и свързах живота си, дадох му всичко, което има в един млад чист човешки живот.
Стана ми много мъчно от последното ти писмо, в което пишеш, че сега ми е по-добре от тогава. За сегашния си живот нищо лошо не мога да кажа, но и сравнение не може да става с миналото, въпреки че тогава Кольо като талант и истински човек... бе известен само на определен кръг хора.
Понякога си мисля, че това, което бях тогава да направя за Кольо, за някой друг не мога вече да направя. Разбира се, като се има предвид и това, че тогава той беше обикновен човек с прекрасно сърце .
При тогавашните условия за такъв живот бяха необходими много сили и голямо чувство, за да се живее в другарска и приятелска атмосфера. И се чувствувам морално удовлетворена, че Кольо винаги ценеше това нещо”.
Когато човек прочете тази разплакана и съкровена изповед на едно тъжно сърце, не може да не си спомни казаното за Едит Пиаф от нейната сестра:
- Тя беше толкова чиста, че нищо не можа да я омърси!
... Такива са взаимоотношенията между безсмъртния Никола Вапцаров и неговите най-близки хора: майка, сестра, брат и съпруга.
Повече от очевидно е, че върху тези взаимоотношения слага своя изопачаващ характер времето – една „епоха на дива жестокост”, сменена с краткотрайна свобода по македонския въпрос и последвана от дълголетието на мизерно-властваща демагогия, когато беше страшно дори да се спомене, че човек има човешки права, беше време, за което с могъща сила гърмеше въпросът на Никола Вапцаров.
„Нима това си ти човечество?”
Беше време, когато никой не смееше да каже истината за македонското национално съзнание на Вапцаров, но опитите на живковизма да го „побългари” останаха безплодни.
Не винаги мълчанието е съгласие.
За съжаление българското македономразие не слезе от българската политическа сцена, затова не можем да кажем, че живковизмът си е отишъл, че са се намерили политически сили и достойно за уважение човешко мъжество и достойнство, които да го погребат.
Веднъж за винаги!
Терминологична трансформация на едно позорно политическо явление не означава погребение, а възраждане.
Възраждане, което с цялата си безпощадност поставя съдбоносния въпрос:
- Д Г К О Г А?
Общочовешка истина е, че човешкият живот не протича само в рамките на семейната среда, а и в обществената среда, в която се среща и с удивителна човечност на прекрасни характери и личности, и с пъстрото многообразие на овластени нищожества – от начинаещи Юди до осъществени ”велики инквизитори”.
И тези неминуеми срещи непременно слагат своя отпечатък върху съдбата на човека.

(Продължава)

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај


Оглас:
Стипендии за учебната 2012/2013 година

Согласно информацијата од интернет страницата www.ukim.edu.mk, Владата на Република Македонија доделува стипендии за студенти кои живеат во државите на Балканскиот Полуостров и во учебната 2012/2013 за запишување на државните универзитети во Македонија и тоа: Универзитетот во Штип, Универзитетот „Св. Климент Охридски“ во Битола, Државниот универзитет во Тетово и на Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ во Скопје.
Потребни документи за аплицирање:
1. CV и мотивационо писмо;
2. Извод од матичната книга на родените;
3. Фотокопија од свидетелството за завршено средно образование, со превод и објаснување кои оценки се соодветни на оценките во македонскиот образовен систем (т.е. одличен, мн. добар, добар, доволен).
Дополнителни информации за условите за кандидирање, како и за роковите за аплицирање, заинтересираните кандидати можат да ги добијат во Редакцијата на весникот, на тел. број:073/ 88 63 36.

Редакционната колегия на в. „Народна воля” честити академичното звание на проф. д-р Георги Попатанасов, като му пожелава много здраве, бодър дух и творчески успехи!

Македонија пее

СЕ ПОСВРШИ СЕРБЕС ДОНКА

Се посврши сербес Донка. (2)
Трала, лала, лала, лала, ла,
сербес Донка на Јаничкови. (2)

Се собрале комшиите. (2)
Трала, лала, лала, лала, ла,
комшиите, другарките. (2)

Аирлија! Сербес Донке. (2)
Трала, лала, лала лала, ла,
аирлија свршувачка! (2)

Не викајте аирлија! (2)
Трала, лала, лала, лала, ла,
покудете на мајка ми.
Трала, лала, лала, лала, ла,
на мајка ми, на татко ми.

Не го сакам свршеникот. (2)
Трала, лала, лала, лала, ла,
тук го сакам мојто либе.
Трала, лала, лала, лала,ла,
мојто либе, калеш Ѓорѓи.





ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting