Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Да харизваш това, което не си успял да заграбиш

ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ... ДЕМОКРАТИЧЕН ФАШИЗЪМ?!

Биляна Вардарска
(Продължава от миналия брой)



Понятието „свобода” за македонците в България не съществува. Една корумпирана държава винаги разполага с достатъчно средства, за да обезличава македонците и чрез задкулисни методи. Тези похвати са добре известни на македонците. И особено на онези, които са патили от тях.
Всички вие от истински демократични общества, какво бихте казали, че един човек – в случая Стоян Георгиев (Томовичен) – е лежал в затвора четири години за това, че се е чувствал македонец? И след тези четири години според всички писани и неписани закони, какво мислите, че е станало? Че вратите на затвора се отворили пред него и той ви е казал:
- Най-после – Свобода!
Нищо подобно не се е случило. След тези четири години го „възнаградили” да лежи в затвора още четири години!
А сега се опитайте да си представите колко е голямо разстоянието между понятията „българска демокрация” и „демократичен фашизъм”.
Случвало се е преди парламентарни избори да разговарям с различни възрастни хора.
И понеже съм умирал от глад, и понеже съм нощувал под звездите, и понеже много врати се затваряха пред мене, за да остана в категорията на нищонямащите, аз никак не се учудвах, когато ме питаха:
- А какво ще ни направят, ако не гласуваме?
Аз се усмихвах и отговарях с една дума:
- Нищо.
Те ме поглеждаха изненадани и повтаряха въпросително:
-Нищо?
- Ами така е при демокрацията - който иска, гласува, който не иска - не гласува. Зависи от предпочитанието - между гражданската отговорност и излежаването. А за репресия – явна или задкулисна, и дума не може да става.
Те навеждаха глави и дълбоко се замисляха. Когато мисловните процеси приключваха, те ме поглеждаха разведрени и казваха:
-Прав си. На нас не могат да направят нищо. Но...
- Какво „но”?
- Но на децата ни могат - те са на работа!
Когато в едно общество корупцията се е превърнала в нелечима болест, думата „свобода” не би трябвало да се произнася, защото на македонците се предоставят всички възможности да се самооплюват и взаимно катраносват, за да зарадват властващата човешка низост. Такава свобода няма нищо общо със собственото си понятие, а онзи, който реши да я практикува, той вече е всичко друго, но не и македонец.
Шовинистичният амок на демократичния фашизъм разполага с богат арсенал от оръжия, които използва в обезмакедончването на България, в която една трета от населението й има македонски корен.
Най-силното от тези оръжия, прилагано спрямо живи хора, е страхът за хляба. Той расте в геометрична прогресия, когато по време на икономическа криза безработицата расте с изненадващи темпове.
А камъни не могат да се ядат.
Така обстоятелствата им налагат да съществуват нелегално. А спрямо онези, към които това оръжие е безсилно, се използва най-позорното – заканата, че ще бъдат взривени. Е, и да не бъдат взривени, малко или много психологическият ефект се постига.
А македонците, които са се преселили в отвъдното, най-отвратително се фалшифицират, като им се ашладисва българско национално съзнание – нещо, което те никога не са имали.
Целта е дори и посмъртно те да бъдат унищожени като етнос и тяхната извисена и чисто човешка същност да се принизи до нивото на обикновената политическа кал.
В това отношение класически пример е Никола Вапцаров. И ако можеше да надникне от отвъдното насам, непременно би възкликнал:
- Нима това съм аз!?
Но тази класика на позора не го прави изключение и не му отрежда участта на самотник, защото държавната машина на България задейства всички центрофуги – на монархизма, върховизма, михайловизма, живковизма и демократичната нескопосаност – да композират симфонията на отрицанието на всичко македонско и да създават и обогатяват българщината там, където я няма, и му създаде голяма компания. Тази симфония на позора е нотирана с наглост, вулгарност, фалшификация, злоба, омраза, низост и ... И нека не изреждам всичките й компоненти.
Ще посоча само някои примери.
Неизменният прицел на българския шовинизъм е македонската история. И в нейното фалшифициране се използват всички оръжия. И няма пощада за никого и нищо в македонската история. И това не е случайно, защото, ако на българското македономразие би се удало да преобърне историята на македонския народ, то би постигнала завидната си цел – унищожаването на държавата на един голям и достоен народ.
И макар че науката е доказала, а и Библията го потвърждава, че македонците никога не са били и няма да бъдат гърци нито етнически, нито духовно, българските историци и циници причисляват и държавата, и личността на Александър Македонски там, където не му е мястото – те го харизват на своя южен съсед. И защо не? Чужда история лесно се харизва на онези, с които си участвал в разпокъсването на Македония.
Зад всичко това прозира и нещо друго – присвоявайки македонската история и култура, българското племе би се издигнало духовно в очите на слепите, защото при пристигането си от Азия цялата му духовност се е изчерпвала с две думи – „черти и резки”.
А Македония даде първа път на християнството към Европа и света, даде и писменост на славяните.
Това, че империята на Александър Македонски бързо се разпада след неговата смърт, съвсем не означава, че са изчезнали македонците. И не бива да се учудваме, че през многовековната им трагична история е имало и периоди, когато дори името не им се е споменавало, но реално те са съществували и оцелявали. Тяхната участ не е била да изчезнат напълно и завинаги от лицето на Земята.
А нима България не е имала такива трагични периоди в своята история?
Много са дълбоки и много са жилави корените – историческите корени на македонския народ.
Тези именно корени са били гаранция, че той непременно ще оцелява и никой никога няма да прекърши неговата целеустременост към собственото му бъдеще. И когато се наложи, той ще знае как да воюва за него. Ще знае и винаги ще ражда достойни синове.
И те – след векове – изведоха историята на Македония до нов легендарен връх от народен героизъм и трагичен погром. Илинденската епопея доказа на Европа и света, че никаква тирания и всемогъщи диктатури не са били в състояние да асимилират македонския народ и да умъртвят неговата целеустременост да бъде свободен, независим и да се радва на демократично устроена държава.
Такива са били идеалите и на народа, и на неговите революционни ръководители, които са го подготвяли с въоръжена борба да осъществи своите вековни и свещени въжделения.
Такава е истината за македонските патриоти и тяхната борба. И тя не позволява двузначно тълкуване.
Докато в античната история на Македония българите ги няма никакви, защото по това време и те не знаят къде са били и какъв е бил техният брой, защото е трябвало да минат векове преди да тръгнат към долното течение на Дунав, за да отвоюват от Византия територия, върху която да създадат свои селища и държава, то сега вече ситуацията е съвсем друга.
След като македонските патриоти създават в Солун своята революционна организация, в София се ражда нейната противотежест в лицето на Върховния македонски комитет, чиято главна цел е да не подбира средствата, когато се опитва да отклони Македония от собствен път на развитие.
За тази цел върховистите, като верни лакеи на двореца, започват да изпращат чети в Македония, за да убиват влиятелни и невинни турци, като по този начин озверяват османлиите и излагат населението на нечуван терор, а то, търсейки изход, да се вдигне на въстание. За тях не е имало никакво значение, че то ще бъде неуспешно – важно е било друго: в своята безизходност народът да потърси прегръдката на България. Когато се замъти водата, все някой едър шаран може да налапа въдицата на шовинистическите аспирации.
Ето защо решението за вдигане на Илинденското въстание е решение на българските върховисти. То не е решение на безсмъртните македонски патриоти. Тяхната идеология е била съвсем друга – те са подготвяли народа за успешна борба, а не за трагична кървава касапница, защото не са искали да освобождават трупове, а живи хора, които да се радват на слънцето на свободата.
Сблъсъкът на тези противоположни становища поражда един колкото невероятен, толкова и неизбежен парадокс: онези, които са подготвяли народа за въстание, сега се опитват да бъдат спирачки на устрема към него, но не успяват – успяват само да ограничат неговият обхват, а с това и неизбежните народни страдания.
Такава е истината за Илинденското въстание.
Но тази истина ни най-малко не омаловажава героизма на македонския народ, който превърна кървавия погром в легендарна епопея.
Македонските патриоти бяха достойни за своя народ, защото не искаха безсмислено и за чужди интереси да му сложат главата на дръвника – те знаеха на какво е способен поробителят, когато е предизвикан да защитава властта и привилегиите си. Свобода не се подарява, но би могла да се извоюва с минимум жертви. Свободата е необходима на живи хора, а не на трупове, защото
„отвъд червената черта е гроба
и всичко губи смисъла си там.”
Свободата на македонския народ стоеше над всичко. И македонският народ отговори с достойна признателност на великите илинденци – сърцето му изплака съкровени песни за тях. А има ли по-свещен пантеон на безсмъртието от народното сърце?
Българският неовърховизъм, концентрирал в себе си цялото македономразие на своите шовинистически предшественици, с безогледния си цинизъм смайва чистите съвести по света с най-нелепи фантасмагории, като заявява публично, че борбата на илинденци за свобода, независимост и демократично държавно устройство била борба и за присъединяване към ... България. И обявиха Илинденското въстание за най-добре организирано българско въстание.
А всички илинденци – от обикновените трудови хора до недостижимите герои - са ни оставили неопровержими доказателства, че са се борили единствено за свободата на Македония и македонския народ. Всичко друго е неизмеримо кощунство и гавра с техните идеали.
Една от причините за подобен неовърховистки подход по всяка вероятност е, че българите и за 500 години не са могли да си организират едно безупречно въстание. Може би пет века са им били малко!
Но това не им дава право да се подиграват с кръвта на илинденци, бликнала след пронизаните ги куршуми или стичаща се по ятаганите от прерязаните им гърла, да се подиграват със сълзите на сираците и риданията на майките и вдовиците...
Ако на този свят все още съществуват заблудени хора, но с чисти съвести, нека си зададат поне някои от тези въпроси:
- А защо български куршум простреля Яне Сандански?
- А защо български куршум прониза Димо Хаджидимов?
- А защо беше погубен Симеон Кавракиров?
- А защо беше ликвидиран Гьорче Петров?
- А защо на историческата сцена изскочи Ванче Михайлов като македонски главорез и така унищожаваше македонците, както след време Адолф Хитлер щеше да унищожава невинните евреи?
Списъкът на тези въпроси е твърде дълъг. Но коварството на историята вместо да го ограничи, удължи го с нови страдания на македонския народ.
Осъществявайки агресивните си апетити с предано лакейство пред хитлерофашизма, българският монарх въведе окупационни войски във Вардарския дял на Македония и в Беломорска Тракия, за да сменят елитните германски дивизии, които бяха изпратени на Източния фронт.
Понеже данните за злодеянията на окупаторите са публикувани на страниците на вестника, сега няма да ги повтарям.
Ако македонците са се борили за присъединяване към България, каква друга по-добра възможност би могла да им се предостави от тази? Но вместо да се присъединяват, те организираха партизански отряди за борба с окупаторите. И много македонци загинаха в тази борба, но всеки изстрелян куршум по окупаторите носеше категорично послание за България, което разшифровано звучеше така:
Върви си там, отгдето си дошла!
И това послание бе осъществено.
Но мераците български за Македония останаха.
И сега никой не бива да се учудва на нелепите писания, които цинично въздишат, че през тези четири години, когато българските окупатори са тиранизирали македонския народ, той е бил свободен. И съжаляват, че тази свобода продължила толкова малко, че историята не е превърнала македонците в български икономически роби.
И сега никой не бива да се учудва, ако случайност или закономерност го направят преминаващ по български улици, наречени „Цар обединител” или „Цар Борис III”.
Българските политици и историци, и властници, които продължават да въздишат, че Македония не е станала българска собственост, би трябвало да онемеят от срам при споменаването на това име, а не да му отдават незаслужена почит, необяснима прослава и да го обезсмъртяват, защото този лакей на Адолф Хитлер изпрати в зловещите лагери на смъртта 11 410 невинни човешки същества, които, умъртвени в газови камери, излетяха към небето през комините на крематориумите като облаци от черен дим...
Може ли да има по-чудовищна жестокост и по-варварска несправедливост от умъртвяването на невинен човек?
А евреите бяха невинни...
На хора, които не познават българските политически нрави, може да им изглежда необяснимо и странно, но на онези, които ги познават, ще изглежда и нещо естествено и закономерно, че този неописуемо страхотен факт се премълчава и патриотите се бият в гърдите, че и те са дали нещо на света и светът е длъжен да ги уважава като спасители на българските евреи.
Когато лъжата в политиката успее да мине за истина, на бял свят се появяват какви ли невероятности и необикновени чудеса.
Тръгнали по този недостоен път – да си приписват достойнства, които им липсват, неовърховистките политици и историци отиват още по-нататък в своята брутална безогледност, като настояват извършените злодеяния във Вардарска Македония да бъдат признати за освободително дело, т. е. да приемат една продиктувана национална агония. И особено много ги дразни истината, че Македония има многовековна и славна история. И в стремежа си да отричат македонската нация и да я побългаряват, те използват аргументация, която е антиподна на истината.
Нека дадем думата на фактите.
Един от тези факти на българската историческа наука твърди следното: „...македонската нация е създадена от Тито след Втората световна война...”
А дали това е така?
На този въпрос ето как отговаря философията:
„НАЦИЯ – (лат. natio - народ) – исторически създала се форма на общност на хора, която заменя народността. На нацията е присъща преди всичко общност на материалните условия на живот, територия и икономически живот, общност на езика, на известни черти на националния характер, проявяващи се в националното своеобразие на нейната култура. Нацията е по-широка от народността форма на общност, която се изгражда с възникването и формирането на капиталистическата формация. Икономическа основа за възникването на нациите са били ликвидирането на феодалната разпокъсаност, заздравяването на икономическите връзки между отделните области вътре в страната, обединяването на местните пазари в общонационален. Ръководна сила на възникващите през този период нации е била буржоазията, което наложило определен печат върху техния социално-политически и духовен облик”.
И какво излиза?
Хем македонска нация не съществува, защото нейната история е кратка, хем е създадена от Тито. Значи, една и съща реалност едновременно я има и няма.
Не е по силите на човешкия разум да възприеме подобна абсурдност за истина. Но българската историческа наука не се смущава от това. За нея е по-важно друго – под диригентската палка на официалната власт да й изпее любима мелодия.
Нека отидем и по-нататък.
Кой създава нациите?
Философията отговаря:
- Историята...
В случая на Тито се приписва ролята, силата, възможностите и намеренията на Абсолютния Дух (пак Хегел) и той заменя историята, като създава общност на хора и материалните й условия на живот, общност на езика, национално своеобразие на културата...
Към този шедьовър на безсмислието остава да се прибави, че македонците са населявали облаците, но Тито, като не могъл да им създаде територия, взел, че ги заселил на българска земя!
В България има хора, които не се смущават да бъдат творци на подобни шедьоври. Но за съжаление има и друга категория хора, които по различни причини ги възприема за истина.
А кой не знае колко е опасен фанатизмът, когато възприема лъжата за истина?
Той винаги е готов да погази свещени международни принципи и цели. Или документи, които е приел, ратифицирал. И ги изпълнява по български и настоява и други да ги изпълняват като него – и така закъсалият шовинизъм се вживява в ролята на даскал по европеизъм.
Европеизъм – но по български, защото се чувствува на седмото небе от щастие и блаженство, когато произнася името на македонския главорез Ванче Михайлов. Преклонение, което би възмутило и камъните.
Да се нарече една улица „Иван Михайлов”, това би означавало тази улица да носи името на Адолф Хитлер, защото разликата между двете човешки изчадия е в мащабите на злодеянията, а не във варварската им същност.
Ако някога решението на Политбюро на ЦК на БКП носеше гриф „Лично! Строго поверително!” и изопачаването, пардон, побългаряването на македонския въпрос се извършваше задкулисно, за да се имитира несъществуваща свобода, то сега подобна методология на отрицанието има открит характер, за да използва могъщите средства на пропагандата за внушаване на масов страх. И в неговия обсег попадат не само етническите македонци в България, но и нейни граждани – достатъчно е само честно да произнесат думата „македонец”.
Демократичният фашизъм продължава да изпълнява това решение на Политбюро и никой не смее да се отклони от него – дори и при наличието на стотици партии. Дори само този факт ни убеждава, че живковизмът още не е изметен от политическия живот на българското общество.
Масовият страх е постигнал върховната си цел – масова парализа на истината. Всеки, който се опита да я произнесе или защити, рискува да бъде съсипан. А това, че съществуват някакви правозащитни обединения е преди всичко демагогия, а не добронамереност.
А на какво ли не е способна тази демагогия?
Така стигаме до една огромна тема – темата за досиетата.
Българската подарена и достатъчно съмнителна демокрация навърши пълнолетие и продължи по-нататък да увеличава своите дефекти. Продължи да предъвква проблема с досиетата на бившата Държавна сигурност. А през тези десетилетия заинтересованите политически сили имаха възможност да проскубят досиетата, а някои и напълно да унищожат, за да могат губещите властта да внедрят свои хора в редовете на опозицията, да ги изтласкат на предна линия и виновните на различни изстъпления да минават между капките.
Този похват е елементарен за човешката история.
А за опозоряване има достатъчно дребосък. Важното е да се създава илюзията, че се върши нещо необходимо, важно и полезно за цялото общество.
Напоследък съответната комисия разконспирира редица митрополити, които са сътрудничели на Държавна сигурност.
Аз не знам дали митрополитите са най-големите грешници, защото това е от компетенцията на Абсолютния Дух, но елементарната логика изисква, когато се отправя обвинение към някого, да бъдат изнасяни всички обстоятелства и евентуални виновници, свързани с него, за да блесне истината, цялата истина.
Но възможно ли е това, когато нещо се върши половинчато?
А цялата истина ще ни стане известна, ако надникнем в известното решение на Политбюро на ЦК на БКП за побългаряване на македонския въпрос. Ето какво е записано в него:
„д) Комитетът по въпросите на Българската православна църква да направи съответни постъпки пред Българската патриаршия:
- да изяснява историческата истина по македонския въпрос, голямото културно-просветно дело на Екзархията в Македония и особено славната възрожденска борба на българското население за българска църква и български училища пред църковните среди в другите страни в своите печатни издания;
- да изяснява македонския въпрос пред православните български среди в чужбина чрез българските църкви там, на които да се изпраща подходяща литература за организиране или обогатяване на съществуващите библиотеки при църквите и подпомага мероприятията им за поддържане будно българското национално съзнание;
- да не признава засега автокефалността на Македонската православна църква, като междувременно изяснява нашето становище по македонския въпрос и действителното положение на Македонската православна църква, особено пред Патриаршията на Руската православна църква и Вселенския патриарх”.
И Българската православна църква създаде бисери в старанието си да изпълнява указанията на живковизма по македонския въпрос.
Българската демокрация е дотолкова претоварена с неблагополучия и извращения, дотолкова е корумпирана, че от външни наблюдатели, които много добре я познават, тя бе охарактеризирана като тресавище, задръстено с алигатори.
Твърде е съмнително дали новият български лидер ще съумее да я излекува, въпреки че намеренията и са честни, искрени и добронамерени.
Основание за съмнение ни дава не само грандиозността на задачата, но и нещо друго, но няма да го коментирам, а само ще цитирам. Ето за какво става дума:
„Първата публична изява на новия президент бе участие в сбирка по повод честване жертвите на комунизма. Не отричаме, че има такива, но сред имената, изписани върху гранита, стоят и военни престъпници, за които представители на английското посолство протестираха. Защото са участвали в убийството без съд и присъда на героя на Британия майор Томпсън”.
По-нататък в същата публикация е казано: „В словото си държавният глава подчерта, че народът ни трябва да е единен”.
В това желание на новия президент няма нищо лошо – да бъде лидер на единен народ. А и конституцията го задължава да работи за това единство.
Но...
Но за какво единство можем да говорим между гладния и преялия, между огъня и водата?
Два пъти годишно по определени поводи се чуват въздишки на унизените и отчаяните, които напразно викат:
- Апостоле, Апостоле, ти знаеш ли колко си ни нужен днес?
Но какво би се случило, ако стане невъзможното и той се зададе отнякъде? Дали новите иванчопенчовци биха му разрешили да установи „чиста и свята република” или, както той самият е предвижда, биха го изпратили патки да пасе?
Дали?
Макар че статията на американския дипломат Джеймс Пардю е написана по друг повод, тя съдържа отговора и на този кратък въпрос „Дали?”
Ето някои извадки от нея:
„Българските печатни и електрони медии имаха своята сенчеста страна след края на комунизма, но ситуацията днес извежда корупцията и политическото влияние до нива, които отнемат всякакво доверие в обективността или независимостта на основните им материали.”
„Медиите са се превърнали в средство за подмазване на правителството, за да печелят изгодни договори или финансиране от медийните бюджети на министерствата.
Преобладаващата практика на българските медии днес е те да бъдат използвани за бизнес и политическо влияние, а не за да се представя обективно отразяване на политически събития или критичен поглед, който да държи властта отговорна пред хората.”
„Политическото сплашване и страх са също във възход в България”.
„Назначаването на министъра на вътрешните работи да води политическата кампания на управляващата партия ГЕРБ в България е по някакъв начин равносилно на това американският президент Обама да назначи директорите на ЦРУ и ФБР да ръководят неговата кампания по преизбирането му.”
„Неотдавна те (българите – б. м.) гласуваха за поредния лидер, който да избави страната от корупцията, неадекватното правосъдие и проникващото влияние на организираната престъпност, което спъва развитието на страната. Правителството на Борисов дойде на власт с такива обещания. Досега то се справи добре с натрупването на власт. Кога и дали управляващата партия ще изпълни своите ангажименти към българите, не е ясно.
За по-нататъшното развитие на демокрацията в България е нужна сериозна доза светлина – политическа прозорливост.”
„Изобличаването на политическото сплашване ще изисква сериозен мониторинг от страна на международните организации заедно с подобряване на местното законодателство.
Множество компетентни, честни журналисти живеят и работят в България, но те са обезсърчени и са в капана на система, която е корумпирана от големи пари и политическо сплашване. Когато свободната и обективна преса се колебае и политическото сплашване стане норма в система, заразена от сериозна организирана престъпност, корупция и липсата на адекватно правораздаване, демокрацията е губеща.”
Характеристиките, които дават на българската демокрация компетентни политически и дипломатически дейци от различни страни, интонационно звучат различно: някои фрапират с откровеността си, други са по-внимателни с верния си и точен анализ, но всички са единодушни в мнението си, че тя страда от съществени дефекти и за нейното привеждане в нормално състояние са необходими сериозни мерки от вътрешен и международен характер.
Чест прави на Европейската общност, че има институции, които защитават правата дори и на опасни животни, стига да са от рядък или изчезващ вид.
Правата на човека също не правят изключение. За тази цел има Европейски съд по правата на човека, който заседава в Страсбург, Франция.
Но макар че Европа се стреми да осъществи принципи и цели, достойни за уважение, тя все още не е това, за което са мечтали и са се борили най-достойните й синове и най-светлите й умове.
Нека надникнем за малко в Европейския съд по правата на човека.
Както е известно, той не разглежда всички дела, а прави подбор, макар че всяка несправедливост засяга някакво човешко право. Но нито е редно, нито е възможно той да разглежда всички дела и да лишава една страна от национална съдебна система.
Но могат ли бедните да отидат в съда, за да потърсят справедливост? А дори и да отидат някои, нима ще възтържествува правдата, когато е продукт на неадекватно правораздаване? А ако останат нерегистрирани престъпления, националната статистика ще отчита успехи в борбата с организираната престъпност. И не само с нея.
Не бива да се счита за случаен фактът, че голяма част от населението на България не отива да гласува.
Европейският съд по правата на човека не е създаден да ревизира актовете на националните съдилища. И когато се узакони една несправедливост, нейните създатели няма от какво да се страхуват. Нещо повече, има органи, които са длъжни да изпълняват актовете на националните съдилища, но нямат право да се съмняват в тях или да ги оспорват по какъвто и да било начин.
Европейският съд по правата на човека не може да отемня актовете на националните съдилища. А това вече прилича на игра на правосъдие, че едно корупционно правораздаване може до безкрайност да се реформира и да си остава същото.
И какво от това, че Страсбург издаде няколко присъди в полза на ОМО „Илинден” – ПИРИН? Платила България някаква сумичка – чудо голямо – бълха дори не я е ущипала. А несправедливостта остава. И се разтяга във времето. И така докога?
В световната моралистика има много умни указания как трябва да се управлява. Едно от тях намираме в афоризъм на Еврипид, който гласи: „Царят трябва да помни три неща: че управлява хора, че трябва да управлява според законите и че няма да управлява вечно.”
Нека се опитаме да го преведем на съвременен български език, за да видим как ще прозвучи.
Всеки, който иска да придобие голяма власт, трябва красиво да лъже хората, за да гласуват за него; придобие ли я, трябва умно да ги баламосва, за да не му спретнат някоя национална стачка и да го принудят да се оттегли от властта, преди да я е използвал за обогатяване; Законът е врата в полето – през нея минава само оня, който иска – тя не е задължителна. Който има много пара, може да си купи и закон, и законодатели, и магистрати - ако не може с пари, ще успее с много пари. И като знае, че няма вечни неща, няма защо да се преструва на хрисим, а да побърза с далаверите, за да се обогати своевременно, защото закъснялото съжаление с нищо няма да му помогне.
... Всичко тече и се променя. Принцип на възрастта на сътворението. А може би и по-възрастен от него, ако претендира за родителски права.
Принцип, на който е подвластна и многобройната фамилия на господин Балкански. Потомците му никак не приличат на знаменития си дядо, на когото, според един ученически бисер, най-ценното нещо се намирало в потурите.
Но и самият Балкански се променил. Случката започнала като трагедия, но имала щастлив финал.
За нея ни разказа още преди десетилетия неповторимият Константин Павлов. Аз ще я преразкажа по памет.
Един ден господин Балкански излязъл на разходка. Но бил твърде разсеян – може би от радост, че е пипнал добър келепирец, може би обмислял стратегията си как да прави избори.
Ето защо не усетил кога се намерил пред паметника с бюста на Алеко Константинов. Познал го, извадил пистолета и започнал да стреля по него. Безрезултатно! Алеко стоял непоколебим. И безсмъртен. Господин Балкански се отчаял, започнал да се търкаля по земята и без всякакъв повод да псува Шекспир.
И ето оттук започва щастливата развръзка.
Господин Балкански бил осенен от някаква гениална мисъл, станал, отупал си потуренцата от прахта и заминал за някъде.
След известно време се върнал с чук и длето и върху гърдите на Алеко Константинов издълбал тридесет букви.
И всеки, който минел край паметника, можел да ги прочете.
И да им се радва, защото Бай Ганьо бил написал:
„НА ТЕБЕ ОТ ПРИЗНАТЕЛНОТО ПОКОЛЕНИЕ.”

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај


„НАРОДНА ВОЛЈА“ ПОДАРУВА
Почитувани читатели,

„Народна волја“ во соработка со Културен центар „КУЛТУРА 365“ од Охрид за своите читатели подготви подарок, а тоа е книгата
„НАШИОТ ХОЛАНДСКИ ПРИЈАТЕЛ
А. ДЕН ДОЛАРД“
од македонскиот писател Мишо Јузмески

Доколку сакате да ја збогатите домашната библиотека со ова дело, испратете барање на следнава адреса:
КЦ „КУЛТУРА 365“
ул. „Цар Самоил“ 34
6000 Охрид, Р. Македонија


Книгата ќе биде испорачана по пошта за што е потребно да приложите поштенски марки во вредност од 3 лева (за испорака во Бугарија) или 60 денари (за Реп. Македонија).

Напомена: на една адреса може да биде испорачан само еден примерок од книгата!

Македонија пее

КАЈ СЕ МАЈКО ТВОИТЕ ЧЕДА

Празни куќи всело ноќта паѓа
А пред куќи седи мајка стара
И од тажни мисли душа пече
А низ старо лице солза тече

Никој нема да и стигне
Прагот мајчински да го мине
Никој неа да ја праша
Како и е дал е жива и здрава

Рефрен:
Кај се мајко твојте чеда
Толку долго што ги чекаш
Каде кој по светот ти е
За нив душа ти се кине

Колку срце мајко ти е жедно
Да ти дојдат сите твои чеда
Пак да биде полна твојата куЌа
Љубов да ти згрее тажна душа

Никој нема да ти стигне
Праг на куќа мајко да ти мине
Никој мајко да те праша
Како ти е дал си жива и здрава
Рефрен:...


САДЕ ТИ СЕ ЧУДАМ ЦВЕТО

Саде ти се чудам Цвето,
како сама спиеш,
еј, пиле мори Цвето, в шарена одаја.
еј, јагне мори Цвето, в шарена одаја.

Како сама спиеш Цвето,
во шарена одаја,
еј, пиле мори Цвето, на железен кревет,
еј, јагне мори Цвето, на железен кревет.

Ај, викни ме Цвето мори,
кај тебе да дојдам,
еј, пиле мори Цвето, до тебе да бидам,
еј, јагне мори Цвето, усти да ти пијам.


Поезия

Б Е З И З Х О Д И Ц А

Македонецът отново
не очаква нищо ново
от свирепите вулкани
с обезхлебващи закани -
те така го рекетират,
че през него фокусират
интегралните си свойства
подслушвателни устройства;
а всевластният Месия
в крайна сметка е от тия,
гдето лъжеха народа,
че са знаме на възхода,
а пък му сервират мъка,
при това и многоръка,
за да може да го граби
в потресаващи мащаби;
а гримирани с катрани,
щракат български капани.

Но Европа се преструва,
че не вижда и не чува.



Д У Ш А   М А К Е Д О Н С К А

В история без милост и без брод,
дори и робски мрак да наследява,
душата на един голям народ
по-слънчева в страданието става.

Когато през съдбата търси брод
и през трагични бездни преминава,
душата на един голям народ
голямата история създава.


АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ

П Е С Е Н

Няма сила, гдето да отнеме
песента на волни ветрове –
зазвъняла като бойно стреме
гордо македонците зове.

Песента за теб, Пирине, пея –
моят глас ще проглуши светът,
че в душата истината зрее –
чака ни трънлив и дълъг път!



М И Н А   В Р Е М Е

На Пею Яворов

Мина време, много мина,
робски мрак навред снове.
Не издържам - ще замина,
знаме, пушка ме зове.

Не издържам - ще замина
по села и градове.
С Гоце, с Яне из Пирина
ще се бием с врагове.

Че народът много чака
и спасители зове.
Пушки пукат, падат в мрака,
падат върли врагове.

Ах, народе македонски,
ще дочакаш ден желан!
Твойто име с гордост носим!
Твойто знаме - в мъжка длан!


ПЕТЪР ХРИСТОВ




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting