Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Когато фактите говорят, "ветропоказателите" стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)



Много примери могат да се дадат в тази насока. От 70-те – 80-те г. на XIX в., от времето на първото организирано и мощно нахлуване на съседските национализми в Македония, когато съответните пропагандисти са се мъчели да убедят нашите предци, че те са българи или гърци, до нас е достигнала една македонска приказка в няколко варианта, които се свеждат до следното. Един невярващ човек на сън бил отведен от ангел да види ада и рая. Погледнал той през вратата на ада и видял множество хора. Попитал мъчещите се дали има сред тях българи, гърци, власи. Отговорили му, че има, от всеки народ има. А от кой народ няма? - попитал човекът. Отговорили му: „Само рисяни нема”. Задал същия въпрос пред райските порти – има ли тук българи или от другите народности. „Во райов, приятеле, нема никаква народнос” - отговорил ангелът. „Ами што има?” „Има само и само рисяни, што исполнуале заповедите Божи.” В тази приказка наследените християнско съзнание и вяра са дали категоричен отговор на онези безумни и всесъблазняващи национални борби под прикритието на расото, разразили се след създаването на Екзархията, в остатъците на Отоманската империя на Балканите.
Дори и в началото на ХХ в. имаме голям брой подобни примери. Ще посоча два. В началото на века един гръцки национален активист написал следното за положението в Солунско: „Винаги, когато питах (селяните – б.м.) какви са - ромеи или българи, те ме гледаха объркано. Първо се питаха едни други какво ли значат моите думи, след това се прекръстваха и наивно ми отговаряха: „Ами ние сме християни – какво ти означава това ромеи и българи”. От Охридско от 1905 г. идва другият пример. Известният английски общественик Хенри Брейлсфорд отвел няколко млади селяни до една крепост и ги попитал кой я е построил. Отговорили му – „свободните хора”. А кои са били те? „Нашите предци.” „Добре, но какви са били те – сърби, българи, гърци или турци?” „Не са били турци, били са християни.”
Днешните национални имена в началото на ΧΙΧ в. не са имали нито етническо съдържание, нито днешното значение. По-късно народът е започнал да ги схваща просто като синоними на религиозната си принадлежност. Очевидно е това схващане в някои тракийски песни от средата на XIX в. – „Чифутче става българче / в черкова ще го заведем / в черкова ще го прикръстим”, и в множество възрожденски текстове. Например Захари Стоянов съобщава следното: „Моята встъпителна реч за приготовлението на българския народ падаше като мехлем на трогнатите слушатели. .... - Ще да умрем за вяра Христова, господинчо - каза един старец...” Много характерни са думите на еледжикските въстаници към Бенковски: „А нас кому оставяте? - говореха тия. - Ако в Панагюрище живеят българи, то нима ние сме от друга вяра!”
При организирането на своята власт османците дават големи права на религиозните организации. Хората от различни религии получават известна автономия, право да решават някои свои проблеми сами, да събират свои такси и данъци, да имат своя религиозна организация. Религиозните водачи пък били представители на своето паство пред властите и се ползвали с доста права. Тази система е известна като милетна. Турската дума милет, която днес значи народ, е имала по онова време единствено значение на религиозна принадлежност. Така в началото на ΧΙΧ в. на Балканите освен мюсюлманите са съществували рум милет (православните), яхуда милет (евреи), армуни милет (паството на арменската монофизитна църква). Нямало е булгар милет, защото е нямало църква, която да носи това име. И сръбски милет не е имало по същата причина.
В по-ранни векове обаче откриваме и единия, и другия милет, нещо, което с голяма радост се цитира от българските историци и националисти. Причината за това обаче е проста и съвсем не тази, която им се иска да вярваме. До 60-те години на XVIII в. са съществували църкви, носещи в своята титла съответно понятията Сърбия и България. Едната е Печката патриаршия, другата Охридската архиепископия. Нито едната, нито другата са били етнически църкви (каквито до по-миналия век не са съществували). Охридската е включвала паство главно от днешна Албания, Македония и Сърбия и в много малка степен (и рядко) – от днешна България. Думата булгар милет в този период значи единствено вярващ от същата църква без значение дали е влах, албанец или някакъв друг. Това обаче обикновено не се обяснява. Само се цитира, че съгласно еди-кой си пътеписец някъде в Македония живеели българи. В точно следване на манипулационната схема, използвана за византийския период (ΧΙ – ΧΙΙ в., за която вече стана дума), въпросът се свежда до това как е наричано населението в Македония; Тракия и Мизия някак се подминават и въобще се бяга от общата картина. Мотивите и причините са същите. Защо не се гледа цялата картина, става ясно от следния пример. Евлия Челеби намира в много области в Македония булгар милет. (Тези примери с радост се цитират.) Не намира такъв обаче в Тракия. (На тези случаи не се обръща внимание.) Още по-лошо: той открива българи в днешните Босна и Хърватско. (Тези случаи се премълчават.) Защото, ако се обърне внимание на всичко това, ще стане ясно, че неговите българи нямат нищо общо с някакъв български народ. Това са просто вярващите от Охридската архиепископия, която в този период включва голяма част от Македония, Албания, Сърбия и част от Мизия, а дори и православните в Далмация и Босна. Когато границите на Охридската архиепископия се свиват, се свива и булгар милетът. Когато през 1767 г. тя е закрита, закрит е и булгар милетът. Бившите булгар милетчии стават рум милет. И така е все докато се създава българската екзархия през 1870 г., чиито вярващи отново са наричани булгар милет без значение от каква народност биха били. Стоте години между закриването на Охридската архиепископия и създаването на екзархията понятието булгар милет изчезва от официалните турски документи. След появата на екзархията се появяват и случаите с турски документи, които говорят за българи в Македония. Защото някои епархии и общини се дадени или се присъединяват към екзархията. Онези, които не го правят, остават рум милет (тълкувано от гръцките пък националисти като еднакво на гърци, докато името идва от Рум = Рим, Византия). Смяната на църквата води до смяна на милета. Нито едното, нито другото показва някаква народност. Това не пречи на съответните пишман историци да го цитират именно като такова, възползвайки се от неинформираността на читателите.
Друга форма на манипулация на източниците от отоманския период е следната. Наистина през този период в Македония (а и из целия Балкански полуостров) се срещат думи българин, грък, влах, чифутин (евреин), турчин. Те са наследени от политическото минало. От друга страна, днес пък те имат паралел в националните държави (което не е случайно, тъй като те са създавани като опит за възкресяването на средновековните държави). Това прави много лесна манипулацията. Ето, виждате ли, тук пише българи, ето тук пък гърци... Всъщност се сблъскваме с един друг феномен, който също така не се обяснява на читателите. Наследените от миналото понятия, които някога са значели политически явления, през османския период губят своите някогашни значения и започват да означават други неща. Например грък не означава човек от гръцка народност, а чисто и просто – гражданин, образован и търговец. Обратното на това понятие се явява понятието българин, което означава селянин, неук, земеделец. Власи са пък всички скотовъдци номади по планините (независимо дали говорят румънски диалект или гръцки като каракачаните, или пък славянски). Думата турчин също не означава етническа принадлежност. На Балканите тя просто означава мюсюлманин. Затова се казва потурчи се. Потурчването не се е схващало като смяна на народността, както глуповато се тълкува от някои националистически обременени люде днес (а и тя обективно не е водела до смяна на езика и фолклора, както можем да видим при помаците), а просто смяна на вярата. В Анадола думата турчин е означавала най-простите номади и затова е била обидна за заможните мюсюлмани, които не са смятали себе си за турци. Понятието елини пък, с което днес така се гордеят южните ни съседи, през турския период е означавало същото онова, което и главно през византийския – а именно езичници. Иронично е, че предците на днешните горди елини биха предпочели смъртта пред това да станат „елини”. Днес тези понятия, които са по същество само думи, се цитират, като че ли са народностни наименования. И пак при подобни цитирания се прибягва до избирателност. Например факти като тези, че доста пътешественици наричат населението на Видин сърби, че един от най-заслужилите сръбски възрожденци - Йован Раич, е от Видин, че емигрантите във Влашко от Северна България често са наричани и са се наричали сърби и сърбо-българи, естествено се премълчават в България. Не са удобни. Другите пък страни премълчават други неудобни за техните митологии факти. Всички се опитват да настроят миналото съгласно съвременните си нужди –премълчавайки неудобното, слагайки ударението на някои неважни неща, изопачавайки други, примесвайки всичко това със свободни тълкувания, легенди и сънища от репертоара на гладната кокошка.
Пример за недобросъвестност представлява и цитирането на народните песни от Македония. Например в най-старите сборници с такива песни, макар и събирани от пробългарски настроени люде, думата българин почти не се среща. В редките случаи, когато това се прави, тя е свързана със земеделци. И никога не е представена като „ние”. Всъщност като „ние” не са представени нито понятията гърци, сърби, власи и т.н. Единствено с „ние” се свързва понятието християни. „Ниа сме, сину, христиани” се казва в една песен от Серско.

Но хайде да погледнем българската претенция по отношение на езика през Средновековието.Като оставим настрана истинския български език, който е бил от семейството на тюркските езици, имало ли е славянски български език? Българските филолози казват, че е имало. За такъв те смятат езика на Кирил и Методий. Но, както е известно, той е създаден на база на славянски диалект извън България (Солунско) от двама небългари (византийци от Солун), и то за нуждите на Великоморавците (днешна Чехия и Словакия), където за пръв път е приложен като литературен език. Дори по-късно той прониква на Балканите (при това не само в България, но и в Хърватско), а с времето става литературен език и в Русия, и във Влашко, и в Молдова. На него пишат, освен говорещи славянски, също така и влашки, и тюркски (български). На какво основание този международен език може да се нарича български? Това е еднакво на претенцията на някоя съвременна западноевропейска нация, че латинският език трябва да бъде наричан по нейното име и е неин език, а не общ. Или, да доведем примера докрай, все едно латиноамериканските страни днес да се изтъпанчат с претенция, че латинският език е техен, и европейците да спрат да им го крадат, защото именно на тях казват Латинска Америка, а езикът се нарича латински, не европейски.
В славянските текстове до XIII век (т.е. 4 века след появата му) този уж български език се нарича изключително и само славянски. Първи някои византийци от края на XI век нататък започват да го наричат български. Но те наричат така не отделен славянски език, а самия славянски език (и народ) генерално (за тези автори например българи са и сърбите, и хърватите, и жителите на Великоморавия и техния език – т.е. славяните генерално, а не отделен славянски народ). През XIII, а особено през XIV в. се появяват освен понятието славянски език още няколко названия на същия език: български, сръбски и руски език, които се явяват синоними на понятието славянски. Никое от тях няма предвид, че съществуват отделни славянски езици, а са просто три начина да се именува все същият общ славянски (и не само славянски) литературен език според държавите, в които авторите пишат. Няма да намерим случай да се говори едновременно за български, сръбски и руски език, или за български език като един от славянските езици. За съответния автор Х български е и езикът, на който се пише в Русия, и онзи, на който се пише в Сърбия, в Молдова, във Влашко. Обратно - за сръбския писател сръбски е езикът, на който се пише в България, в Русия и т. н. Защото литературният език въпреки известни правописни и диалектни особености си остава един и същ. Разликите в правописа и лексиката, които са съществували в различните използващи славянския език страни преди идването на турците, са толкова нищожни, че не е било никакъв проблем едни ръкописи, писани в Търново, да се използват в Русия или Молдова и обратното. Да се говори при това положение за отделен български литературен език или, още по-лошо, да се присвоява този международен литературен език, използван от Света гора до Новгород, е просто безобразие.
Но ако за писмената норма е ясно, че не може да става дума за отделни славянски езици, а всъщност за един литературен език с по някоя регионална особеност в него, то как е било в народните говори? Простата истина е, че разликите между различните говори е била безкрайно по-малка, отколкото е днес. Например основната разлика между сръбския и българския език днес – падежите, до ХlV в. не е съществувала, а тогава прави своя прощъпалник. И сега стигаме до въпроса: как така според българските филолози днес не може да има македонски език, защото той, видите ли, бил много близък с българския, а през Средновековието е можело да има отделен български език, при условие, че езикът, на който са говорили хората, наричани от тях българи, е бил безкрайно по-близък със сръбския и руския, отколкото са съвременните български и македонски и дори от които си щете два диалекта?
Отново се сблъскваме с все същата тенденция да се присвоява общобалканско (и не само балканско в случая, а направо източноевропейско) наследство. Както българските царства, така и старославянският език са общобалканско наследство. Те не могат нито да се делят, нито да се присвояват от нито една съвременна нация. За съжаление България и платените от нея учени правят точно това. И както става обикновено в живота в такива случаи, след кражбата крадецът вика дръжте крадеца.

(Продължава в следващия брой)

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е МАКЕДОНЕЦ И ЗА ТОА НЕМА ПАЗАРЕЊЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај


„НАРОДНА ВОЛЈА“ ПОДАРУВА
Почитувани читатели,

„Народна волја“ во соработка со Културен центар „КУЛТУРА 365“ од Охрид за своите читатели подготви подарок, а тоа е книгата
„НАШИОТ ХОЛАНДСКИ ПРИЈАТЕЛ
А. ДЕН ДОЛАРД“
од македонскиот писател Мишо Јузмески

Доколку сакате да ја збогатите домашната библиотека со ова дело, испратете барање на следнава адреса:
КЦ „КУЛТУРА 365“
ул. „Цар Самоил“ 34
6000 Охрид, Р. Македонија


Книгата ќе биде испорачана по пошта за што е потребно да приложите поштенски марки во вредност од 3 лева (за испорака во Бугарија) или 60 денари (за Реп. Македонија).

Напомена: на една адреса може да биде испорачан само еден примерок од книгата!

Македонија пее

СОЛУНСКИТЕ ГЕМИДЏИИ

Солун пролетта деветсто третата
силни гемии се потопени
кај што грмат експлозиите
таму гинат Македонците.

Сами решија за својата судбина
со нив имаа една заклетва
ропски веЌе не се живее
храбро требва да се загине.

(Рефрен:)
Македонијо на глас запеј ти со нас
Македонија и ти чеда погледни
прегрни ги твојте синови
солунските гемиџии.

Младост убава не ја сетија
живот дадоа и не се жалеа
да ја чуе цела Европа
вистината за Македонија.

Над Бело Море галеб летеше
абер носеше за мачениците
под Пиринот и крај Вардарот
бие гласот на непокорот.
Рефрен:...


СИТЕ МОМИ ТИКВЕШАНКИ

Сите моми тиквешанки,
бело грозје берат, (2)
бело грозје берат, мамо бре,
бели пари земат. (2)

Бели пари земат, мамо бре,
на ѓердан ги нижат, (2)
на ѓердан ги нижат, мамо бре,
на гуша ги носат. (2)

На гуша ги носат, мамо бре,
ергени да гледат, (2)
ергени да гледат, мамо бре,
мераци да фрлат. (2)


Нови стихове

КЪРВЯЩИ СПОМЕНИ

Очите
имат
силата
вълшебна:
освен
да плачат
и разсмиват,
те и снимат,
и намигат.

Дълбоко
в пещерата
хладна
езика
под сурдинка
съска,
блъска,
без да пита -
рита
ту наляво,
ту надясно -
всяка
буйна
дума
с марш
обръща,
за да мине
между
строя
лъскав
на зъбите.

Маскирани.
Неканени.

Войските
гръцки,
български
и сръбски
нападат
мирните
села
и градове
на Македония.

Засъхнала,
кръвта
на щика
от векове
разказва

на този
свят -
жесток
и алчен -
спомени
кървящи.

За трите
бойни
щика
на войската.

Тя окупира
и земята
македонска
с бомби
и бойни
танкови
машини.

И жито
скрито
на войнишки
хляб
замесен.

Избиха
куци
старци
снежнокоси
и деца
невръстни.
Убиват
безразсъдно
вярата,
пулсираща
в доброто.

Народа
по принуда
закова
прозорци
и врати
с пирони
и резета.

Разля
се кръв
и дим
барутен
по тавани
и мазета.

Настана
страшна
паника
ужасна
от танкови
снаряди
и картечен
огън.

Избухна
кървав
облак
от гърдите
на земята
македонска.

Дочу
се грак
на птици
в пламъци,
за помощ
от струя
въздух.

И този
миг
развихрен
млад
орел
излита
от гранита
на Пирина.

Прозорец
тъмен
между
облак
кървав той
със силен
мах
отвори.

От него
уморено
слънце
македонско
се показа.

Погледна
от високо
тъжната
душа
на тъмната
земя
македонска.

Една
ръкойка
светлина
отряза
от снопа
негов -
вечно
светещ
и сърдечен.

Оазис
светещ
в спомените
кървави
остави -
за поколенията
идващи.

И тръгна
по пътеката
житейска
на душата.


ПЕТЪР ХРИСТОВ




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting