Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Да харизваш това, което не си успял да заграбиш

ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ... ДЕМОКРАТИЧЕН ФАШИЗЪМ?!

Биляна Вардарска


Когато „синята идея” възседна буйните талази на собствения си възторг, че се ражда като непреследвана противоположност на тоталитарната система, ликуването й не се нуждаеше от моралните ограничители на достоверността: от нея не се очакваха непосредствени конкретни благодеяния, а красиви обещания и тя ги сееше изобилно в душите на наивниците, от които очакваше да й връчат върховната власт.
И тя сполучи.
В началото като вълшебна музика звучаха думите „свобода”, „демокрация”, „благоденствие”, „за цял народ – почивка на Канарските острови”, „социална справедливост”, защото и богатите наравно с бедните ще затягат коланите...
А после?
След опиянението с красиви илюзии неминуемо настъпва горчивото изтрезняване – внуците на господин Балкански останаха верни на себе си – в борбата за кокала идеалът беше оръфан: малцина се издигнаха на върха на блаженството, а мнозинството остана на дъното на задълбочаващата се мизерия.
Идеалът за социална справедливост катастрофира.
Ето няколко конкретни примери, но без да се посочват имената (по понятни причини).
... „Синята идея” решила да зарадва един самотен пенсионер в „реални граници”, като му върне една петдекарова нива в Петричкото поле. Отишъл човекът да я огледа. И докато се чудил какво да я прави, пристигнал съседът – собственик на съседната нива. И тогава първият казал на втория:
- Слушай, братко! Ето ти и мойта нива. Вземи я и я работи! Нищо не ти искам.
Отговорът бил въпросителен:
- А какво да я правя с голи ръце?!
Друг случай.
При кмета на едно село отива възрастна жена и го моли да направи необходимото, за да й даде малко земя – малко, колкото за една градинка.
Кметът се изненадал, защото познавал семейството й като достатъчно имотно и затова я попитал:
- А какво пречи на твоите братя да ти дадат земя за една градинка?
Молителката се ужасила от този въпрос и отчаяно отговорила:
- Господин кмете, вие говорите за трета световна война.
Трети случай.
Малко се познавахме, но когато се срещнехме, се поздравявахме и разменяхме по някоя учтива дума.
Срещнах я в един влажен есенен ден на безлюдна улица. Поздравих я, а тя, вместо да ми отговори, ревна. Веднага я попитах:
- Но какво се е случило?
Хлипайки и бършейки сълзите си, тя се опита да ми обясни:
- Човеко... човеко...
- Но какво е станало с човеко?
- Човеко ми умря...
Има човешка скръб, която с нищо не може да се утеши.
След малко продължи:
- А децата ми не са задомени. Вместо да скитат по улиците и да получават мизерни социални помощи, искам да ги изпратя на село – да работят, да произвеждат, да живеят като хората, но не мога...
- А какво ти пречи?
- Пречи ми това, че да си върна земята, тази, която си е моя, трябва да водя двеста дела. Всеки адвокат ми търси по хиляда лева хонорар. А никой не ми дава никаква гаранция, че ще спечеля поне едно дело...
Четвърти случай.
Подпрени на мотичките си, с един непознат дядка гледаме дъното на дълбоката вада. И чакаме да дойде вода, макар да знаем много добре, че няма да дойде. Не ни остава нищо друго, освен с кофи да пренасяме вода, за да полеем невзрачните си градинки върху чужда земя. Но и кофи нямаме.
А търпението не може да бъде безкрайно, затова дядката започна да мърмори:
- Езико... езико...
Понеже нищо не предполагаше, че трябва да разискваме въпроси на езикознанието, аз го попитах какво означава тази печална въздишка. И той ми обясни:
- Езико да му изсъхне на оня, който пръв рече да се върне земята на собствениците!
А този случай ми го разказа крайградски жител.
В един есенен ден той видял самотна бабичка, която се връщала от полето. Под мишницата си носела един стрък праз и ронела горчиви сълзи. Попитал я защо плаче, а тя му показала стръка праз и казала:
- Това е всичко, което са ми оставили... Всичко друго са откраднали...
Така се осъществяваше идеалът на „синята идея”.
И започнаха да избухват взривовете на различни бум-ове:
- Бум на обедняването...
- Бум на корупцията...
- Бум на престъпността...
- Бум на инвалидността....
Ставаше точно това, което е прозрял гениалният Шекспир още преди столетия:
„Бедите се настъпват по петите.”
Идеалът се проваляше във всички сфери – икономическа, социална, духовна, демографска...
Масово!
Ето някои обобщени данни.
По разпореждане на правителството на Филип Димитров за четири месеца са изклани 1,8 милиона овце, 760 хиляди свине, 450 хиляди едър рогат добитък и 23 милиона птици. “Вместо да запазят производствените единици и да се превърнат в частни дружества, както постъпиха в Чехия, Словакия, Унгария и Германия, правителството, лишено от каквото и да е чувство за национална отговорност и принадлежност, послуша злокобния шепот на Световната банка и програмата ФАР и ликвидира поминъка на българския селянин. В резултат на това сега в Чехия средният брой на кравите във фермите е 197, а у нас – 2.”
По този начин предварително беше заклана и несъществуващата социална справедливост. Подобен възход, който е равнозначен на погром, откри неподозирани перспективи пред мизерията и оскотяването. И не случайно България оглави най-черния списък в Европейския съюз – нейното население се топи с най-бързи темпове на земното кълбо.
Макар че това не са пълни данни за разрухата, която осъществиха внуците на господин Балкански, и те са предостатъчни, за да твърдим, че понятието „Социална справедливост” в България се е изродило в „Социален фашизъм”.
За да се стигне до тази трагедия, своя достоен принос даде и по български раждащата се и утвърждаваща се българска демокрация.
Когато изпълваше площадите с наивни привърженици, тя отчаяно се нуждаеше от герои, защото нямаше зад гърба си нито унгарски, нито чехословашки, нито полски събития. А излежаващите се по разни палаткови лагери юнаци можеха да предизвикат само присмех.
И тя заплака.
Заплака, че възмездието е сполетяло фашистките главорези, изчадия и зверове – и лакеите на хитлерофашизма бяха провъзгласени за активни борци против тоталитаризма.
А когато постигна заветната си цел – да властва, тя ги оневини.
Истината може да бъде и великолепно красива, и обезумяващо зловеща – всичко зависи от интереса и духовния облик на лавровия венец на мирозданието. За българската демокрация истината беше в задкулисната борба за кокала, т. е. властта, чрез която корупционно и безнаказано се забогатява. Тя дори не се опита, както би казал Хегел, „да отговаря на своето понятие”.
И тръгна по пътя на отвратителното си израждане.
И няма нищо общо със своето понятие „народовластие”, защото, ако действително властва народът, нима би провеждал политика на геноцид спрямо себе си?
Но нека продължим с апострофите.
Българската демокрация премахна политическата цензура – сега всеки може да говори каквото си иска. И ползата от това никак не е малка – психическото разтоварване предотвратява престъплението. Възстанови политическия плурализъм и създаде стотици партии.
Но кой би посмял да твърди, че между свободата на човешкия дух и страхът за хляба съществува математическо равенство и ги превръща в синоними? И какво промени свободното говорене? Или наличието на стотици партии?

Да, има неща, които е направила българската демокрация, но заслугата не е нейна.

Кога България щеше да влезе в Европейския съюз, ако не беше синхронизирала своето законодателство с европейското? Но това пречи ли й да си го прилага по български? Така например, едно деяние може да бъде твърде неморално, но от гледна точка на Закона да бъде напълно нормално.
Но нека се върнем и още по-назад във времето, за да видим чия е заслугата.
Когато властваше живковизмът, се провеждаха закрити събрания, на които лекторите казваха истини от по-особен характер – истини, които беше немислимо да се изричат публично.
Веднъж попаднах на едно такова събрание, на което лекторът буквално каза следното:
- Когато влязат в действие новите оръжия – подводници, самолети и ракети, Съединените щати ще придобият военно превъзходство над Варшавския договор. Но да не мислите, че като го придобият и войната ще започне веднага? Нищо подобно! Пак ще има мир, но вече при продиктувани условия.
Спомням си, че имаше предупреждение от високопоставен американец към Кремъл да не се намесва в събитията в Полша, защото ще последват събития, които ще променят лицето на света.
Интересът към първото посещение на американския президент Ричард Никсън в Китай беше много голям, защото от срещата на ръководителите на две велики държави могат да последват събития, които да дадат своето отражение в живота и съдбините на цялото човечество.
Президентът Никсън отговори с езика на дипломацията.
- Сега – каза той - никой нищо няма да разбере, но след пет, десет или петнадесет години всички ще разберат какво е станало.
А ако се върнем още по-назад, ще си припомним становището на президента Джон Кенеди, според когото „социализмът е тотална мобилизация на хора и ресурси. И това за нас не може да не представлява голяма опасност. И аз дори бих казал, че по-голяма част от останалото време на двадесети век ние ще преживеем с тази опасност.”
Когато става дума за българската демокрация, в никакъв случай не може да се говори за извоювана демокрация със собствени сили и средства, а за подарена демокрация от времето, историята и съдбата.
Независима съдебна система.
Но винаги зависима от тези, които могат да си купят правосъдие.
Не много отдавна в централен вестник бе отпечатана следната информация:
„Трансперънси Интернешънъл” огласи резултатите от международния индекс за възприятие на корупцията за 2011 година, като България е посочена на първо място по корумпираност в ЕС.
Индексът за 2011 година обхваща 183 страни, които са групирани по географски или политико-икономически признак. България е посочена като най-корумпираната държава в ЕС, като с индекс 3,3 заема 86-то място в света (колкото по-нисък индекс и по-назад в класацията – толкова по-голяма корупция.)
Това е спад в сравнение с 2010 година, когато България бе на 73 място с индекс 3,6”.
Комунистическите привилегии бяха премахнати.
Но се създаде нов елит с нови привилегии.
И нови възможности за присвоявания и насилие.
И нова безморалност.
И нова бездуховност...
Беше ликвидирана идеологизацията в образованието.
Но това не пречи на десетки хиляди деца всяка година да казват „Сбогом, училище!”, „Здравей, мизерийо!”
Човекът е висша ценност.
А само думата „здравеопазване” поражда у стотици хиляди бедняци ужасяващи кошмари, защото „Хората в България дават от джоба си за здравеопазване поне толкова, колкото и държавата. 2, 071 милиарда лева са били общо разходите, които прави държавата през 2010 година. През същата година гражданите са извадили от джоба си още 2, 020 милиарда лева.”
Тези данни са от Националния статистически институт.
Според други проучвания делът на личните разходи за лекари, лекарства и болничен престой дори е два пъти по-голям от тези, които дава Националната здравноосигурителна каса.
Човекът е висша ценност...
Нима наистина?
А кой човек?
Отговорите на тези въпроси ги знаят много добре онези 5 процента, които одобряват дейността на Народното събрание, а още по-добре онези 95 процента, които не я одобряват и за които социалната профилактика полага трогателни грижи да не затлъстеят.
„Минимум 400 000 тона храна се изхвърлят или унищожават в България всяка година. Това прави по 1 095 тона на ден! В същото време над 1,5 милиона българи едва свързват двата края. Години наред се правят безуспешни опити да се оползотвори тази храна.”
И какво като има хора, които умират от глад или се самоубиват! Та нали народ и гора никога не свършват!
Българската демокрация е прекалено богата на унизителни ценности. И тяхната очевидност не подлежи на опровержение – тя предизвиква тревога и загриженост у хората, които изнемогват от нейните прелести, както и у онези, които наблюдават негативните процеси и търсят причините за тях. Ето и защо те, и гладните бедняци си задават естествения въпрос:
- Защо това е така?
Отговори – много.
Ще цитирам само един, който дава Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД):
„Наред с овладяването на най-високите етажи на властта – правителството и ръководствата на управляващите политически формации, структурите на олигархичния модел имат влияние и над съдебната система, над депутати, над държавната администрация. Подобна симбиоза им позволява да контролират държавни предприятия, да „печелят” обществени поръчки, да получават неограничено банково финансиране, да внасят и изнасят стоки без митнически контрол, да избягват данъчни проверки, да печелят всички свои дела в съда, да получават специални клаузи в законите, да злоупотребяват с еврофондовете” е изводът на експертите от ЦИД.
На Запад - продължават те – такова нещо няма. Концерните например БМВ и „Пежо” не преразпределят печалби чрез политици и клиентела. И в западните общества има семейства или кланове, които доминират, но те се състезават в пазарна среда.
Концентратът от негативи на българската демокрация има такова могъщо съдържание, което разрушава рамките на понятието „демокрация” и навлиза в друга категория.
И ако поискаме истината и само истината – Неподкупната – да разшифрова тази друга категория, тя би я определила като Демократичен фашизъм, доколкото не е човекоунищожител в лагери на смъртта и не си служи с варварските методи на хитлеристките изчадия, а с отделни поръчкови изстрели или взривявания, с мизерия и страх за хляба, със сквернословие или катраносване.
Ето в каква обстановка са принудени да живеят и се борят за елементарните си човешки права македонците в България. Те нямат право дори на графично съществуване - тях ги зачисляват в графата „други”, инструктираните преброители пропускат да ги попитат за националността, за да я определят като „българска”, и висшите власти да се гордеят с фалшифицирани статистически данни. А тези, които се осмеляват да протестират, подлежат на специална регистрация и на специално отношение. И хора, които не са извършили и няма да извършат никакво престъпление, защото са лоялни граждани и с чиста съвест, биват привиквани в полицията като явни или потенциални разбойници. Срещу тях се води словесна война по всички фронтове. За да им се докаже, че те не съществуват, че тях реално ги няма.
Всеки, които не се е сбогувал със собственото си човешко достойнство, може да си представи дали е лесно един македонец да се чувства македонец там, където го отричат, заплашват, където се гаврят с него нелегално, защото съвременната техника позволява и това, където хлябът е толкова несигурен, колкото е сигурна мизерията във всички значения на тази дума.
Понятието „свобода” за македонците в България не съществува. Една корумпирана държава винаги разполага с достатъчно средства, за да обезличава македонците и чрез задкулисни методи.
Тези похвати са добре известни на македонците. И особено на онези, които са патили от тях.
Всички вие от истински демократични общества, какво бихте казали, че един човек – в случая Стоян Георгиев (Томовичен) – е лежал в затвора четири години за това, че се е чувствал македонец? И след тези четири години според всички писани и неписани закони, какво мислите, че е станало? Че вратите на затвора се отворили пред него и той ви е казал:
- Най-после – Свобода!
Нищо подобно не се е случило. След тези четири години го „възнаградили” да лежи в затвора още четири години!
А сега се опитайте да си представите колко е голямо разстоянието между понятията „българска демокрация” и „демократичен фашизъм”.
Случвало се е преди парламентарни избори да разговарям с различни възрастни хора.
И понеже съм умирал от глад, и понеже съм нощувал под звездите, и понеже много врати се затваряха пред мене, за да остана в категорията на нищонямащите, аз никак не се учудвах, когато ме питаха:
- А какво ще ни направят, ако не гласуваме?
Аз се усмихвах и отговарях с една дума:
- Нищо.
Те ме поглеждаха изненадани и повтаряха въпросително:
- Нищо?
- Ами така е при демокрацията – който иска, гласува, който не иска – не гласува. Зависи от предпочитанието – между гражданската отговорност и излежаването. А за репресия – явна или задкулисна, и дума не може да става.
Те навеждаха глави и дълбоко се замисляха. Когато мисловните процеси приключваха, те ме поглеждаха разведрени и казваха:
- Прав си. На нас не могат да направят нищо. Но...
- Какво „но”?
- Но на децата ни могат – те са на работа!
Когато в едно общество корупцията се е превърнала в нелечима болест, думата „свобода” не би трябвало да се произнася, защото на македонците се предоставят всички възможности да се самооплюват и взаимно катраносват, за да зарадват властващата човешка низост. Такава свобода няма нищо общо със собственото си понятие, а онзи, който реши да я практикува, той вече е всичко друго, но не и македонец.
Шовинистичният амок на демократичния фашизъм разполага с богат арсенал от оръжия, които използва в обезмакедончването на България, в която една трета от населението й има македонски корен.
Най-силното от тези оръжия, прилагано спрямо живи хора, е страхът за хляба. Той расте в геометрична прогресия, когато по време на икономическа криза безработицата расте с изненадващи темпове.
А камъни не могат да се ядат.
Така обстоятелствата им налагат да съществуват нелегално. А спрямо онези, към които това оръжие е безсилно, се използва най-позорното – заканата, че ще бъдат взривени. Е, и да не бъдат взривени, малко или много психологическият ефект се постига.
А македонците, които са се преселили в отвъдното, най-отвратително се фалшифицират, като им се ашладисва българско национално съзнание – нещо, което те никога не са имали.
Целта е дори и посмъртно те да бъдат унищожени като етнос и тяхната извисена и чисто човешка същност да се принизи до нивото на обикновената политическа кал.
В това отношение класически пример е Никола Вапцаров. И ако можеше да надникне от отвъдното насам, непременно би възкликнал:
- Нима това съм аз!?
Но тази класика на позора не го прави изключение и не му отрежда участта на самотник, защото държавната машина на България задейства всички центрофуги – на монархизма, върховизма, михайловизма, живковизма и демократичната нескопосаност – да композират симфонията на отрицанието на всичко македонско и да създават и обогатяват българщината там, където я няма, и му създаде голяма компания. Тази симфония на позора е нотирана с наглост, вулгарност, фалшификация, злоба, омраза, низост и ... И нека не изреждам всичките й компоненти.
Ще посоча само някои примери.
Неизменният прицел на българския шовинизъм е македонската история. И в нейното фалшифициране се използват всички оръжия. И няма пощада за никого и нищо в македонската история. И това не е случайно, защото, ако на българското македономразие би се удало да преобърне историята на македонския народ, то би постигнала завидната си цел – унищожаването на държавата на един голям и достоен народ.
И макар че науката е доказала, а и Библията го потвърждава, че македонците никога не са били и няма да бъдат гърци нито етнически, нито духовно, българските историци и циници причисляват и държавата, и личността на Александър Македонски там, където не му е мястото – те го харизват на своя южен съсед. И защо не? Чужда история лесно се харизва на онези, с които и участвал в разпокъсването на Македония.
Зад всичко това прозира и нещо друго – присвоявайки македонската история и култура, българското племе би се издигнало духовно в очите на слепите, защото при пристигането си от Азия цялата му духовност се е изчерпвала с две думи – „черти и резки”.
А Македония даде първа път на християнството към Европа и света, даде и писменост на славяните.
Това, че империята на Александър Македонски бързо се разпада след неговата смърт, съвсем не означава, че са изчезнали македонците. И не бива да се учудваме, че през многовековната им трагична история е имало и периоди, когато дори името не им се е споменавало, но реално те са съществували и оцелявали. Тяхната участ не е била да изчезнат напълно и завинаги от лицето на Земята.
А нима България не е имала такива трагични периоди в своята история?
Много са дълбоки и много са жилави корените – историческите корени на македонския народ.
Тези именно корени са били гаранция, че той непременно ще оцелява и никой никога няма да прекърши неговата целеустременост към собственото му бъдеще. И когато се наложи, той ще знае как да воюва за него. Ще знае и винаги ще ражда достойни синове.
И те – след векове – изведоха историята на Македония до нов легендарен връх от народен героизъм и трагичен погром. Илинденската епопея доказа на Европа и света, че никаква тирания и всемогъщи диктатури не са били в състояние да асимилират македонския народ и да умъртвят неговата целеустременост да бъде свободен, независим и да се радва на демократично устроена държава.
Такива са били идеалите и на народа, и на неговите революционни ръководители, които са го подготвяли с въоръжена борба да осъществи своите вековни и свещени въжделения.
Такава е истината за македонските патриоти и тяхната борба. И тя не позволява двузначно тълкуване.
Докато в античната история на Македония българите ги няма никакви, защото по това време и те не знаят къде са били и какъв е бил техният брой, защото е трябвало да минат векове преди да тръгнат към долното течение на Дунав, за да отвоюват от Византия територия, върху която да създадат свои селища и държава, то сега вече ситуацията е съвсем друга.
След като македонските патриоти създават в Солун своята революционна организация, в София се ражда нейната противотежест в лицето на Върховния македонски комитет, чиято главна цел е да не подбира средствата, когато се опитва да отклони Македония от собствен път на развитие.
За тази цел върховистите, като верни лакеи на двореца, започват да изпращат чети в Македония, за да убиват влиятелни и невинни турци, като по този начин озверяват османлиите и излагат населението на нечуван терор, а то, търсейки изход, да се вдигне на въстание. За тях не е имало никакво значение, че то ще бъде неуспешно – важно е било друго: в своята безизходност народът да потърси прегръдката на България. Когато се замъти водата, все някой едър шаран може да налапа въдицата на шовинистическите аспирации.
Ето защо решението за вдигане на Илинденското въстание е решение на българските върховисти. То не е решение на безсмъртните македонски патриоти. Тяхната идеология е била съвсем друга – те са подготвяли народа за успешна борба, а не за трагична кървава касапница, защото не са искали да освобождават трупове, а живи хора, които да се радват на слънцето на свободата.
Сблъсъкът на тези противоположни становища поражда един колкото невероятен, толкова и неизбежен парадокс: онези, които са подготвяли народа за въстание, сега се опитват да бъдат спирачки на устрема към него, но не успяват – успяват само да ограничат неговият обхват, а с това и неизбежните народни страдания.
Такава е истината за Илинденското въстание.
Но тази истина ни най-малко не омаловажава героизма на македонския народ, който превърна кървавия погром в легендарна епопея.
Македонските патриоти бяха достойни за своя народ, защото не искаха безсмислено и за чужди интереси да му сложат главата на дръвника – те знаеха на какво е способен поробителят, когато е предизвикан да защитава властта и привилегиите си. Свобода не се подарява, но би могла да се извоюва с минимум жертви. Свободата е необходима на живи хора, а не на трупове, защото
„отвъд червената черта е гроба
и всичко губи смисъла си там.”
Свободата на македонския народ стоеше над всичко. И македонският народ отговори с достойна признателност на великите илинденци – сърцето му изплака съкровени песни за тях. А има ли по-свещен пантеон на безсмъртието от народното сърце?
Българският неовърховизъм, концентрирал в себе си цялото македономразие на своите шовинистически предшественици, с безогледния си цинизъм смайва чистите съвести по света с най-нелепи фантасмагории, като заявява публично, че борбата на илинденци за свобода, независимост и демократично държавно устройство била борба и за присъединяване към ... България. И обявиха Илинденското въстание за най-добре организирано българско въстание.
А всички илинденци – от обикновените трудови хора до недостижимите герои - са ни оставили неопровержими доказателства, че са се борили единствено за свободата на Македония и македонския народ. Всичко друго е неизмеримо кощунство и гавра с техните идеали.
Една от причините за подобен неовърховистки подход по всяка вероятност е, че българите и за 500 години не са могли да си организират едно безупречно въстание. Може би пет века са им били малко!
Но това не им дава право да се подиграват с кръвта на илинденци, бликнала след пронизаните ги куршуми или стичаща се по ятаганите от прерязаните им гърла, да се подиграват със сълзите на сираците и риданията на майките и вдовиците...
Ако на този свят все още съществуват заблудени хора, но с чисти съвести, нека си зададат поне някои от тези въпроси:
- А защо български куршум простреля Яне Сандански?
- А защо български куршум прониза Димо Хаджидимов?
- А защо беше погубен Симеон Кавракиров?
- А защо беше ликвидиран Гьорче Петров?
- А защо на историческата сцена изскочи Ванче Михайлов като македонски главорез и така унищожаваше македонците, както след време Адолф Хитлер щеше да унищожава невинните евреи?
Списъкът на тези въпроси е твърде дълъг. Но коварството на историята вместо да го ограничи, удължи го с нови страдания на македонския народ.
Осъществявайки агресивните си апетити с предано лакейство пред хитлерофашизма, българският монарх въведе окупационни войски във Вардарския дял на Македония и в Беломорска Тракия, за да сменят елитните германски дивизии, които бяха изпратени на Източния фронт.
Понеже данните за злодеянията на окупаторите са публикувани на страниците на вестника, сега няма да ги повтарям.
Ако македонците са се борили за присъединяване към България, каква друга по-добра възможност би могла да им се предостави от тази? Но вместо да се присъединяват, те организираха партизански отряди за борба с окупаторите. И много македонци загинаха в тази борба, но всеки изстрелян куршум по окупаторите носеше категорично послание за България, което разшифровано звучеше така:
Върви си там, отгдето си дошла!
И това послание бе осъществено.
Но мераците български за Македония останаха.
И сега никой не бива да се учудва на нелепите писания, които цинично въздишат, че през тези четири години, когато българските окупатори са тиранизирали македонския народ, той е бил свободен. И съжаляват, че тази свобода продължила толкова малко, че историята не е превърнала македонците в български икономически роби.
И сега никой не бива да се учудва, ако случайност или закономерност го направят преминаващ по български улици, наречени „Цар обединител” или „Цар Борис III”.
Българските политици и историци, и властници, които продължават да въздишат, че Македония не е станала българска собственост, би трябвало да онемеят от срам при споменаването на това име, а не да му отдават незаслужена почит, необяснима прослава и да го обезсмъртяват, защото този лакей на Адолф Хитлер изпрати в зловещите лагери на смъртта 11 410 невинни човешки същества, които, умъртвени в газови камери, излетяха към небето през комините на крематориумите като облаци от черен дим...
Може ли да има по-чудовищна жестокост и по-варварска несправедливост от умъртвяването на невинен човек?
А евреите бяха невинни...
На хора, които не познават българските политически нрави, може да им изглежда необяснимо и странно, но на онези, които ги познават, ще изглежда и нещо естествено и закономерно, че този неописуемо страхотен факт се премълчава и патриотите се бият в гърдите, че и те са дали нещо на света и светът е длъжен да ги уважава като спасители на българските евреи.
Когато лъжата в политиката успее да мине за истина, на бял свят се появяват какви ли невероятности и необикновени чудеса.
Тръгнали по този недостоен път – да си приписват достойнства, които им липсват, неовърховистките политици и историци отиват още по-нататък в своята брутална безогледност, като настояват извършените злодеяния във Вардарска Македония да бъдат признати за освободително дело, т. е. да приемат една продиктувана национална агония. И особено много ги дразни истината, че Македония има многовековна и славна история. И в стремежа си да отричат македонската нация и да я побългаряват, те използват аргументация, която е антиподна на истината.
Нека дадем думата на фактите.
Един от тези факти на българската историческа наука твърди следното: „...македонската нация е създадена от Тито след Втората световна война...”
А дали това е така?
На този въпрос ето как отговаря философията:
„НАЦИЯ – (лат. natio - народ) – исторически създала се форма на общност на хора, която заменя народността. На нацията е присъща преди всичко общност на материалните условия на живот, територия и икономически живот, общност на езика, на известни черти на националния характер, проявяващи се в националното своеобразие на нейната култура. Нацията е по-широка от народността форма на общност, която се изгражда с възникването и формирането на капиталистическата формация. Икономическа основа за възникването на нациите са били ликвидирането на феодалната разпокъсаност, заздравяването на икономическите връзки между отделните области вътре в страната, обединяването на местните пазари в общонационален. Ръководна сила на възникващите през този период нации е била буржоазията, което наложило определен печат върху техния социално-политически и духовен облик”.
И какво излиза?
Хем македонска нация не съществува, защото нейната история е кратка, хем е създадена от Тито. Значи, една и съща реалност едновременно я има и няма.
Не е по силите на човешкия разум да възприеме подобна абсурдност за истина. Но българската историческа наука не се смущава от това. За нея е по-важно друго – под диригентската палка на официалната власт да й изпее любима мелодия.
Нека отидем и по-нататък.
Кой създава нациите?
Философията отговаря:
- Историята...
В случая на Тито се приписва ролята, силата, възможностите и намеренията на Абсолютния Дух (пак Хегел) и той заменя историята, като създава общност на хора и материалните й условия на живот, общност на езика, национално своеобразие на културата...
Към този шедьовър на безсмислието остава да се прибави, че македонците са населявали облаците, но Тито, като не могъл да им създаде територия, взел, че ги заселил на българска земя!
В България има хора, които не се смущават да бъдат творци на подобни шедьоври. Но за съжаление има и друга категория хора, които по различни причини ги възприема за истина.
А кой не знае колко е опасен фанатизмът, когато възприема лъжата за истина?
Той винаги е готов да погази свещени международни принципи и цели. Или документи, които е приел, ратифицирал. И ги изпълнява по български и настоява и други да ги изпълняват като него – и така закъсалият шовинизъм се вживява в ролята на даскал по европеизъм.
Европеизъм – но по български, защото се чувствува на седмото небе от щастие и блаженство, когато произнася името на македонския главорез Ванче Михайлов. Преклонение, което би възмутило и камъните.
Да се нарече една улица „Иван Михайлов”, това би означавало тази улица да носи името на Адолф Хитлер, защото разликата между двете човешки изчадия е в мащабите на злодеянията, а не във варварската им същност.
Ако някога решението на Политбюро на ЦК на БКП носеше гриф „Лично! Строго поверително!” и изопачаването, пардон, побългаряването на македонския въпрос се извършваше задкулисно, за да се имитира несъществуваща свобода, то сега подобна методология на отрицанието има открит характер, за да използва могъщите средства на пропагандата за внушаване на масов страх. И в неговия обсег попадат не само етническите македонци в България, но и нейни граждани – достатъчно е само честно да произнесат думата „македонец”.
Демократичният фашизъм продължава да изпълнява това решение на Политбюро и никой не смее да се отклони от него – дори и при наличието на стотици партии. Дори само този факт ни убеждава, че живковизмът още не е изметен от политическия живот на българското общество.
Масовият страх е постигнал върховната си цел – масова парализа на истината. Всеки, който се опита да я произнесе или защити, рискува да бъде съсипан. А това, че съществуват някакви правозащитни обединения е преди всичко демагогия, а не добронамереност.
А на какво ли не е способна тази демагогия?
Така стигаме до една огромна тема – темата за досиетата.
Българската подарена и достатъчно съмнителна демокрация навърши пълнолетие и продължи по-нататък да увеличава своите дефекти. Продължи да предъвква проблема с досиетата на бившата Държавна сигурност. А през тези десетилетия заинтересованите политически сили имаха възможност да проскубят досиетата, а някои и напълно да унищожат, за да могат губещите властта да внедрят свои хора в редовете на опозицията, да ги изтласкат на предна линия и виновните на различни изстъпления да минават между капките.
Този похват е елементарен за човешката история.
А за опозоряване има достатъчно дребосък. Важното е да се създава илюзията, че се върши нещо необходимо, важно и полезно за цялото общество.
Напоследък съответната комисия разконспирира редица митрополити, които са сътрудничели на Държавна сигурност.
Аз не знам дали митрополитите са най-големите грешници, защото това е от компетенцията на Абсолютния Дух, но елементарната логика изисква, когато се отправя обвинение към някого, да бъдат изнасяни всички обстоятелства и евентуални виновници, свързани с него, за да блесне истината, цялата истина.
Но възможно ли е това, когато нещо се върши половинчато?
А цялата истина ще ни стане известна, ако надникнем в известното решение на Политбюро на ЦК на БКП за побългаряване на македонския въпрос. Ето какво е записано в него:
„д) Комитетът по въпросите на Българската православна църква да направи съответни постъпки пред Българската патриаршия:
- да изяснява историческата истина по македонския въпрос, голямото културно-просветно дело на Екзархията в Македония и особено славната възрожденска борба на българското население за българска църква и български училища пред църковните среди в другите страни в своите печатни издания;
- да изяснява македонския въпрос пред православните български среди в чужбина чрез българските църкви там, на които да се изпраща подходяща литература за организиране или обогатяване на съществуващите библиотеки при църквите и подпомага мероприятията им за поддържане будно българското национално съзнание;
- да не признава засега автокефалността на Македонската православна църква, като междувременно изяснява нашето становище по македонския въпрос и действителното положение на Македонската православна църква, особено пред Патриаршията на Руската православна църква и Вселенския патриарх”.
И Българската православна църква създаде бисери в старанието си да изпълнява указанията на живковизма по македонския въпрос.
Българската демокрация е дотолкова претоварена с неблагополучия и извращения, дотолкова е корумпирана, че от външни наблюдатели, които много добре я познават, тя бе охарактеризирана като тресавище, задръстено с алигатори.
Твърде е съмнително дали новият български лидер ще съумее да я излекува, въпреки че намеренията и са честни, искрени и добронамерени.
Основание за съмнение ни дава не само грандиозността на задачата, но и нещо друго, но няма да го коментирам, а само ще цитирам. Ето за какво става дума:
„Първата публична изява на новия президент бе участие в сбирка по повод честване жертвите на комунизма. Не отричаме, че има такива, но сред имената, изписани върху гранита, стоят и военни престъпници, за които представители на английското посолство протестираха. Защото са участвали в убийството без съд и присъда на героя на Британия майор Томпсън”.
По-нататък в същата публикация е казано: „В словото си държавният глава подчерта, че народът ни трябва да е единен”.
В това желание на новия президент няма нищо лошо – да бъде лидер на единен народ. А и конституцията го задължава да работи за това единство.
Но...
Но за какво единство можем да говорим между гладния и преялия, между огъня и водата?
Два пъти годишно по определени поводи се чуват въздишки на унизените и отчаяните, които напразно викат:
- Апостоле, Апостоле, ти знаеш ли колко си ни нужен днес?
Но какво би се случило, ако стане невъзможното и той се зададе отнякъде? Дали новите иванчопенчовци биха му разрешили да установи „чиста и свята република” или, както той самият е предвижда, биха го изпратили патки да пасе?
Дали?
Макар че статията на американския дипломат Джеймс Пардю е написана по друг повод, тя съдържа отговора и на този кратък въпрос „Дали?”
Ето някои извадки от нея:
„Българските печатни и електрони медии имаха своята сенчеста страна след края на комунизма, но ситуацията днес извежда корупцията и политическото влияние до нива, които отнемат всякакво доверие в обективността или независимостта на основните им материали.”
„Медиите са се превърнали в средство за подмазване на правителството, за да печелят изгодни договори или финансиране от медийните бюджети на министерствата.
Преобладаващата практика на българските медии днес е те да бъдат използвани за бизнес и политическо влияние, а не за да се представя обективно отразяване на политически събития или критичен поглед, който да държи властта отговорна пред хората.”
„Политическото сплашване и страх са също във възход в България”.
„Назначаването на министъра на вътрешните работи да води политическата кампания на управляващата партия ГЕРБ в България е по някакъв начин равносилно на това американският президент Обама да назначи директорите на ЦРУ и ФБР да ръководят неговата кампания по преизбирането му.”
„Неотдавна те (българите – б. м.) гласуваха за поредния лидер, който да избави страната от корупцията, неадекватното правосъдие и проникващото влияние на организираната престъпност, което спъва развитието на страната. Правителството на Борисов дойде на власт с такива обещания. Досега то се справи добре с натрупването на власт. Кога и дали управляващата партия ще изпълни своите ангажименти към българите, не е ясно.
За по-нататъшното развитие на демокрацията в България е нужна сериозна доза светлина – политическа прозорливост.”
„Изобличаването на политическото сплашване ще изисква сериозен мониторинг от страна на международните организации заедно с подобряване на местното законодателство.
Множество компетентни, честни журналисти живеят и работят в България, но те са обезсърчени и са в капана на система, която е корумпирана от големи пари и политическо сплашване. Когато свободната и обективна преса се колебае и политическото сплашване стане норма в система, заразена от сериозна организирана престъпност, корупция и липсата на адекватно правораздаване, демокрацията е губеща.”
Характеристиките, които дават на българската демокрация компетентни политически и дипломатически дейци от различни страни, интонационно звучат различно: някои фрапират с откровеността си, други са по-внимателни с верния си и точен анализ, но всички са единодушни в мнението си, че тя страда от съществени дефекти и за нейното привеждане в нормално състояние са необходими сериозни мерки от вътрешен и международен характер.
Чест прави на Европейската общност, че има институции, които защитават правата дори и на опасни животни, стига да са от рядък или изчезващ вид.
Правата на човека също не правят изключение. За тази цел има Европейски съд по правата на човека, който заседава в Страсбург, Франция.
Но макар че Европа се стреми да осъществи принципи и цели, достойни за уважение, тя все още не е това, за което са мечтали и са се борили най-достойните й синове и най-светлите й умове.
Нека надникнем за малко в Европейския съд по правата на човека.
Както е известно, той не разглежда всички дела, а прави подбор, макар че всяка несправедливост засяга някакво човешко право. Но нито е редно, нито е възможно той да разглежда всички дела и да лишава една страна от национална съдебна система.
Но могат ли бедните да отидат в съда, за да потърсят справедливост? А дори и да отидат някои, нима ще възтържествува правдата, когато е продукт на неадекватно правораздаване? А ако останат нерегистрирани престъпления, националната статистика ще отчита успехи в борбата с организираната престъпност. И не само с нея.
Не бива да се счита за случаен фактът, че голяма част от населението на България не отива да гласува.
Европейският съд по правата на човека не е създаден да ревизира актовете на националните съдилища. И когато се узакони една несправедливост, нейните създатели няма от какво да се страхуват. Нещо повече, има органи, които са длъжни да изпълняват актовете на националните съдилища, но нямат право да се съмняват в тях или да ги оспорват по какъвто и да било начин.
Европейският съд по правата на човека не може да отемня актовете на националните съдилища. А това вече прилича на игра на правосъдие, че едно корупционно правораздаване може до безкрайност да се реформира и да си остава същото.
И какво от това, че Страсбург издаде няколко присъди в полза на ОМО „Илинден” – ПИРИН? Платила България някаква сумичка – чудо голямо – бълха дори не я е ущипала. А несправедливостта остава. И се разтяга във времето. И така докога?
В световната моралистика има много умни указания как трябва да се управлява. Едно от тях намираме в афоризъм на Еврипид, който гласи: „Царят трябва да помни три неща: че управлява хора, че трябва да управлява според законите и че няма да управлява вечно.”
Нека се опитаме да го преведем на съвременен български език, за да видим как ще прозвучи.
Всеки, който иска да придобие голяма власт, трябва красиво да лъже хората, за да гласуват за него; придобие ли я, трябва умно да ги баламосва, за да не му спретнат някоя национална стачка и да го принудят да се оттегли от властта, преди да я е използвал за обогатяване; Законът е врата в полето – през нея минава само оня, който иска – тя не е задължителна. Който има много пара, може да си купи и закон, и законодатели, и магистрати - ако не може с пари, ще успее с много пари. И като знае, че няма вечни неща, няма защо да се преструва на хрисим, а да побърза с далаверите, за да се обогати своевременно, защото закъснялото съжаление с нищо няма да му помогне.
... Всичко тече и се променя. Принцип на възрастта на сътворението. А може би и по-възрастен от него, ако претендира за родителски права.
Принцип, на който е подвластна и многобройната фамилия на господин Балкански. Потомците му никак не приличат на знаменития си дядо, на когото, според един ученически бисер, най-ценното нещо се намирало в потурите.
Но и самият Балкански се променил. Случката започнала като трагедия, но имала щастлив финал.
За нея ни разказа още преди десетилетия неповторимият Константин Павлов. Аз ще я преразкажа по памет.
Един ден господин Балкански излязъл на разходка. Но бил твърде разсеян – може би от радост, че е пипнал добър келепирец, може би обмислял стратегията си как да прави избори.
Ето защо не усетил кога се намерил пред паметника с бюста на Алеко Константинов. Познал го, извадил пистолета и започнал да стреля по него. Безрезултатно! Алеко стоял непоколебим. И безсмъртен. Господин Балкански се отчаял, започнал да се търкаля по земята и без всякакъв повод да псува Шекспир.
И ето оттук започва щастливата развръзка.
Господин Балкански бил осенен от някаква гениална мисъл, станал, отупал си потуренцата от прахта и заминал за някъде.
След известно време се върнал с чук и длето и върху гърдите на Алеко Константинов издълбал тридесет букви.
И всеки, който минел край паметника, можел да ги прочете.
И да им се радва, защото Бай Ганьо бил написал:
„НА ТЕБЕ ОТ ПРИЗНАТЕЛНОТО ПОКОЛЕНИЕ.”

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е МАКЕДОНЕЦ И ЗА ТОА НЕМА ПАЗАРЕЊЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај


ПОКАНА
ВСЕМАКЕДОНСКИ СЪБОР В МЕЛНИК
На 22 април 2012 г.(неделя) в гр. Мелник ще се проведе традиционният всемакедонски събор по повод 97-годишнината от убийството на големия македонски революционер Яне Сандански. Запланувано е участието на изпълнители на македонски песни от Р Македония и Р България. Всички са поканени. Съборът ще започне в 11.00 часа.
Организатори са ОМО „Илинден”-ПИРИН, Австралийско-македонски комитет по правата на човека, Македонско международно движение за човешки права, в. „Народна воля”, бюлетин “Македонски глас”, ТМО ВМРО (независима), Дружество на репресираните македонци в България, Македонско християнско братство „Пророк свети Илия”, КПД „Илинден”, КПД “Никола Вапцаров”, КПД “Цар Самуил” и Сдружение “Победа”.

Нова книга
“НАШИОТ ХОЛАНДСКИ ПРИЈАТЕЛ А. ДЕН ДОЛАРД”

Во издание на НУ Библиотека „Григор Прличев“ од Охрид, од печат излезе новата книга од писателот Мишо Јузмески под наслов „Нашиот холандски пријател А. ден Долард“.
Книгата е плод на долгогодишното истражување на авторот на животот и делото на холандскиот писател и вљубеник во Македонија, А. ден Долард, а нејзиното излегување се поклопува со 111 годишнината од неговото раѓање. Преку текстот во книгата, меѓу другото, читателот се запознава со содржината и значењето на двете најзначајни книги за Охрид и за Македонија од холандскиот автор.
Книгата е достапна во КЦ „Култура 365“ на ул.„Цар Самоил“ во Охрид кадешто и оваа година ќе биде отворена изложбата за животот и делото на холандскиот писател и новинар А. ден Долард.

Македонија пее

ДУШМАНИ ЕДНАШ ЗАПАМЕТЕТЕ

Крвопис ние војската
ослепената самоилова
тука се и гробовите
од јунаците Илинденците. (2)

Рефрен:
Душмани еднаш запаметете
сме постоеле и Ќе постоиме
нашата мила Македонија
не одгледала за да ја браниме. (2)

Крвопис ние Ваташа
за дечињата тринаесмината
другари што изгинаа
по затворите од Сверовите. (2)

Рефрен:...

Крвопис ние Пиринот
до ден денешен не ослободен
истото е и со Егејот
бело морскиот Македонскиот. (2)

Рефрен:...


ЗАЈДИ, ЗАЈДИ, ЈАСНО СОНЦЕ

Зајди, зајди јасно сонце,
зајди, помрачи се,
и ти јасна ле, месечино,
бегај удави се. (2)

Црнеј горо, црнеј сестро,
двајца да црнејме,
ти за твојте лисја ле, горо,
јас за мојта младост. (2)

Твојте лисја, горо сестро,
пак Ќе ти се вратат,
мојта младост горо ле, сестро,
нема да се врати. (2)


Нови стихове

С В А Т Б А

„Мojта свадба без песна ќе биде...”
Народна песна



Време е.
Време е вече.
Трябва да тръгваме.
Невестата чака отдавна.
Църквата от тъмно е отворена -
сватба ще вдигаме,
сватба голяма,
сватба -
за всичките идни столетия.

Но жениха се бави,
женихът още го няма.
Не ти ли омръзна да чакаш,
гиздава синеока невесто,
и вече не тръпнеш ли цяла,
че сватбата няма да стане?

Вярвай на своя избраник,
синеока красавице,
чакай го -
той е верен на двойната клетва.
Скоро, скоро ще дойде,
много сватбари ще води -
сега ги калесва.

Така му заръчаха старите сватове.
Старите сватове...
Не тъгувай по тях.
Те поляха със своя живот
Твой’та цветна градина,
безименни те обезсмъртяваха,
с твоето име
вървяха към безсмъртието,
за да бъдат завинаги с нас -
дори и от гроба,
дори от отвъдното.

Старите сватове...
Да запалим свещица за тях
и да тръгнем.

Сега всички сватбари са млади,
млади и хубави –
като твоя жених.
Чакай ги,
църквата нека отворена бъде,
всички камбани да бият.
Сватбарите идат.
Сватбата скоро ще почне.


ПЕТЪР МИЦКОВ




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting