Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Когато фактите говорят, "ветропоказателите" стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)



Истинската причина за създаване на държави с българско име през Средновековието (освен първата, разбира се) е проста: България при наследника на Симеон – Петър, става царство (империя) според своята титла. Това е продукт на двоен неуспех и на никого незадоволяващ компромис. Симеон посвещава голяма част от живота си, за да стане византийски император, но напразно. Не да подчини Византия на България, не да създаде българо-византийско царство, а чисто и просто да стане византийски император. Неговият успех би представлявал край на понятието България и българи и днес щяхме да говорим само за българска династия на византийския трон, така, както говорим за аморейска, македонска и исаврийска династии. Византийците успяват да осуетят плановете му (за които е било необходимо завладяване на Цариград), обаче не успяват напълно да го усмирят. Именно така се ражда новата титла – Петър става василевс, но не на ромеите, а на българите. Разликата между двете титли се е състояла в това, че докато понятието ромеи е давало право върху единственото и истински легитимното наследство на Римската империя, понятието българи не само не е давало такива права, а и ясно е изразявало ограничеността на титлата в рамките на една нова и териториално ограничена власт. Ромейският василевс по идеология е бил потенциален владетел на света, поставеният от Бога управител на земята, чрез когото цялата слизаща от Бога власт се предава на по-ниско стоящите във „семейството на владетелите” крале и князе. Василевсът на ромеите е освен това и водач на Божия народ на земята, на новия избран народ – християните. Титлата василевс на българите (защото такава титла е носел Петър официално) не е давала нищо от това. Най-много да е показвала, че съответният местен владетел е специално почетен от василевса. Византия е заобиколила проблема с включването на Петър в имперското семейство чрез женитбата му с внучката на тогавашния василевс Роман Лакапин.

Но въпреки всички тези уговорки фактът на съществуването на една такава царска титла извън монопола на Константинопол се е явявало във висша степен съблазнително. По това време в християнска Европа е имало две римски имперски титли – едната е онази на Византия, която се базира на реална римска традиция и наследство (и затова винаги е отричала съществуването на друга такава титла извън своята), а втората се базира на короноване от страна на римския папа. И двете титли са, така да се каже, римски и са в рамките на традицията (поне формално) – в Късната античност дълго време паралелно са управлявали един източен и един западен римски император. Но и двете са били заети и трудни за постигане. За източната е трябвало да се владее Константинопол (превземан само два пъти през цялата история), а за другата - да си най-силен в Западна Европа и да получиш благоволението на папата (две често трудно съвместими неща). Българската титла в тази обстановка, колкото и да е била подценена спрямо първите две, се е явявла единствената друга подобна и много по-лесно достъпна. Не е чудно, че хора с различен произход са й посягали (арменци, власи, татари). Но от друга страна, именно тези „дефекти” на тази титла са правели така, че носещите я да желаят не нея, а онази, истинската, в Константинопол (оттук мечтата за Цариград и включването в титлата покрай „българите” и „гърците”).

Царската (имперска) титла пък носи със себе си и имперска идеология. И България, макар и миниимперия (или империйка), е носител на такава заета от Византия идеология. В рамките на имперската идеология самата идея, че под понятието, намиращо се в титлата на царя, може да се разбира някаква етническа група, е абсурдно. Така, както василевсът на ромеите и римският император не са владетели на римски етнос, нито пък са господари само на града Рим (понятието само показва произхода на властта), така става и с понятието българи след венчаването му с царската корона. Затова с термина българи са назовавани просто всички поданици на българския цар и той е имало толкова етническо съдържание, колкото и понятието ромеи (примери за това бяха цитирани в миналия брой).

Имперската идеология намира отражение и в това, че българските царе винаги са смятали себе си и подчинения си народ (народи) не за нещо особено и различно, а за част от историята на царството (истинското) по принцип. Именно това е причината за онова толкова дразнещо българските националисти явление – отсъствието на българска историческа традиция. На практика нито една българска история не е била написана нито в Първото, нито във Второто българско царство. Напразно се опитват вече втори век да открият такава. Напразно говорят за българска историопис. Думите им се разминават с реалността. Напразно казват по-искрените, че няма, но сигурно трябва да е имало. Простата истина е, че е нямало, защото никога царете и интелигенцията на тези български царства не са се смятали за нещо отделно и особено, както са гледали на себе си техните съседи – сърбите, да речем (и в резултат са написали доста исторически съчинения, посветени на своята история), или като руснаците (които още в края на XI и началото на XII век написват своята „Повест времни лет”). През Средновековието в България се превеждат повечето основни исторически съчинения от Византия, в много от тях има сведения за някакви българи и все пак никой не се е опитал да ги обедини в едно и заедно със съответни митове и легенди да създаде българска история. Колко отчаяни са българските националисторици от това, може да се илюстрира със следния пример. По времето на цар Симеон Константин Преславски превежда една кратка история на патриарх Никифор (списък на царете от създаването на света до негово време). Българските владетели, разбира се, там ги няма, а и на преводача не му е хрумнало да ги постави. На едно място обаче е казано, че василевс Никифор е загинал „у българите”. И ето как това място се превръща в основание за твърдения за големия уж патриотизъм на преводача, който по този начин искал да изрази нещо си там. Като че ли не е можел да го направи по някакъв друг начин. А всъщност това място не е дело на преводача – има го в една от версиите на оригиналния византийски текст. При това убийството на василевса на християните не е било причина за гордост, а за срам в очите на християните. В друг превод на същото дело, извършен пак във времето на Симеон (така наречения Летописец вкратце) преводачът е бил такъв патриот, че дори е избрал версия, в която самата дума българи не се споменава.

Ако се съберат всички така наречени български исторически съчинения от Средновековието, те биха били много за мъничка тетрадка. От най-тънките. При това те едва ли могат да се смятат за съчинения, посветени на историята на България (повечето са или добавки, включени в преведено византийско дело, а взети от друго такова, или част от по-широк летопис, посветен, да речем, на падането на Балканите под турска власт и написан не в България, или прости преводи на византийски дела, в които понякога дори и терминът българи не се среща, или кратки вести в рамките на жития и поменици). Единственият, който с много уговорки би могъл да претендира да е посветен на българската история, е един фантастичен текст – „Видение на Исая”, който смята българите за част от куманите, доведени в Добруджа от пророк Исая. Но и в него България е неразделна част от историята на царството, византийските императори са постоянно хвалени (особено Василий ΙΙ, днес известен като българоубиец!), царете често са общи. Константинопол е наричан Ерусалим, времето е тотално объркано (Константин и Елена от началото на IV в. са дадени като съвременници на българския цар Петър от Х в.), присъстват митични царе и фантастични създания като исполини. Едва ли е случайно, че това съчинение е останало незавършено и ни е известно от само един късен препис. И така, като основателно изключим този единствен, непопулярен и недовършен фантастичен текст, можем спокойно да обобщим, че през Средновековието въобще не е било написано съчинение, посветено на българската история, да не говорим за цялостна българска история. Нито един цар не е поръчал такова. Нито един ерудит не е сметнал нужно да напише нещо по въпроса, освен един неизвестен фантаст. И очевидно не е имало читателски интерес по такава тема („Видението на Исая” е изглежда най-малко преписваният и четен фантастичен текст от това време – другите фантастични съчинения са познати обикновено от множество преписи – какъв контраст със съвремието, в което е един от най-цитираните и публикувани такива).

А такова съчинение не се е появило и през първите три века и половина на турския период. Колко странно нали? За българските национални дейци от средата на XIX в. нататък това е представлявало сериозен проблем и те се опитали да го решават чрез митове и легенди. Трябва да е имало, значи е имало. А щом няма, значи някой ги е унищожил. А кой може да ги е унищожил, ако не техните врагове – гърците. Ето как се ражда легендата, че Цариградската патриаршия е унищожила българските исторически съчинения. Дори се ражда измислицата, че към 1836/1837 г. търновският митрополит бил изгорил сума ти български книги. Съвременната наука е открила вече, че става дума за изгаряне на протестантска литература, написана на ... гръцки език. Все пак подобни фантасмагории се пренасят до днешен ден дори и в някои научни съчинения.

И така българска история никой не е написал през Средновековието и дълго време през турско. Първата история на България е .... тази на Паисий от 1762 г. А тя, както е известно, е написана под влияние на сръбските национални дейци във Воеводина, в която Паисий, като монах от сръбския манастир Хилендар, е събирал помощи. Идеите в нея са безкрайно чужди на средновековните български царства и отразяват повеите на новата западноевропейска идеология на национализма и по-конкретно - илирийското движение с неговия панславизъм.

Но да се върнем към Средновековието.

Днес българските езиковеди твърдят, че е имало български език през Средновековието. Те дори са особено гневни на македонските филолози за това, че търсят историята на своя език през Средновековието, макар да е ясно, че македонският език не е паднал от небето, а е продукт на дълго развитие. Причината за този им гняв е в това, че според тях македонски език няма сега, камо ли в миналото. И те явно смятат себе си за най-умни в света и не се стряскат, че схващанията им намират толкова малка подкрепа извън България, а македонският език се изучава в поне осемнадесет университета извън Македония и неговото развитие се изследва от десетки учени по света (Канада, Полша, Украйна и т.н.).

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај


ПОКАНА
ВСЕМАКЕДОНСКИ СЪБОР В МЕЛНИК
На 22 април 2012 г.(неделя) в гр. Мелник ще се проведе традиционният всемакедонски събор по повод 97-годишнината от убийството на големия македонски революционер Яне Сандански. Запланувано е участието на изпълнители на македонски песни от Р Македония и Р България. Всички са поканени. Съборът ще започне в 11.00 часа.
Организатори са ОМО „Илинден”-ПИРИН, Австралийско-македонски комитет по правата на човека, Македонско международно движение за човешки права, в. „Народна воля”, бюлетин “Македонски глас”, ТМО ВМРО (независима), Дружество на репресираните македонци в България, Македонско християнско братство „Пророк свети Илия”, КПД „Илинден”, КПД “Никола Вапцаров”, КПД “Цар Самуил” и Сдружение “Победа”.

Нова книга
“НАШИОТ ХОЛАНДСКИ ПРИЈАТЕЛ А. ДЕН ДОЛАРД”

Во издание на НУ Библиотека „Григор Прличев“ од Охрид, од печат излезе новата книга од писателот Мишо Јузмески под наслов „Нашиот холандски пријател А. ден Долард“.
Книгата е плод на долгогодишното истражување на авторот на животот и делото на холандскиот писател и вљубеник во Македонија, А. ден Долард, а нејзиното излегување се поклопува со 111 годишнината од неговото раѓање. Преку текстот во книгата, меѓу другото, читателот се запознава со содржината и значењето на двете најзначајни книги за Охрид и за Македонија од холандскиот автор.
Книгата е достапна во КЦ „Култура 365“ на ул.„Цар Самоил“ во Охрид кадешто и оваа година ќе биде отворена изложбата за животот и делото на холандскиот писател и новинар А. ден Долард.

Македонија пее

ДУШМАНИ ЕДНАШ ЗАПАМЕТЕТЕ

Крвопис ние војската
ослепената самоилова
тука се и гробовите
од јунаците Илинденците. (2)

Рефрен:
Душмани еднаш запаметете
сме постоеле и Ќе постоиме
нашата мила Македонија
не одгледала за да ја браниме. (2)

Крвопис ние Ваташа
за дечињата тринаесмината
другари што изгинаа
по затворите од Сверовите. (2)

Рефрен:...

Крвопис ние Пиринот
до ден денешен не ослободен
истото е и со Егејот
бело морскиот Македонскиот. (2)

Рефрен:...


ЗАЈДИ, ЗАЈДИ, ЈАСНО СОНЦЕ

Зајди, зајди јасно сонце,
зајди, помрачи се,
и ти јасна ле, месечино,
бегај удави се. (2)

Црнеј горо, црнеј сестро,
двајца да црнејме,
ти за твојте лисја ле, горо,
јас за мојта младост. (2)

Твојте лисја, горо сестро,
пак Ќе ти се вратат,
мојта младост горо ле, сестро,
нема да се врати. (2)


Нови стихове

С В А Т Б А

„Мojта свадба без песна ќе биде...”
Народна песна



Време е.
Време е вече.
Трябва да тръгваме.
Невестата чака отдавна.
Църквата от тъмно е отворена -
сватба ще вдигаме,
сватба голяма,
сватба -
за всичките идни столетия.

Но жениха се бави,
женихът още го няма.
Не ти ли омръзна да чакаш,
гиздава синеока невесто,
и вече не тръпнеш ли цяла,
че сватбата няма да стане?

Вярвай на своя избраник,
синеока красавице,
чакай го -
той е верен на двойната клетва.
Скоро, скоро ще дойде,
много сватбари ще води -
сега ги калесва.

Така му заръчаха старите сватове.
Старите сватове...
Не тъгувай по тях.
Те поляха със своя живот
Твой’та цветна градина,
безименни те обезсмъртяваха,
с твоето име
вървяха към безсмъртието,
за да бъдат завинаги с нас -
дори и от гроба,
дори от отвъдното.

Старите сватове...
Да запалим свещица за тях
и да тръгнем.

Сега всички сватбари са млади,
млади и хубави –
като твоя жених.
Чакай ги,
църквата нека отворена бъде,
всички камбани да бият.
Сватбарите идат.
Сватбата скоро ще почне.


ПЕТЪР МИЦКОВ




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting