Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Исторически истини от български учени - История на Македония до 336 година преди Христа

ЦАР ФИЛИП II МАКЕДОНСКИ

д-р Гаврил Кацаров
(Продолжува од минатиот број)



Споменахме по-горе, че според Тукидида линкестите, елимиотите и други племена си имали свои собствени царе, но се намирали в съюзно или зависимо отношение към Македония. Абел се е опитал да докаже, че именно Александър I сломил по-раншната независимост на горномакедонските княжества, като се е възползувал от персийските сили във време на Ксерксовия поход. Ала това не може да се докаже; по вероятно е, че подчинението на тия области е станало в разни времена при разни обстоятелства.
След персийската буря Александър продължил завоювателната политика на своите предходници; той завзел Крестония и Бисалтия и стигнал до Струма. Тук в областта на планината Дисорос (Круша планина) при езерото Прасиада (Бутково) Александър почнал да обработва сребърна рудница, която му донасяла дневно един талант сребро. От времето на Александра почват сребърните македонски монети, сечени според монетната система на бисалтите и другите околни тракийски племена, чийто монети сега се заместват от македонските. Александър присъединил към Македония и тракийската област Пиерия, северно от Олимп, заедно с града Пидна. Той владеел също и важното пристанище на Солунския залив Терма.
Голямо значение за бъдещата история на Македония има обстоятелството, че Александър влязъл в тясна връзка с елинския свят. Сега започва съзнателен стремеж да се сближи Македония с елинската култура. Вероятно още преди персийските войни Александър бил допуснат да вземе участие в олимпийските игри, дето спечелил победа в надбягване; ала за да бъде допуснат, той доказал на елинодиките, че е аргивец, потомък на Темена. Керст предполага, че тъкмо тогава било съчинено родословието, което свързвало македонската династия с най-именития елински род – Хераклидите; това родословие, макар измислено, е било от голямо значение за политическото положение на Македония спрямо Елада. То съдържало притезание за влияние върху елинските работи, с него могла да се оправдае намесата на Македония в политическия живот на Гърция. "Когато дошло време, в което македонското царство могло да се намеси решително в съдбините на Елада, панелинската политика на Филипа, която спечелила за монархията на Аргеадите хегемония над Елада, е могла да се свърже с произхода на неговия род от аргоските Хераклиди; и когато по-нататък елинската култура се разпространила по света, божественият родоначалник на Хераклидския род показвал пътя на младия завоевател на света. Великият Александър вървял по следите на Херакла, когато преминавал света по нови, непознати пътища".
Керст изтъква по-нататък, че без връзка с елинската култура Македония не би могла да играе решителна роля в областите, стоящи под влиянието на тая култура; благодарение на тая връзка македонското царство могло да се издигне над съседните тракийски и илирийски княжества; и да спечели трайна политическа власт. "Векът, който се простира от възкачването на Александър I до смъртта на Архелая, положил основа за оная връзка между Македония и Гърция, която чрез делата на Филипа и Александра е обусловила съдбините на древното човечество".
Има едно известие, че великият гръцки поет Пиндар се намирал известно време в двора на Александра; до колко е вярно това, не може да се каже; ала един запазен малък откъсляк от похвална песен за Александра I ни показва, че Пиндар действително е поддържал някакви сношения с тоя македонски цар.
След разрушението на Микена от аргивците (468 г. пр. Хр.), една част от микенците намерила убежище в Македония; това безспорно е помогнало да се засили още повече елинизацията на тая страна.
След образуването на атинския морски съюз най-близката задача на Атина била окончателното прогонване на персите от брега на Тракия. В Еион на устието на Струма се държал още персийският комендант Богес. В 476 г. Кимон обсадил тая крепост; съседните тракийски племена, които мразели гърците и се бояли от техните хищни инстинкти, докарвали припаси на обсадения персийски гарнизон; затова Кимон предприел поход нагоре по Струма и разрушил наколните села и крепостите на траките, за да изолира крепостта напълно. Кимон предложил Богесу да предаде крепостта и да се отдръпне свободно в Азия, ала Богес отказал. Когато се свършила храната му, той заповядал да приготвят един костер, убил жената, децата, наложниците си и робите си и ги хвърлил в огъня; след това запокитил всичкото си злато и сребро в Струма и сам се изгорил на костера (вероятно пролетта 475 г.).
Завземането на Еион атинците смятали като велико дело и обсипали Кимона с почести: това стратегическо място било ключ към надарената с големи богатства Пангейска област; там имало злато и сребро, жито, коне и друг добитък, риба, дървен материал за кораби; тук е било и пазарище за търговията със сол с вътрешните тракийски племена. Интересът към тая област бил твърде силен в Атина през това време; били измислени дори разни басни, за да се докаже, че Атина имала старо право да владее тия места; от сега се среща в Атина и лично име Стримодор (дар на Струма). Разбираме защо атинците се опитали да устроят една колония на мястото "Девет пътища", дето по-късно изникнал Амфипол; в началото на лятото (475 г. пр. Хр.) колонистите начело с Ликурга, Лисистрата и Кратина потеглили към това място, ала те били избити от траките (едоните), които ревниво пазели хубавата си земя и не искали да допуснат гърци да се поселят тука.
Гърците от Тасос отдавна се запознали с природните богатства на срещния тракийски бряг, дето основали и търговски фактории. Херодот съобщава, че ок. началото на петия век те получавали 80 таланта приход от златните рудници при Скаптесиле (в източни Пангей). След персийската война и те влезли в атинския морски съюз; но не се минало дълго и избухнал конфликт между Атина и Тасос зарад побрежните тържища на Тасос (Галепс и пр.) и пангейските мини; може би атинските капиталисти се опитали да изтикат тасосците от експлоатацията на тамошните рудници.

В 465 г. тасосците отказали да се покоряват повече на Атина. Вероятно те разчитали на помощта на траките и на македонския цар. Кимон веднага бил пратен с флота, за да превземе града. Тасос паднал след двегодишна обсада (463 г.) и бил принуден да предаде флотата си, да плаща в бъдеще трибут и да се откаже от тракийските си владения. Ала между това Скаптесиле паднал отново в ръцете на старите си владелци – траките. Атинците изпратили 10 000 колонисти (атинци и съюзници) под предводителството на Софанес и Леагр да завземат "Девет пътища". Обаче те не мислили да се задоволят само с това; те преследвали целта да завземат и златоносната област Датон, равнината, дето по-късно изникнал градът Филипи, също и североизточната част на Пангей, дето се намира Скаптесиле. Колонистите тръгнали към север през Едония, ала те били нападнати и унищожени от тракийците при Драбеск (днес Здравик, 13 км. сев. от Амфипол, в 464 г. пр. Хр.). Предполага се, че в тая рабата е бил замесен и македонският цар Александър I, който, след като разширил властта си до Струма, не е могъл да гледа с добро око установяването на атинците в тая местност. Александър не е могъл да не разбере, че ако Атина, първата морска сила в източната част на Средиземно море, се установяла здраво в Тракия, тя е могла да заплашва постоянно икономическата и политическата независимост на Македония. От друга страна, Атина, за която тракийският бряг бил един от най-важните извори на търговията и благосъстоянието й, трябвало да се стреми да не допусне повдигането и засилването на Македония. Явно е, значи, че при наличността на такива противоположни интереси повод за конфликт между тия държави не могъл да липсува. В Атина империалистичната партия мислела дори за завоюване на част от Македония: известно е, че Кимон бил обвиняван, дето след превземането на Тасос не нападнал Македония; неприятелите му казвали, че той бил подкупен от македонския цар. Но в тоя процес Кимон бил оправдан.
Други сведения за Александър I нямаме; той умрял в 454 г. както ни съобщава един стар историк, от насилствена смърт; за достоверността на това известие не може да се каже нищо положително.

V

Пердика II. – Основание на Амфипол. – Пердика против Атина. – Въстание в Халкидика. – Сближение между Пердика и Атина. – Ситалков поход против Македония. – Брасида в Македония и поход против Арабая. – Превземане на Амфипол от Брасида. – Нов поход на Пердика против Арабая. – Съюз между Атина и Пердика. – Клеон в Тракия. – Съюз между Пердика и Спарта. – Атинска блокада на Македония. – Край на Пердиковото царство.

След смъртта си Александър I оставил четири сина: Пердика, Алкета, Аминта и Филип; освен това споменува се и друг син - Менелай, когото някои автори означават като незаконороден; той е баща на Аминта II. Менелай и Алкета се явяват като клетводатели в договори между Пердика и атинците, значи още в 423 г. живеели при двора на Пердика. Колкото се отнася до другия Александров син Аминта, споменат у Синкела, предполага се, че стои по погрешка вмсто Менелай.
Времето на царуването на Пердика различно се предава от старите автори. Вярно е само известието на Никомеда от Акант и Анаксимена, които му дават 41 год. (454 – 413 г. пр. Хр.).
Предполага се, че Александър при смъртта си дал на по-младите си синове отделни княжества в Македония, а най-старият Пердика II получил върховната царска власт и по-голямата част от страната, главно долня Македония от Олимп до Струма. За Филипа е известно, че е получил областта по двата бряга на горни Вардар, тъй наречената Амфакситида. Горномакедонските племена линкести, елимиоти и др. също образували васални на Македония княжества. При това разделяне на страната конфликти между братята били неизбежни, особено поради честолюбивия и безскрупулен характер на Пердика. Той отнел княжествата на Алкета и Менелая, а по-късно нападнал и Филипа.
В тоя спор между двамата братя се намесила и Атина. Вероятно е, че тя използувала несъгласието им, като обещала да подкрепи Пердика, с условие да не й бърка при основанието на колонията в долно-струмската област. Осигуряването на колониалната област в Тракия било за Атина от най-жизнен интерес, толкова повече, че в онова време (ок. 450 г.) Терес основал в Тракия силно царство, което могло да стане опасно за атинските владения по брега на Тракия. Пролетта 436 г. атинците изпратили там колонисти под главатарството на Хагнона, които успели да прогонят едоните от "Девет пътища" и основали там колонията Амфипол, наречена така, защото река Струма я заобикаляла от вси страни; само на източната имало нужда да се изгради дълга стена за защита на града, защото на другите страни хълмът, върху който лежал градът, се спуща стръмно към реката. По-късно градът бил още по-добре укрепен; на север от него, близо до мястото, дето Струма излиза от Тахино, имало мост през реката, който често се споменува от старите автори. Населението било смесено, имало и траки; атинците образували малцинство, и затова колонията не била особено привързана към метрополията си.
Установяването на атинците в Амфипол не било приятно на съседните градове, които имали основание да се боят от тоя опасен конкурент; особено близкият гр. Аргил от тогава станал неприятел на Атина; раздвижили се и халкидците. Вероятно е, че Потидея се опитала дори да отпадне от Атина, та била наказана с увеличение на трибута. В 436/5 г. градовете Стагира, Стол, Сермилия, Афитис, Скионе, Менде, Тороне не платили трибут, явен знак за лошото им настроение към Атина.
Приятелските отношения на Пердика с Атина поради противоположните им интереси не могли да бъдат дълготрайни. Пердика е преследвал целта да обедини целокупна Македония под властта си, и да си създаде силна държава; напротив Атина имала интерес да поддържа разпокъсването на Македония и да не позволи нейното заздравяване. Основанието на Амфипол е било неудобно за Пердика, защото с това Македония се откъсвала от морето и й се преграждал пътят към отвъд струмската област.
Възможно е, че Пердика не е стоял пасивен зрител при противоатинското движение между халкидските градове. И ние виждаме, че когато в 433 г. Филип се съюзил с елимейския княз Дерда (син на Аридея, брата на Александър I) против брата си Пердика, атинците скъсали с последния и се присъединили към Филипа и Дерда. Пердика, стреснат от това, почва да работи против Атина и праща пратеници в Спарта, за да я убедят да отвори война на Атина; той привлякъл на своя страна и коринтците, за да въздействува чрез тях на потидейците да отпаднат от Атина.
Тия действия на Пердика не останали тайна за атинците. За да предварят отпадането на Потидея, което би повлякло и другите тракийски градове, атинците поискали от Потидея да изпрати обратно коринтските епидемиурги и в бъдеще да не приема вече никакви, да даде заложници и да катури градските стени откъм Палена (през зимата 433/2 г.)
Потидейците веднага пратели посланици в Атина, за да издействуват промяна на това решение; същевременно обаче те, ведно с коринтски посланици, отишли в Спарта, за да си осигурят помощ в случай на нужда. В Атина те не сполучили нищо, а пък в Лакедемон властите обещали, ако Потидея бъде нападната, да пратят войска, която да нахълта в Атика.
Между това Пердика II и коринтиецът Аристей агитирали усилено в Халкидика, за да спечелят халкидците и ботиеите и да ги накарат да отпаднат заедно с Потидея. Когато атинците узнали за това, те заповядали на флотата си от 30 кораба и 1 000 хоплити, която била предназначена да иде в Македония на помощ на Филипа, да тръгне веднага към Потидея, да изпълни наложените на града условия (в. по-горе) и да наблюдава съседните градове да не отпаднат. Това обстоятелство ускорило въстанието. Потидейците и заедно с тях ботиеите, олинтийците и някои съседни халкидски градове, отпаднали от Атина. Ала по-важните от халкидските градове (напр. Менде, Скионе, Тороне) останали верни на Атина. Пердика, който виждал слабостта на въстаналите малки градове, убедил ги да напуснат своите селища "покрай морето", да разрушат стените им и да се поселят в Олимп (т.е. да направят синойкизъм), като укрепят здраво само тоя град. В замяна на изоставената област той им отстъпил част от земята си в Мигдония при езерото Болбе (Бешик-гьол), да се ползуват от нея докато трае войната.
Когато атинската флота стигнала на тракийския бряг, халкидците вече усърдно се готвели за война. Атинските стратези, нямайки достатъчно сили да се борят и с въстаниците и с Пердика, предпочели да навлязат в Македония, за да действуват против Пердика заедно с Филипа и братята на Дерда, които също били нахлули в Македония. Архестрат (атинският стратег) завзел Терма и тръгнал към Пидна. С това въстаниците спечелили време. Коринт наистина не могъл още да прати официално помощ – войната между пелопонеския съюз и Атина още не била обявена формално, ала коринтиеецът Аристей устроил частен поход от доброволци и наемници и тръгнал за Потидея, дето стигнал ок. началото на май 432 г.
Между това Атина побързала да прати нова помощ в Халкидика: 40 триери с 2 000 хоплити под предводителството на Калиас. Последният обаче пак не нападнал Потидея, а отишъл в Македония, за да се присъедини към Архестрата, който се готвел да обсади Пидна. Както се вижда, атинците смятали войната с Македония по-важна, отколкото тая с въстаналите. Действително, ако те би успели да съсипат Пердика, въстаналите градове би се лишили от неговата подкрепа и биха се покорили по-лесно. В противен случай Пердика би могъл да им помага и да заплашва постоянно атинските позиции. Ала пристигането на Аристея изменило положението; атинските стратези не искали да му оставят време да организира и разшири въстанието. Те по неволя трябвало до почнат преговори с Пердика, който, за да се отърве от сегашната опасност, се съгласил да сключи мир с Атина, който бил последван и от съюз.
Атинската войска оставила Македония и тръгнала към Потидея; към нея се присъединили 600 македонски конници под началството на Филипа и Павсания (вероятно брат на Дерда). Аристей и потидейците се разположили на провлака северно от града, за да чакат неприятеля. Пердика, който веднага след отдръпването на атинците от Македония развалил договора с Атина, дошъл на помощ с 200 конници и малко пехота; той трябвало да прикрива Олинт и по даден знак да нападне атинците в тил. Калиас обаче пратил срещу него своята македонска конница, след което се обърнал против главните неприятелски сили. В сражението лявото му крило било победено от Аристея – сам Калиас паднал убит -, но въпреки това ядрото на неприятелската войска било разбито от атинците и трябвало да се отдръпне в Потидея. След това атинците обсадили града откъм северната страна, а когато им пристигнала още помощ от Атина (1 600 хоплити с Формиона), те затворили града и откъм юг.
Войната между Атина и Спарта била обявена в 432 г. (есента). Към края на 431 г. атинците взели мерки, за да подготвят по-скорошното потушаване на халкидското въстание. Те спечелили на своя страна Нимфодора от Абдера, чието сестра била женена за тракийския цар Ситалк и затова се ползувал с голямо влияние пред последния. Атинците го провъзгласили за свой проксен и го поканили в Атина. Нимфодор дошъл и сполучил да сключи съюз между Атина и Ситалка; същевременно атинците дали гражданско право на Ситалковия син Садок. Нимфодор се наел да убеди Ситалка да прати войска, за да помогне при потушаването на халкидското въстание. Но не само това. Нимфодор успял да примири атинците и с Пердика, който почнал да се безпокои от сближението между могъщия тракийски цар и Атина. И Ситалк нямал нищо против помирението, защото в 432 г. Пердика, намирайки се на тясно, дал някакви обещания на Ситалка, ако го примири с Атина и ако не помага на брата му Филипа. Съюзът между Пердика и Атина бил сега сключен с условие, атинците да повърнат Терма на Македония и да не помагат в бъдеще на Филипа. Веднага след това Пердика отишъл на помощ на Формиона против халкидяните. Ала наскоро (431 г.) Формион се върнал в Атина с войската си; за обсада на Потидея останали само 3 000 души.
Към края на лятото 430 г. пелопонески пратеници, които отивали за Персия, за да придумат персийския цар да помага на Спарта с пари, се отбили при Ситалка, за да го склонят да се откаже от съюза си с Атина и да помогне на потидейците. При Ситалка се намирали тогава и атински пратеници, които убедили Садока да им предаде лакедемонските пратеници. И действително, когато последните щели да се качат на кораба да преминат Хелеспонта, те били уловени и предадени на атинските пратеници, които ги закарали в Атина; там те били наказани със смърт.
През зимата 430/29 г. Потидея капитулирала; сега Атина могла да се обърне и против халкидците и ботиеите (429 г.). Една атинска войска от 200 конници и 2 000 хоплити под началството на Ксенофонта и други двама стратези проникнала чак до Спартол и имала отначало успех; но после халкидците и ботиеите й нанесли тежко поражение; в боя паднали 430 атинци и тримата стратези.
След това поражение Атина се опитала да използува силите на Ситалка. Едно атинско посолство заедно със стратега Хагнона било пратено да уговори с него нужното. Като споменахме по-горе, Ситалк получил някакви обещания от Пердика II; последният обаче до сега не изпълнил задълженията си. От друга страна, той действувал и против Атина; така след битката при Спартол изпратил тайно 1 000 души войска, за да помогне на лакедемонците при похода им в Акарнания. Сега Ситалк се решил да нападне Македония и да качи на престола Аминта, сина на умрелия вече Филип, след което щял да нападне и халкидците; атинците обещали да му пратят на помощ флота и по-голяма войска.
Ситалк мобилизирал за тоя поход одрисите и подвластните нему тракийски племена между Хем и Родопа, после гетите между Хем (Стара планина) и Истър (Дунав); по-нататък пеонските племена, които живеели по горня Струма на западната граница на царството му; повикал също и много от независимите родопски племена (дии и др.).
Есента 429 г. Ситалк потеглил на поход, минал през планина Керкина и стигнал пеонския град Добер. Във време на похода войската му се увеличила, понеже много от независимите тракийски племена се присъединили към него за грабеж. Според Тукидида войската му достигала 150 000 души, от които една третя конница, доставена главно от одрисите и гетите; от пехотата най-войнствени били въоръжените с мечове траки от Родопа.
От Добер Ситалк нахълтал в долня Македония, най-първо в край- вардарската област, която по-рано образувала княжеството на Филипа. Македонците не могли да устоят на голямата сила и се отдръпнали в укрепените места. Гр. Идомене траките превзели на сила, други градове се предали доброволно от приятелство към Аминта, който придружавал Ситалка. Като не могъл да превземе гр. Европ, Ситалк се обърнал към изток и нападнал Мигдония, Грестония и Антемунт. Македонците дори и не се опитали да се противопоставят на траките с пехота; само с конницата си ги нападнали, дето било удобно; ала понеже рискували да бъдът обкръжавани от голямо мнозинство, отказали се от всякаква по-нататъшна съпротива.
Но Ситалк скоро се принудил да завърже преговори с Пердика, защото войската му чувствувала вече липса на припаси, пък и атинците не пратили обещаната помощ; вместо това те му пратили само подаръци. Според Тукидида атинците уж не вярвали, че Ситалк ще тръгне, та затова не пратили помощ, но, разбира се, това не ще да е истинската причина. Действително, голямата войска на Ситалка изплашила гърците дори до Термопилите, и те почнали да се готвят за евентуална отбрана; бояли се и неприятелите на Атина, да не би Ситалк въз основа на съюза с нея да нападне и тях; някои историци мислят, че и в самата Атина се породил страх от тая голяма тракийска сила, та затова тя не пратила обещаната помощ, но това е съмнително; истинската причина, дето Атина не изпълнила обещанието си, ни остава неизвестна.
Ситалк опустошил и Халкидика, но не можал да превземе укрепените градове; войската му страдала от липса на храна и от лютата зима. Пердика успял да спечели на своя страна Севта, братовия син на Ситалка, който имал голямо влияние пред последния, като му обещал пари и сестра си Стратоника за жена, стига само да придума Ситалка да се отдръпне. Това не било мъчно при положението, в което бил изпаднал тракийският цар. Ситалк напуснал Македония, след като престоял там 30 дни. Така се свършил тоя поход без никакви реални последици, като изключим опустошаването на засегнатите области.
Поведението на Пердика към Атина, въпреки съюза с нея, си останало двулично; той не изпускал от очи целта си да работи за разширението и заякчаването на своята мощ.
От едно атинско решение за метонците от 428 г. се вижда, че Пердика поискал да ограничи морската търговия на гр. Метона (при дн. Елевтерохори), който бил член на атинския морски съюз, може би за да го принуди да се присъедини към Македония. Метонците се обърнали за помощ към Атина, която, за да не изгуби града, опростила му фороса (с изключение на 1/60 част от него, която се падала на богиня Атина) и пратила пратеници при Пердика, за да действуват за уравнение на разпрята му с Медона; в случай че не успеят в това, да поискат от Пердика и Метона да изпратят пълномощници в Атина за празника на Дионисиите; също да му кажат, че атинците ще имат добро мнение за него, ако го похвалят войниците от Посидион.
Въстанието на халкидците и ботиеите все още продължавало. Пролетта 425 г. атинският стратег Симонид с войска, събрана главно от съюзните градове в Тракия, се опитал да вземе Еион, ала бил разбит от халкидците. Това събитие уронило престижа на Атина в тракийската област, дето съюзните градове били недоволни и от увеличението на фороса им, наложен от Атина. От друга страна, успехите на Атина в Пелопонес безспокоили въстаналите; те се бояли да не бъдат нападнати с по-големи сили. И Пердика не преставал да работи тайно против Атина и знаел добре, че при благоприятен случай тя ще си отмъсти. Освен това Пердика, понеже преследвал целта да обедини цяла Македония под властта си, търсел помощ, за да покори царя на линкестите Арабай. По тия причини в424 г. Пердика и халкидците поканили Спарта да прати войска в Тракия, като обещали, че ще я издържат на свои средства, и то половината от Пердика, а другата половина от халкидците.
Спарта не е могла да не използува тоя сгоден случай да облекчи положението си в Пелопонес, като нападне съюзната атинска област в Тракия, която имала за Атина твърде голямо значение. За вожд на тая експедиция бил избран Брасида, най-способният офицер и дипломат, с когото разполагала.
Към края на авг. 424 г. Брасида стигнал в македонския град Дион в подножието на Олимп. Пердика се присъединил към него и тръгнали против Арабая (син на Бромера). Когато стигнали прохода, който водел в Линкестида, Брасида казал, че преди да се започнат неприятелски действия, ще се опита да спечели с добром Арабая за съюзник на Лакедемон, толкоз повече, че сам Арабай вече предложил преговори и бил наклонен да признае Брасида като посредник; пък и пратениците на халкидците, които придружавали Брасида, го съветвали в свой интерес да не изпълва желанието на Пердика, да не би последният, след като постигне целта си, да се отдръпне от общото дело. С една дума, Брасида гледал на съюза с Пердика само като на средство за борба с Атина, до като Пердика искал да използва силите на Брасида, за да постигне собствената си цел. Пердика протестирал против опита на Брасида да играя роля на посредник, ала последният не обърнал на това никакво внимание, ами сключил самичък договор с Арабая и се върнал при халкидяните. Пердика се сметнал онеправдан и за напред вместо половина давал само третиня от разноските за издръжка на войската.
Когато атинците се научили за пристигането на Брасида в Македония, те обявили Пердика за неприятел и взели мерки да пазят по-добре тракийските си владения. Ала заети с подготовка на похода против Беотия, те не пратили там достатъчно войска. Брасида спечелил града Акант, после Стагира и се обърнал към Амфипол (Дек. 424 г.). Жителите на Аргил, които му предали града си, му служели като водачи. Когато стигнали при моста на Струма, стражата му била изненадана и разгонена; Брасида минал моста и навлязъл в гъсто населената околност на Амфипол, при което мнозина от гражданите паднали в ръцете му. В града се появила голяма паника; там имало наистина не малко неприятели на Атина, спечелени от Пердика и халкидците, но мнозинството от жителите държало с поселените в тая колония атинци. Атинският стратег Евклес, който командувал тука, веднага пратил известие на Тукидида, историка, който се намирал със 7 триери при Тасос, да побърза да иде на помощ на заплашения град. Но преди още да пристигне, Амфипол се предал на Брасида: последният именно, щом се научил за повикването на Тукидида, който експлоатирал в тия места златни рудници и се ползувал с голямо влияние, уплашил се да не би той да събере помощна войска между траките. В такъв случай амфиполитяните не биха се съгласили да се предадат, разчитайки на подкрепа от страна на Тукидида. Затова Брасида решил да предложи незабавно на амфиполитяните приемливи условия: всички, дори и атинците, могат да си запазят имота и гражданското право; който не иска да остане в града, може в петдневен срок да се изсели заедно с имота си. Това докарало промяна на настроението у гражданите и било решено да се капитулира.
Тукидид успял да запази само пристанището Еион: опитът на Брасида да вземе и това място не сполучил. Към Брасида се присъединил и едонският град Миркин, след като едонският цар Питак бил убит от синовете на Гоаксис и съпругата на Питака Брауро. Същото направили и Галепс и Ойсиме (тасоски фактории); при това на Брасида помагал и Пердика, който веднага след превземането на Амфипол дошъл при него.
Загубата на Амфипол била голям удар за Атина; съюзниците й се раздвижили, всички вярвали, че е дошъл часът на тяхното освобождение. Брасида, ако и да не получил от Спарта нужната подкрепа, имал успехи. Той спечелил градовете по Атонския полуостров, с изключение на Дион и Сане; след това взел Тороне (в Ситония) с помощта на предатели. Атина владеела още Метона на македонския бряг, полуострова Палена, Еион, Тасос и тракийския бряг източно от устието на р. Места.
В април 423 г. било сключено примирие между Атина и Спарта. Веднага след това гр. Скионе на южния бряг на Палена се присъединил към Брасида. Когато дошли пратеници да му известят за сключеното примирие, Брасида отказал да повърне града на Атина. В Атина се разсърдили и не приели предложения от Спарта третейски съд. По предложение на Клеона било решено да се прати войска против Скионе, която да превземе града и да избие всички мъже. Скоро след това отпаднал от Атина и гр. Менде, и то под натиска на олигархическата партия в града. Понеже се очаквало нападение от страна на Атина, Брасида пренесъл жените и децата от Скионе и Менде в Олинт и оставил в тия два града гарнизон. При тия обстоятелства помощта на македонския цар не е била излишна за спартанския пълководец, та Брасида се съгласил с желанието на Пердика да предприеме заедно с него втори поход против Арабая. Пердика събрал войска от Македония и хоплити (тежко въоръжени) от елинските градове в неговото царство, а Брасида се присъединил към него с пелопонесците и с помощна войска от съюзниците (халкидци, акантци и др.). Ядрото на войската образували ок. 3 000 хоплити и 1 000 халкидски и македонски конници; имало и многобройна войска от варварските племена. Линкестите излезли срещу неприятелите, но били разбити и принудени да се отдръпнат в планините. Пердика настоявал да се продължи походът навътре в страната, а пък Брасида искал да се върне по-скоро в Халкидика, да не би да го изпреварят атинците и превземат Менде. Пердика очаквал да му дойдат на помощ илирийци, които той бил наел по-рано за предстоящия поход. Ала когато му известили, че тия илирийци минали на страната на Арабая и се готвели да го нападнат, и той се съгласил да се върне назад. Обаче поради разпрата между него и Брасида, те не се уговорили помежду си за обратния поход; двете войски се намирали доста далеч една от друга. През нощта между македонските войници и варварите се появила паника, понеже очаквали нападение от страна на илирите. Поради това войската ударила на бяг, повличайки със себе си и самия Пердика, който не успял да извести нищо на Брасида. На сутринта последният се видял заобиколен от значителни неприятелски сили. Ала благодарение на хладнокръвието и тактиката си той успял да се отдръпне без големи загуби. Още на същия ден той стигнал в Арниса (на сев. бряг на Островското езеро), първия град в македонска област. Неговите войници, разсърдени от постъпката на Пердика, избивали по пътя добитъка на изостаналите назад обозни кола и ограбвали багажите.
Пердика разбрал, че не ще може да постигне целта си със спартанска помощ; той решил отново да се сближи с Атина, при всичко, че е било в негов интерес да подкрепя пелопонесците, докато добият окончателно надвес над атинците.
Във време на похода в Линкестида атинските стратези Никиас и Никострат стигнали с войска и флота в Тракия. В Потидея те набрали тракийски наемници и се обърнали против Менде. Пердика веднага влязъл в преговори с тях, сключил предварително съглашение, и за да докаже добрите си намерения към Атина, издействувал пред приятелите си в Тесалия, да не пропущат да мине през Тесалия помощната войска, която Спарта искала да изпрати в Тракия на помощ на Брасида. Между това демократите в Менде предали града на атинските стратези; след това последните обсадили Скионе, дето се намирала и част от пелопонеската войска. Брасида, който направил безуспешен опит да превземе Потидея (422 г. пролетта), не могъл да помогне на обсадения град.
При двуличното държане на Спарта, която не се изказвала открито против поведението на Брасида, военната партия в Атина отново спечелила надвес: мир между Атина и Спарта не можал да се сключи. През април 422 г. Клеон пак бил избран стратег. Сега Атина сключила отбранителен и нападателен съюз с Пердика. Пердика се задължил да смята приятелите и неприятелите на Атина като свои приятели и неприятели, да се отнася с атинците справедливо и искрено и да им помага според силите си; да не позволява никому да изнася от Македония дървен материал за весла, освен на Атина или комуто позволи последнята. Важно е, че в договора Пердика позволява на Атина да посредничи в спора му с Арабая; може би независимостта на Линкестида е била призната от Пердика.
Тоя съюз не останал без влияние върху ботиеите, които сега били заплашвани от Пердика; някои от техните градове (не и Спартол) се покорили и сключили съюз с Атина.
По-нататъшните събития в Тракия ще засегнем само накъсо. Клеон стигнал тука през септември с 30 кораби, 1 200 атински хоплити, 300 конници и 2 – 3 000 души съюзнишка войска. Той превзел Тороне, след което и атонските градове отново се присъединили към Атина. След това се установил в Еион и поискал от Пердика да му дойде на помощ според договора; поискал и тракийски наемници от царя на одомантите Полес. Опитът на Клеона да превземе Стагира не сполучил, но Галепс паднал в ръцете му. Брасида, който разполагал с 2 000 хоплити (пелопонесци и халкидци), 300 гръцки конници и голям брой тракийски конници и пелтасти, пратил част от войската си в Амфипол, а с другата завзел хълма Кердилион на десния бряг на Струма срещу града. При една рекогносцировка към Амфипол атинската войска била нападната ненадейно от Брасида и разбита решително; Клеон паднал в сражението, но и Брасида бил смъртно ранен (окт.422 г.). Брасида бил погребан тържествено в Амфипол и се чествувал за напред като герой – основател на града с ежегодни игри и жертвоприношения.
Пролетта 421 г. бил сключен мир между Атина и Спарта. Според договора Амфипол трябвало да се повърне на атинците. Градовете Аргил, Страгира, Акант, Стол, Олинт и Спартол трябвало да плащат форос на Атина, но да бъдат автономни, ако не пожелаят по своя воля да станат атински съюзници. Запазвали автономията си и Мекиберна, Сане, Сингос. Колкото се отнася до Скионе, Тороне, Сермилия и градовете, които се намирали вече в атински ръце или още били обсаждани, атинците могли да решат за съдбата им, както си искат.
Ала изпълнението на тия условия срещнало големи мъчнотии. Тракийските градове отказали да ги приемат. Комендантът на Амфипол Клеарида обявил, че не е в състояние да предаде Амфипол против волята му. Дори и съюзниците на Спарта отказали да признаят тоя мир. Последната се видяла принудена да сключи отбранителен съюз с Атина (421 г.). Това разслабило пелопонеския съюз: Коринт, Аргос, Елида, Мантинея сключили отделен съюз, към който се присъединили и халкидците в Тракия. Спарта не била в състояние да предаде Амфипол на Атина; тя сторила това, що била длъжна: оттеглила войската си от Тракия. Тука Атина сама трябвало да си помогне. Ала поради изтощението си тя не могла да действува енергично. Град Скионе бил принуден най-после да се предаде; но против Амфипол и халкидците Атина нищо не могла да стори; последните дори превзели (421 г.) атинския съюзен град Тисос (в Атонския полуостров), а пък през зимата олинтийците превзели пристанището си Мекиберна, което било в атински ръце.
След битката при Мантинея (418 г.) образуваният от Алкибиада демократически противоспартански съюз между Атина, от една страна, и Елида, Аргос и Мантинея, от друга – се разпаднал. Аргос сключил съюз със Спарта. Двете държави пратили заедно пратеници в Македония и Тракия, за да придумат Пердика да се откаже от Атина и да се присъедини към тях. Пердика се съгласил, убеден главно от аргивците, защото сам той изкарвал рода си от теменидите от Аргос. Наистина Пердика със свойствената си хитрост и предпазливост не отпаднал явно от Атина, но тайно сключил съюз с Аргос и Спарта. Бил подновен също и съюзът на халкидците с Лакедемон.
Тия събития накарали Атина да обърне по-голямо внимание на работите в Тракия, толкова повече че през лятото 417 г. се отцепил от нея и гр. Дион в Атон. Веднага била пратена войска под началството на Никиас против халкидяните и Амфипол. Пердика бил длъжен да иде на помощ на атинците, но, както видяхме, той бил вече в съюз със Спарта. Наистина Пердика се явил с войска при Никиас, но скоро се оттеглил и така осуетил атинския поход. Страхливият Никиас, убеден, че няма сила да се бори и против халкидяните, и против Македония, прекъснал похода и се върнал в Атина.
Атинците се разсърдили на Пердика, който няколко пъти вече ги лъгал. През зимата 417 – 6 г. те блокирали Македония откъм морето, а с халкидяните било сключено примирие, което трябвало да се подновява всеки 10 дни. През същата зима (416 г.) атинците пренесли с товарни кораби в Метоне конници и македонски изгнаници, за да нахълтат от там в македонската област и да грабят. Лакедемонците поканили халкидците да помогнат на Пердика, който, както изглежда, бил залисан и с вътрешни бъркотии; ала те, уморени от дългата борба, не били наклонни да скъсат примирието с Атина.
През март 414 г. една атинска ескадра под началството на Еветион тръгнала към Термейския (Солунски) залив. Пердика, който пострадал от блокадата и бил изоставен и от халкидците, се принудил да сключи отново съюз с Атина. Сега се представил за Атина удобен случай да нападне Амфипол. Еветион набрал много тракийски наемници и в края на лятото заедно с Пердика потеглил към града. Той не могъл да го превземе, но пуснал кораби в Струма и почнал да го обсажда.
Скоро след това Пердика завършил пълния с бури и тревоги свой живот. За неговата вътрешна дейност ние не знаем нищо; но не можем да не признаем, че тоя енергичен, умен и властолюбив цар има големи заслуги за запазването и затвърдяването на македонското царство. Той е живял в неспокойно време, когато Македония била заплашена от силни неприятели, преди всичко от Атина, която с помощта на гръцките градове по македонско-тракийския бряг постоянно застрашавала Македония и спъвала стопанското й развитие. Тя се е стремяла да откъсне Македония от морето и дори да я направи васална. От друга страна, Македония била заплашвана в това време от силното одриско царство. Въпреки тия мъчнотии Пердика съумял с умна политика и майсторско използуване слабостите на противниците си да изкара държавния кораб на сигурен бряг. Както по своя характер, тъй и по своята политика Пердика ни напомня донякъде гениалния Филип II.
Нека прибавим най-после, че у Пердика не се забелязва по-значителен стремеж да влезе в свръзка с духовната култура на Елада. Имаме само известие, че дитирамбикът Меланипид и прочутият лекар Хипократ пребивавали в неговия двор. Когато в 446 г. жителите на Хестиея в Евбея били прогонени от атинците, те намерили убежище в Македония. Тия преселения на гърци в Македония не малко спомагали за засилване на елинизма в тая страна.

VI

Цар Архелай и отношенията му към Атина. – Вътрешна дейност на Архелая. – Елинизмът в Македония и съседните княжества. – Война на Архелая с линкестите. – Състоянието на Тесалия и намесата на Архелая. – Архелай и Спарта. – Смъртта на Архелая.
След смъртта на Пердика на престола се качил Архелай (413 – 399 г. пр. Хр.). Според запазеното у Платона предание, той бил син на една робиня на Алкета (брата на Пердика II), която, види се, била наложница на Пердика. От съпругата си Клеопатра Пердика имал и син, който след смъртта му останал малолетен. Вероятно е, че Архелай останал да управлява като негов настойник. Но той си поставил за цел да се качи сам на престола, като премахне законните наследници. Веднъж той поканил на гощавка чича си Алкета и сина му Александра, който бил почти негов връстник, и след като ги напил добре, качил ги на кола, извел ги вън и ги убил; никой не могъл да намери някаква следа от тях. А пък седемгодишния син на Пердика той хвърлил в един кладенец, като казал на майка му, че сам паднал в кладенеца, гонейки една гъска. След това той се оженил за Клеопатра.
С Атина, която след Сицилийската катастрофа доста ослабнала и не представаяла вече опасност за Македония, Архелай поддържал приятелски сношения. Благодарение на това, тя могла да изкарва от Македония корабостроителен материал, от който имала голяма нужда. И Атина му отвръщала за неговите зауслуги. Когато в 410 г. гр. Пидна се опитал да отхвърли македонската власт, Архелай обсадил града, ползувайки се и от помощта на атинския стратег Терамен. След превземането на града, Архелай го преместил от брега 20 стадии навътре, за да унищожи търговската му мощ.
Имаме запазено едно атинско решение, с което се изказва благодарност на Архелая заради заслугите му към Атина и се дава нему и на наследниците му титлата "проксен".
Ако Пердика II, зает твърде много с външната политика, не е могъл да мисли за реформи в държавата, Архелай напротив обърнал голямо внимание на вътрешната уредба на Македония, която във време на Пердика била доста съсипана. Тукидида, който бил съвременник и имал възможност да упознае добре Македония, Архелай направил за Македония повече, отколкото всички осем царе преди него. Той съградил крепости, за да засили сигурността на страната, прокарал пътища и снабдил конницата с по-добро въоръжение. Тия реформи не малко спомогнали да закрепне влиянието на централната власт и да се оживят търговските сношения. За последното свидетелствува и обстоятелството, че тепърва от време на тоя владетел са запазени и медни монети; изобщо количеството на монетите в негово време се увеличило значително. Той променил и монетната система, като вместо финикийската система, която до тогава се употребявала в Македония, приел лидийско-персийската. С това била свързана може би и някаква финансова реформа, за която не знаем нищо.
Обикновено се приема, че Архелай преместил столицата си от Еге в Пела (дн. Постол при Енидже-вардар), който бил разположен върху височина, обкръжена от блата, и чрез плавателната река Лудиа (Кара Азмак) имал сношение и с морето. За това няма изрични свидетелства; напротив ясно е, град Пела е добил по-голямо значение като столица тепърва във време на Филип II.
Архелай засилил връзките на Македония с гръцкия свят и се потрудил да присади елинската култура в своето отечество. По подражание на старите гръцки тирани той искал да играе роля на меценат, като направи двореца си средище на поезия и изкуство: той се надявал, че по тоя начин ще даде по-голям блясък на своята произходяща от Херакла династия. В неговите монети образът на Херакла се среща по-често, което показва, че той се стремял да изтъкне по-ясно на гърците славния си произход. Имайки това пред вид, ще ни се види вероятно и предположението на Гутшмид, че в негово време списъкът на царете ще да е претърпял нова редакция.
Така Архелай не преставал да привлича в двореца си славни поети и художници; при него пребивавал известно време трагикът Агатон, епикът Хойрил, китаристът Тимотей, също и историкът Тукидид. И Сократ бил канен да иде при него, но той отказал и заръчал да съобщят на Архелая, че в Атина четири мери брашно стрували един обол и вода имало в изобилие. Живописецът Зевксис украсил с картини новопостроения му палат. Архелай устроил по гръцки образец празници с жертвоприношения и музикални състезания в чест на Зевса олимпийски и музите, особено в гр. Дион (в тракийска Пиерия при Олимп, при дн. Малатрия); тоя град от тогава добил голямо значение и станал прочут със своите сгради и художествени творения.
Особено значение за стремежите на Архелай има обстоятелството, че най-славният на времето трагик Еврипид живял няколко време в неговия дворец и написал за прослава на царя и неговия род драмата "Архелай". От нея са запазени за жал незначителни откъсляци. От тях узнаваме, че родоначалникът на македонската династия, изгонен от отечеството си, си спечелил слава и царство, пренасяйки храбро всякакви неволи, също както неговият прадед Херакъл. Керст предполага, че в диалога на философа Антистен, със заглавие "Архелай", е бил описан синът на Темена, Архелай, като истински идеален монарх, отговарящ на философската теория на времето. През това време в обществения живот на Елада почнали да изпъкват монархически тенденции и естествено е, че гърците обръщали поглед към царския род на север, който носел името на Херакла и свързвал митическите гръцки спомени със задачите на настоящото. Наистина връзките между младата македонска мощ и гръцкия свят са още слаби; Македония не е още достатъчно силна, за да играе ръководна роля в Елада; но за бъдещото развитие не е без значение обстоятелството, че елински идеали се свързват с македонската монархия и че тая свръзка намира израз и в литературата.
За преценката на Хераклидското родословие на македонските царе е важно и обстоятелството, което е изтъкнал Керст; стремежът към възприемане на елинската образованост обхванал в това време и съседните на Македония княжества. Царят на молосите в Епир, Тарипс, във време на пелопонеската война почнал да въвежда в Епир гръцка култура и свързал своя род с Ахила. И князете на малките княжества в горня Македония, които се намирали под върховна власт на македонските царе, не искали да останат по-назад от последните. Така князът на линкестите Арабай (съвременник на Пердика II и Архелая) се изкарвал от рода на коринтските Бакхиади и вероятно смятал Херакла за свой родоначалник. Династията на орестите приела за свой прадед Орест, сина на Агамемнона, който уж основал гр. Аргос в Орестида. Вероятно е, че подобна тенденция обхванала в това време и Пеония, както изложихме вече на друго място.
Не може да се каже, дали пренесената в Македония елинска култура е проникнала по-дълбоко в средата на народа, или си останала ограничена в царския дворец и между болярството. Във всеки случай, ясно е, че бурните времена, които настанали в Македония след смъртта на Архелая, малко са благоприятствували за развитие на хвърленото от него семе. Едва ли можем да се съмняваме, че масата на македонския народ още не е била готова да възприеме елементите на по-високата духовна култура, насаждана изкуствено от царския дворец. Съмнително е дори, дали и сам Архелай е можал да схване по-дълбоко тая култура. Освен неговата жестокост и сладострастие, стари автори изтъкват и суеверието му; разказва се, че при едно слънчево затъмнение той се затворил в палата си и накарал да острижат косата на сина му, както било обичай при скръб и големи нещастия. Според Елиана Сократ казвал, че Архелай похарчил 400 мини, за да украси палата си с фрески, а за своето образование не направил нищо; хората, които отивали в Македония, желаели само да видят неговия палат; зарад самия Архелай отивали само тия, които той успявал да придума с подаръци.
В края на царуването си Архелай водил война с княза на линкестите Арабай и с княза Сира, за което дава недостатъчни сведения Аристотел. Kohler предполага, че вътрешното засилване на македонското царство възбудило страх и завист у васалните князе, които побързали да нападнат Македония. Намирайки се на тясно вследствие на това нападение, Архелай дал по-голямата си дъщеря за жена на елимейския княз, а по-младата дал на Аминта, мислейки по такъв начин да го примири със сина си, който му бил роден от Клеопатра.
За политическите отношения между Македония и Елада особено значение е имала пограничната Тесалия. Щом македонските царе почнали да се стремят към политическо влияние над Елада, те обърнали поглед към Тесалия. Тая богата област в това време се намирала на низка степен на развитие; там още съществувало крепостничество; поради слабо развитата търговия страната напълно зависела от чужди търговци. Политическите и социалните борби не давали покой: в повечето градове властвувало болярството (напр. Алевадите в Лариса) и отделните родове враждували помежду си; някои градове (Лариса, Фере) се мъчели да разширят властта си върху по-голяма част от Тесалия. Крепостното население (пенести) негодувало против господарите си – чифликчии; занаятчиите и търговците, които били лишени от политически права, се бунтували и искали да се освободят от политическа и стопанска зависимост.
В гр. Фере към края на Пелопонеската война завзел властта Ликофрон, който в 404 г. разбил ларисейците и се стремял да си подчини цяла Тесалия. Естествено при такова състояние Тесалия не била кадърна да се противи сериозно на външен неприятел.
От друга страна, Спарта, която след съсипването на Атина установила хегемонията си над Гърция, не е могла да остави Тесалия, па дори и Македония, извън сферата на своето влияние. Само през Тесалия тя е могла да завърже и по суша сношения с тракийските побрежни градове, каквито тя вече поддържала по море. Но тука нейните интереси се кръстосали с тия на Македония.
Ние споменахме вече, че още Пердика се ползувал с голямо влияние в Тесалия. Архелай намерил благоприятен случай да се намеси отново там. Той завзел Лариса, възстановил властта на крайните олигархи и взел 10 благородни момчета като заложници; областта Перебия била присъединена към Македония; навярно Архелай имал по-широки планове за бъдеще, та искал да задържи в ръцете си тая област – пътя към Тесалия и изобщо към сев. Гърция.
За отношенията между Спарта и Архелая могат да се черпят някои сведения от една политическа брошура, дошла до нас под името на Херода. Архелай искал след свършването на войната между Атина и Спарта да влезе в пелопонеския съюз и дори се обещавал да внася паричен принос, какъвто внасяли и държавите, които в това време станали членове на съюза. Ала Спарта отказала да го приеме, мотивирайки, че той във войната с Атина не дал никаква помощ на Спарта; освен това изтъквала, че той, като "тиран и варварин" не може да влезе в республикански гръцки съюз. В същност Спарта се е бояла от силната вече Македония, която стъпвала на егейския бряг и се готвела да играе роля в елинските работи. По тая причина Спарта не е могла да гледа спокойно на намесата на Архелая в Тесалия. Тя пратила войска в тая област, завзела може би гр. Фарсал (339 г.?) съюзила се с Ликофрона и се готвела за война с Архелая. Ала в това време Архелай бил убит и в Македония настъпила анархия. Въпреки тия благоприятни обстоятелства, Спарта не се намесила в Македония, защото събитията, които настъпили в персийската монархия, я поставили пред нови по-големи задачи.
Архелай умрял в 399 г. пр. Хр.; според едно предание убил го неволно във време на лов неговият любимец Кратей. Според друго предание той станал жертва на заговор, Архелай бил обещал да даде на Кратея една от дъщерите си за жена, но не изпълнил обещанието си. Огорчен от това, Кратей се сдружил с Хеланократа от Лариса, другия любимец на Архелая, който също бил сърдит на царя, защото не изпълнил обещанието си да го повърне в отечеството му, отдето бил изгонен. На чело на заговора пък застанал някой си Декамних, който бил разгневен, защото Архелай го предал Еврипиду да го бие с бич, задето говорел лошо за последния. Така царят бил убит във време на лов. За достоверността на тия предания не може да се каже нищо положително. Във всеки случай едва ли може да се приеме, че Кратей е извършил убийството по свой почин и за лично удовлетворение. Може би той е действал като оръдие на неприятелите на Архелая в Лариса, към което сочи и ролята на ларисееца Хеланократ.

VII

Вътрешни бъркотии в Македония. – Орест, Архелай II, Павсаний, Аминта II и Аминта III. – Съюз между Олинт и Македония. – Аминта III и Спарта, борби с Олинт. – Отношенията на Аминта III към елинските държави, Александър II, Птоломей Алорски, намеса на Тива в Македония. – Пердика III и отношенията му към Атина. – Илирите и пеонците нападат Македония. – Общ поглед върху старата македонска история.
Периодът на македонската история от смъртта на Архелая до възцаряването на Филип II е пълен с бури и бъркотии, както вътрешни, тъй и външни. Царската власт станала играчка в ръцете на разни претенденти, не един цар бил премахнат насилствено; външни неприятели, възползувани се от тая анархия, нахълтвали в Македония за завоювания и грабежи. За жал и относно това време известията, с които разполагаме, не ни позволяват да разберем, какви са мотивите на вътрешните борби, какви са противоположностите, които делят партиите. Изказано е предположение, че вследствие реформите на Архелая в македонското болярство се образували две партии, от които едната, бидейки против реформите, е подкрепяла притезанията на линкестийския княжески род върху македонския престол. Но и това не е сигурно, защото дори и личностите на тия, които заемали престола или претендирали за него, не са ни достатъчно известни. Неустановена е и хронологията на събитията.
След смъртта на Архелая, убиецът му Кратева (или Кратей) успял да вземе властта за няколко деня, но бил премахнат. Но и малолетният син на Архелая, Орест, бил убит от своя настойник Аероп II, който завзел престола си под име Архелай II; предполага се, че той принадлежал към линкестийския княжески род. Той е царувал още в 394 год., когато спартанският цар Агесилай се връщал от М.-Азия през Тракия и Македония; Аероп се опитал да му попречи пътя, но Агесилай го излъгал с военна хитрост и минал благополучно. Скоро Аероп умрял от естествена смърт. Наследил го син му Павсаний, който след една година бил убит от Аминта II, незаконнородения син на Архелая. Но и той скоро бил убит от своя любимец Дерда. Сега на престола се качил Аминта III, син на Аридея (ок. 389 – 369 г. пр. Хр.), който отначало бил привърженик на Аеропа. Той имал да се бори дълго, додето да се закрепи на престола. Явил се и нов претендент за престола, Аргей; илирийците нападнали Македония и отнели някои от пограничните й области; размърдали се вероятно и васалните княжества на Македония. Притискан от всякъде, Аминта се обърнал за помощ към Олинт.
Ние споменахме по-рано за Халкидския съюз, образуван в 432 г. против Атина, който успял да се задържи през цялата пелопонеска война, намирайки опора ту в Спарта, ту в Македония. В 395 г. и тоя съюз участвувал в общото въстание против Спарта. След извършения по съвета на Пердика II синойкизъм гр. Олинт разполагал вече с голяма, добре организирана съюзна област. Олинтската равнина била доста плодородна и добре обработена; търговията и индустрията били в разцвет, и градът се радвал на голямо благосъстояние. В съюзната халкидска държава Олинт имал надвес, ала и другите общини се ползували с известна автономия; членовете на съюзните градове имали помежду си епигамия и енктесис, т. е. право да се установяват свободно в която община искат и да сключват там законен брак. Външната политика се намирала в ръцете на съюза, търговската политика била уредена по общи правила; също и монетното право било централизирано. Съюзът разполагал със значителна военна сила: според Ксенофонта 800 хоплити, още по-голям брой пелтасти и 600 конници; имали и флота. На чело на съюза стоял епонимен магистрат, вероятно стратег. В съюзното събрание навярно са участвали всички граждани на съюза; подробности за уредбата на съюза не са ни известни.
Понеже Аминта предложил на халкидците изгодни за търговията им условия, също и териториални отстъпки, те сключили с него отбранителен съюз за 50 години. Според договора позволява се на халкидците да изнасят от Македония смола, всякакъв дървен материал, също и корабостроителен материал, с изключение на бял бор, който може да се изнася само за нуждите на халкидския съюз (значи не и за частни лица), като се плаща определеното мито. При износа и вноса на всички стоки от Македония в халкидската съюзна област и обратно се плаща мито. Определя се, договорящите страни да не сключват по отделно съюз с Амфипол, ботиеите, акантците и мендейците – ясно е, значи, че те са неприятели на халкидския съюз -, а само задружно, след предварително съгласие. Тоя член от договора е явно в полза на Олинт, както изобщо и целият договор.
Ала олинтийците не мислели да изпълнят честно договора; те били решили да използват обстоятелствата, за да установят властта си в Македония. Като не намерил помощ от Олинт, Аминта бил свален от илирийците, и на престола се качил Аргей, вероятно член от линкестийския княжески род (385 г.). Ала след две години Аминта подпомогнат от тесалийците, а може би и от елимейския княз Дерда, отново спечелил Македония: за Аргея вече не се говори. Види се, че бил сключен мир с илирите (и линкестите?), и Аминта се оженил за Евридика, дъщеря на Сира, който бил зет на линкеста Арабая. С тая женитба Аминта преследвал може би целта да се отърве от илирийската опасност.
Сега Аминта поискал от Олинт да повърне на Македония отстъпената област; ала олинтийците не само отказали, но заграбили и други македонски градове (дори и Пела). Същевременно те завзели Потидея, след което и останалите градове в Палена трябвало да влязат в съюза им, а също и Тороне. Към изток само Аполония и Акант още им се противели; ако олинтийците успеели да вземат и тия градове, те могли вече да проснат ръка към Амфипол и богатата пангейска област; съседните тракийски племена дори били наклонени да ги подкрепят в тая задача. За да се осигурят още повече, олинтийците почнали преговори с Беотия и Атина. С една дума, тук израснала една нова гръцка държава, която би могла да се наложи на Македония, Тракия и Тесалия и да играе важна роля и в самата Елада.
При тая опасност, която заплашвала Македония, Аминта се решил да потърси помощ от Спарта. За същата цел отишли в Спарта и пратеници от Аполония и Акант. Спарта, за която също засилването на Олинт не било желателно, се съгласила да помогне на Македония. Тя взела мерки да се приготви по-голяма войска, и веднага (382 г.) изпратила Евдамида с 2 000 неодамоди, периеки и скирити, който спечелил Потидея и почнал война с Олинт. Между това брат му Фебид завзел чрез предателство тиванската крепост Кадмея, което не било благоприятно за олинтийците, защото не могли вече да очакват помощ от спартанските противници в Елада. Скоро след това тръгнал към Олинт и спартанският хармост Телевтий със значителна войска. Към него се присъединили и Аминта и елимейският княз Дерда, който водел 400 конника. В битката, която се развила пред Олинт, халкидяните отначало имали успехи, но Телевтий и Дерда успели да ги накарат да се оттеглят зад стените на града. Телевтий нямал достатъчно сили да обсади Олинт, та олинтийците нападнали през зимата присъединилите се към Спарта градове; ала при Аполония те пак били разбити от Дерда (381 г.). По-късно Телевтий паднал убит в едно сражение пред Олинт. Спартанците изпратили нови сили и продължили войната, много от градовете се присъединили към нея. Най-после Олинт бил обсаден и принуден да се предаде от глад (379). Халкидският съюз бил разтурен и членовете му трябвало да влязат в спартанския съюз и да се задължат да доставят помощни войски. И Аминта се отървал от един опасен противник; неговата власт в Македония се закрепила.
Освобождението на Тива и основаването на втория атински морски съюз нанесли голям удар на спартанската хегемония. В 375 год. атинският стратег Хабрий се явил в Тракия, за да действува за разширението на атинския съюз. Халкидците веднага възобновили своя съюз и се присъединили към Атина. В това време и Аминта сключил съюз с Атина. По кое време атинският пълководец Ификрат се намират при Аминта, който дори го осиновил, не се знае.
Някои сведения за историята на Аминта могат да се извадят от един надпис, намерен близу до Еласона, в старата Перебия. От тоя документ се вижда, че Аминта разрешил един пограничен спор между елимеите и града Долихе (в Перебия), от което можем да заключим, че Аминта е имал върховна власт както над Елимея, тъй и над северната част на Перебия. Можем значи да приемем, че след пропадането на халкидския съюз горномакедонските княжества признали своята зависимост от Македония. Аминта, след като закрепил властта си в Македония, подел плана на Архелая да закрепи влиянието на Македония в Тесалия и завзел поне част от Перебия.
Аминта предпочитал да поддържа приятелски сношения с повечето гръцки държави. Той взел участие и в общия конгрес, свикан в Спарта (371 г. ) за да се сключи мир между гръцките държави, и признал правото на Атина да владее Амфипол. Навярно Аминта искал да има в Атина опора против стремежите на Язона от Фере, който не само искал да установи властта си в Македония, но дори мечтаял и за поход против Персия. Трябва да забележим, че Язон, след като обединил цяла Тесалия под властта си, нападнал и перебите, които, осланяйки се на Македония, отказвали по-рано да признаят властта му. Едни от общините той превзел на сила, други му се покорили доброволно. И за Аминта не оставало друго освен да сключи съюз с Язона и да признае зависимостта си от Тесалия (371 г.).
Наскоро след това Аминта III умрял (370 г. пр. Хр.), и на престола се качил най-старият му син Александър II (370/69 – 368). Същата година паднал от ръката на убиец и Язон; съдбата запазила за Македония задачата, която той бе си поставил. Вътрешните борби в Тесалия избухнали с още по-голяма буйност. В гр. Фере на чело на управлението застанал Александър, който започнал да разширява насилствено властта си. Срещу неговите тирански въжделения Алевадите от Лариса повикали на помощ Александра II Македонски, който веднага се намесил, завзел Лариса и Кранон и поставил там македонски гарнизони. Ала против самия Александра II се повдигнал Птоломей от Алор, подпомаган от майката на царя Евридика, на която той бил зет и любовник. Между това тесалийската аристокрация се обърнала към Тива да иска помощ против Александра Ферейски и против Македония. В 369 г. Пелопид стигнал в Тесалия, дето завзел Лариса, и след това отишъл в Македония, дето бил повикан и от двете партии като посредник. Пелопид се обявил в полза на законния цар, сключил с него съюз и взел заложници; освен това той го помирил с Птоломея; предполага се, че на Птоломея сега било дадено отделно княжество в Ботиея заедно с гр. Алор. Ала това примирение било привидно; след оттеглянето на Пелопида Птоломей нагласил заговорници, които убили Александра при едно угощение, като се възползували от македонския военен танц "телесий" (368 г.). След това той се оженил за Евридика и се обявил настойник на малолетните й синове Пердика и Филип. Ала против него се повдигнал Павсаний, сродник на царското семейство, който бил изгнаник. Подпомаган от халкидците, той набрал наемници, превзел Антемунт, Терма, Стрепса и нахълтал в Македония, дето мнозина се присъединили към него. Евридика и Птоломей, заплашени от Павсания, се обърнали за помощ към атинския стратег Ификрат, който в това време се намирал на тракийския бряг с кораби, за да действува против Амфипол. С негова помощ Павсаний бил прогонен от Македония.
Между това Тива отново се намесила в Тесалия, дето били изпратени да действуват Пелопид и Исмений, обаче войска не била пратена. Повикан от приятелите на убития Александър, Пелопид събрал набързо наемници в гр. Фарсал и навлязъл в Македония; ала тия наемници били подкупени от Птоломея и се присъединили към него. Впрочем и Птоломей предпочел да се сближи с Тива, защото не искал да признае атинските притезания над Амфипол; затова той сключил отбранителен и нападателен съюз с Тива, като дал за заложници своя син Филоксен и 50 македонски боляри, между които се намирал и младият Филип, бъдещият цар на Македония.
Три години след това Пердика III, брат на убития Александър, отмъстил за него като убил Птоломея и се качил на престола (365 г.). Следната година атинският пълководец Тимотей бил натоварен с войната против Амфипол и халкидците (олинтийците), които ок. 368 г. излезли от атинския съюз, защото имали желание да турят ръка на Амфипол. Най-напред той се обърнал против Македония, превзел градовете Пидна и Метона и принудил Пердика III да се присъедини към Атина; с негова помощ Тимотей воювал против олинтийците. В 363 г. той превзел Тороне и Потидея и принудил голяма част от халкидските градове да влязат в атинския съюз. Но Олинт и Амфипол той не могъл да превземе; последниятград получил подкрепа и от тракийския цар Котис. Алкимах, който бил изпратен от Тимотея против тоя град, бил принуден да се предаде на траките. Неуспехът на Атина навярно не е бил неприятен на Пердика: след смъртта на Пелопида не могла да се очаква намеса на Тива в македонските работи; може би и македонските заложници били вече повърнати; Олинт отслабнал и не бил опасен за Македония. При тия обстоятелства Пердика не е имал интерес, Атина да се засили отново в Тракия. И ние виждаме, че когато Тимотей напуснал Тракия (362 г.) Пердика се отметнал от Атина и се сближил с Амфипол. Затова наследникът на Тимотея Калистен отново воювал с него, но поради мъчнотиите, с които имал да се бори, сключил договор с Пердика III, за което атинците го осъдили на смърт. В Амфипол бил поставен македонски гарнизон. В 360/59 г. сам Тимотей отново нападнал тоя град, но пак нямал успех, та дори се принудил да изгори корабите си в Струма, за да не паднат в ръцете на неприятеля.
В това време илирите, с които Пердика и по-рано имал борби, нахълтали отново в Македония. В едно кръвопролитно сражение с тях загинал Пердика III заедно с 4 000 македонци (359 г. пр. Хр.). Западна Македония паднала в ръцете на илирите. Положението на Македония сега било отчаяно: докато илирийците се готвели за ново нападение, за да завладеят цялата страна, откъм север нахлули други неприятели, пеонците.
Като завръшваме външната история на Македония в предфилиповата епоха, остава ни да прибавим само няколко общи бележки. Колкото и малко да ни е позната политическата история на стара Македония, все пак ясно се долавят основните идеи, които са ръководили македонската политика. Те са: първо – унищожаване на отделните княжества и обединението им в една държава под властта на царя; второ – стремеж да се спечели морският бряг, за да се осигури стопанската независимост наМакедония. Македонските царе рано разбрали истината, че "всяка по-голяма държава, която иска да стъпи на собствени крака, трябва да има бряг; чрез това тепърва тя добива истинска свобода". Най-после третата цел на македонската политика е била, да се установи македонско влияние в съседната Тесалия – нещо, което трябвало да служи като първа стъпка към намеса в работите на Елада.
Тия основни насоки на македонската политика се забелязват ясно вече във времето Пердика II, а отчасти и по-рано. И Архелай се е ръководил от тях и ги е предал на наследниците си; няма да сбъркаме, ако приемем, че мисълта на единна македонска държава е била вече влязла в съзнанието на народа. Аминта III, ако и да е имал да се бори с големи мъчнотии, здраво е застъпвал идеята за държавно единство. Същото може да се каже и за Александра II, който отново се намесил в Тесалия, ако и новите династически борби да му побъркали да задържи спечеленото. Но и Птоломей, както и наследникът му Пердика III, са имали същата цел пред очи. Така може да се каже, че делото, което завършил тъй бляскаво Филип II, е било вече подготвено по-рано. Това обстоятелство, разбира се, не намалява неговите велики заслуги, но то ни служи да си обясним по-лесно бързите му успехи и тяхната трайност.

(Продължава в следващия брой)

   НАРОДНА ВОЛЈА
КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
СМЕЕ ЛИ ТРЕТИ МАРТ (САН СТЕФАНО) ДА БИДЕ БУГАРСКИ НАЦИОНАЛЕН ДЕН?
Читај
В ЧЕСТ НА МАКЕДОНСКОТО (КРЕСНЕНСКО) ВЪСТАНИЕ
Читај

Абонирайте се за вестник "Народна воля"
УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛИ,
Започна абонирането за вестници и списания за 2012 година. Вестник "Народна волja" и през идната година ще има каталожен номер 2050.
Както и досега, "Народна волja" ще Ви информира по интересуващи Ви въпроси от най-различно естество в областта на теорията, историята, културата, изкуството.
На страниците на "Народна волja" ще намерят място Вашите писма, Вашите въпроси, Вашата поезия!


Абонирайте се за вестник "Народна воля"!
Сумата за абонация е минимална:
за три месеца - 1,20 лв.
за шест месеца - 2,40 лв.
за една година - 4,80 лв.

Абонирането ще става във всички пощенски станции в страната. Крайният срок е 15 декември! Ако срещнете някакви затруднения при абонирането, обърнете се към редакцията на "Народна волja" - телефон 073/886-336!
"Народна волja" ще се стреми винаги да бъде вярна на Гоцевите завети и да ги пресътвори в живота на днешния ден!
"Народна волja" ще Ви запознава редовно със свободолюбивите идеи на македонските интелектуалци!
"Народна волja" ще разкрива редовно демагогската националшовинистична политика на ванчемихайловистката ВМРО.

Краен срок за абониране - 15 декември 2011 г.!
За читателите ни в Република Македония цената на едногодишния абонамент е 10 евро. Известяваме тамошните желаещи за абонация, че могат да сторят това в редакцията на седмичника "Македонско сонце" в Скопие. Бъдещите абонати задължително трябва да представят точния си адрес.
Желаещите да получават вестника от Европа заплащат по 40 евро, а тези от САЩ, Канада и Австралия - по 50 USD.
Четете и разпространявайте вестник "Народна волja"! Вестникът на истината, вестникът на утрешния ден!

"Народна волja" - каталожен номер 2050!
Ограничения при абонирането няма!
Знайте: истински свободните хора четат вестник "Народна волja"!
Абонирайте се, за да не пропуснете нито една среща с любимия си вестник и през 2012 година!


Имајќи неколку слободни денови, во крајот на септември, главниот уредник на "Народна волја" Георги Христов реши да отиде до Р Македонија за да се види со свои пријатели. Кога се врати овде тој со восхит започна да раскажува на свои блиски за новиот изглед на Скопје со спомениците на македонските херои; за впечатливиот свечен дочек на кошаркарите кои се пласираа на четврто место на европското првенство; за срдечните средби со своите пријатели и топлите разговори со нив. Од своето патување во Македонија освен многу спомени г-н Христов донесе и две нови книги од двајца истакнати автори со нивни автографи - на академик Блаже Ристовски - главен уредник на Македонската енциклопедија и Раде Силјан - претседател на Друштвото на писателите на Македонија. Ви нудиме кратки извадоци од двете дела.

ЗА МИНАТОТО, СЕГАШНОСТА И ИДНИНАТА

Раде Силјан е поет, есеист, критичар, преведувач. Роден е на 16 април 1950 г. во Жван, Демирхисарско. Завршил Филолошки факултет – јужнословенска книжевност на Универзитетот "Св. Кирил и Методиј" во Скопје. Автор е на многу книги. Објавил избрани дела во шест томови. Преведуван е на многу јазици: српски, турски, англиски, романски, бугарски, руски, грчки и др. Добитник е на наградите: "11 Октомври" за животно дело, "Кочо Рацин", "Студентски збор", "Браќа Миладиновци", "Ацо Шопов", "Димитар Митрев", "Велја кутија", "Гоцева повелба", "Кочиќево перо", "Златна фортуна", "Арџесис", "Поет на спокојот". Неговата последна објавена книга со поезија е "Молитвење", излезена од печат годинава.

КЛУЧ ЗА ВЉУБЕНИТЕ ВО ТАТКОВИНАТА

Браќа
Свети браќа

Слезени од небесата
Со душа од памук
Од свила

Со болна прелест
И девствена мисла

Откопајте амајлија
Со векови криена
Во срцето на мојот народ

Најдете клуч
За вљубените во убавината
И во Татковината

Отклучете тешки порти
Да влезе сонце
Во одаите трошни

Браќа
Свети браќа

Најдете клуч
За мојата земја
За Македонија



НА ПОСНА ВЕЧЕРА

Молитвете
Браќа
Молитвете

Во дното на бокалот
Дробни солзи
Не изтурајте

За животот скржав
И крвта пресна
На посна вечера
Ножеви не вадете

Во песните
Света земја
Не поганете

Оти само земјата
Во песните живее


КРОСНО ОД ПЕПЕЛ

На рана месечина
Демони оро вијат

За спомен на мртвите
Вечен пламен гори

А куќата стара
Ни влез
Ни излез има

Во темелите нејни
Совалки од друго време
Со кросно од пепел
И реси од ветер

За судбата наша
Тагуваат
Бдеат


Македонија пее

ЗАПЛАКАЛО Е МАРИОВО

Заплакало е Мариово, заплакало,
за тој ми Ѓорѓи, Ѓорѓи Сугаре
Каде си Ѓорѓи сега да дојдиш
леле да дојдиш
Од душманите да не куртулиш.

Сега за скоро, јас Ќе дојдам, Ќе пристигнам,
со триесет одбрани момчиња
сите со куси малихери, малихери
сите со наган леволвери.

Слушај бре Ѓорѓи, Ѓорѓи Сугаре послушај,
ако ти сакаш за да куртулиш.
Накачи горе кајчукарите, кај манастирот
ако ти сакаш да куртулиш.

Тогај извикна Ѓорѓи Сугаре провикна
на неговата верна дружина
Клавајте гуњи пушки, леле, пушки,
зашто се камен тешко најдува.

Тогаш извикна Ѓорѓи Сугаре провикна
од Демир Хисарските планини:
слушам ве народ, народ поробен,
леле поробен.
Слушам ви гласој, гласој жалосни.
Колку ми тргна Ѓорѓи Сугаре да оди
во тоа село Паралово
бог да убие шпијуните Параловци
Ѓорѓија што ми го предадоа.

Тогај се Ѓорѓи излага, прелага
накачи горе кајчукарите
кога Ќе види што Ќе види Ѓорѓи Сугаре
од сите страни Ѓорѓи сардисан.

Згрмеа пушки, пушки аскерски, крвави
сета сдружина му ја убија!
Тогај извади наган леворвер Ѓорѓи Сугаре
самиот крвта си ја пролеа, леле пролеа.
жив на душмани не се предаде.


Поезија

БАЛАДА ЗА ПИСМЕНАТА

На великите славянски просветители Климент, Наум и Ангеларий

Подгизнала безкрайна равнина.
Виелица.
И вълчи вой пресипнал.
Посърналата от студа луна
придръпва облачните дрипи.

Реве страхотно старата река,
води понесла някъде из мрака.
А на брега
с вързопче във ръка
три сенки,
впили жаден взор нататък –

далече,
някъде отвъд реката
примамливо блещука светлина.
Родино наша,
майко наша свята,
стаила нежност,
обич,
топлина.

Те коленичат,
с вяра се прекръстват,
молитва шепнат сините уста
за малко сила в
смръзналите пръсти
да победят реката
и нощта.
Не от смъртта,
смъртта за тях е бяла –
страхуват се за Словото сега.
Изправят се.
Отблъскват бавно сала –
играчка за великата река.

Тя сграбчва ги във тъмната
си бездна
понася ги във вечния си бяг.
Но става чудо в тази нощ
беззвездна –
те стигат до спасителния бряг.

Три пламъка,
от Словото родени
и Словото превърнали в мечта.
Дори реката стихва укротена,
отстъпва в тази тъмна
нощ пред тях.

И те успяват с вяра,
с упование
да съхранят светите писмена
и да изпълнят с чудна светлина
завинаги душата на славяните.

ПЕТЪР МИЦКОВ



С Ъ Н У В А Н Е

Мераци вечни реят
по земята македонска.
И алчни българи
и гърци устрема и днес не спират.
От векове реве
байганьовщината хайванска.
И подли гърци
им пригласят с флейта фарисейска.
Отровни думи им в сърцата
змийски плачат.
Мечти загубени по миналото
в мрака кървав още търсят,
голям подарък санстефански
с ореол сънуват.
Забравили,
че в ново време
днес живеят.
Забравили слепците,
че светът от ден на ден
без граници осъмва.
Усмихнати,
че с мръсни пръсти
в книги и по телевизии
лъжата сеят.
И чакат те от нея
в бъдеще реколта зряла
с песни и хора да жънат.
А чувстваш в редовете писани
до тлъсти хонорари
угоени яловици блеят.

ПЕТЪР ХРИСТОВ






ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting