Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
69 години от злодейското дело на българските фашисти - убийството на Никола Вапцаров

ПОЛУРАЗСТРЕЛ С ДОРАЗСТРЕЛВАНЕ

Биляна Вардарска


И животът, и съдбата на Никола Вапцаров имат измеренията на необикновеност и неповторимост: сякаш си бяха обявили безнравствено състезание в поднасянето му на отчайващи несправедливости и трагични огорчения, но бяха безсилни да се превърнат в непреодолима преграда пред целеустремената неудържимост на изключителния талант и непреклонен дух на тази велика македонска личност. Безсмъртната му поезия го извиси до световно признание и го нареди сред най-достойните синове на човечеството.

И понеже много е писано за последните часове от живота на Вапцаров, създаваше се впечатлението, че всичко е известно дори и за самия разстрел, но някои факти, изплували напоследък, налагат неизбежни корекции. Българската фашистко-лакейска подлост е била "безмилостно жестока" и до последната искрица живот, която е светила в сърцето на непрежалимия Никола Вапцаров, и е станала причина разстрелът му да се осъществи на два етапа – като полуразстрел, последван от доразстрелване.
В това отношение заслужава да се отбележи написаното от трима души – Бойка Вапцарова, Георги Караславов и Мая Вапцарова.
Последният човек, който се сбогува с Никола Вапцаров преди разстрела му, е неговата съпруга. И тя не може да ни каже нищо като очевидец на финала на зловещата трагедия, но след Девети септември е разполагала с различни документи, с които е докладвано на висшестоящите злодеи как е извършено позорното престъпление.
Ето два документа, в които е описано злодеянието.
" 24 юли 1942 г.
На 23 юли 1942 г. бе произнесена присъдата от Военно-полевия съд по н. д. 585/42 г. на Софийския военно-полеви съд, по което подсъдими бяха 61 комунистически функционери, от които 6 задочни.
Към 11,45 ч. съдът прочете присъдата, съгласно която 12 души се осъждат на смърт, от тях 6 задочно. Присъдата влиза в сила веднага.
Към 16 часа се съобщи, че присъдата ще се изпълни в 19 часа в стрелбището на Софийския гарнизон – при арсенала.
Към 19,30 часа пристигна арестантската кола с осъдените. Очакват прокурора, адютанта на военния комендант, свещеника и други официални лица.
Към 19,50 ч. дойде комендантският адютант със свещеника и съобщи, че е разрешено осъденият Антон Попов преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов, (по сведения) бременна от него. След малко пристигна и автомобилът с младоженката, придружена от сестрата на Антон Попов, брата на Петър Богданов, жената на Никола Вапцаров, жената на Петър Богданов.
По искане на Антон Попов от осъдените дойдоха да присъствуват на венчалния обред Никола Вапцаров, Атанас Романов и Петър Богданов.
След свършване на венчалния обред младоженката и другите жени се качиха на автомобила и в момента на тръгването на автомобила сестрата на Антон Попов се обърна и махна с ръка и извика високо "Довиждане, братко! Ти умираш за свободата и аз ще умра за нея!" И автомобилът отмина.
След това 6-те осъдени бяха въведени в средния тунел на стрелбището, в което имаше поставена маса и бяха наредени осъдените на една редица. При масата дойде военният прокурор, който прочете присъдата, съгласно която 6-те осъдени трябва да бъдат екзекутирани. След прочитане присъдата свещеникът ги покани да се изповядат, но всички отказаха.
Прокурорът пристъпи към осъдените и ги запита има ли да кажат нещо. Антон Попов каза: " Цял живот съм се борил за свободата на този народ..." Прокурорът го прекъсна и му каза, че такива декларации сега са неуместни.
След това подсъдимите започнаха да си дават личните вещи, за да бъдат предадени на техните близки и домашни.
След това Антон Попов извика високо: "Аз искам да кажа, господин прокуроре, че всичко това е съдебна грешка. Ще дойде денят на свободата, когато един български Емил Зола ще каже: "Аз обвинявам!" И този Емил Зола ще бъде народът!"
Осъдените бяха отведени на мястото на екзекуцията и завързани. Когато им поставиха качулките, направени от хартия, Петър Богданов извика: "Да живее близката победа на Червената армия!" И веднага след това: "Да живее близката победа на пролетариата!"
Антон Иванов се сбогува с осъдените, като каза: "Сбогом, другари!"
Всички му отговориха: "Сбогом!"
Атанас Романов извика: "Смърт на фашизма! Скоро ще дойде и вашият край!"
Лицата, които бяха поставили книжните качулки, се оттеглиха и веднага осъдените групово запяха:
"Тоз, който падне, в бой за свобода..."
Осъдените бяха екзекутирани".
(Рапорт на полицейски агент)
А ето и официалния

"ПРОТОКОЛ
Днес – 23 юли 1942 г., 21 часа, град София, съгласно протоколното определение на Софийския военно-полеви съд, взет в същия ден, с което се постановява прокурорът при същия съд да приведе в изпълнение, съгласно член 681 (нов) от съдебно-военния закон, присъда № 589 от 23 юли т. г., с която са осъдени на смърт чрез разстрелване по член 16 от ЗЗД следните лица: 1. Антон Иванов Козинаров; 2. Петър Иванов Богданов; 3. Георги Иванов Минчев; 4. Никола Иванов Вапцаров; 5. Антон Николов Попов и 6. Атанас Димитров Романов.
Присъдата, след прочитането от заместник-прокурора при Софийския военно-полеви съд капитан Стоманяков, в присъствието на капитан Радев и пол. комендант Георгиев и след изповядването им от свещеник Иван Шивачев бе приведена в изпълнение, като осъдените – изброените по-горе лица – бяха разстреляни от команда полицейски стражари. След констатирането на смъртта от офицерския кандидат Любомир Славчев труповете на разстреляните бяха предадени на капитан Димитър Радев за извършване на погребението им.
За уверение на горното се състави настоящият протокол.
Подписали:

(п) капитан Стоманяков
(п) капитан Радев
(п) полицейски комендант Георгиев
(п)свещеник Иван Шивачев
(п ) офицерски кандидат Л. Славчев".
Такива са официалните документи за разстрела на шестимата другари.
Макар че са съставени от представители на фашистката власт, те са особено важни, защото са подписани от очевидци. Близки на подсъдимите не са могли да присъстват на екзекуцията. Те са имали единственото право от далечно разстояние да чуят ехото на изстрелите, които ще се превърнат в неизмиваем позор за мащеха България.
Но ако се доверим напълно на тези документи, ще трябва да приемем, че там не е имало страничен очевидец.
А е имало.
Той действително е бил страничен и когато с него е разговарял Георги Караславов, не е имал никаква причина да се страхува за себе си и да не каже истината – без преднамерено фарисейско фалшифициране.
Ето какво разказва Георги Караславов:
"Осъдените бяха разстреляни в тунела-стрелбище на Школата за запасни офицери в Лозенец, София. При изпълнението на присъдата са останали само така наречените "официални лица", гестаповци, детективи и полицаи. Единственият случайно попаднал там човек беше един цензор, през когото минаха доста от стихотворенията на Вапцаров. Но той не си спомнил за това в оня трагичен ден. На него дори не му е хрумнало, че пред очите му, от ръцете на палачите, загива един от най-вдъхновените поети на нашата епоха.
Непосредствено след 9. IХ. 1944 година разпитах този бивш цензор, попаднал съвсем случайно на разстрела. Но повече от онова, което се знае вече, не можа да ми каже.
Все пак разказът на този случаен очевидец заслужава да бъде отбелязан. Очевидецът се движел по една от оживените централни софийски улици, когато го срещнал познат нему свещеник.
Този свещеник служел в Софийския гарнизон. Между другото той бил редактор на някакъв провинциален вестник – вероятно чрез този вестник той е познавал цензора.
- Ха, разгеле – казал свещеникът, - отивам на един разстрел... Може би тебе, като писател, ще те интересува да видиш как умират хората. Ако те интересува, тръгвай с мене.
Без да пита и без да разбере какви хора ще разстрелват и защо ще ги разстрелват, цензорът тръгнал със свещеника. И се озовал заедно с него на стрелбището на Школата за запасни офицери. Когато пристигнали на стрелбището, доколкото си спомня той, било към 20 часът. Там вече имало много офицери от Софийския гарнизон – около 40 – 50 души. Имало също и подофицери – около 15 души. Там били и началниците на полицейските участъци в столицата – около 10 души. От Италианската легация в София присъствували трима или четирима души. Имало няколко германски офицери, а също и неколцина цивилни – безспорно, гестаповци. Когато са извели от кухничката, дето е станала венчавката на Антон Попов с Росица Манолова, към преддверието на тунела -стрелбище, осъдените на смърт са видели ковчезите си. До ковчезите, прави, чакали десетина души със сини комбинезони и сини такета. Те трябвало да извършат разстрела.
Осъдените на смърт се наредили в преддверието. Те всички били с вързани отпред ръце.
"Осъдените на смърт бяха шестима – разказа ми бившият цензор. - Те бяха отслабнали, но спокойни. Доколкото можах да вникна в тяхното състояние, спокойствието им идеше не от някаква примиреност пред неизбежния край, а от някаква твърда увереност. Между тях само един беше възрастен. Другите бяха млади. Макар че не питах и макар че никой не ми каза, личеше, че са интелигентни хора, политически. Но кои точно бяха, и че между тях имало и поети, за това никой нищо не спомена."
Следват подробности, които са ни известни от рапорта на полицейския агент, затова ги изпускам.
"Доколко цензорът си спомня – по портретите на осъдените на смърт, които е видял след 9. lХ. 1944 година, те са били наредени така – от ляво на дясно: Антон Иванов, Никола Вапцаров, Петър Богданов, Антон Попов, Атанас Романов и Георги Минчев."
От изражението на всички цензорът е запазил по нещо в паметта си. "Вапцаров – каза той, - беше бледен, през всичкото време той беше усмихнат, като че се надсмиваше над цялата тази процедура. По лицето му се четеше израз на превъзходство."
А сега вие, които четете тези редове, обърнете особено внимание на това, което ще каже цензорът – очевидец.
"Цензорът каза, че при първия залп един от редицата не клюмнал, изглежда, не бил засегнат от куршум. "Бях много смутен" – призна цензорът – и не си спомням кой беше той."
Един от редицата не клюмнал – за това ще стане дума по-нататък.
А сега за процедурата.
В нея е вложена толкова много злодейска суетност, че Никола Вапцаров непрекъснато се е надсмивал над нея. Вярата му в пълния и безусловен разгром на фашизма и в тези предсмъртни минути е била непоколебима. И с очите на тази вяра той е виждал неминуемия и твърде близък ден, когато възмездието ще повтори думите на Антон Попов:
- Аз обвинявам!
Ще дойде денят, когато същите тези палачи, които му подготвят разстрела, ще пълзят на колене за милост и ще бъдат толкова жалки, че Вапцаров им се е надсмивал предварително.
Друго, което е предизвиквало иронията му – това е било присъствието на големия брой военни и полицаи, сред които е имало и германски, и италиански представители, като че ли няма да бъдат разстреляни шестима с вързани ръце, а хиляда и шестстотин с развързана възможност за подходяща съпротива. Очевидно Дворецът и неговият главен злодейски обитател своевременно са се погрижили да засвидетелствуват лакейското си раболепие пред своите фашистки съюзници. Защо техни представители да не видят с очите си как варварски ще бъде унищожен и един човек, който утре ще бъде уважаван и обичан от всички честни хора по земното кълбо?
Вапцаров е виждал и още нещо – зад цялата тази суетна демонстрация на сила е прозирал страхът на Двореца от неминуемия утрешен ден, който в международен мащаб ще повтори думите на Емил Зола:
-Аз обвинявам!
И какво щеше да стане с хитлеристките изчадия?
Точно това, което Константин Симонов ще обобщи в два стиха:
"Шли за решетку пойманные тигры, раздавливая ампулы в зубах!"
Дворецът негласно започваше да изтръпва пред бъдещето, защото предусещаше, че ветровете на историята ще го издухат към собствената му гибел. Той имаше реални основания за тези страхове, защото всички хитлеристки прогнози за успешна светкавична война се бяха сгромолясали точно така, както злодеите си представяха рухването на "колоса на глинени крака".
Тези страхове се чувствуват твърде осезаемо и след разстрела на шестимата.
"И през всичкото това време – писа Георги Караславов - цялата легална преса, изцяло в услуга на фашистката власт, не написа нито един ред за арестуваните. Не промълви нито дума и за процеса. В деня, в който смъртните присъди бяха прочетени и изпълнени , в. "Зора" пишеше, че "южният болшевишки фронт рухва", "осведомяваше" за някакъв самоубил се младеж, за някаква каруца, разрушена от влак, и за това, че самият каруцар бил ранен и донесен в София, а конете му убити.
По-рано, при други процеси и при други изпълнения на смъртни присъди, вестниците отбелязваха само с по няколко реда.
При този процес и след изпълнението на присъдите, в. "Зора" пишеше, че "Ростов на Дон и Сталинград на Волга, изпразнени вече от болшевиките", че "сред войските на Тимошенко цари паника, че в с. Брест, Никополско, едно 12-годишно момче било влачено около 20 метра от вол и убито...". А че са разстреляни забележителни патриоти и герои, за това беше забранено да се пише. Монархофашистката власт дори не смееше да се похвали със своя "успех".
Съвсем естествено е новите поколения, които времето отдалечава от датата на разстрела, да се запитат:
- Защо и в името на какво Никола Вапцаров и Антон Попов са преминали несломени през чудовищните инквизиции на фашистките изчадия и са били разстреляни?
И двамата са отговорили еднозначно на този въпрос с творчеството си.
А и не само с него.
Последните думи на Никола Вапцаров пред съдебните лакеи са:
- Аз се борих за щастието на моята Родина, готов съм да умра за нея!...
Точно така го е казал и в безсмъртната си песен – поема:
- За Нея!...
И макар че Никола Вапцаров създава своята неповторима поезия по времето, когато България тръгва по пътя на тоталното фашизиране , той не ни е оставил мъглявини и лабиринти, из които да се лутаме, а с езика на образите ни казва истината – че неговата Родина е единствено и само Македония. Всеки, който се опитва да доказва друга истина, става жалка жертва на демагогията и фарисейството, на фалшификацията и езуитството. Именно тази любов към Македония е една от главните причини Вапцаров да бъде оплюван от оръженосците на българския демократичен фашизъм. От една страна, те искат да се гордеят с него пред света, защото нямат равнозначна фигура на Никола Вапцаров, а, от друга страна, го заливат с помия, когато се докосват до неговото национално македонско съзнание. Но те с нищо не могат да променят мъжествената категоричност, с която Вапцаров отхвърля България като своя родина.
И Родината, като майка, може да бъде само една.
Както в музиката има бисери, така и в поезията има бисери. Стихотворението "Любов" от Антон Попов, написано на македонски език, с пълно право може да бъде наречено поетичен бисер. Цялото стихотворение е една невероятно нежна, сърдечна и искрена изповед, в която съкровеното и откровеното са неделими и тяхната хармония извайва образа на Родината с красота и болка. Това е красотата на "малечко моме", т. е. духовният облик на многострадална Македония. И само с един поетичен образ от две думи – "в црно забрадена" - Антон Попов разкрива цялата многовековна трагична история на Македония и нейния народ.
И в поезията, както и в музиката, има красота, която не се разказва, а се чувствува, но се чувствува от хора с естетически слух и затова на тях не е необходимо да се интерпретират стихове като:
"ти си ми тажна царица,
ти си ми златна и бисерна" или
"птица си бела, осудена
пролети да прелетува".
Колкото и да е тъжно, но в България се намериха хора с претенции, които се подиграха с тази изключително светла любов, защото е любов към Македония и защото е изразена на македонски език. А нейната цена е изключително висока – предсмъртният ужас преди разстрела...
Така съвременното българско македономразие ражда своите черни бисери, които нямат нищо общо с истината.
А сега нека се върнем отново към разстрела, видян от очевидец, и по-конкретно към това, което му е направило впечатление след първия залп, а именно – че един от осъдените по всяка вероятност не е бил улучен от куршум и не е клюмнал.
Какво бихме могли да предположим?
Бихме могли да предположим неточно прицелване или че в последния момент е потрепнала ръката на оня, който е бил длъжен да изстреля куршума на българския позор.
По-нататък не бихме могли да отидем, ако истината не проговори.
Оказа се, че е проговорила.
Проговорила съвестта на Любен Х., който пожелал да се изповяда пред племенницата на поета преди смъртта си. Аз не познавам тази необходимост хората да се изповядват преди да преминат в отвъдното, но тя съществува и понякога ни разкрива истини, които по друг начин никога не бихме могли да узнаем.
В случая от изповедта на Любен Х. научаваме, че като служител в Школата за запасни офицери той е трябвало да участвува в разстрела на Никола Вапцаров, но не искал да го убива и затова се прицелил в рамото му. За да остане жив. Или с други думи, той извършва полуразстрела на Никола Вапцаров и затова след първия залп той не пада.
Дворецът бил информиран за случилото се, но оттам пристигнала заповед Вапцаров непременно да бъде разстрелян.
Тогава инквизиторското чудовище Никола Гешев извършва доразстрелването на Вапцаров. Но ако там по някаква случайност не бе присъствал Никола Гешев, същото би извършил Гешо Николов – България никога не е страдала от недостиг на палачи.
И до последните мигове от живота на Вапцаров българската фашистка подлост е останала вярна на себе си – да бъде "безмилостно жестока". Именно тя е разделила разстрела на две части – полуразстрел с доразстрелване.
В по-новата история на България особено трагична роля играе династията на Кобургготите. Но това съвсем не означава, че тя е пренебрегнала личните си интереси.
Ето някои красноречиви данни в това отношение.
Още с идването си на престола австрийският поручик Фердинанд Сакскобургготски се заема с изменението на Търновската конституция. В единадесет нейни члена са фиксирани правата на монарха.
В края на царуването на Фердинанд личната му сметка е 3 милиона лева. По същото време френският президент има 500 хиляди франка, президентът на САЩ – 2 128 000 долара. За пътуванията в чужбина получава извънредни кредити. Само за едно пътуване са похарчени 400 000 лева. За сватбата на Фердинанд с Мария-Луиза са похарчени милиони. Чеизът на княгинята е оценен на 2 милиона лева.
А имотите?
След завръщането си от Мадрид внукът получи в Рила планина хиляди декара гора. Или общата сума на имотите, които получава като бащиния (според Радио София) възлиза на един милиард евро.
Като малолетен внукът не е управлявал и затова не носи персонална отговорност за греховете на династията. И за него не беше трудно да издигне лозунга – "Почтеност във всичко!" Не беше трудно и да изрази съчувствието си към нещастния български народ, който му даде изпълнителната власт и по този начин максимално облекчи процедурата по връщането на имотите.
Макар че внукът няма лична вина, не беше безинтересно какво отношение ще вземе към злодеянията на баща си, още повече, че не криеше претенциите си, че е високо морална личност.
Не беше безинтересно дали внукът ще попита къде се намира гробът на Никола Вапцаров и да остави поне едно цвете на него.
Не го направи.
Не постави цвете и пред паметника му в Банско.
А много ли струваше едно цвете за неговите финансови възможности?
Синът на Борис lll пропусна тази благоприятна възможност. Сега и да го направи, няма да има никакво значение, защото закъснялата демонстрация на почтеност може да предизвика само ироничен присмех.
Да му припомняме ли какво направи германският канцлер Вили Брандт при първото си посещение в Полша?
Едно цвете, оставено навреме, и там, където трябва, би дало основание на милионите почитатели на поезията на Вапцаров по целия свят с по-други очи да погледнат на внука и сина Симеон Сакскобургготски – като на човек, който навлиза в политиката на една република, а не да се държи като обиден наследник на отречен от историята монарх.
И не само за това.
Фактите, които станаха известни напоследък, неопровержимо доказват, че най-овластеният субект в държавата пръв е осъдил на смърт Никола Вапцаров. И никакви майчини сълзи и ридания не са били в състояние да докоснат или да трогнат ледената безчувственост на монарха.
Едно единствено цвете...
Но наследникът нищо подобно не направи и остави впечатлението, че за него най-важното нещо са имотите.
Вината за разстрела на Никола Вапцаров тръгва от монарха. Всички други са само лакейски изпълнители на царската повеля.
И няма никакъв смисъл да се обвиняват Елисавета Багряна или Бойка Вапцарова, че са могли, но не са спасили Никола Вапцаров. Подобно обвинение не би било безпочвено, ако те притежаваха власт – по-голяма от властта на монарха.

Тъжно е, много е тъжно, когато светли личности като Никола Вапцаров и Антон Попов преминават всички кръгове на ада и овластени нищожества ги осъждат и разстрелват по всички правила на съвременното варварство.
Разстрелът на Никола Вапцаров и Антон Попов се превърна за България в огромно позорно петно и тя никога и с нищо не може да го измие от челото си, така както никога и с нищо не може да убие тяхното безсмъртие.


   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е МАКЕДОНЕЦ И ЗА ТОА НЕМА ПАЗАРЕЊЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај


Ръководството на ОМО „Илинден" - ПИРИН и редколегията на в. „Народна воля" честитят 70-годишния юбилей на Димитър Иванов от Шумен - активен деец на партията и кореспондент на вестника, като му пожелават много здраве, вярност към македонската кауза и увереност в нашата победа!
Втора годишна конференција

ДО СИТЕ МАКЕДОНСКИ ИСЕЛЕНИЧКИ ОРГАНИЗАЦИИ И АСОЦИАЦИИ

Предмет: Покана за учество на Втората годишна конференција на иселеничките организации во Република Македонија

Почитувани,
Ми претставува особена чест и задоволство да ве поканам да земете учество на Втората годишна конференција на иселеничките организации, што ќе се одржи на 20 и 21 јули 2011 година во Клубот на пратеници, Скопје, во организација на Агенцијата за иселеништво на Република Македонија

Дневен ред на Конференцијата:
1. Зачувување и негување на македонскиот јазик преку говорење на јазикот во семејствата
2. Зачувување на македонската култура од страна на иселеничките организации преку реализирани проекти, предлози и сугестии за наредниот период
3. Државјанство на Република Македонија - значење
4. Избирачко право
5. Значењето на пописите во земјите во кои живеат иселениците од Македонија за утврдување на поточен број на иселеници од Македонија
6. Унапредување на врските со иселеничките организации преку директни контакти на членовите на организациите со Агенцијата за иселеништво, преку постојните средства за комуникација.
7. Иселенички совет - известување на Привремениот иселенички совет за превземените активности
Молиме присуството на претставниците од Вашата организација да го потврдите во Агенцијата за иселеништво најдоцна до 30 јуни 2011 година, на:

е-маил: info@minisel.gov.mk
тел ++ 389 2 3 118 633
факс ++ 389 2 3 118 549

Директор: Васил Наумов

(Преземено од МИМ, 15.06.2011 г.)

Македонија пее

ВАРДАРЕ, ПИРИН, ЕГЕЈ КАЈ ТИ Е

Мили чеда на мајка разделени
тешка рана на срце,
ај на гради,
Вардаре, Пирин кај ти е,
Вардаре, Егеј кај ти е.

Мајко! Македонијо!
Ајде не плачи,
ден ќе дојде ќе ги гушнеш
Пирин, Планини,
Мајко Македонијо
ајде запеј ти,
ден ќе дојде ќе те носат
води егејски.

Вардаре, Пирин кај ти е,
Вардаре, Егеј кај ти е.

Солзи течат мајчински македонски,
тешки како што ни се е еј векови.
Вардаре, Пирин кај ти е,
Вардаре, Егеј кај ти е.

Мајко! Македонијо!
Ајде не плачи,
ден ќе дојде ќе ги гушнеш
Пирин, Планини,
Мајко Македонијо
ајде запеј ти,
ден ќе дојде ќе те носат
води егејски.

Мајко! Македонијо!


ВОЗОТ БРАЌА ТРГНУВА

Возот браќа тргнува
право за Германија
стари мајки остануват
дробни деца да чуват.

Со либето одиме
пари да спечалиме
пари да спечалиме
куќа да направиме.

Таму ќе не пречекаат
нашите верни другари
ергените ќе пеат
женетите ќе плачат.


Поезија

ПРЕМЪЛЧАВАНЕ

От бездната на времето изгряло
като усмивка на безсмъртно цвете,
пътува македонското начало
с протегнати ръце към вековете.

И както на света му е известно,
съдбата му остана несразима -
не затова ли хищно и нечестно
коварството ридае, че го има.

И чужда красота изпепелило,
то много химни на смъртта е пяло,
когато македонска кръв е пило
и хляб от македонска пот е яло.

За да разкъсат робските окови,
когато Македония ги вика,
най-свидните й рожби са готови
главите си да сложат на дръвника.

Убиваха ги български злодеи,
убиваха - и в майчини утроби,
за да създава ужасът лакеи
и подли инквизитори на роби.

Съдба от мъченичество и слава,
народ - достоен с врагове да спори,
когато наглостта ги премълчава,
историята почва да говори. -

Поизбърши си, мащехо, сълзите
и погледни вината си в лицето –
кой на кого забоде нож в гърдите
и после му отхапа от сърцето?

Залутана по кървавите дири,
напразни са усилията твои
от хищници, тирани и вампири
да сътвориш съвременни герои!

Герои не се раждат от палачи!
А жертвите, които си затрила,
да премълчиш, Българийо, не значи,
че живият живот си умъртвила!

Лицето на страха сега е друго,
но за да може пак да ни убива,
то повече прилича на влечуго,
което зад привидност се прикрива.

На всеки, който при мираж се връща,
за да й връчи смъртната присъда,
безсмъртна Македония отвръща: -
Но аз съм аз! И винаги ще бъда!

При участ от разпятия и слава
и като вечна истина голяма,
не българската злоба ще решава
дали ни има и дали ни няма!


ФЕНИКС

На Никола Вапцаров

Когато феникс трябва да умира,
а няма кой безумството да спре,
единственото право да избира
е правото достойно да умре.

Когато гръм сърцето му разпръсне,
че не изплакало сълза на роб,
съдбата го орисва да възкръсне
от свойта пепел и от своя гроб!

АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ





ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting