За съвестта, наглостта и истината...

В МАКЕДОНИЯ ЗНАЯТ, ЧЕ ИМА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Петър Новоселски
(Продолжува од минатиот број)



Във Вардарска Македония в състава на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (по-късно преименувано на Кралство Югославия), в официална употреба бил наложен сръбският (или по-точно сърбохърватският). Той е бил език на администрацията и на образованието и се употребявал във всички сфери на обществената комуникация. Македонският език бил сведен до диалектен език за домашна употреба. Въпреки това македонският език намира своята по-изтъкната употреба под формата на регионална литература.
Той става език на театралната сцена: пишат се и се изпълняват драми на македонски език. Тази форма се съобразявала с театралната традиция да се пишат и сценично да се поставят фолклорни драми на народен говор на голям брой театрални сцени в тогавашна Югославия. Тази активност в Македония започва с драмата „Ленче Кумановче” (1928 г.), по-късно преименувана на „Бегълка”, от Васил Ильоски, написана на кумановски говор, но става по-забележителна с изпълнението на драмата „Печалбари” (1935 г.)
Вместо на родния си говор – струмичкия, Антон Панов написал своята драма на западномакедонското наречие. Чрез това той се съобразил с наложената практика за издигане на западномакедонското наречие на равнище на език на литературата. Към тези стремления се включва и Ристо Кръле с драмата „Парите се отепувачка”, която написал на своя роден стружки говор.
Тези драми раздвижват културния живот в Македония между двете световни войни и афирмират употребата на македонския език.
Книжовни прояви на македонски език се осъществяват и в поезията. Това особено намира израз с публикуването на „Бели мугри” (1939) от Кочо Рацин. С излизането на тази книга официалната югославска администрация се сблъскала с факта, че македонският език преживява еманципация на литературен език.
Рациновите „Бели мугри” дали тласък на развитието на литературата на македонски език и затвърдили ролята на централните македонски говори като основа за македонския литературен (стандартен) език.
Появата на литературни текстове на македонски език ще бъде характерна и за дейността на македонската емиграция в България.
В България македонският език е забранен за официална употреба, а асимилаторската политика на българската държава имала цел да унищожи македонската национална идентичност. В този период Пиринска Македония представлява глуха провинция в състава на българската държава. Македонският културен живот намира израз чрез активностите на македонската емиграция в София, организирана чрез Македонския литературен кръжок. Сред по-значителните литературни явления от този период изпъкват поетичните стихосбирки на Коле Неделковски „Мскавици” (1940) и „Пеш по светот” (1941).
От 1944 до 1948 г. в Пиринска Македония (в състава на НР България) започва употребата на македонския литературен език чрез отваряне на училища, театър и чрез други форми на културна еманципация на македонския народ.
През Втората световна война литературно-езиковите стремежи на македонски ориентираната емиграция в България се приобщиха към своята македонска майка.
...
Кодификацията означава приемане и систематизация на езикови правила и определяне на задължителна езикова норма. Тя представлява голямо историческо събитие в историята на един народ.
Кодифицираният език е нормиран език.
Кодификацията на македонския език е свързана със следните исторически събития:
- с решение на Първото заседание на АСНОМ (2 август 1944 г.) за въвеждане на македонския за служебен език в македонската държава;
- с официалното въвеждане на македонската азбука;
- с официалното въвеждане на македонския правопис.
Македонската държавност се утвърждава с историческите решения на Първото заседание на АСНОМ. Между тези решения от особено значение е Решението за въвеждане на македонския литературен език като служебен в македонската държава.
Също така, Президиумът на АСНОМ, като най-висш орган на македонската държава, през ноември 1944 г. назначил комисия, която трябвало да внесе Предложение за азбука и правопис на македонския език.
Първата комисия не оформила цялостно своите становища и след известни промени в състава на комисията, въпросът за азбуката и правописа се изяснил през май 1945 година. При това се поставили следните принципи:
1. В македонския литературен език трябва да се установят онези форми от централните говори, които в най-голяма степен ще свържат всички наши говори и ще бъдат леко приемливи за хората от всички наши краища.
2. В македонския литературен език трябва в най-голяма степен да се изрази неговата народна основа. Речникът на литературния език да се обогатява с думи от всички наши диалекти, да се изграждат нови думи с живи съставки, и да се усвояват и чужди заемки само колкото е необходимо.
3. Македонската азбука да бъде съставена от толкова букви, колкото звуци има в литературния език. Правописът да се изработи върху фонетичния принцип.
(Блаже Конески, Граматика на македонския литературен език, Култура, Скопие, 1982, стр. 56).
Комисията за азбука и правопис в окончателна форма формулирала своите становища в Резолюция, приета на 3 май 1945 година. На 5 май 1945 година тя е приета от Народното правителство на федерална Македония. Правописът на македонския език е узаконен на 7 юни 1945 г.
Приемането на азбуката и правописа представлява значим принос в процеса на кодификация на македонския литературен (стандартен) език.
С това се улеснява стандартизацията на езиковата норма в езиковата практика.”
х х х

Колкото и да са кратки цитатите (не може един цял учебник да бъде преведен и поместен на страниците на вестника), се налагат някои изводи: в македонския учебник се говори и за българския език, и за български просветни центрове, и за славянски език (езици) – въобще никъде не се налага грубо и тенденциозно мнението македонският език да е център на света. А това ставаше в цитатите в изброените в началото броеве, в които се налагаше убеждението, че в началото бе българското слово и всичко тръгва от него. За македонския език и за Македония просто глупашки се мълчеше и се мълчи, сякаш въобще ги няма...
И сега ослепяващо лъсна истината, че българският шовинизъм се е настанил перверзно в умовете дори и на езиковеди, които грубо и храбро фалшифицират историята, манипулират умовете на хората, лъжат – с други думи, вършат престъпление към себе си, към околните, към поколенията – минали, сегашни и бъдещи. С такива ли помисли и методи българските неовърховисти и националисти ще водят България по нови пътища към обединена Европа? Имат ли място в нея!?
А какво да кажем за добросъседството на Балканите, което същества като каракачановци, божидардимитровци, сидеровци и др., с помощта на учени лакеи, с голям мерак спъват и разрушават на дело, криейки се зад модерни слова? Не напразно великият македонски син Гоце Делчев навремето каза, че преди да се извърши въоръжена революция, е необходимо да се направи революция в умовете на хората. Разбира се, той бе прав, но с едно уточнение: революция в ума на някого може да се направи, ако той има...ум! А делата на някои, които тялом живеят в ХХI век, но духом са някъде в средновековието, говорят ясно кой какъв умствен багаж притежава...
Жалко за новото време! И за безвъзвратно загубените години на много български и македонски генерации, които искаха и искат да работят в модерни държави, в които толерантността, равенството и братството да бъдат водещи към един нов, свободен свят – свят без политически граници, без потисничество и гнет, без лъжи, манипулации, фалшификации и мръсна демагогия, свят на достойни люде, на мир и прогрес. Свят, в който да се знае, че мачкаш ли достойнството на човека до теб, унижаваш и собственото си достойнство.

И да се осъзнае, че насаждаш ли омраза и страх, сам ставаш отвратителна жертва на тях! А изкуството да се живее в ХХI век се състои в това, хората да се научат да говорят на един общ език – този на разбирателството, на взаимното уважение, на езика на бъдещето! Но докога ще търпим да има между нас амеби, които не искат да говорят такъв език? Докога?

(Продължава в следващия брой)