Предизвикани размисли

ОТ КАКВО СЕ РАЖДА ОМРАЗАТА?

Горан Костов


Има неща, които, колкото и да съм се старал и да се старая, никога не съм успял да си ги обясня. Никога не съм намерил отговор на въпроса: от какво се ражда омразата? Разбира се, има много отвратителни понятия в човешкия живот, които си остават неясни, колкото и усилия да се прилагат, за да се изяснят. Например като злобата, грандоманията, фанатизма, жестокостта, жаждата за величие, умението (или наглостта) да се вижда сламката в чуждото око, а да не се забелязва гредата в собственото, и т.н. Откъде се появяват те и защо? Към тези размисли ме подтикнаха неща, писани в български вестник.

Както е известно на редовните читатели на вестник „Уикенд”, в него има специална страница за поезия под рубриката „Ерато”. В броя си от 29 януари - 4 февруари 2011 г. в нея е представен със свои стихове и с редакционно каре големият български поет Любомир Левчев. В карето пише и следното: „Член е на Европейската академия за наука, изкуство и литература, а творбите му са преведени в 36 страни.
Сред международните награди на твореца са златен медал за поезия на Френската академия и наградите „Мате Залка” и „Борис Полевой” от 1986 г. , както и световната награда за мистична поезия „Фернанфо Риело” . Носител е на званието „Рицар на поезията” от 1985 година.”

Написалият карето (респективно в. „Уикенд”) премълчава, че Любомир Левчев през миналата година стана носител и на Голямата награда на Стружките вечери на поезията в Македония. А това премълчаване никак не е случайно. Не може да бъде простено на големия поет, че се е отцепил от жадната за македонска кръв глутница македономразци и вместо смрад от устата му са се разнесли слова на любов. Представяте ли си - Македония, любов, награди! Ужас! Как да не загубиш дар слово!?
Предполагам, че такива мисли са споходили и други хора и е имало реакции, защото в следващия брой на в. „Уикенд” (5 – 11 февруари 2011 г.) се появява бележка със заглавие „Уточнение” и текст: „В миналия брой на вестника поради технически пропуск не е отбелязана една от най-значимите литературни награди на Любомир Левчев – „Златен венец” на Стружките вечери на поезията (2010). Редакцията се извинява на големия поет и му желае още много отличия на литературното поприще. ”Интересно е как е станал този „технически пропуск” и дали пак поради „технически пропуск” е пропуснато името на Македония...
Месеци преди описваните събития вестникът вече беше дал думата на свой автор, за да може свободно да бълва вълни от омраза и гнусотии за една чисто човешка проява. Ето и подробностите.
Вестник „Уикенд” в броя си от 28 август- 3 септември 2010 г. помества статия „Натрапената интелигенция” с подзаглавие „Левчев, не използвай талантливата си поезия за гнусна пропаганда!” Може би вече сте се досетили, че става въпрос и за Голямата награда, която получи Любомир Левчев на Стружките вечери на поезията в Република Македония. Но нека цитирам част от посочения текст, за да е всичко по-ясно:
„Точно в тази августовска седмица се появи и новината, че Любомир Левчев получава голямата награда на Стружките вечери на поезията. Звънна отново несъкрушимият нагон да си признат, та дори и в Македония. Тук не искам да обсъждам поета и неговия безспорен талант, но искам да обърна внимание, как заслепен от грандоманията че си велик, могат да те вкарат в капана на македонизма и антибългарската пропаганда. Не само българите, присъствали на словото на Левчев в църквата „Света София” в Охрид са учудени, че единственият носител на наградата „Златен венец на поезията” отбелязва като свои приятели Гане Тодоровски, Блаже Коневски-най-големите рупори на антибългарската кауза в Македония. Може би защото са свързани като верни коминтерновци, което е по-важна кауза от българското достойнство. И на всичко това присъства и българският президент, който отлично знае кои са тези персони в балканския ни пейзаж, задръстен от антибългарски настроения. И това вече е една доста подозрителна легитимация за каузите на кръга около президента, и то в най-болната зона, в която уж се защитавал българският интерес, пишейки доклади по македонския въпрос като доносник на ДС. Сега нямате съмнения как е служил на българските интереси, нали? И за какво използва поезията си Левчев - за гнусна пропаганда, разбира се!”
Макар че става въпрос за отминало събитие, писаното за него поражда мисли, които винаги са актуални. И винаги може да се пише за тях- за уважението между хората, за дружбата между народите, за добросъседството, за човешката глупост, за отровната пропаганда и все за неща от този род. Но авторката на цитираните редове (не искам да й посочвам името, за да не й правя реклама, пък и да не разгарям омразата й към македонците, като види името си в македонски вестник) явно е много далеч от някой общочовешки въпроси и дела.
Но да се вгледаме в писаното. ”Звънна отново несъкрушимият нагон да си признат, та дори и в Македония.” Какво означава „та дори и в Македония”? Та Македония да не е държава от Четвъртия свят или от периферията на периферията на света!? Да погледнем фактите:
- Македония никога не е била толкова комунистическа (или така комунистическа), колкото е била България;
- Македония не се е стремяла да става република на чужда държава, а се е стремяла към суверенитет, който постига през 1991 година;
- Македония далеч преди България се обърна към Западния свят;
- когато в България беше забранена „упадъчната западна музика”, в Македония тя звучеше свободно;
- когато в България властваха червен терор и цензура, българските граждани се катереха по покривите да слагат огромни антени, за да уловят сигнала на Македонската телевизия, да чуят правдиви новини, да послушат хубава музика, да видят първите стъпки на човек на Луната, да почувстват свободата и да вдишат от достойнството на един забранен свят;
- когато в Македония се правеха фолклорни фестивали и български граждани правеха всичко възможно да укрият някоя грамофонна плоча с македонска музика, в България се правеха събори на българо-съветската дружба и със злобни писания и карикатури се разгаряше жаравата на ненавистта към всичко македонско (нали който пее, зло не мисли - излиза, че който не пее, мисли зло...).
След като авторката не крие своята омраза към Македония, защо не ни е обяснила:
- защо в България навред звучи македонска народна музика и македонска песен цинично и безумно наречени български, и никой не се срамува от безбожната кражба?
- защо години наред България внася напитки, плодове и зеленчуци от Македония?
- защо в Македония пенсионерите живеят по-добре от българските си колеги – имат си клубове, сдружения, които действат, взимат по-високи пенсии?
- защо в Македония почитат малцинствата и им дават всички права и свободи, предвидени и гарантирани в международни документи, а в България считат малцинствата за врагове на държавата и отричат самото понятие „малцинство”?
Така че „дори в Македония” има много неща, за които тук можем само да мечтаем, но авторката, заслепена и оглушала от зловещата българска антимакедонска пропаганда, или не знае за тях, или – по-вероятно – не иска да знае...
Да минем по-нататък: „...отбелязва като свои приятели Гане Тодоровски, Блаже Коневски – най-големите рупори на антибългарската кауза в Македония.” (Правилно е Конески. Дори името не му знаят! А и Тодоровски, и Конески не са между живите. Но това не пречи на авторката да говори за тях като за живи. Гадна и долна постъпка! Навярно делата им измъчват с кошмари някои индивиди и те още ги приемат за живи!)
Щом има “антибългарска кауза”, то има и „българска кауза”. А кой ще обясни що за „българска кауза” може да има в една суверенна държава, членка на ООН, призната от над 160 страни по света, кандидатка за Европейския съюз и НАТО?
И нещо друго. Преди време по национална телевизия един от най-големите националисти (по негово признание) – Божидар Димитров, обясняваше, че той, придружен от други свои приятели – не по-малко отвратителни от него – са се разкарвали из Македония и са продавали или подарявали антимакедонска литература. Б. Д. с ирония сподели, че някои от неговите книги са преведени на македонски език. Искам да кажа на авторката на коментираната статия и на всички, които изповядват войнстващ антимакедонизъм, че ще повярвам (и други покрай мен) на техните писания, когато из България почнат да шарят с коли македонци, които да продават или подаряват антибългарска литература, преведена на български език, и когато мога да вляза в която и да било книжарница и да си купя книги от Гане Тодоровски и Блаже Конески и сам с очите си да видя и с ума си да приема или отхвърля „антибългарските” им писания. А и не само аз, а и всички, които пожелаят да направят това. Дотогава на вяра не мога да приема никакви твърдения на никого, защото съм се убедил, че в България всяко нещо, което не величае „славното историческо минало на България” (може би поради липса на славно историческо настояще), което разобличава зловещата роля в историята на България и на Балканите на българските върховисти, българските националисти и българските фашисти, веднага се заклеймява като антибългарско(като че ли в България не е имало и няма хора трезви, честни и мразещи войната). Самото споменаване на Македония и всичко македонско, ако е положително и не е придружено с лъжи, фалшификации и ругатни, е антибългарско.
По-нататък: „...балканския ни пейзаж, задръстен от антибългарски настроения.” А кой е виновен за тези настроения, ако не българските маниаци на тема велика България? Броил ли е някой колко войни са почвали българските управници и в колко войни са се включвали, които са били повдигани от други агресори? Споменатият по-горе голям националист преди време с гордост споделяше по вестниците, че българите били „прусаците на Балканите”, като едва ли си е давал обяснение какво значи за знаещите хора терминът „прусак”. Е, как да бъдат обичани българските шовинисти от техните съседи? Въобще има ли в света човек или страна, които да обичат калпавите си комшии? Аз не зная да има такива. Е, обичта е взаимно чувство, нали? Когато тъпчеш достойнството на някого, демонстрирайки омраза, той с какво да ти отговори!?
За президента какво да кажа? Човек, доказал с делата си и с писанията си, че не уважава историята; че фалшификацията добре му се удава; че е станал лидер на партия, която усърдно е работила за продажбата на България на друга държава, ставайки нейна република; който е бил част от жестока репресивна машина, не се нуждае и не се поддава на коментар. Още повече, че той не уважава и Конституцията на държавата, чиито президент е. Антимакедонизмът му има яки и дълбоки корени. Едва ли от добри чувства е бил в Струга! Толкова за него!
А Любомир Левчев е роден под щастлива звезда. Ако се беше родил по друго време, каква ли съдба щеше да има? Да разлистим историята и да си спомним имената на творци, млади принудени да напуснат този свят.
Стамен Панчев (1879-1913)- загинал в Балканската война.
Димчо Дебелянов (1887-1916)- загинал в Първата световна война.
Гео Милев (1895-след 15 май 1925)- арестуван от полицията и безследно изчезнал.
Христо Ясенов (1889 - май 1925) - отвлечен от полицията и изчезнал безследно.
Христо Кърпачев (1911-1943) - загива в бой с полицията.
Иван Нивянин (1919-1944) - убит в сражение с фашистите.
Коле Неделковски (1912-1941) - член на Македонския литературен кръжок(МЛК), хвърлил се от мансардата на шестия етаж, където живеел, за да не попадне в ръцете на българската фашистка полиция.
Никола Вапцаров (1909-1942) - член на МЛК, разстрелян от българските фашисти в София на 23 юли.
Антон Попов (1915-1942) - член на МЛК, разстрелян от българските фашисти в София на 23 юли
Само един поглед е достатъчен за равносметка:
двама поети, убити във войни, целта на които са били някакви химерни националистически интереси;
кошмарната 1925 година - времето, когато е върлувал и убиецът Иван Михайлов със своите главорези, отнели хиляди човешки животи;
мрачните години на фашизма, когато са пушели крематориумите и пред техните комини са отишли на оня свят близо 12 000 македонски евреи.
Разбира се, делата на посочените поети (и не само на тях) са ги довели до срещите с убийците, но нека бъде ясно: делата им са били отражение и потвърждение на писаното от тях. В началото бе словото... Ако бяха лежали по затворите, биха излезли и пак биха писали. И затова върховистите, фашистите и националшовинистите са действали на сигурно- куршум и край на словото. Човешкото, лиричното, интимното, затрогващото слово, словото против войната, зовящо на борба за един мирен и достоен живот- куршум и край. Няма слово! Да се знае кои са прусаците на Балканите!
Затова казвам, че Любомир Левчев е извадил късмет. Получава награда за словото си в XXI век. И много ругатни получава. И обиди. Не за това, че се занимава с бомби и куршуми, не за терористична дейност, не за участие в кървави дела като в Дъбница, Градево, Крупник, Горна Джумая... а за словото си. Излиза, че думите са по-страшни от омразата, завистта и злобата, от фалшификациите, от безпаметното промиване на мозъците, от смъртта дори! А най-страшното за перверзните умове е словото, зовящо за любов, прославящо любовта както между отделните хора, така и между народите. И няма как да е иначе - та нали любовта е най-възвишеното човешко чувство! И е много жалко, че има двукраки, които не познават това божествено чувство и бъркат любовта с омразата. Жалко за тях!
Мисля си, че ако писачката на обсъжданата статия не си хабеше времето и усилията в общи разсъждения и не се топлеше от чужда светлина, а целенасочено и още по-яростно се впуснеше в антимакедонизма, то щеше да извлече по-голяма полза: за кратко време щеше да стане известна и да се издигне до директор на някой институт, до партиен лидер, до министър, а защо не и до президент на републиката. Всичко щеше да зависи единствено от количеството и качеството на отровата, с която ще залива македонците, а и тези, които са дръзнали да имат македонци за приятели!
Много съм любопитен дали обсъжданата авторка знае какво е толерантност, благоразположение, прошка, добросъседство, обич, уважение на чуждото мнение, достойнство... Едва ли. Тя не знае вероятно нищичко и за днешния бит, за науката, за културата на Македония- музика, филми, поезия, литература и т.н, и т.н. Пък и не й трябва. Тя е българка и мрази - това й е напълно достатъчно.
А защо ли не коментира думите на Любомир Левчев: „Никога в живота си не съм казал или написал една лоша дума срещу Македония. Писал съм единствено любовни думи... Между нашите народи съществуваха невидими стени, изградени от лъжи. Мисля, че е особено важно, че културните връзки между нас се прочистват... Не познавам нито едно друго място в света, на което поетите и поезията да са толкова задължени. Македония искрено я нарекох Република на поезията!”

Как ли, Боже, в. „Уикенд” след тези думи на поета да преглътне горчилката и да пише, без да допусне „технически пропуск”, че той е носител и на голяма поетическа македонска награда!? Ами ако хората, заливани с воняща пропаганда, че македонците мразят българите, не повярват на твърдението, че Левчев използва поезията си „за гнусна пропаганда”, а си задават въпроса: кой кого мрази в действителност?