Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Никола Вапцаров живя, твори, бори се и загина като македонец!

“ПРЕОТКРИВАНЕТО” НЕ СЕ СЪСТОЯ

Биляна Вардарска
(Продолжува од минатиот број)



И той е елиминиран – все едно какви са причините – субективни или обективни.
Другите двама решават да се явят, но...
Но... „Бойка си спомня, че видяла как, че преди да влязат да свидетелстват, с Багряна и Щъркелов е извършена неправомерна от юридическа гледна точка манипулация... Докато чакат в двора, прокурорът разговарял дълго със свидетелите... Очевидно им е оказал явен натиск. Предупредени са, че процесът повдига тежки обвинения към подсъдимия и няма смисъл да бъдат обстоятелствени в показанията си, а да отговарят кратко...”
Едва ли им е казал само това, след като са разговаряли дълго – можем само да се досещаме, но няма да бъдем далече от истината.
По-нататък К. З. пише: „Наистина документите от процеса не са фиксирали какво точно е изрекла и как именно си е поклатила главата поетесата, дали се е държала двусмислено, като думите й са били отричани от жестовете й или не... Съдим по косвени данни за поведението й, по спомените на очевидци.”
Отново се изправяме пред ситуация, която умни хора са нарекли „Решава логиката”. (Това го е имало още по времето на Цицерон).
Самата Багряна допуска да е кимала точно обратното на думите й, защото имала навик това да го прави механично и го правела по европейски, а не по български.
Е, не можем да не се запитаме:
- А как са го разбрали съдиите – по български или по европейски?
И още един въпрос:
- А интересът какво им е повелявал – по европейски или по български да възприемат кимането на Багряна?
Тези въпроси не биха съществували, ако беше проговорил Младен Исаев, който е бил и очевидец, и участник в процеса като подсъдим. Нещо повече – той дължи благодарност на Багряна за подробното свидетелствуване в негова полза. Освен това – не е имал основание да се страхува от живковизма. Но той не проговори и превърна мълчанието си в загадка.
За генерал Крум Радонов винаги се пише негативно и се споменава само известната му статия, публикувана във в. „Народна армия”. А защо никой не си спомня какво е направил той за Никола Вапцаров, когато е бил в Москва и немалко е допринесъл за световната му слава?
Подобаващо внимание заслужава и написаното от Георги Караславов.
Спомените на големия български писател за Никола Вапцаров са писани и издадени по времето на живковизма, затова в тях има и безспорни истини, и недоизказани неща или направо премълчани, или казани с половин уста, или направо неверни. Но по времето, когато господствуваше правешкият корифей, другояче не можеше и да се пише. За съжаление живковизмът е още жив, след като за Никола Вапцаров не може да се каже истинската истина.
Нека се опитаме да видим кое е безспорното и кое предизвиква въпросителни.
Няма никакво съмнение, че писателските усилия са били насочени преди всичко към спасяването на Младен Исаев, защото и най-добрите приятели на Никола Вапцаров приживе не са могли да оценят гигантския му духовен ръст. Това става по-късно. И ако читателите на „Хамлет” са се родили 200 години след неговото написване, то читателите на „Моторни песни” защо да не се родят няколко години след разстрела на техния автор?!
В отговора си на генерала Георги Караславов е действително язвителен, но аргументите му не са убедителни.
Той пише, че Багряна свидетелствувала „гласно” и „ясно”...
Но това го казва само той: документите от процеса не го потвърждават.
Багряна свидетелствувала в полза на Вапцаров...
Но нали самата тя признава, че се е отрекла от познанството си с него?
А защо Вапцаров й е задал въпрос?
Но нали той е очаквал тя да се произнесе за неговата поезия?
Караславов обвинява генерала, че не познавал делото...
Но нали и Георги Караславов не е познавал делото...
Ако го е познавал, щеше ли да пише: „Багряна също е гостувала у Вапцарови в Банско и също отдавна и лично е познавала подсъдимия. Безспорно, тя го познаваше и като поет.”
„Елисавета Багряна е отговорила положително - че го познавала, че е добър човек и че е поет.”
Генералът не знаел и един прост процесуален факт... – а именно, че съдът не приемал кимванията за свидетелствуване...
Ако става дума за парижки съд, бихме казали „да”.
Ако става дума за лондонски съд или вашингтонски – също бихме казали „да”.
Но тука става дума за фашистки съд.
Нещо още по-лошо – за лакеи на хитлерофашизма. И да им се приписва на тези лакеи процесуална почтеност, която е присъща на истинското правораздаване, не значи ли черното да се представя за бяло?
Генералът не поискал обяснения от другарката Багряна...
А нима Георги Караславов отиде при националната поетеса и й каза:
- Уважаема другарко Багряна, от все сърце Ви моля да ме извините!
-???!!!
- Аз съм виновен пред Вас... Аз съм първопричината... Аз ритнах кутийчето на Пандорчето!...
В своите спомени за Никола Вапцаров на стр. 227 Караславов пише:
„Понеже старият Вапцаров имаше големи мустаци, в нашия приятелски кръг ние го зовяхме Тарас Булба. Но аз не знаех, че за разлика от Гоголевия Тарас Булба банскалийският Тарас Булба имал и дъщеря. Никога у Вапцарови аз не чух да се говори за сестра. А и сестрата, доколкото ми е известно, не е посетила дома на своя брат Никола. Поне аз не съм я виждал в дома му през нашето общуване – и гостуване – в продължение на седем години. Едва след 9.IХ. 1944 година научих, че Вапцаров имал сестра. Трябва да му е било мъчно, че е укривал това, защото зетят и сестрата на Вапцаров са били дейни крепители на оня строй, срещу който поетът се бори с такава сила и с такава дълбока ненавист и който строй чрез своите съдии го осъди на смърт, а чрез своите палачи го разстреля”.
За „зетя” ми е известно, че е бил полицейски служител и след Девети септември е ликвидиран без съд и присъда. Не ми е известно какви „заслуги” е имал, за да го сполети такава участ. Но навярно е имал „подходящи заслуги” като „деен крепител” на оня строй... Навярно...
Но да се хвърля обвинението върху сестрата на поета Райна Вапцарова, че е била „деен крепител на оня строй”, е абсолютно несправедливо – това би означавало да бъде обвинена в „индиректно братоубийство”.
И ако всички, познаващи добре събитията, искат да се премахне несправедливото обвинение към Елисавета Багряна, че е виновна за гибелта на Никола Вапцаров, нима истината и справедливостта не изискват страшната обида към Райна Вапцарова също да бъде премахната?
Статията на генерала по същество беше отговор на това обвинение. Но като че ли след това никой не си спомни за жестоката обида на Райна Вапцарова и надеждата за справедливост остана да ридае в пустинята на политическата преднамереност.
След този кратък преглед на процеса идва неминуемият и жесток въпрос:
- Кой е виновен за разстрела на Никола Вапцаров?
Най-после документите проговориха.
Фактите ще ни кажат истината.
Ето я.
„Баба Елена успява да се срещне с монарха. Паднала в краката му, се обръща към него с думите: „Милост, милост, Ваше величество – животът на моя син Никола е във Вашите ръце... Съжалете една нещастна клета майка...”
Следва отговор на монарха: „На Борис косъм няма да падне от главата, но за Никола имаме всички доказателства и веществени улики – той се е борил срещу мене и държавата. Той е мой враг!”
Ето кой е виновен, ето кой го е осъдил на смърт, а после неговите лакеи са изпълнили волята му.
Всеки, който познава - дори елементарно - същността на класическия и лакейския фашизъм, никога не би обвинил Елисавета Багряна, че не е спасила Никола Вапцаров. А на невинния човек не може да пострада световният авторитет.
Ако някой наивник допуска, че българската съдебна система се е корумпирала през последните две десетилетия, дълбоко се заблуждава. И най-жестоките и несправедливи присъди са произнасяни от политиците, но не и от Темида. Българската Темида само е изпълнявала ролята на съдебна проститутка.
Хора, които познават добре творчеството на Никола Вапцаров, твърдят, че не можем да си представим поезията му без Испанския цикъл.
И това е така, както не можем да си представим Испанския цикъл без стихотворението „Писмо”, което е един от най-съкровените шедьоври в цялата световна поезия.
И, тръгвайки от Испания, стигаме до следващия неизвестно логичен и голям въпрос:
- А можем ли да си представим поезията на Никола Вапцаров без неговите „Песни за Родината”?
Според „преоткривателката” му можем, защото тя ги премълчава или цитира по нещо от тях, но от шовинистически позиции. Трудно е, много е трудно вече да се скрива македонското национално съзнание на автора, който по най-задушевен, искрен, сърдечен начин, но едновременно с това недвусмислено категоричен, възпява Македония като своя Родина, която му е по-скъпа дори и от майка, и с могъщата сила на огромния си поетичен талант отхвърля каквато и да било възможност тази Родина да се нарича България.
За далечна Испания, където се състоя генералната репетиция на предстоящия съдбоносен исторически двубой, Никола Вапцаров писа:
„Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам
неотлъчно
в борбата ти за
свобода”.
А близката България е безкрайно далече от сърцето му:
„Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда”.
Няма абсолютно никакъв смисъл да се опитваме да си представим поезията на Никола Вапцаров без стихотворения като „Родина”, „Земя”, „Доклад”, „Илинденска”, „Майка”...
А когато „преоткривателката” все пак се докосва до тях, ето как ги интерпретира: „... в бележките на поета към незавършената поема „Илинден” и стихотворението „Доклад” се долавят явни нотки на несъгласие с Коминтерновските предписания по националния въпрос. Дори – вътрешна опозиционност спрямо каноничните и малодарни писания на „колегите” му от МЛК. Обяснението на тази подмолна позиция на родения бунтар е в родовата му „обремененост” да е син на войводата от ВМОРО Йонко Вапцаров...”
Както виждаме, в мащеха България за Никола Вапцаров могат да се пишат всякакви нелепости – да му се приписва несъгласие с онези, които признават Македония и македонския народ, дори нелегална опозиционност спрямо колегите от Македонския литературен кръжок, защото са македонци, които творят за Македония. И всичко това – защото е син на Йонко Вапцаров, който е съратник на Ванче Михайлов – македонския касапин... Тази линия - да се прави някакво духовно, идейно или политическо сродяване между противоположности - е нещо повече от кощунство с паметта на македонския духовен великан Никола Вапцаров.
Защо все пак се отива чак дотам?
Защото според официалната българска политика всичко, що е македонско, е „исконно българско”. Ако някой посмее да твърди, че македонското си е македонско – жална му майчица – за него всички врати ще бъдат затворени, а тайните служби така ще се изгаврят с него и така ще му почернят живота, че никога да не може да се опомни.
Една от причините за подобна политика е зашифрована в изказването на Салваторе Каузимодо: „Народите, които имат личности като Никола Й. Вапцаров, растат в очите на света.”
Опитайте се да си представите духовна България без македонския Никола Вапцаров и не на мене, а на себе си отговорете, вие, които непрекъснато го фалшифицирате, с кого другиго бихте могли да растете в очите на света така, както това става с Никола Вапцаров?
Кого другиго бихте могли да сравните с тази велика личност?
Само добре школувани политически фарисеи могат да се учудват защо от мемоарите на неговите съвременници изчезват пасажите за Македония и Македонския литературен кръжок, а когато кръжокът се споменава, то е, за да бъде обвинен в ... сепаратизъм!
В човешката история сепаратизмът никога не е бил на почит.
И сега не е.
И никога няма да бъде!
Но в случая за какво става дума?
Каква е вината на македонците?
Още Даме Груев е дал безпогрешна дефиниция на вината на македонците и тя не е изгубила своята актуалност. Да си я припомним: - Вината на македонците е в това, че те си искат своите права!
Македонците друга вина нямат!
Стогодишнината от рождението на Никола Вапцаров бе голямо културно събитие за почитателите на неговата поезия по целия свят. Но ние, македонците, които имаме представа за методологията на тайните служби, не можехме да си представим, че това събитие ще мине без българска провокация. Този път провокацията бе извършена от роднините на поета.
И възмутиха световната съвест.
Но и това не е за учудване.
Нима генетиката е казала, че като са му роднини, това непременно ги задължава да носят поне „пшеничено зърно” от морала на Никола Вапцаров? Дори и двама родни братя не винаги си приличат.
Така е и в случая.
Райна Вапцарова, която много добре е познавала братята си, ето какво е писала за тях:
„И Борис беше друг – по-твърд, по-устойчив и не преживяваше така дълбоко скърбите и радостите. Хора, като Борис, не мислеха преди всичко за другите. Но Никола? Той живееше за хората и чрез хората. Беше щастлив само тогава, когато направеше някого щастлив.”
Но това не означава, че в обемистата книга на К. З. няма неща, които да ни учудват. И едно от тези неща е нейната херменевтика, т. е. изопачено да се цитира Вапцаров. С подобна херменевтика се срещам за първи път.
Ще посоча някои примери.

Вапцаров –
„... по едрите звезди
над Фамагуста”.
К. З. – „По едрите звезди на Фамагуста.”
Графично разликата е само в една буква, но разликата в смисъла е огромна. Едно е да се копнее по истинските звезди на небето, а съвсем друго – по техните земни символи. А на земята я ги има, я ги няма. Е, ако става дума за Франция, звезди биха могли да се открият и в Пер Лашез, но Фамагуста не е Париж.
Вапцаров –
„Машината ритмично
припява
и навява топла вера.”
К. З. – „Машината ритмично припява и навява тиха радост.”
Тук коментарът е излишен, защото за всички е ясно, че „тиха радост” и „топла вера” не е едно и също нещо.
Вапцаров –
„Но да умреш, когато
се отърсва
Земята
от отровната
си песен...”
К. З. Но да умреш, когато земята се отърсва от отровната си плесен.
Размененият словоред унищожава ритмиката на стиха, променя оригиналното му интонационно звучене и емоционалната сила и красотата на словото се разпадат. Така се стига до свободния преразказ, който няма правото да претендира за автентичност.
Вапцаров –
„Стреляй горе, стреляй към звездите”.
К. З. – „Стреляй по звездите.”

Не е необходимо човек непременно да бъде астроном, за да си каже:
- Нима звездите са прегладнели кучета, които нощем трагично вият под прозорците на прекалено преялите и им досаждат при сънуването на санстефанвските си илюзии, та трябва да се стреля по тях?!
Вапцаров –
„Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.”
К. З. – „Зная своята цена в живота и напразно няма да се дам.”
Вече видяхме докъде довежда нарушената ритмика на стиха, но тук има и още нещо – кога и къде пословично скромният Никола Вапцаров е определял „своята цена в живота?” Това не е ли подигравка с неговата етика? От такива „преоткриватели” ли се нуждая тя?
Вапцаров –
„Светът е във тебе и мен”.
К. З. –
„Светът е в теб и мен.”
Тук амфибрахият преминава в ямб. Смисълът не се променя, а интонационното звучене, което вече не е автентичното, Вапцаровото, а присаденото от „преоткривателката”.
Вапцаров –
„И аз понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня
със вера”.
К. З. –
„ Като няма с какво ще ви нахраня със Вера.”
Отново се срещаме със свободния преразказ, който се разминава с интонацията на автентичния Вапцаров стих. А трябва ли да напомняме, че интонацията и емоционалното внушение са пряко свързани? Карикатурата, колкото и да напомня оригинала, все пак не е оригинал.
Вапцаров –
„Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини?”
К. З. „Така ли срещаме любимите си, с лимузини?”
Отново прозаизиран стих, отново разминаване с Вапцаров.
Вапцаров –
„Понякога ще идвам във съня ти...”
К. З. –
„Понякога ще идвам в съня ти...”
„Преоткривателката” превръща поезията в проза.
К. З. – „Тя, Вапцаровата Вяра е постигната с настойчиво търсене, в което пътят на поета минава през подражания в ранните стихове от времето на Морското училище: през тъгата, безнадеждността и душевното раздвоение на любимия Яворов, изрекъл „И в свойта вяра сам не вярвам аз”.
Във връзка с този цитат искам да попитам:
- Какво се иска – престъпна дързост или крещяща литературна неграмотност – или и двете заедно – за да направят Яворов „собственик” на един знаменит стих, изплакан от нежната душа на Димчо Дебелянов? Тази грешка на „преоткривателката” се повтаря два пъти. А на туй отгоре и неправилно е цитиран!
- К. З. – „Лирическият герой познава и сякаш лично преживява и различните видове двубои. От една страна е епохалната историческа битка между „кървавата ретроградност” и обновлението на света в името на справедливия нов живот. От друга – коварната безсмислена битка на лъжегероите, „платени със чужди пари” („Земя”).
- Какво е характерно за този цитат?
Ето какво е писал Вапцаров:
„... но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари”.
Това е написал Никола Вапцаров, но го е писал в стихотворението „Родина”, а не в стихотворението „Земя”. Аз вече цитирах първата строфа, в която поетът категорично заявява, че българската земя не е неговата земя, тази земя му е чужда. И в стихотворението „Родина” парите са чужди, т. е. български. Но „преоткривателката” на Вапцаров не казва на неосведомения (а тя осведомена ли е? – б. м.) читател нито какъв е този площаден „кървав двубой”, нито защо и в името на какво българските пари го подклаждат, нито кой ги дава тези пари.
Едва ли някой си прави илюзии, че на тези въпроси може да се отговори честно, почтено и искрено по времето, когато Вапцаров се „побългарява”.
К. З. – „Освен факта на едновременното им раждане (става дума за двете предсмъртни стихотворения на Вапцаров – б. м.) сближава ги и голямата тема за любовта – към обичаната жена и – към „своя” си народ”.
Изразът „своя народ” често срещаме в книгата „Бакьо” от Райна Вапцарова. Но там тя не уточнява кой е този народ – и беше немислимо по времето на живковизма да стане уточнение. Но що се отнася до брат й Никола Вапцаров, неговото становище не подлежи на никакво съмнение или опровержение – този народ е само и единствено македонският народ. Тук, под това иронично „и – към „своя” си народ” музейната „преоткривателка” визира македонския народ, за който Вапцаров писа:
„Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за НЕЯ!”
И когато българските лакеи на хитлерофашизма му прочетоха смъртната присъда, той им заяви:
- Аз се борих за щастието на моята Родина, готов съм да умра за нея!...
В интервю за уважаван столичен вестник преди доста време К. З. заяви: „В семейството им е имало едно обяснимо напрежение, защото детето им Бойко умира на 7 месеца. Ражда им се и второ дете, но и то живее само няколко месеца.”
А каква е истината?
В началото на 1936 година на Никола Вапцаров се ражда син, наричат го Йонко. (От Йонко до Бойко разликата е твърде голяма – б. м.).
На 6 януари 1942 година „Бойка се разболява тежко във връзка с бременността си. Късно през нощта Б. Вапцаров я завежда в най-близката частна клиника. Ражда се момче, което живее само половин ден”.
К. З. недоумява: „Днес можем само да гадаем – ако Вапцаров не бе станал курбан на идеите си, какво ли обемно и разностранно творчество би създал?”
Този въпрос не е нов.
Отдавна си го задават милиони читатели.
Отговорът не може да бъде еднозначен.
Ако Никола Вапцаров живееше в свободна Македония и имаше това, за което цял живот мечта и се бори – свобода и хляб, – действително той би създал и обемно, и разностранно творчество.
Но задавайки си този въпрос без отговор, не можем да не се попитаме:
- А каква би била човешката съдба на поета при новите исторически условия, когато започна масовото побългаряване на македонците?
Съдбата на Никола Вапцаров при новите исторически условия не би била по-различна от съдбата на всички, които останаха безусловно верни на македонската кауза и за нищо на света не биха станали предатели на Македония и македонския народ.
За да си отговорим още по-конкретно на този въпрос, ще ни помогне превъзходното изказване на съпредседателя на ОМО „Илинден” - ПИРИН Стойко Стойков, което той направи при посещението си в Австралия. Ето какво каза той за незавидната съдба на македонското малцинство в България:
„За това, което правим днес, преди 60 години щяха да ни разстрелят, преди 50 години да ни изпратят в концлагер, преди 40 – да ни затворят, преди 30 – да ни интернират, преди 20 – да ни арестуват, преди 10 – да ни бият, а днес могат само да заплашват. Щом нещата са стигнали дотук – то успехът не може да е далече.”
Никола Вапцаров е от онези македонски великани, които умират за Македония, ако обстоятелствата го наложат, но не се побългаряват. Има святи неща заради които великата човешка личност не прави никога и никакви компромиси, и за нея няма никакво значение, че безмилостно жестоката борба я отвежда към деветия кръг на ада.
Когато познаваме един човешки характер, може да си представим как той би се изявил в конкретни исторически условия.
Едва ли почтеният човек се пита защо една от първите задачи на българската лъжедемокрация беше оплюването на великия и безсмъртен Никола Вапцаров. Едва ли, защото на цял свят е известно, че да бъдеш македонец в България – това се счита за недопустима ерес. И за съвсем нормално македонското малцинство да няма никакви права, да бъде премълчавано, а ако докаже своето съществуване – пред очите на цялата световна съвест да бъде привиквано на обяснение в някои твърде известни силови структури на властта.
И когато „преоткривателката” на Никола Вапцаров задава въпроса „Как е възможно всичко това да се случи в България, вече пълноправна членка на Европейския съюз?”, ние, обезправените македонци, с пълно право можем да й зададем нашия въпрос:
- А ако всичко това не би могло да се случи в мащеха България, то в коя друга държава да се случи?!

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е МАКЕДОНЕЦ И ЗА ТОА НЕМА ПАЗАРЕЊЕ
Читај
САМО ЕДНА Е ВО СВЕТОТ НА НАРОДИТЕ И ДРЖАВИТЕ – НАШАТА ДРЖАВА МАКЕДОНИЈА!
Читај
МАКЕДОНЦИТЕ ПРАЗНУВАХА 116 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКАТА ЕПОПЕЯ
Читај


139 години от рождението на Гоце Делчев
ГОЦЕ

Символ на гордост и слава,
ореол божествен ни стана.
Недостижим и близък остава
и лек, и песен, и рана.

Ти, Гоце, во нас си в сърцето,
ти брат си и син си любими,
ти знаме ни стана, което
е огин в студените зими.

Со песните секой те знае,
на орото рамо до рамо
и сърцето чука, не трае
едно име носиме само:

МАКЕДОНЕЦ и нищо друго
никой не може да ни каже,
бугарин, србин и гърко
не може нас да излаже.

Запей песна, майко мила,
стара песна, македонска,
за воините на Самоила,
за земята ни исконска.

Дур до Кукуш да се чуе
в бащина му стара кука,
дедо зурла да надуе,
тапан до небо да чука!

Димитър Иванов

Македонија пее

ДА НИ Е ЖИВА ПЕСНАТА

Тагата се распослала
Легнала ми натежнала
И си ја барам песната
што ми е мелем за душата

Еј каков народ сме
Од бога создаден
Песна не весели
Со неа векува

Рефрен:

Да ни е жива песната
Песната еј македонска
Срцата што ги разпеа
Душите што ги огреа

Да ни е жива песната
И мојот народ намачен
Запеј му песно запеј му
Да не го видам разплачен

До кај што свети сонцето
До таму ни е народот
А ние што останавме
Песната им ја праќаме

Еј каков народ сме
Од бога создаден
Песната не лекува
О неа векува

Рефрен...




ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting