Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Лþбовта към отечеството трябва да бъде и лþбов към човечеството.

ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ

Доц. д-р Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)

Той бил ликвидиран от централната власт чак през 1779 г.
В Серската област се укрепила фамилията на Али ага и Исмаил бег, която разполагала с 6000 албанци. В Скопско, Тетовско, Гостиварско и Кичевско се издигнали “тетовските паши”, а в Охридско - Джеладин бег. (Според преданието, той е сестрин син на Али паша и роднина на Мустафа паша Бушатлия от Шкодра. Всички тези независими и полунезависими владетели били обкръжени от платени арнаути, които безчинствали и издевателствали над македонското население. По такъв начин почти цяла Македония била покрита с мрежа от владенията на крупни феодали и станала арена на техните междуособици, на грабежи, насилия и убийства.
Навсякъде кръстосвали разбойнически дружини, които били в контакт с отделни феодали или държавни чиновници. В защита на народа в планините продължили да излизат и честни юнаци със своите дружини. Около 1730-1740 г. в Серско се подвизава Иван войвода. Във Воденско броди дружината на капитан Пройчо, разбита през 1762 г.
Турската власт не е в състояние да се справи с безредието в империята. Финансовото състояние на държавата се влошило. Поради тази причина разходите по преследването и ликвидирането на различните разбойнически банди се прехвърлят върху населението. Така в 1705 г. селата от Битолска кааза трябвало да дадат 103 800 акчета за преследване на разбойниците в техния край. Хващаните разбойници обикновено били осъждани на доживотно заточение, обесване или набиване на кол. Често пъти на централно место по селата и градовете публично им отрязвали главите и ги разнасяли след това за да всеят страх. В 1709 г. хайдутите Петко и Богоя били наказани с отрязване на дясната ръка и левия крак. Суровите наказания не премахнали разбойничеството. Турските власти опитвали и други средства. На изявени разбойнически дружини предлагали да стават пазители на реда със заплата.
Разбойниците са от всички етнически групи. Отличавали арнаутите (и то гегите). Те създават нетърпима обстановка в Западномакедонските краища и другите етнически групи са били принудени да се изселват в градовете или даже извън пределите на Македония.
По време на войната 1787-1792 г. на Турция с Австрия и Русия в Македония се появили и нови грабители - кърджалиите. Те върлували в Родопите, Пирин, Шар планина, Скопска Църна гора, в Дебърско, но най-много били в планините Плачковица и Огражден. Организирани били в дружини, достигащи до 2000 човека. В редовете на кърджалиите имало дезертирали войници, селяни, та даже и жени от всички вери и народности. Те били на коне, което ги правело много подвижни. Ненадейно се явявали и плячкосвали села и градове.
Начело на кърджалийските дружини заставали разбунтували се еничари. Една от причините за еничарските бунтове бил слухът, че султанът е решил да създаде нова, вярна на него армия и ще се откаже от еничарите. Втората причина е, че не им били изплащани заплатите, тъй като хазната била празна. Тогава еничарите решили сами да си получат заплатите направо от раята. Изпъдили офицерите си и започнали да безчинстват. Деградацията в армията означава деградация на държавата, защото до тогава армията е творецът, същността, основата на Отоманската империя.
Най-често балканските села вземали в свои ръце защитата си. Те се въоръжавали и давали отпор на по-малките разбойнически банди. В кърджалийско време турската власт е раздавала оръжие на македонското население за да се самозащитава.
Градовете били по-защитени. Поради тази причина много селяни, търсейки сигурност, започнали да се изселват в градовете. Те се разрастват и там се развили занаятите и търговията. Известни търговски центрове били Охрид, Скопие, Битола, Серес, Мелник, Неврокоп, Банско и най-вече Солун. През XVIII в. значението на левантийската (източносредиземноморската) търговия нараства извънредно много. Източното Средиземноморие заело едно от първите места в колониалната политика на големите европейски държави Франция и Англия. Наред със Смирна (Измир) и Солун се превръща в икономическа столица на Османската империя. Френският консул (70-те - 90-те години на XVIII в.) Кузинери пише: “От всички градове на Македония...Тесалоника е единственият, който е запазил истинска значимост... Този град от най-далечни времена не е престанал да бъде склад на местните произведения, предназначени за външна търговия.”
Този процес за Македония има и етноформиращо значение. По време на Византийската империя гръцкият и латинският език се налагат в градовете. Тук те се възприемат и от славянофонната част на македонския народ. В селата и по-отдалечените от големите градски центрове региони се налага славянският език. При идването на турците населението на редица градове е принудено да се изсели в селата и планинските региони. Според предания древният македонски град Хелиополис (край с. Елешница, Разложко) е бил разрушен от турците, като част от населението му било избито, а другата част се заселила по махалите в Пирин и Родопите. Такава е вероятно съдбата и на другия голям град по долината на Места - Никополис ад Нестум. В този случай елинофонни, романофонни и говорещи старите езици се заселвали в региони със славянофонно население, т.е. имаме процес на славянизация.
През разглеждания период започва процес на придвижване на славянофонно население към градовете. Частично то възприема гръцкия език, т.е. процес на елинизация, но се формират и славянски махали. Този процес е особено силно изразен през XVIII и началото на XIX в., когато гръцките просветителски и национални идеи са много примамливи. Тези идеи се носят от самоотвержени, чисти и духовно извисени мъже. Всичко това, съчетано с блясъка на античноелинската цивилизация и с преклонението на европейската интелигенция пред достиженията й, спечелва много привърженици на елинската култура в Македония.
Всестранният упадък на Турция ще формира и поведенчески тертип сред немюсюлманските народи на Балканите. Отслабналата власт чрез своите институции не може да играе защитна, регулираща и ограничаваща роля спрямо индивида. Бирникът, полицаят, кадията, каймакаминът не получават редовно заплати и стават подкупни. От отделния човек се събират данъци, вземат се подкупи, но той е лишен от обективна правна защита и социална загриженост от страна на властта. Той не й вярва. Това го кара да търси други форми на сигурност. Изграждат се роднински, приятелски и мафиотоподобни паралелни структури. Нараства недоволството.
Засилват се идеите за свобода на поробените народи. За това освен отслабването на Турция способства и появата на индустриалната цивилизация в Западна и Централна Европа. Тя променя възгледите и начина на живот на милиони хора. Сблъсъкът между старата аграрна и новата индустриална цивилизация поражда глобална (икономическа, политическа и духовна) криза в европейските държави.
Тази криза ражда титани в областта на философията, науката, изкуствата и политиката (Бейкън, Декарт, Спиноза, Коперник, Галилей, Лайбниц, Нютон, Паскал, Даламбер, Дидро, Волтер, Русо, Юм, Кант, Кромуел, Вашингтон, Мирабо, Лафайет, Робеспиер, Марат и др.). Тя става причина за Холандската, Английската, Американската и Великата Френска буржоазно-демократични революции, които широко отворят вратите за навлизане на новата социално-икономическа формация. Узаконяват нейното присъствие. С нея се появи и нова етническа категория - нацията. Започва обособяването на държавите на национален признак. Формират се национални интереси и национални противоречия.
Издигнати са великите идеи за граждански свободи, братство, равенство, които проникват и на Балканите. Господствуващият през Средновековието религиозен догматизъм в идеологията, науката и образованието, постепенно отстъпва место на рационализма. (Както беше казано елементи на възраждане се наблюдават на Балканите, и най-вече във Византия, още преди идването на турците и това допринася за появата на Ренесанса в Западна Европа. С идването на турците този процес на Балканите се забавя, за да се активизира по-късно. Възраждането на Балканите се различава съществено от европейския ренесанс. Там борбата се води и изразява интересите на т.н. “трето съсловие” - търговци, фабриканти, банкери. На Балканите борбата е за религиозна и национална свобода. Насочена е против друговерците-мюсюлмани. “Третото съсловие” тук не е добре оформено).
Човечеството се обръща към ценностите на античните цивилизации. Поробените балкански народи търсят себе си в античността. Гърците се обръщат към елинската цивилизация и има какво да видят там. (Макар че генетичната връзка между античните елини и днешните гърци е колкото между античните и днешните македонци). Даже хървати, сърби и словенци се вглеждат в илирийското наследство. Румънците (тогава наричани власи) търсят своя корен сред даките.
Македонците също се обръщат към древността. Те също има какво да видят там. Защото малко народи могат да се похвалят с такова славно древно минало. То е оставило трайни следи, както в духовната, така и в материалната сфера. Останали са някои обичаи. Историческото съзнание на македонския народ е запазило легенди, приказки и предания, песни се пеят за това минало. Френският генерал Франсоа дьо Тот, работил в Цариград от 1768 до 1775 г., пише, че “двадесет и двама македонци, ... в една кръчма пееха песни за победите на Александър” [250, с.833]. Мисълта да възкресят това някогашно величие е близка на македонците. Но наред с митовете за големия пълководчески и държавнически талант на античномакедонските царе и храбростта на македонците водени от тях, в историческата памет на народа ни живее и митът за Крали Марко, непобедимия герой, борец срещу турските нашественици. Нещо повече македонското историческо съзнание се опитва да обедини тези митове, да обедини македонската античност с македонското средновековие. В една от народните песни се казва, че когато тръгвал на бой срещу турците, красива македонка дава на легендарния Марко сабята на “нашия цар”, на Александър Велики. В приказки, за които ще стане дума по-долу, едновременно се говори за Александър, Марко и Янкула. Преданията записани от Миладиновци дават доста добра представа за историческото съзнание на македонците през първата половина на 19 век. Започват с цар Александър и продължават с Юстиниан, Св. Наум, споменават безименни български царе и продължават с много предания за Крали Марко. Предава се също, че във Воден (смятан тогава за античния Еге) са погребвани македонските царе, че градът е превзет от войска, вървяла след кози [248, с.526-528]. Миладиновци разказват преданието как цар Александър достигнал извора с вода от която човек ставал безсмъртен. Но Роксана, метейки, не догледала и счупила стомната със скъпоценната течност. Така Александър си останал смъртен [248, с.526]. Подобно предание е записал и Френският славист Андре Мазон, разказано му от дядо Йован от с. Неволани, Костурско, поместено в сборник “Славянски приказки от Югозападна Македония” (Париж, 1923), в което се разказва, че Александър, Марко и Янкула успели да налеят “жива вода” (правеща човека безсмъртен) от някаква планина, която се отваряла. Но сестрите на Александър изпили неговата вода и той си останал смъртен. Марко и Янкула изпили своите дялове и са живи... [181]. Между народа се говори, че прилепчанец, на връщане от Цариград, срещнал Марко... А Миладиновци са записали: “Марко Крале още iе жив, како раскажвал Прилепчанин, кои зборвал со него ... на пуст остров... Марко отишол тамо од како излезе туфегот (пушката, огнестрелното оръжие, б.м.)”. Марко много се зарадвал и добре посрещнал и нагостил “сотатковникот му” и го изпратил с думите, че скоро ще се върне [248, с.528].
Между хората в най-източния край на Македония - долината на Места, се носело предание, че цар Филип е роден над сегашното помашко село Филипово, край р. Места. От там той превзел Момина кула (Момина крепост, Казъл-кале) и с. Циропол на р. Места, превзел Никополис, след това Драмско и си направил столица в гр. Филипи. По-нататък завладял цяла Македония и Гърция. А пък син му Александър завладял света. Така преданието е записано в мемоарите на Петър Манджуков (вж. Пирински глас, броj 12, март, 1998). Но като го съпоставям с други предания вероятно става дума за последния македонски цар Филип VI. Просто той е по-непознат и народният разказвач го е заместил с Филип II.
Господа комшийски историци, неподправените народни предания тежат много повече от вашите целенасочени антимакедонски писания!
Величието на македонската история след години ще се превърне в проклятие. То ще плаши най-вече гръцките и българските шовинисти. Това, което могат ще присвоят, а другото ще отричат и прикриват.
Но, както видяхме македонската (а и балканската) история е сложна. През античността идват римляните. Средновековието е още по-сложно. Тук е Византия и многовековното и владеене е оставило както материални следи, така и следи в историческото съзнание на македонеца. Македонците са горди с Юстиниан Велики [42]. През ХІХ век няколко македонски населени места претендират, че са негово родно место. В Македония се настаняват славянски и други племена. Идвали са българи, кръстоносци и сърби. Съществували са самостоятелни държавни формирования.
Казаното за Македония се отнася и за съседните земи. От античността до периода на възраждане на балканските народи е изминало много време, през което на Балканите не са съществували “добри” условия за “историческо обособяване на устойчиви съвкупности от хора, на определена територия, притежаващи общи, относително стабилни особености на езика, културата, психическия облик, расови (антропологични) белези” и други показатели, определящи етносите и нациите. В продължение на хилядолетия едно голямо пространство - Македонската, Римската, Византийската и Отоманската империи - е било отворено за движение на хора (генетично наследство), идеи, стоки. Станали са много промени. Променяни са наименования: Елада за столетия става Ахаия; понятието “елин”, като етническа принадлежност изчезва за векове; Източна Мизия става България, Паристрион и пак България; Илирия и Дардания също сменят имената си; Дакия става Влахия, а по-късно (1859 г.) Румъния. Дошли са нови етноси (римляни, славяни, тюрко-българи, кумани, печенези, нормани, турци, татари и др.) и нови, непознати в античността религии. Появявали са се и са изчезвали държави (Византия, Склавиния, ханска България, Сърбия, Самуиловата държава, държавата на Асеневци (Втората българска държава), Латинската империя, държавата на Комнините в Епир, Солунското кралство, Босненската държава, държавните формирования на македонските феодали, държавата на Вукашините, на Добротич, Костадиновото княжество, държавата на Скендербег и др.). Те са оставили етнически (ромеи, трибали, славяни, българи, сърби, власи и др.) и географски наименования, спомени в историческото съзнание на балканските народи. Появили са се нови етноси, етнически наименования и етнически групи - албанците, помаците, торбешите, цинцарите, каракачаните, циганите, елинофонните мюсюлмани (валаоде), гагаузите, босненските мюсюлмани, саксите (сасите) и др. (Под понятието албанци са обединени гегите и тоските. Но те, според някои историци, имат различен произход - тоските са наследници на античните македонци и на епириотите, а гегите - на илирите). Променени са етнически наименования (тюрко-българите - създателите на средновековна България - вече се наричат турци или гагаузи, в зависимост от изповяданата религия). Станало е преместване на етноси по местоживеене (огнището където възниква сръбската държавност сега е населено с албанци; албанци се заселват в Македония; македонци се преселват в Тракия (през византийско време) и в българското Средногорие и Подбалкана (през турско); българи, македонци и сърби се заселват в Румъния). Всичко това прави етническата картина тук много сложна. Защото такива важни етнически белези като културата (в най-широк смисъл на думата), езикът и религията, силно са се променили и смесили. По отношение на първия белег може да се говори за общобалканска (пък ако щете православна) култура, която плавно се променя при преминаване от един географски регион в друг. По отношение на езиците промените са съществени. Старогръцкият език се различава от гръцките народни говори до такава степен, че трудно се разбира от необразовани гърци. Такова е положението и между латинския и народните говори на македоно-романите в Македония и власите от двете страни на Дунава. Между църковнославянския и простонародните славянски говори разликата е също голяма. При това преходите между славянските говори са плавни от Черно море до Италия. Има по-ясно очертани граници (например между аналитични и синтетични говори, я-това граница и др.), но те не съвпадат нито с границите на географските (тогава) понятия Хърватия, Далмация, Черна гора, Сърбия, Босна, Македония, България, Тракия, нито пък с границите на днешните държави. И това не е случайно. Новите говори не са се формирали в конкретна славянска държава, за да са характерни само в нейните граници. (В този смисъл аргументът на днешни български шовинисти, че македонците говорят “български” е смехотворен). При това ако някой говори гръцки (респективно, турски, славянски), това съвсем не означава, че в жилите му тече елинска (турска, славянска) кръв. Красноречив пример е влашкият език. Македоно-романите в Македония, Тесалия и Албания, говорят влашки, но едва ли имат съществено общо генетично наследство с власите отвъд Дунава. Албанският език, наред със субстратния фонд е заимствал много от гръцкия, латинския, турския и славянския. В резултат на субстрата и на взаимодействието между балканските езици се е формирал т. н. днес от специалистите “балкански езиков съюз”, състоящ се от говори с много еднакви граматични белези и различна лексика, към който спадат македонските, северногръцките, албанските, източно сръбските, българските и румънските говори [430]. Няма очертана граница между славянските, гръцките, романските, албанските и турските говори. Даже в едно и също населено место една махала говори един език, а съседната - друг. Езиците са си взаимодействували и напр. в славянските народни говори думите от турски, гръцки, латински и субстратен произход са повече от тези със славянска етимология.
В религиозно отношение ситуацията е още по-сложна. Римляните не повлияват сериозно на религиозните вярвания на балканските народи, но създават нова езикова общност – романофонните. Византия възприема и толерира само християнството. Тя християнизира езичниците и хомогенизира поданиците си в религиозно отношение. В езиково отношение запазва и даже затвърждава разнообразието. Въведената от османите система на милетите запазва съществуващото религиозното и езиково разнообразие. Обогатява го с ислямизацията на части от всички народностни и езикови общности. Това обърква съвсем нещата. Между мюсюлмани и християни териториална граница няма.
Свободното движение е способствало и за смесване на генетичното наследство на Балканите. Няма ясно формирани расови типове. Докато значителни части от албанците, епиротите, македонците, сърбите и хърватите спадат към динарския, то сред другите балкански народи преобладават средиземноморския, арменоидния и др. расови типове. Тази сложна етническа картина, тази липса на изразен национален профил, с ясни граници, ще създава сериозни проблеми при формирането на нациите и новите държави тук на Балканите.
Понятието “нация”, въпреки съществуващите многобройни определения, е много разтегливо. Някои продължават да считат, че принадлежността към дадена нация е въпрос на кръв, на генетично наследство. Други считат, че това е въпрос на самосъзнание. Считаме, че вторите имат по-голямо право. Как иначе да си обясним факта, че епириотите, които (според някои изследователи) не са едноплеменни с елините, са големи гръцки патриоти? В Гърция даже казват “всеки епириот е юнак патриот” (паса епириотис - левентис патриотис). Как да си обясним това, че много романофонни македонци станаха гърци, българи, сърби, румънци по националност? Славофонни македонци станаха гърци. Други станаха българи и вярват, че са наследници на хан Аспарух и, че именно от тогава се е формирал народът към който принадлежат. Помаци и торбеши вярват че са турци. Очевидно националното самосъзнание е въпрос на внушение от страна на родители, учители, духовници и др. Ако семейство осинови току що родено от друга нация, то като порасне няма да се съмнява, че е от нацията на осиновителите си. Расовите белези и наследствени черти в характера ще останат, но те ще бъдат отдадени на многообразието в дадена нация. Националната принадлежност и по-точно националното самосъзнание на индивида се формира изкуствено, а не е природен белег. Но нациите са продукт на историческото развитие. Тази двойственост прави проблема за националната принадлежност, особено тук на Балканите, много сложен.
Към разглеждания период съществува ясно изразено съзнание за религиозна принадлежност и някакво не съвсем избистрено съзнание за етническа принадлежност. Това може да бъде показано с примери. Гръцки говорещия мюсюлманин не се е считал за грък, както славянски говорещия - не се е считал за македонец, българин или сърбин. Именно поради тези причини борбата срещу турците започва като борба за вяра. В тази борба славянски говорещите мюсюлмани застават твърдо на страната на турците. Етническият момент съществува, но той е на втора линия. Казаното обяснява защо православна Русия има по-голямо влияние на Балканите от по-цивилизована католическа Австрия.
Но да си дойдем на думата. Сложната етническа картина и чуждите интереси не предполагат ясни и единни цели в борбата на балканските народи. В името на какво да се води тя? Най-разумно би било да се борят за модернизация на Османската империя, за равноправие но всички етноси и конфесии. Но тава не става. Сериозни пречки са: възприетата система на милетите (на религиозните общности); натрупания на тази база емоционален заряд; влиянието на съседните християнски държави.
Жива e мисълта за възстановяване на Византийската империя. Духовна основа на тази идея са Цариградската патриаршия, гръцкият език и култура, еднаквият манталитет, обряди, традиции и ценностна система на балканските християни. Подкрепя се от гръцките и македоно-романските финансови и търговски среди. Идеята се възприема от представители на всички балкански народи. В този начален период на възраждането тя не е примамлива само за сърбите и за католиците, макар че и сръбските национални будители възприемат идеята за балканска общност.
Фанариотите, въз основа на историческото наследство на Византия, развиват панелинистичната “Мегали идея” (Велика идея) - всички балкански народи, в т.ч. и част от Мала Азия, да се обединят в една държава, наследница на Византия, с прогръцки дух. Ревностни привърженици на идеята за възстановяване на Източната Римска империя са някои македоно-романи. Те виждат в една нова Източна империя своето бъдеще. Смели, умни и деятелни те развиват голяма дейност в това направление. В Москополе (Воскополис, дн. Воскопоя, Албания) те създават още през 18 в. съвременни училища. В този град е открита първата модерна печатница на Балканския полуостров. (За съжаление този цветущ просветен и търговски център е опустошен от албански разбойници през 1769 и 1788 г.).
Идеята за нова Византия е наистина “мегали” (велика) и нейното възприемане би ни спестило много нещастия по-късно, но нейните привърженици не отчитат новите реалности на Балканите. Необходимо било по-голямо зачитане на езиците и културите на отделните етноси. В това отношение гърците нямат толерантността на византийските държавници.
Гърци, поддръжници на панелинската идея, не харесват името “ромеи” (буквално означаващо “римляни”) и въвеждат терминът от античността “елини”, като под това понятие разбират народа населяващ някогашните територии на Византийската империя. Припомняме, че византийците не искаха да бъдат наричани елини. Понеже не всички населяващи посочената територия говорят гръцки (по-късно) въвеждат и понятията “славяногласни, романогласни (влахогласни) и албаногласни елини”!?
Мисълта за възстановяване на Византия в определени моменти се подкрепя и от Русия и Австрия. Руско-турската война от 1774 г. завършила с победа на Русия и с подписването на мирен договор в Кючук Кайнарджа (край гр. Силистра, България). С този договор Русия получава редица придобивки и привилегии, измежду които правото да се застъпва за балканските православни християни. Освен това по силата на този договор за влашки господар е назначен радетелят за възстановяване на Византия, Константин Ипсиланти. През 1784 г., както беше казано вече, Русия и Австрия сключват антитурски съюз и предвиждали възстановяването на Византийската империя. Това вдъхнало голям кураж на панелинистите.
През разглеждания период се активизира и Цариградската патриаршия. До тогава тя е много консервативна и играе изключително отрицателна роля. Преследвала новите виждания в просветното дело. Афоресала най-добрите преподаватели от янинските училища, които в края на XVII в. въвели изучаването на физика, математика, философия. Не се спасил от преследване и най-прославения от учените мъже на Балканите през XVIII в. - Евгений Вулгарис. Този радетел за просвета на народа, привърженик на идеите на френските енциклопедисти, монах, директор на училища в Янина (1742-1750) и Кожани (1750-1753), създател на прочутата по целия Балкански полуостров Атонска академия, бил подгонен заради своето свободомислие. Вулгарис намерил убежище в Русия [26, с.22]. (Е. Вулгарис (1716-1806) е един от първите възрожденци на Балканите. Роден е на остров Корфу, но фамилното му име ни кара да мислим, че има славянски произход. Висшето си образование завършва в Италия. Работи и в Македония. При него са учили много македонци.).
Когато говорим за Патриаршията, трябва да отбележим, че има отделни патриарси (като Йеремиас II (1572-1595), създал значителен брой гръцки училища, като Кирилос Лукарис (1572-1638), носител на просветен дух, който с помощта на богати радетели на просветата, като Манолакис Касторианис (Манол Костурчанина), открива училища, въвежда книгопечатането в Цариград, покровителствува свободомислието в науката), носители на просветителски идеи, но преобладаващата част са догматици.
Промяна в политиката на Патриаршията настъпва по времето на патриарх Самуил III Ханджери. Приятел и горещ закрилник на гръцките просветители, той упорито работи за развитие у народа на стремеж към наука и литература. Става изразител на идеята за нова Византия. (Съществува мнение, че тези идеи са му внушени от Йоанис Ипсилантис, който кроял планове за обединение на гърци и славяни, както във Византийската империя.). Съставя план за елинизация на македонци, българи, власи, сърби и албанци. За целта патриарх Самуил III, решил да ликвидира Охридската (македонската) архиепископия и Ипекската (сръбската) патриаршия, като духовни опори на съответните народи и пречка за неговите идеи. (Ще припомним, че Търновската патриаршия е ликвидирана с падането на България под турско робство и почти всички днешни български земи влизат в диоцеза на Цариградската патриаршия). Финансовото положение на двете църкви било влошено след масовата емиграция на християни от Македония и Сърбия при оттеглянето на австрийската армия в 1690 г. Освен това много албанци и македонци в диоцеза на Охридската архиепископия били ислямизирани след 1689 г. Пред турските власти Самуил изтъкнал тежкото финансово положение на двете църкви, което прави по-нататъшното им съществуване невъзможно. Те се съгласили. През 1766 г. била ликвидирана Ипекската патриаршия, а на следващата година, на 16 януари - Охридската архиепископия [25, с.115].
Трябва да се отбележи, че отношенията между Охридската архиепископия и Цариградската патриаршия, дълго след идването на турците, били добри. Много висши духовни лица преминавали на длъжности от едната в другата. Отношенията се влошили през 1676 г., когато Цариградският патриарх свалил архиепископ Теофан и поставил на негово место своя съмишленик, софийския митрополит Милетий. Патриархът бил получил оплаквания срещу Теофан от епархийски архиреи от диоцеза на Охридската архиепископия. След смяната на Теофан много други архиереи от същия диоцез се противопоставили на тази намеса. Така, в диоцеза, се създали две течения: автохтонно на северните македонски епархии и фанариотско в градовете Костур, Воден и Струмица. Между двете течения започнала борба за архиепископския пост. За къс период от време се изредили няколко архиепископи. Цариградският патриарх правел всичко да разлага вътрешно архиепископията, като отнемал от нея села и градове. Разнебитено било моралното и и финансово състояние. 1718 г. автохтонистите взели връх и избрали за архиепископ корчанския митрополит Йоасаф, македоно-романин от Мосхополе. Умен и деен иерарх, управлявал в продължение на 26 г., той поправил финансовото положение на архиепископията и издигнал авторитета и и вън от границите на нейния диоцез. Иоасаф и синода му отправили послание (21.02.1719 г.) до клира и народа да поведат борба против иноземните клирици, които причинили големи пакости на архиепископията. След смъртта на Иоасаф (1745 г.) фанариотството пак се съживило.
През 1763 г. патриархът искал да постави на Охридския престол свой човек (иремонах Ананий). Но той не бил приет, а там поставили Пелагонийския митрополит Арсений Балаш, по потекло македонец. (Негов правнук е историкът Георги Г. Баласчев. Счита се, че Арсений произлиза от мощния феодален род в Западна Македония - Балшите). Патриаршията с подкупи и интриги сред турците и своите привърженици в Охридския синод ликвидирала Архиепископията. Последният македонски архиепископ, Арсений, бил принуден “доброволно” да подаде оставка и да поиска премахване на Архиепископията.
От закриването на Ипекската патриаршия сръбското национално-освободително движение не пострадало много. Там фанариотството не могло да проникне дълбоко. Не така стоят нещата в Македония, където гръцкият език и култура имат многовековни традиции и идеята за нова Византия, с проелински дух, се подкрепя от привържениците на фанариотите. Ако се запазеше Архиепископията, оформилото се течение на автохтонистите, по-нататък би оглавило борбата за македонска независимост. С ликвидирането на Архиепископията е ликвидирано и висшето духовенство, интелектуалното ядро на Македония.
Както беше казано у балканските народи е съществувал стремеж за обща борба. Борците за национално освобождение са пропити с уважение и доброжелателност към всички балкански народи, в това число и към турците. Ето какво казва П. Аржириадес (Аргириадес) за Ригас Фереос: “Този мъченик на свободата, пропит от идеите на Френската революция и погнусен от тиранията на султаните, подбуждаше със своите пламенни песни към въстание против угнетителите, не само гърци, румъни, сърби, българи, черногорци, македонци, но също и турци...” [27, с.6]. Най-добре това е изразил сам Фереос в своя “Боен марш” [26, с.108]. Той пише:
.....................................
О, българи, албанци, арменци, гърци с чест
..........................................
С оръжие в ръцете да гоним всеки враг
навред да се прочуе геройството ни пак.
.......................................
О, тигри черногорци и на Олимп орли,
....................................
О, македонци храбри, втурнете се на бой,
тиранска кръв смучете, безспир и без покой.
Край Дунава и Сава, о братя в Христа,
оръжие вземете на бой за свобода!
..........................................
Фереос, известен още като Ригас Валестинлис, а истинското му име е Антониос (Андон) Кирядзис, е македоно-романин. (Но днес гръцките историци отричат аромънския му произход). Той произхожда от с. Периволи, Кожанско, Македония. Роден е в с. Валестино, Тесалия. Валестино е зимна резиденция на неговите родители. Той издига идеята за съвместна революционна дейност на балканските народи и за създаване на федеративна балканска република. Образува във Виена революционна организация. Разработва конституция на бъдещата държава. Обща основа на тази държава той вижда във византийската култура и създадената от Александър Велики общност. За възбуждане на патриотични чувства той отпечатва и разпространява неговия портрет и портретите на четирма от неговите пълководци. През 1797 г. отпечатва революционен манифест. При преминаване на границата с Турция (1797 г.), е хванат от австрийските власти и предаден на турците. Затварят го в Белградския затвор, където го удушават (08.05.1798 г.). Очевидно неговите идеи не допадат на австрийските власти. Идеята за федеративна балканска република е възприета от борците за национална независимост на всички балкански народи, в това число и на македонския.
Македонските хайдути запяват химна на Ригас Фереос още в края на XVIII в. С него те дават отпор на турските и албанските орди. Има данни и за организирана антитурска съпротива от страна на македонците. В книгата си La Regeneration de la Grece, Папаригопуло пише, че македонците и румелиотите в последната четвърт на ХVIII в. имали организирано революционно движение. От негово име те изпратили мемоар до Русия за готовността им да се срещнат с руските войски при Одрин и да ударят Цариград [214].
На идеята за възстановяване на Византия се противопоставя идеята за обща държава на южните славяни - рожба на панславизма. За да се разбере новата македонска история трябва да бъдат разгледани появата и развитието на тези две идеи. Панславизмът възниква сред южнославянските народи и по-точно сред далматинци, дубровничани, словенци. Значителна роля в това отношение играе Дубровнишката република - единствената свободна южнославянска държава. Другите южнославянски народи са, или под турско, или под австрийско владичество.
Епохата на Възраждането подбудила и у южнославянските народи интерес към историческото им минало, към родния език и способствала за развитие на патриотизма им. В историческите и литературни съчинения се подчертавали езиковото единство на славяните, сходството в тяхната историческа съдба. Наблягало се на техните положителни качества и многобройност. В тези съчинения се обявявали за славянски и народите живели на тези територии преди идването на славяните, в това число и древномакедонския народ. В много исторически извори от онова време Александър Велики е считан за “сръблянин”, “славянин” или “илир”, което тогава е синоним на южнославянин, а някои пишат “kralj od Srbalja” [92, с.54,56]. Историческата наука ще разсее аргументирано това заблуждение. Привържениците на нова Византия и панелинистите ще поставят в основите на своите държавнически идеи антична Македония. Това се вижда още от първите стъпки на Р. Фереос. Панславистите пък започват да отбягват термините “Македония”, “македонец”, “македонски”, за да им станат чак ненавистни.

 
   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај

Поезија

ЛЮБОВ И БОЛКА НОСЯ ЦЯЛ ЖИВОТ!

Коренът ми е от Беровско. Преди около двеста години, през смутните кърджалийски времена, моят прапрадядо заедно с цялото си семейство напуска родния си край и се заселва в Баскалци, едно от 12-те игуменски села в Огражден. След Балканските войни в началото на миналия век дядо ми се преселва в голямото подгорско село Коларово.
Роден съм през 1944 година в град Петрич, полегнал в полите на най-нежната, но най-тъжна планина на Македония – Беласица, голготата, на която македонската земя е разпъната на кръст.
През целия си съзнателен живот открито и с гордост изразявам своята македонска идентичност, поради което многократно съм привикван от органите на бившата ДС да давам обяснения.
Стихове пиша от дете. Една част от тях са посветени на моя роден край, на моята Родина, и макар че не са съвършени, те са огледало на душата ми, на любовта и болката, които нося цял живот.

Петър МИЦКОВ



ЧУМАТА

Буря стогласа в гора извила,
вейки превива,
ломи клоните.
Църна се чума явила
там долу - в Македония.

Всекоя вечер по Беласица
до късна доба горят огньове.
Сам Крали Марко с кон се
понася
да къса робски окови.

Не Крали Марко с коня
препуща,
прангите робски за да
разкъса –
чужди войници, майко,
със пушки
кървави бранят късове.

Помен вековен, жално извила,
душа раздира песен момина:
– Църна се чума явила
там долу - в Mакедония.

(1978 г.)


РОДЕН КРАЙ

Пребродих много кътища и
друми
из Тракия
и по Балкана син,
но все ме вика мойта стара
Струма,
сърцето все ме тегли към
Пирин,

към оня кът,
де вечно съм се раждал,
орисан от утроба
с кръстен знак.
Там –
в стръмните чукари на
Огражден,
дълбоко впит е корена ми як.

От вековете праща по
кръвта ми
надежда за възкръсен бъден
ден
и не сърце,
а ти туптиш в гръдта ми,
мой роден край,
мой свиден кът зелен,

изткан от песни,
от легенди стари,
бродиран с кости свети
в люта бран.
Мой роден край,
разкъсан,
обруган,
открита рана –
и кърви,
и пáри.
Пред теб,
мой свиден,
мой олтар свещен,
запалвам свещ и ничком
коленича
с молитва за възкръсния ти
ден.
Мой роден край,
до болка те обичам.

(1984 г.)


БОЛКА

Аз тук израснах,
тука,
сред Пирина,
тук всяка канара ми е
позната,
с комитите тук пил съм
руйно вино,
кръстосвал съм нашир и длъж
гората,
бой водил съм със хиляди
потери,
ранен и отмалял пълзял
съм по скалите –
умирах и възкръсвах,
пълен с вера,
че ще достигнем извора на
дните.

По-силен бях след всяка нова
рана,
по-упорит след гробове
безмълвни –
изпълваше ме силата
безкрайна
на тия вечни вулканични
хълми.

Сега съм сам,
полека се изкачвам,
повяват утро старите усои,
ята от птици с песни гонят
здрача,
със смях рушат на утрото
покоя.
Ята от птици…
А далеч пред мене –
Беласица с разкъсани гърди
от страшна болка издълбоко
стене,
изгубила надежди и мечти.

(1980 г.)


ПОТОМЪК

Във мен тече,
напук вековете,
извечна струйка
силна,
древна кръв,
пулсирала и в царя на
царете –
гореща,
буйна –
македонска кръв.

И нека съскат гръцките
змийчета,
душата им зловеща
да злобей –
те вечно ще предават
Филип Пети,
ще бъдат вечно с Рим
срещу Персей.

Съседи –
алчна глутница хиени,
ще искат все
да ни унищожат.
Но няма да ни видят на
колени –
достойно ще ги срещнем
всеки път.

(1998 г.)


НА БАЩА МИ

На теб, Родино, вречен бе
баща ми
и затова не жажда за имот,
а любовта към тебе завеща
ми-
любов и болка нося цял
живот.

И все ме брулят ветрове
свирепи,
че непокорен винаги съм бил,
очите вечно някой ми
ослепя -
все иска
мъртъв да е Самуил.

Но аз съм жив!
И няма сила земна
да се пребори с мен,
да ме скове –
душата ми
с родината във мене
подвластна само е
на богове.

(1999 г.)


Нова книга

ИЗ МАКЕДОНСКАТА ИСТОРИЯ

Излезе от печат поредната нова книга на известния македонски автор Сариса Параос - “Святий цар Давид”. По същество творбата е исторически очерк за един от синовете на комит Никола и брат на Самуил.
Книгата може да намерите в редакцията на в. “Народна воля”. Цената е символична - 2 лева.


Македонија пее

УЧИ МЕ МАЈКО, КАРАЈ МЕ

Учи ме мајко, карај ме,
како да ја земам Лилјана,
Лилјана мома убава,
Лилјана бела и црвена,
Лилјана тенка висока,
Лилјана ситен босилок,
Лилјана цвеќе шарено,
Лилјана една на мајка.

Учам те сине, карам те,
повикај триста мајстори,
направи чешма шарена,
наврати вода студена,
сите селани ќе дојдат,
и Лилјанини другарки,
ем, сите калеш невести,
белким Лилјана ќе дојде.

Послушал Стојан мајка си,
повикал триста мајстори,
направил чешма шарена,
навратил вода студена,
сите селани дојдоа,
и Лилјанини другарки,
ем, сите калеш невести,
кучка Лилјана не дојде.

КАКО ШТО Е ОВАА ЧАША ПОЛНА СО ВИНО

Како што е ова чаша полна со вино, (2)
така е и мојто срце полно с’јадови. (2)

Дај да пијам, мила мамо, да се опијам, (2)
јадовите, мила мамо, да заборавам! (2)

Ја послушај, мили синко, стара си мајка, (2)
и да пијаш, мили синко, фајде си нема. (2)

Ја земи си, мили синко, пушка берданка,
и појди си, мили синко, в гора зелена,
там ќе најдеш, мили синко, верна дружина,
јадовите мили синко ќе заборавиш.





ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting